Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Simple Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1999

ISBN 954-8240-67-Х

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

47.

Докато джипът летеше по пътя, Тремейн оглеждаше пътниците във всяка задмината кола.

— И това ако е късмет — изпъшка Рейфийлд. — Изтървали сме ги за броени минути.

Без да му обръща внимание, Тремейн се взираше в колата отпред. Тъкмо когато я задминаваха, лампичката в купето се включи и освети двамата вътре. Човекът на задната седалка разгъваше карта.

Както ги гледаше, Тремейн изведнъж натисна спирачките, рязко зави наляво и навлезе в отсрещното платно. Колата заподскача в тревясалата канавка, сетне гумите отново захапаха асфалта и джипът се понесе обратно към кантората на Райдър.

Рейфийлд сграбчи Тремейн за рамото.

— Какво правиш?

— Преметнаха ни. Онези двамата. Историята им беше чиста лъжа.

— Откъде знаеш?

— Лампата в тоалетната.

— Лампата ли? Какво общо има тя?

— Не светеше. Кучката е стояла вътре на тъмно. Сетих се, когато видях как светнаха лампата в оная кола. Изпод вратата на тоалетната не прозираше светлина. А като излезе, тя не щракна ключа, защото вътре и без това си е било тъмно. Не е ходила да пикае. Стояла е вътре на тъмно. Сещаш ли се защо?

Рейфийлд пребледня.

— Защото с нея са били Хармс и брат му. — Докато се обръщаше напред, му хрумна още нещо. — Онзи тип рече, че името му било Джон Майкълс. Дали не е Джон Фиск?

— А онази е Сара Еванс. Това си мисля. Най-добре да се свържеш с другите и да им кажеш какво е станало.

Рейфийлд посегна към клетъчния телефон.

— Вече изтървахме Хармс.

— Не, не сме.

— Как ще го хванем, по дяволите?

Разчитайки на трийсетте си години военен опит, Тремейн обмисли какво би сторил противникът при тези обстоятелства.

— Фиск каза, че ги видял да се качват в кола. Обратното е камион или камионетка. Каза, че колата била стара. Обратното е нова камионетка. Казва, че потеглили на север, значи тръгваме на юг. Имат само пет минути преднина. Ще ги настигнем.

— От все сърце се надявам да си прав. Ако са били в кантората на Райдър…

Рейфийлд не довърши и тревожно се загледа напред през стъклото. Тремейн се озърна към него.

— Това би означавало, че братята Хармс не бягат. Търсили са нещо от Райдър. И сто на сто няма да е нещо приятно за нас. — Той кимна към телефона. — Хайде, обади се. Ние поемаме Хармс и брат му. Те трябва да се справят с Фиск и жената.

 

 

Поради особената важност на случая ФБР предложи своята лаборатория за анализ на намерения куршум. След сравняване с образци от тъканите на мъртвия Майкъл Фиск бе доказано, че куршумът е минал през мозъка му. Беше деветмилиметров, от типа, който обикновено използват полицейските служители.

Снабден с тази информация, агент Маккена седна пред един компютърен терминал в Хувър Билдинг и подаде спешно запитване до щатската полиция на Вирджиния. След няколко минути получи отговора. Джон Фиск притежаваше деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“, регистриран на негово име още преди да напусне полицията. Маккена незабавно изтича към колата си. Два часа по-късно той отби от магистрала 95 и подкара по мрачните улици в центъра на Ричмънд. Колата му изтрополи по стария и неравен паваж на Шокоу Слип. За паркиране избра уединено местенце близо до старата железопътна гара.

Още десет минути по-късно той стоеше в кабинета на Джон Фиск, след като с удивителна лекота бе отключил вратите на сградата и кантората. Огледа наоколо с помощта на малко фенерче. Беше решил да провери най-напред тук, а после в апартамента на Фиск. Трябваха му само няколко минути, за да открие каквото търсеше. Деветмилиметровият пистолет беше сравнително лек и компактен. Маккена протегна ръка, покрита с гумена ръкавица, опипа оръжието и го прибра в джоба си.

