Дейвид Балдачи
Проста истина (24)

24.

Мъжът се движеше по коридора с безшумна котешка стъпка. Беше висок малко под метър и деветдесет, строен, но с добро телосложение и широки плещи, подпрели здраво масивната шия. Имаше дълго и тясно лице с тъмнокафява, гладка кожа, само около ъгълчетата на очите и устните му се бяха сбрали дълбоки бръчки като бразди по отпечатък от пръст. На главата си носеше омачкано бейзболно каскетче с емблемата на Вирджинския технологичен институт. Къса прошарена брадица обрамчваше челюстта му. Беше облечен с протрити джинси и избеляла, петносана от пот синя памучна риза, от чиито запретнати ръкави се подаваха яки ръце с изпъкнали вени. От джобчето на ризата стърчеше пакет „Пал Мал“. Той наближи края на коридора и зави зад ъгъла. В същия миг от стола край последната врата се изправи войник и вдигна ръка.

— Съжалявам, сър, тук допускаме само упълномощен медицински персонал.

— Брат ми е вътре — заяви Джошуа Хармс. — Идвам да го видя.

— Боя се, че това е невъзможно.

Хармс се вгледа в нагръдната табелка с името на войника.

— Аз пък се боя, че е напълно възможно, редник Браун. Редовно го посещавам в затвора. А сега се мръдни, за да вляза, чу ли?

— В никакъв случай.

— Е, тогава ще трябва да събера шефа на тая болница, местните полицаи и скапания комендант на Форт Джаксън, за да им обясня, че отказваш да пуснеш най-близък роднина при човек на смъртно легло. После сигурно ще се скарат кой по-напред да те изрита по стълбите. Споменах ли, че съм бил три години във Виетнам и имам медали да те зарина? Ще ме пуснеш ли сега, или да обръщам дебелия край? Искам отговор на минутата, мътните да те вземат.

Слисаният Браун се озърна из пустия коридор. Нямаше представа как да постъпи.

— Трябва да повикам някого.

— Не, не трябва. Ако щеш, претърси ме, обаче влизам. Няма да се бавя. Но трябва да вляза още сега.

— Как ви е името?

— Джош Хармс. — Той извади портфейла си. — Ето шофьорската ми книжка. От години ходя най-редовно в затвора, но не помня да съм те виждал.

— Не работя в затвора — каза войникът. — Зачислиха ме временно. Запасняк съм.

— Запасняк? На служба в затвора?

— Специалистите от изправителното заведение, които пристигнаха с брат ви, вчера си тръгнаха. Утре сутрин ще доведат нови.

— Господ да ги поживи. А сега ще вършим ли работа?

Редник Браун го огледа замислено и най-сетне каза:

— Обърни се.

Джош се обърна. Браун започна да го опипва. Преди да бе стигнал до десния джоб на панталона, Джош се обади:

— Не се стягай, но вътре има джобно ножче. Вземи го, докато изляза. И добре да го пазиш, синко, то ми е скъп спомен.

Редник Браун приключи с обиска и се изправи.

— Имаш десет минути, не повече. И ще вляза заедно с теб.

— Ако влезеш с мен, значи напускаш поста. А почнеш ли да си напускаш поста в армията, моментално попадаш при брат ми. — Джош погледна младежкото лице на Браун. Типичен запасняк. Сигурно търкаше стола в някоя канцелария от понеделник до петък, а в събота и неделя навличаше униформата за по-интересно. — А да ти кажа, затворът не е място за човек като теб.

Редник Браун преглътна мъчително.

— Десет минути.

Двамата се спогледаха.

— Сърдечно благодаря — каза Джош Хармс, макар че гласът му не беше нито сърдечен, нито благодарен.

Влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Руфъс — тихо изрече той.

— Не вярвах да дойдеш толкова скоро, братко.

Джош пристъпи до леглото и сведе очи към брат си.

— Какво е станало с теб, по дяволите?

— Не ти трябва да знаеш.

Джош придърпа стол до леглото.

— Всичко е заради онова проклето писмо, нали?

— Колко време ти даде пазачът?

— Десет минути, но той не ме плаши.

— За десет минути няма как да ти разправя всичко. Но едно ще ти кажа. Върна ли се във Форт Джаксън, ще ме убият още щом прекрача прага.

— Кой ще те убие?

