Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Simple Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1999

ISBN 954-8240-67-Х

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

4.

Ставайки от масата на защитата, Джон Фиск се вгледа в своя противник Пол Уилямс. Младият заместник на областния прокурор току-що бе приключил самоувереното изложение на обвинителния акт.

— Спукана ти е работата, Поли — прошепна Фиск. — Всичко обърка.

Когато Фиск се обърна към съдията Уолтърс, по лицето му се изписа сдържано вълнение. Беше широкоплещест, висок метър и осемдесет, но все пак с няколко сантиметра по-нисък от по-малкия си брат. И за разлика от Майкъл никой не би го нарекъл красавец. Имаше бузесто лице с два пъти чупен нос — веднъж на среща по борба в колежа и веднъж по време на работата му в полицията. Но черната му коса бе сресана небрежно назад и това го правеше някак по-привлекателен и сърдечен, а в кафявите му очи пламтеше непреклонна воля.

— Ваша светлост, за да не губим времето на съда, бих искал публично да направя предложение на прокуратурата относно обвинителния акт. Ако се съгласят да оттеглят обвинението и да дарят хиляда долара на фонда за служебна защита, аз ще се въздържа от отговор, няма да подавам молба и можем да си ходим.

Пол Уилямс скочи на крака тъй бързо, че очилата му паднаха върху масата.

— Ваша светлост, това е възмутително!

Съдията Уолтърс огледа отвисоко претъпканата зала, втренчи се мълчаливо в купчината дела върху масата и уморено махна на двамата.

— Приближете се.

Когато застанаха пред съдията, Фиск каза:

— Ваша светлост, просто се опитвам да направя услуга на прокуратурата.

— Прокуратурата не се нуждае от услугите на мистър Фиск — възрази презрително Уилямс.

— Я стига, Поли, някакви си хиляда долара, и ще можеш да пийнеш бира, преди да се прибереш, за да обясниш на началството как си объркал работата. Може дори да те черпя една.

— И да се скъсаш, няма да видиш от нас пукнат цент — заяви високомерно Уилямс.

— Е, мистър Уилямс, искането е малко необичайно — каза съдията Уолтърс.

В съдилищата на Ричмънд исканията за издаване на решение даваха преди или по време на процеса. И никой не прилагаше към тях подробни справки. Тъжната истина бе, че криминалните дела най-често се уреждаха на бърза ръка. Само в редките случаи, когато оставаше неубеден след изслушването на двете страни, съдията изискваше да получи писмени изложения. Затова Уолтърс бе леко объркан от пространното досие, което обвинителят му връчи по своя инициатива.

— Знам, ваша светлост — каза Уилямс. — Както казах обаче, самото положение е необичайно.

— Необичайно ли? — обади се Фиск. — Кажи го направо шантаво, Поли.

— Мистър Фиск — нетърпеливо го прекъсна съдията, — неведнъж съм ви порицавал за ексцентрични обноски в моята зала и ако се наложи, без колебание ще ви обвиня в неуважение към съда. Започвайте отговора си.

Уилямс си седна, а Фиск пристъпи на подиума.

— Ваша светлост, въпреки факта, че спешното искане на прокуратурата беше изпратено в кантората ми по факса посред нощ и нямах време да подготвя отговора си както трябва, смятам, че ако погледнете вторите параграфи на страници четири, шест и девет от тяхното изложение, ще стигнете до извода, че изложените факти, особено що се отнася до престъпното минало на обвиняемия, заявленията на арестувалите го полицаи и показанията на двамата очевидци относно престъплението, уж извършено от моя клиент, са несъвместими с утвърдената документация по случая. Освен това основният прецедент, изтъкнат от прокуратурата на десета страница, неотдавна бе отменен с решение на Върховния съд на Вирджиния. Приложих към отговора си съответните материали и за ваше удобство отбелязах несъответствията.

Докато съдията преглеждаше папката пред себе си, Фиск се приведе към Уилямс и подхвърли:

— Виждаш ли какво става, когато пишеш тия боклуци посред нощите. — Той подхвърли копие от отговора си на масата пред него. — Тъй като разполагах само с около пет минути, за да се запозная с твоето изложение, реших да бъда също така любезен. Можеш да четеш едновременно със съдията.

Уолтърс приключи с папката и хвърли към Уилямс поглед, който смрази и най-невинните наблюдатели в залата.

— Надявам се прокуратурата да разполага с основателно обяснение за всичко това, мистър Уилямс, макар че нямам представа какво ще да е то.

Уилямс стана от стола. Когато се опита да заговори, изведнъж откри, че е загубил дар-слово заедно с цялата си надменност.