Отново завъртя фенерчето наоколо. Нещо проблесна и той пристъпи към библиотечката. Взе снимката, но отблясъците по стъклото на рамката бяха твърде ярки, затова Маккена пристъпи към прозореца да я огледа на лунна светлина.

Братята Фиск изглеждаха съвсем обикновени. Стояха един до друг. Майкъл Фиск беше по-висок и по-красив от брат си, но очите на Джон пламтяха по-ярко. Полицейската униформа подсказваше, че снимката е правена преди доста време. С нея по-големият брат вече бе опознал живота до дъно, също като Маккена по време на кариерата си във ФБР. Понякога това разпалваше огъня в сърцето, друг път жестоко го изгасяваше.

Маккена остави снимката и напусна кантората. След пет минути колата отново го носеше на север. Два часа по-късно той достигна дома си в един заможен крайградски квартал на Северна Вирджиния. Седна в малкия кабинет, отвори кутия бира и запали цигара. Държеше пистолета, взет от кантората на Фиск. Оръжието беше добре изработено и отлично поддържано. Фиск бе направил добър избор. Навярно като ченге оръжието неведнъж му бе спасявало живота. Преди години полицаите рядко посягаха към пистолета. Но вече отдавна не беше така.

Маккена знаеше, че Фиск е убил човек с този пистолет. Че е стрелял, за да отнеме живот. Разбираше колко сложно е това премеждие — премеждие, стегнато в рамките на броени секунди. Нагорещен метал, отвратителен мирис на изгорял барут. За разлика от филмите куршумът не отхвърля жертвата няколко крачки назад. Човек просто пада, където са го простреляли; често напълва гащите и просто рухва безмълвно в калта. Маккена също бе убил човек. Стори го светкавично, по рефлекс; видя как онзи се сгърчи и изцъкли очи. После Маккена се върна към мястото, откъдето бе стрелял, и забеляза две дупки от куршуми върху стената отляво и отдясно. По някакво чудо бяха минали встрани от агента. По-късно щеше да научи, че убитият е страдал от деформация на окото, нарушаваща пространствената координация. Маккена се върна при семейството си и продължи да живее само защото онзи човек бе имал изместена зеница. На връщане се подмокри в колата.

Маккена остави пистолета и насочи мислите си към бъдещето. Промъкването в кантората бе донесло своите плодове. Утре на Фиск и Еванс им предстоеше много сериозен разпит. Преди това трябваше само да потърси Чандлър и да му изложи фактите. Упоритият детектив щеше да свърши останалото.

Стана и закрачи из стаята. По стените висяха рамки с негови фотографии в компанията на видни личности. Върху една масичка в ъгъла бяха подредени грижливо грамотите и поздравителните писма, които агент Маккена бе спечелил благодарение на своя ум и кураж. Зад гърба му лежеше дълга и плодотворна кариера в защита на закона, ала тя не изкупваше единствената постъпка, за която се срамуваше и до днес. Бе я извършил преди много години, но си я спомняше по-ясно от всичко друго. И тъкмо тя го принуждаваше днес да припише престъплението на Джон Фиск.

Той изгаси цигарата и безшумно тръгна из къщата. Съпругата му отдавна си беше легнала. Двете им деца живееха отделно. Нямаше финансови затруднения, макар че агентите от ФБР не печелеха кой знае колко. Жена му обаче взимаше добри пари като съдружник в една столична адвокатска фирма. Затова къщата беше голяма, изискано обзаведена и почти винаги празна. Маккена се озърна към хола. Там бе цялата негова доблестна кариера — подредена на масичката, запечатана върху снимките по стените. Той въздъхна дълбоко и прекрачи в мрака. Изкуплението щеше да го преследва цял живот.