Руфъс поклати глава.

— Ако ти кажа, ще подгонят и теб.

— Вече съм тук, нали? Онова войниче отвън е тъпо, но не чак толкова. Ще ме впише в книгата за посетители. Знаеш това.

Руфъс преглътна с усилие.

— Знам. Сигурно изобщо не трябваше да се обаждам.

— Така или иначе, тук съм. Хайде, изплюй камъчето.

Руфъс се позамисли.

— Виж какво, Джош, като получих онуй писмо от армията, изведнъж си спомних какво стана тогава. Всичко, съвсем всичко. Все едно, че някой ми го изстреля право в главата.

— За детето ли говориш?

Руфъс бързо кимна.

— Всичко. Знам защо го направих. И фактът е, че нямам вина.

Брат му го изгледа скептично.

— Я стига, Руфъс. Убил си онова момиченце. Няма как да го отречеш.

— Едно е да убиеш, съвсем друго да го желаеш. Както и да е, свързах се с адвоката от онова време…

— Имаш предвид онзи скапан некадърник?

— Прочете ли писмото?

— Естествено. При мен пристигна, нали? Сигурно не са разполагали с друг адрес. И през ум не им е минало на армейските тъпанари, че лежиш в един от гадните им затвори.

— Помолих Райдър да подаде нещо от мое име. Във Върховния съд.

— Какво?

— Писмо, което написах.

— Писмо ли? И как го измъкна?

— Както ти вмъкна писмото от армията.

Двамата се усмихнаха.

— В затвора има печатница — добави Руфъс. — Край машините е горещо и мръсно, затова надзирателите гледат да стоят по-настрана. Така направих магията.

— Значи мислиш, че Върховният съд ще преразгледа делото ти? На твое място не бих разчитал, братче.

— Доколкото знам, няма да стоят със скръстени ръце.

— Бре, виж ти каква изненада.

Руфъс погледна покрай брат си към вратата.

— Кога се връщат надзирателите от затвора?

— Според момчето утре сутрин.

— Значи трябва да се измъкна тази нощ.

— Жената, която ми позвъни, каза, че ти има нещо на сърцето. Я се виж, окован от глава до пети. Как мислиш, далеч ли ще избягаш?

— А далеч ли ще избягам мъртъв?

— Наистина ли мислиш, че ще се опитат да те убият?

— Те не искат истината да се разчуе. Нали каза, че си прочел писмото.

— Аха.

— Никога не съм бил в програмата, дето я споменават.

Джош го изгледа втренчено.

— Какви ги говориш?

— Добре ме чу. Някой ме е вмъкнал в списъците. Искали са да се водя в програмата, за да прикрият онова, което ми сториха. И причината да убия детето. Сигурно се е налагало за в случай, че някой почне да проверява. Очаквали са да ме екзекутират.

Джош бавно осмисли думите му, докато изведнъж истината го порази.

— Боже всемогъщи! И защо са ти сторили тая гадост?

— И още питаш? Мразеха ме. Мислеха, че съм най-големият скапаняк на света. Искаха да умра.

— По дяволите, ако знаех какво става, щях да се върна и да вдигна шум до небесата.

— Не ти е било до това из ония джунгли. Но ако сега се върна в затвора, непременно ще ме очистят.

Джош се озърна към вратата, после погледна веригите на брат си.

— Без твоя помощ няма да се справя, Джош.

— Адски си прав, Руфъс.

— Не си длъжен да ми помагаш. Можеш да ми обърнеш гръб и да си излезеш. Пак ще те обичам. Ти беше до мен толкова години. Знам, че не е честно да искам това от теб. Изгърби се от работа, докато си уреди живота. Бих те разбрал.

— Значи не познаваш брат си.

Руфъс бавно посегна и стисна ръката на Джон. Двамата сплетоха пръсти до болка, сякаш опитваха взаимно да си дадат сила за онова, което им предстоеше.

— Видя ли те някой да влизаш?

— Никой освен пазача. Право да си кажа, не влязох през главния вход.

— Тогава може да те халосам по главата и да се измъкна сам. Те знаят, че съм смахнато копеле. От ония, дето убиват брат си, без да им мигне окото.