— Е? — натърти съдията Уолтърс. — Кажете нещо, ако обичате, инак съм склонен да одобря предложените от мистър Фиск санкции още преди да съм го изслушал.

Когато Фиск се озърна към Уилямс, лицето му поомекна. Човек не знае кога ще му потрябва услуга.

— Ваша светлост, вярвам, че фактическите и правните грешки в искането на прокуратурата се дължат по-скоро на преумора, отколкото на съзнателен умисъл. Готов съм дори да сваля предложението си до петстотин долара, но настоявам за лично извинение, което да бъде заведено в протокола. Снощи определено предпочитах да си поспя.

Последните думи предизвикаха смях в цялата зала.

Изведнъж от дъното прокънтя глас:

— Съдия Уолтърс, ако разрешите да се намеся, прокуратурата приема предложението.

Всички се озърнаха към автора на изявлението — нисък, набит, почти плешив мъж с лек памучен костюм и колосана риза, чиято яка се впиваше в косматия му врат.

— Приемаме предложението — повтори той с гърлен глас, в който приятният провлачен акцент на кореняк вирджинец се смесваше с хриптенето на закоравял пушач. — Освен това бихме искали да се извиним и на съда, задето му отнехме толкова ценно време.

— Радвам се, че наминахте точно сега, мистър Греъм — каза съдията.

Боби Греъм, областен прокурор на Ричмънд, кимна рязко и излезе през стъклената врата. Не бе предложил извинение на Фиск, но адвокатът предпочете да не настоява. В съда човек рядко постига всичко.

— Искането на прокуратурата се отхвърля — обяви съдията Уолтърс. После погледна Уилямс. — Мистър Уилямс, смятам, че си струва да пийнете една бира с мистър Фиск. Но на твое място, синко, аз бих го черпил.

Докато призоваваха страните по следващото дело, Фиск рязко затвори куфарчето си и излезе, следван от Уилямс.

— Трябваше да приемеш първото ми предложение, Поли — подметна той.

— Това няма да го забравя, Фиск — гневно отвърна Уилямс.

— Недей.

— Тепърва ще приклещим Джеръм Хикс — озъби се Уилямс. — Не си въобразявай, че ще му се размине.

Фиск знаеше, че за Поли Уилямс и повечето други помощници на прокурора неговите клиенти са лични, заклети врагове, които не заслужават нищо друго освен най-сурово наказание. В някои случаи имаха право. Но невинаги.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля си колко бързо могат да отлетят десет хиляди години.

Докато се отдалечаваше от съдебната зала на третия етаж, Фиск мина покрай група полицаи, с които бе работил преди време. Единият се усмихна и кимна, но другите извърнаха глави. За тях той бе предател на делото, заменил значката и пистолета с куфарче и официален костюм. Глашатай на вражеската страна. В ада да гориш, братко Фиск.

Фиск се озърна към група черни младежи, подстригани нула номер, със смъкнати до чатала панталони, изпод които се подаваха слиповете, и с торбести якета и маратонки без връзки. От пръв поглед личеше откритото им предизвикателство към съдебната система; всички бяха унило еднакви.

Тия младежи се бяха струпали около адвоката — бял, пълничък бюрократ, облян в пот под скъпия раиран костюм, с мокасини от лъскава кожа и очила с рогова рамка, които леко подскачаха, докато обясняваше нещо. Той удряше с юмрук по пухкавата си длан, а момчетата слушаха, напрегнали мускули под шарените копринени ризи. Смятаха, че само веднъж в живота си ще се нуждаят от този човек и повече няма да го погледнат другояче, освен с презрение или над дулото на пистолета. До следващия път, когато щеше да им потрябва. А че щеше да им потрябва, в това нямаше и капка съмнение. В тази сграда той беше вълшебник. Тук дори и Майкъл Джордан не можеше да се мери с него. Те бяха като плахи индианци в света на духовете. Той беше техен шаман. Извикай магическите слова, шамане. Не давай да ни сграбчат.

И без да разчита по устните му, Фиск знаеше какво казва човекът в костюма. Беше спец по защита на банди за всяко извършено престъпление. Най-добрата стратегия: пълно мълчание. Не чух, не видях, нищо не помня. Стрелба ли? Ами сигурно е гръмнал някой ауспух. Запомнете, момчета: речено е „не убивай“; но ако случайно убиеш, дръж си езика зад зъбите. За по-ясно адвокатът плесна с длан по куфарчето. Групичката се разпадна и играта започна.