 

 

Самолетът кацна, продължи още малко по пистата и спря. За да се ограничи шумът, беше забранено след десет вечерта на летище Нешънъл да кацат редовни полети и някои модели частни самолети, но забраната не важеше за малката машина, с която пътуваха. Няколко минути по-късно Фиск и Сара вървяха към паркинга.

— Да бием толкова път, едва да не ни застрелят и накрая се връщаме с празни ръце — промърмори Сара. — Няма що, гениална идея измислих.

— Дълбоко грешиш — каза Фиск.

Стигнаха до колата и седнаха в нея.

— И какво точно узнахме? — запита Сара.

— Доста неща. Първо, видяхме се лично с Руфъс Хармс. Мисля, че той казва истината, каквато и да е тя.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— В момента Хармс би трябвало да се стреми на всяка цена да избяга зад граница, а вместо това той дойде в кантората на Райдър, Сара. Дойде, за да вземе молбата си до Върховния съд. Защо да го прави, ако не вярва, че е написал истината?

— Не знам — призна Сара. — Но нали молбата е негова? — Защо тогава просто не я напише отново?

— Райдър е изпратил заедно с нея и някакъв свой документ. Ти си го видяла в куфарчето на брат ми. Сега, след като Райдър е мъртъв, Хармс няма откъде другаде да вземе този документ. Освен това той спомена и за писмо от армията. Може би е допускал, че то ще му помогне. Затова е дошъл да прибере всичко.

— Да, така е по-смислено.

— Онези от армията бяха тръгнали по прясна диря. Не идваха да търсят Руфъс Хармс. Искаха да претърсят кабинета на Райдър.

— Откъде знаеш?

— Те дори не ни попитаха дали не сме виждали подозрителен човек с описанието на Руфъс. Наложи се сам да им го кажа. И не действаха официално. Нахълтаха посред нощ, с автомати. Не бяха от военната полиция или нещо такова. Имаха високи чинове, ако се съди по възрастта и поведението. Армията просто не нахлува нощем с автомати в цивилни сгради.

— Може и да си прав.

— Затова смятам, че съдържанието на молбата засяга лично онези двама.

— Но ние дори не знаем кои са.

— Напротив, знаем. Руфъс каза имената им в кабинета на Райдър. Тремейн, Вик Тремейн… а другият е Рейфийлд. Военни са, значи трябва да имат някаква връзка с Форт Джаксън. Руфъс спомена, че са му сторили нещо. Сигурен съм, че става дума за времето преди престъплението.

— Джон, дори някак да са го насърчили да убие онова дете, дори да са му заповядали по някаква адска причина, най-много може да им се лепне съучастие. А и то не е сигурно след толкова много години! Ако Хармс разполага само с това, работата е безнадеждна, знаеш го.

— Лошото е, че не знаем почти нищо за ония събития. Ако някакви хора са посещавали Хармс в карцера преди убийството, това би трябвало да е отразено писмено.

Сара го изгледа скептично.

— И мислиш, че ще е останало нещо след двайсет и пет години?

— Не забравяй писмото, за което спомена Хармс. Какво има да пише армията на един отдавна осъден убиец?

— Мислиш ли, че писмото някак е задействало сегашните събития?

— Може би е съдържало неизвестна за Хармс информация. Макар че нямам представа каква и защо не е знаел за нея.

— Чакай малко. Ако Тремейн и Рейфийлд са от Форт Джаксън, как тъй са позволили на подобно писмо да стигне до Хармс? Не проверяват ли затворническата поща?

Фиск се замисли.

— Може би просто не са го забелязали.

— Или изобщо не е пристигнало в затвора. Изглежда, че Джош Хармс знае за него; може би той го е получил, съобразил е какво става и е разказал на Руфъс.

— А после Руфъс симулира сърдечен удар, попада в най-близката болница и Джош го измъква, така ли?

— Изглежда логично.