— Дрън-дрън. Тая просто няма да мине, Руфъс. Та ти дори не знаеш къде да отидеш, по дяволите. След десет минути ще те спипат. А аз съм работил по инсталациите на тая болница цели две години, познавам я като собствения си джоб. Там, откъдето влязох, трябваше да е заключено, сестрите обаче са залепили ключалката с тиксо. Да си внасят тайно цигари.

— Тогава как да го направим?

— Просто се измъкваме по същия път. По коридора и наляво. Не минаваме нито покрай дежурните сестри, нито покрай когото и да било. Камионетката ми е до вратата. На трийсет минути път оттук имам приятел. Дължи ми услуга. Оставям камионетката в хамбара и взимам неговата. Той няма да разпитва, а ако дойде полицията, ще си трае. Хващаме пътя, и дим да ни няма.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Помисли за децата.

— Те отдавна си стъпиха на краката. Рядко ги виждам.

— Ами Луиз?

Джош наведе глава за момент.

— Луиз ме заряза преди пет години и оттогава не съм й виждал очите.

— Не си ми казвал!

— И какво щеше да направиш, ако ти бях казал?

— Съжалявам.

— И аз съжалявам за цял куп неща, по дяволите. Не се живее лесно с мен. Тъй че никого не упреквам. — Джош сви рамене. — Значи пак сме двамата както някога. Ако мама беше жива, щеше да се зарадва.

— Сигурен ли си?

— Повече да не съм го чул тоя въпрос, Руфъс.

Руфъс повдигна окованите си ръце.

— Ами това?

Брат му вече измъкваше нещо от ботуша си. Когато се изправи, държеше в ръка тънко парче метал с кукичка накрая.

— Само не казвай, че онзи хлапак не те е претърсил.

— Много му знае на него главата къде да търси. Щом прибра джобното ножче, реши, че е докопал всичките ми опасни оръжия.

Джош се ухили и вмъкна кукичката в ключалката на оковите.

— Мислиш ли, че ще можеш да отключиш?

Джош погледна брат си снизходително.

— Щом успях да избягам от проклетите виетконговци, сто на сто ще се справя с чифт скапани армейски белезници.

 

 

Навън в коридора редник Браун погледна часовника си. Десетте минути бяха изминали. Той открехна вратата на стаята.

— Добре, Хармс, времето изтече. — Браун побутна още малко. — Мистър Хармс, чухте ли? Времето изтече.

Раздаде се тих стон. Браун измъкна пистолета и отвори вратата докрай.

— Какво става тук?

Стонът стана по-силен. Браун потърси с поглед ключа на лампата и изведнъж се препъна в нещо. Коленичи и докосна лицето на човека, докато очите му привикваха с полумрака.

— Мистър Хармс! Мистър Хармс, добре ли сте?

Джош отвори очи.

— Аз съм добре. Ами ти?

Сетне нечия грамадна ръка сграбчи пистолета на Браун и го изтръгна без усилие. Друга ръка притисна устата му. Той усети как го повдигат от пода, после тежък юмрук се стовари върху челюстта му и всичко помръкна.

Руфъс сложи Браун върху леглото и го зави с чаршафа. Джош стегна белезниците около китките и глезените на припадналия войник. След това запуши устата му с марля и лейкопласт, които намери в едно от шкафчетата. Последната му работа беше да го претърси и да си прибере джобното ножче.

Когато Джош се завъртя, Руфъс преметна ръце около брат си и стисна с всичка сила. Джош отвърна на прегръдката — първата им прегръдка от двайсет и пет години насам. Когато Джош най-сетне се отдръпна, Руфъс бе просълзен и леко трепереше.

— Само без циврене. Нямаме време за тия глупости.

Руфъс се усмихна.

— Страшно е хубаво да те докосвам, Джош.

Джош потупа брат си по рамото.

— Не вярвах някога да имаме тая възможност. Вече ще знам, че всяка дреболия е скъпа.

— И какво сега?

— От коридора не се вижда столът на онзи хлапак. Но болницата има частна охрана. — Джош погледна часовника си. — Когато работех тук, правеха обиколки на всеки кръгъл час. Плащат им мизерно и затова не си дават много зор, но по някое време сигурно ще забележат, че го няма. Готов ли си?

Руфъс вече бе навлякъл затворническия панталон и обувките. Облече и тениска, но от ризата се отказа. В ръката си стискаше Библията. Още не се чувстваше свободен, но оставаха само броени секунди.

— От двайсет и пет години съм готов.