В другия край на коридора върху ръбесто канапе със сива тапицерия седяха три проститутки от нощната смяна. За всеки вкус — черна, азиатка и бяла. Чакаха ред да се изправят пред закона. Азиатката изглеждаше нервна, вероятно се нуждаеше от цигара или спринцовка. Другите бяха от старата гвардия, Фиск ги познаваше. Ставаха, сядаха, люшкаха бедра, от време на време пъчеха гърди, когато минаваха симпатични старчета или наперени млади петлета. Защо да зарязват бизнеса заради някакво си съдебно дело? Америка е това в края на краищата.

Слезе с асансьора и тъкмо минаваше покрай металодетектора и рентгеновия апарат, неизменни атрибути на всяко днешно съдилище, когато се приближи Боби Греъм с незапалена цигара в ръката. Фиск не го харесваше нито лично, нито служебно. Греъм подбираше обвинителните дела в зависимост от размера на заглавията, които щяха да предизвикат. И никога не поемаше случай, ако трябваше да се потруди за победата. Хората не харесват губещи прокурори.

— Какво търсиш на някакво си предварително заседание по кокошкарско дело? — попита Фиск. — Голям човек като теб си има по-важни грижи, нали, Боби?

— Може пък да съм предчувствал, че ще сдъвчеш задника на едно от моите хлапета. Нямаше да ти е толкова лесно, ако имаше насреща истински прокурор.

— Като теб ли?

С крива усмивка Греъм лапна незапалената цигара.

— Гледай само, живеем в тоя проклет град, смятан за тютюнева столица на планетата, отсреща на хвърлей камък е най-голямата цигарена фабрика в света, а човек дори не може да си запали в съдебния коридор.

Той сдъвка края на цигарата без филтър и шумно засмука мириса на никотин. Всъщност в ричмъндския съд все още имаше определени места за пушачи, само че не точно там, където стоеше Греъм.

Изведнъж прокурорът се усмихна победоносно.

— А, между другото, тази сутрин са прибрали Джеръм Хикс по подозрение, че е убил някого в южния квартал. Черен срещу черен, май е някаква история с наркотици. Леле, каква изненада. Явно е искал да си попълни запасите от кокаин, а не му се вървяло по каналния ред. Само дето не знаел, че жертвата му е под наблюдение.

Фиск уморено се подпря на стената. Съдебните победи често се оказваха кухи, особено когато клиентът не може да озапти престъпните си импулси.

— Тъй ли? За пръв път го чувам.

— Идвах тук за предварителни разговори и реших, че ще е добре да те осветля. Нали сме колеги.

— Аха — сухо отвърна Фиск. — Щом сме колеги, защо изобщо пусна Поли с онова искане? — Греъм мълчеше и той си отговори сам: — Само за да ми тровиш живота.

— Човек трябва и да се забавлява на работното място.

Фиск сви юмрук и веднага го отпусна. Нямаше смисъл да си цапа ръцете.

— Да те питам като колега, имало ли е свидетели?

— О, половин дузина, оръжието на престъплението е открито в колата на Джеръм заедно с него самия. Имаме кръв, имаме наркотиците, изобщо каквото ти душа иска. Просто не биваше да го пускат под гаранция. Между другото, склонен съм да зарежа онова завеяно обвинение за продажба на наркотици, по което го защитаваш, и да хвърля всички сили в новото направление. Тъй де, нямам чак толкова сили за пилеене. Хикс е калпав тип, Джон. Мисля, че трябва да му поискаме смъртна присъда.

— Смъртна ли? Не се занасяй, Боби.

— За умишлено, съзнателно и предварително планирано убийство с цел кражба се полага смъртна присъда. Поне така пише в моя екземпляр от законите на Вирджиния.

— Не ми пука какво казват законите. Та той е едва осемнайсетгодишен.

Лицето на Греъм се обтегна.

— Странни приказки от страна на един адвокат. Все пак си съдебен служител.

— Законът е сито, през което редовно пресявам фактите, защото винаги намирисват.

— Те са отрепки. Още щом напуснат майчината утроба, почват да се чудят кому да сторят зло. Трябва да създадем детски затвори, додето не са се развихрили наистина.

— Целият живот на Джеръм Хикс може да се опише…

— Да бе, прехвърли сега всичко на скапаното му детство — прекъсна го Греъм. — Пак старата песен.

— Точно така, пак старата песен.

Греъм се усмихна и поклати глава.

— Виж какво, и аз не съм се родил със сребърна лъжичка в устата, разбра ли? Искаш ли да знаеш тайната ми? Скъсах си задника от бачкане. Щом аз мога, значи могат и те, по дяволите. Край на изложението.