— Ех, ако знаехме какво е станало през онзи ден във Форт Джаксън! Според думите на Джош и Руфъс брат ми е посетил затвора.

— Защо да не се обадим до Форт Джаксън или направо да идем там? Тогава ще разберем всичко.

Фиск поклати глава.

— Ако онези двамата наистина служат във Форт Джаксън, вече са уредили всичко. Може да са преместили всички, които са виждали Майк. А няма как да се обърнем към Чандлър. Какво ще му кажем? Двама души от армията търсят някакъв си избягал затворник. И какво от това?

— Ако Рейфийлд и Тремейн работят в затвора, значи Майкъл се е пъхнал направо в устата на лъва. Макар и да не сте били много близки, чудя се как не е опитал да потърси съвет от теб. Можеше да е още жив.

При тия думи Фиск застина и затвори очи. Не каза нищо повече.

 

 

Когато стигнаха до къщичката на Сара, Фиск тръгна право към хладилника и извади бутилка бира.

— Да ти се намират цигари?

Тя вдигна вежди.

— Мислех, че не пушиш.

— Зарязах цигарите преди години. Но сега наистина трябва да запаля.

— Е, имаш късмет. — Сара придърпа стол до кухненския плот. Свали обувките и се изкатери. — Открих, че ако е много трудно да си задоволя каприза, желанието отслабва. Май съм мързелива по природа.

Пред смаяния поглед на Фиск тя се изправи на пръсти и зашари с ръце по ръба на най-високия шкаф.

— Недей, Сара, остави на мен. Ще се пребиеш.

— Напипах го, Джон. Само още мъничко.

Тя изпъна тялото си до предел и роклята се повдигна, разкривайки целите й бедра. Почваше да залита, затова Фиск я прихвана през кръста. Отзад на дясното й бедро имаше малка бенка с почти правилна триъгълна форма и тъмночервен цвят. Тя сякаш пулсираше при всяко напрягане на мускулите. Продължавайки да я придържа, Фиск плъзна поглед надолу. Пръстите на краката й бяха дълги и прави, като че редовно ходеше боса. Той извърна глава.

— Хванах ги. — Тя размаха пакета. — „Кемъл“ бива ли?

— Все ми е едно, само да стават за пушене. — Той й помогна да слезе, извади цигара и я погледна. — Ами ти? Заслужаваш, сама свърши цялата работа.

Тя кимна и Фиск изтръска още една за нея. Запалиха, без да бързат, после Сара също си взе бира. Заедно излязоха на малката задна веранда откъм реката и седнаха на потъмнялата дървена люлка.

— Хубава къщичка си избрала — подхвърли Фиск.

— Още щом я видях за пръв път, си представих как ще остана тук завинаги.

Тя подви крака под себе си, тръсна цигарата и загледа как лекият ветрец отнася пепелта. Изви дългата си шия и отпи глътка бира.

— Импулсивно решение — каза Фиск.

Сара остави бирата и се вгледа в лицето му.

— Никога ли не ти се е случвало?

Той се замисли.

— Общо взето, не. А сега какво? Съпруг, деца? Или държиш само на кариерата?

Той пусна облаче дим и зачака отговора. Сара отпи още една глътка бира и се загледа към далечните светлини на колите по моста Удроу Уилсън. После стана.

— Искаш ли да поплаваме с лодката?

Той изненадано надигна глава.

— Не е ли малко късничко?

— И миналия път беше късно. Имам разрешително и сигнални светлини. Просто ще направим една спокойна разходка и се връщаме.

Преди Фиск да отговори, Сара изчезна в къщичката. След две-три минути се върна, преоблечена с рязани джинси, къса блузка и платнени обувки. Косата й бе събрана на кок.

Фиск сведе очи към ризата, панталона и мокасините си.

— Не си нося моряшки костюм.

— Няма значение. Аз съм морякът, ти само ще се возиш.