Фиск понечи да си тръгне, но се озърна през рамо.

— Нека първо да видя полицейския протокол, после ще ти позвъня.

— Няма за какво да говорим.

— И да убиеш момчето, няма да те направят главен прокурор, Боби, знаеш това. Цели се по-нависоко.

С тия думи Фиск му обърна гръб и се отдалечи. Греъм въртеше цигарата между пръстите си.

— А пък ти си потърси свястна работа, Фиск.

 

 

Половин час по-късно Джон Фиск беше извън града, на среща с един от клиентите си в областния затвор. Адвокатската работа често го водеше извън Ричмънд, в областите Хенрико, Честърфийлд, Хановер и дори Гучланд. Не беше особено доволен от растящата си клиентела, но гледаше на нея като на слънцето. Ще изгрява всеки ден, докато спре веднъж завинаги.

— Заръчаха ми да поговорим, Дерек.

Дерек Браун — или ДБ–1, както го знаеха в уличните среди — имаше сравнително светла кожа и целите му ръце бяха осеяни с неприлични, злобни и поетични татуировки. От дългия престой в затвора бе заякнал; по бицепсите му лъкатушеха изпъкнали вени. Веднъж Фиск го бе видял да играе баскетбол в затворническия двор — без риза, мускулест, с още татуировки по гърба и раменете. Отдалеч приличаше на нотна тетрадка. Издигаше се във въздуха като реактивен самолет, летеше гладко напред, поддържан от нещо невидимо, а пазачите и останалите затворници се извръщаха да го погледнат с възхищение. В края на полета младежът заби топката в коша и обиколи да плесне длан с целия отбор. Но не беше чак толкова добър, че да играе в колеж, камо ли в Ен Би Ей. И ето че сега седяха един срещу друг в областния дранголник.

— Прокурорът предлага умишлена телесна повреда, престъпление трета степен.

— Защо не шеста?

Фиск се навъси. Тия момчета толкова често обикаляха съдилища и затвори, че знаеха наказателния кодекс по-добре от мнозина адвокати.

— Шеста степен е телесна повреда в състояние на афект. А при теб афектът е бил предния ден.

— Ама той имаше пищов, бе. Не тръгвам срещу Пак, когато стиска желязо, а аз не. Ти акъл имаш ли?

На Фиск му се прииска да посегне и да изтрие това нахакано изражение.

— Съжалявам, прокурорът се е запънал на трета степен.

— Колко ще ми лепнат? — безучастно запита Дерек. Според Фиск ушите му бяха дупчени поне дванайсет пъти.

— Пет години плюс излежаното.

— Тъпанари. Пет години само задето мъничко съм го рязнал с някакво скапано джобно ножче.

— Кинжал с петнайсет сантиметра острие. И си го наръгал десет пъти, по дяволите. Пред свидетели.

— Той ми опипваше мацето, мама му стара. Туй не е ли смекчаващо вината обстоятелство?

— Имаш късмет, че не се стигна до убийство първа степен, Дерек. Според докторите само по чудо не е умрял на тротоара от кръвоизлив. И ако Пак не беше такава опасна гадина, щяха да ти лепнат опит за убийство. С утежняващи вината обстоятелства. За това дават двайсет години или до живот. Знаеш го.

— Задяваше ми мацето — отсече Дерек, като се приведе напред и изпука с кокалчетата на пръстите си, за да подчертае абсолютната логика на твърдението си както от правна, така и от морална позиция.

Фиск знаеше, че Дерек има добре платена, макар и незаконна професия. Беше пръв помощник на втория по големина наркотърговец в Ричмънд, оттам идваше и прозвището му ДБ–1. Шефът се казваше Турбо, едва двайсет и четири годишен. Империята му беше добре организирана, със строга дисциплина и за прикритие въртеше напълно законна дейност — обществени перални, кафене, заложна къща и цял куп счетоводители и адвокати, които да се занимават с парите от наркотици, след като бъдат изпрани. Турбо бе умен младеж, много го биваше в сметките и бизнеса. Фиск все се канеше да го пита защо не се опита да основе застрахователна компания. Печалбите бяха почти същите, а смъртността доста по-ниска.

При други обстоятелства Турбо би викнал някой от своите скъпо платени адвокати да се заеме с Дерек. Но провинението нямаше нищо общо с трудовата му дейност, тъй че не се полагаха компенсации. Прехвърляха го на обществен защитник като наказание, задето е допуснал подобна глупост — да си загуби ума заради някаква женска. Турбо не се боеше, че Дерек може да проговори. Прокурорът дори и не си направи труда да предлага нещо подобно. Знаеше, че ще е напразен труд. Пропееш ли, мъртъв си — все едно дали навън или в затвора.