Беше донесла още две бири. Слязоха към кея. Беше ужасно задушно и Фиск бързо се изпоти, докато помагаше на Сара да подготви платноходката. Когато пристъпи на носа да вдигне предното платно, той се подхлъзна и едва не падна зад борда.

— Ако беше цопнал в реката, нямаше да ни трябва лунна светлина — подхвърли Сара със смях. — Щеше да светиш като фенер.

Водата бе гладка като стъкло, не се усещаше дори и най-слаб полъх, затова Сара включи двигателя и насочи лодката към средата на течението, където най-сетне платната се издуха от топъл ветрец.

Около час бавно плаваха ту край единия, ту край другия бряг. Лодката имаше сигнални светлини, луната грееше ярко и реката бе пуста. Фиск смени Сара на кормилото и с нейна помощ постепенно свикна да управлява. При всяко отклонение платното трепваше и увисваше, Фиск привеждаше глава, а Сара извърташе утлегара, за да хване отново вятъра.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не е ли вълшебство да уловиш нещо невидимо, но в същото време толкова мощно и да го подчиниш на своята воля?

Изрече думите тъй детински, с толкова откровено вълнение, че Фиск неволно се усмихна. Изпиха бирите и изпушиха по още една цигара след няколко неуспешни опита да запалят под засилващия се вятър. Побъбриха за разни неща, без да споменават последните събития, и изпитаха облекчение, че могат поне за малко да се откъснат от тревогите.

— Имаш красива усмивка — подхвърли Сара. — Би трябвало да я използваш по-често.

Докато потеглят обратно, Фиск вече имаше мазол от въжето на утлегара.

Спряха край кея и свиха платната. Сара изтича до къщичката да донесе още бира, пържени картофи и кетчуп.

— Да не каже някой, че държа гостите гладни.

Седнали в лодката, те изпиха бирата и ометоха набързо картофите. Вятърът продължаваше да се засилва и изведнъж стана студено, наближаваше нощна буря. По небето плъзнаха черни облаци, нейде зад хоризонта трептеше блясъкът на светкавици. Сара потръпна под тънката блузка и Фиск я прегърна през раменете. Тя се притисна към него. Сетне взеха да падат дъждовни капки и Сара скочи. С помощта на Фиск извади найлоновите покривала и ги изпъна върху откритите части на лодката.

— Да се прибираме — каза тя.

Докато вървяха към къщичката, дъждът се посипа като из ведро и трябваше да пробягат последните няколко метра.

— Тежък ден ни чака утре — подхвърли Сара и погледна часовника в кухнята, бършейки мократа си коса с хартиена кърпа.

— Особено след като снощи не сме мигнали — добави с прозявка Фиск.

Изгасиха лампите и тръгнаха към горния етаж. Сара му пожела „лека нощ“ и влезе в стаята си. Спрял пред отворената врата, Фиск я гледаше как отваря прозореца, за да нахлуе нощният вятър, примесен с капки дъжд. Мълния проряза небето и се заби нейде наблизо. Грохотът бе оглушителен. Каква мощ, помисли си Фиск. Продължи по коридора, влезе в другата спалня и се съблече. Останал по тениска и слипове, той седна на леглото и се заслуша в дъжда. В стаята беше задушно, но не му се ставаше да отвори прозореца. Старата къща нямаше нито централен климатик, нито отделни инсталации на прозорците. Очевидно Сара предпочиташе да се разхлажда от речния бриз. Стенният часовник тиктакаше равномерно. Фиск неволно свери пулса си с него. Сърцето му биеше забързано, тласкаше литри кръв по цялото тяло.

Той нахлузи панталоните, стана и излезе в коридора. Сега стаята на Сара бе тъмна, но вратата оставаше отворена. Завесите подскачаха от поривите на вятъра. Фиск спря на прага и се вгледа в нея — беше завита само с чаршаф.

Тя също го гледаше. Чакаше ли го? Беше ли решила този път да го допусне до себе си? Той пристъпи напред колебливо, сякаш за пръв път влизаше в женска стая. Тя не помръдна, не проговори, не се опита да го прогони или привлече. Легна до нея и тя веднага се притисна към него, като че искаше да му отнеме възможността да размисли, да избяга от нея. Под чаршафа не носеше нищо. Тялото й бе топло, кожата гладка, гърдите горещи и еластични; обгръщаше ги тежкият аромат на дъждовна нощ. Кичури коса падаха пред лицето на Сара. Тя стисна устни, после пак ги разтвори; пръстите й го галеха нежно, навсякъде. С общи усилия смъкнаха панталона и го захвърлиха на пода.

Целунаха се, отначало лекичко, после по-страстно. Притиснала корем към неговия, тя посегна да вдигне тениската, да го погали по гърдите. Той отблъсна ръката й и придърпа тениската надолу. Навън пороят блъскаше покрива, трополеше по прозорците. Фиск свали слипа, надигна тяло и леко се отпусна върху Сара.

 

 

Сара се събуди рано, още с първите утринни лъчи, падащи през прозореца. Отминалата буря бе оставила подир себе си приятна прохлада и сиво-розово небе, в което след час щеше да се разлее безоблачна синева. Тя протегна ръка да докосне Фиск, но откри само празно място. Бързо се надигна и хвърли поглед наоколо. Загърна се с чаршафа и изтича по коридора да провери в гостната. Беше празна. Банята също. Обзета от паника, тя се втурна към стълбището и изведнъж спря с широка усмивка.

Долу Фиск си наля чаша кафе, върна се към паницата с разбити яйца и добави настъргано сирене чедар. Сара стоеше, гледаше го и вдишваше аромата на запържен лук. Фиск беше напълно облечен, с още мокра от душа коса. Обърна се да отвори хладилника и я видя.

Сара се загърна малко по-плътно с чаршафа.

— Помислих, че си заминал.

— Реших да те оставя да подремнеш. Снощи заспахме късно.

Беше чудесно, понечи да каже тя, но премълча.

— Добре ли си?

Зададе въпроса небрежно, тъй като все още не умееше да разчита напълно посланията, скрити зад неговите думи, жестове и изражения. Особено за нещо тъй скорошно като отминалата любовна нощ. Лош знак ли беше, че е предпочел да изпържи яйца, вместо да остане до нея, докато се събуди?

— Добре съм, Сара.

И той се усмихна, сякаш за да потвърди, че е така. Тя също се усмихна.

— Не знам какво готвиш, но мирише великолепно.

— Нищо особено. Омлет по западняшки.

— Обикновено карам само на препечена филийка и чаша кафе. Приятно ме изненадваш. Имам ли време за душ?

— Само ако побързаш.

— Не като снощи, нали?

Тя се усмихна, премрежи клепачи и му обърна гръб. Отзад чаршафът висеше свободно.

Фиск се загледа след нея, отново възбуден от нейното голо тяло, от изящните, чувствени движения на гърба и бедрата. Седна до масата и плъзна очи из уютната кухничка. Преди малко бе излязъл на задната веранда да погледа как слънцето бавно изгрява. Над вода зората винаги изглеждаше много по-чиста, сякаш тия две първични жизнени сили, огънят и водата, се сливаха в мистично единство.

Чу шума на вода от банята и се озърна към стълбището. Снощи, след като Сара заспа, той дълго остана буден до нея. В нощния мрак смесеният аромат на телата им ги обгръщаше като втора кожа и Фиск имаше чувството, че си принадлежат открай време. Ала сетне бе дошла безпощадната утринна яснота. Фиск вдигна чашата кафе към устните си и почти в същия миг я остави обратно. Ако се беше обадил на брат си, сега Майк щеше да бъде жив. Нямаше как да избяга от тази истина. Тя щеше да го преследва до сетния му ден.