Дерек бе израснал в приятен квартал, в дома на заможни родители и всичко вървеше гладко, додето един ден не реши да зареже гимназията и да поеме по лекия път на наркотърговец, вместо да изкарва хляба си с труд. Имаше всичко, можеше да постигне в живота каквото поиска. Подобни младежи се срещаха толкова често, че светът бе почнал да гледа с пълно безразличие ужасната съдба на хлапетата, получаващи райски прахчета от хора като Турбо. Фиск страшно искаше някоя нощ да отведе Дерек нейде на тъмно и с бухалка в ръка да му втълпи старомодните морални принципи.

— На прокурора не му пука какво е вършила приятелката ти онази вечер.

— Ама това е невероятно, бе. Миналата година един приятел накълца някакъв тип и му лепнаха само двайсет и четири месеца, половината условно. А на мен пет години, по дяволите. Що за скапан адвокат си ти?

— Беше ли осъждан твоят приятел? — запита Фиск. Искаше му се да запита още дали е бил един от главните виновници за най-страшното социално зло на Ричмънд, но знаеше, че само ще си хаби приказките. — Чуй ме добре: ще смъкна на три години плюс излежаното.

Този път Дерек прояви интерес.

— Мислиш ли, че ще можеш?

Фиск се изправи.

— Не знам. Аз съм само един скапан адвокат.

На път към вратата той надникна през решетките на прозореца и видя как група нови затворници слизат в плътна колона от камионетката, а веригите им дрънчат по асфалта. Повечето бяха чернокожи младежи или латиноамериканци и вече се оглеждаха изпитателно. Кой ще е роб и кой господар. Кого ще накълцат най-напред. Малцината бели изглеждаха готови да умрат на място от страх още преди да са стигнали до килиите. Някои от тези младежи навярно бяха синове на хора, които полицаят Джон Фиск задържаше преди десет години. Невръстни хлапета по онова време, мечтаещи може би за нещо повече от областния затвор. Татко го няма, мама едва се преборва с безкрайния кошмар на живота. Кой знае… Реалността често се вмъква дори в подсъзнанието. Сънищата не са бягство, а само продължение на истинския кошмар.

Като полицай често водеше със задържаните едни и същи разговори.

— Ще те очистя, човече. Цялото ти семейство ще претрепя — крещяха някои в наркотичен унес, докато им слагаше белезниците.

— Аха. Имаш правото да мълчиш. Постарай се да го използваш.

— Стига бе, човек, не съм виновен. Един приятел беше. Прецака ме.

— И къде е този приятел? Ами кръвта по ръцете ти? Пистолетът в гащите? Кокаинът по ноздрите ти? И това ли го направи приятелят? Ама че приятел.

Други губеха ума и дума, взираха се в мъртвото тяло и тихичко бръщолевеха:

— Леле боже! Мили божичко! Мама, къде е старата ми майчица? Повикай я. Направи ми тази услуга, човече, моля ти се. Мамо! О, по дяволите!

— Имате правото на защита — спокойно им казваше той.

Такъв си беше Джон Фиск.

След още две съдебни заседания в центъра на града Фиск напусна модерната остъклена сграда „Джон Маршал“, носеща името на третия председател на Върховния съд. Родният дом на Маршал беше съвсем наблизо, но вече превърнат в музей, за да съхрани спомена за великия гражданин на Вирджиния и Съединените щати. Сигурно би се обърнал в гроба, ако знаеше какви гнусни деяния се обсъждат и защитават в зданието, посветено на него.

Фиск пое по Девета улица към Джеймс Ривър. Горещо и влажно през последните няколко дни, времето бе почнало да захладнява с наближаващите дъждове и той загърна по-плътно шлифера си. Когато запръска, Фиск взе да подтичва по платното, разплисквайки с обувки локвичките мръсна вода из вдлъбнатините на асфалта.

Докато стигне в кантората си, косата и шлиферът му бяха подгизнали, а по гърба му лазеха хладни струйки. Макар че имаше асансьор, той изтича нагоре по стълбището и отключи вратата на кабинета. Сградата беше огромна като хамбар — бивш тютюнев склад, изкормен преди време, за да приюти множество канцеларии. Мирисът на тютюн обаче се бе впил в стените завинаги. И не само тук. Карайки по магистрала 95 покрай фабриката на „Филип Морис“, за която бе споменал Боби Греъм, човек можеше да се нагълта с никотин, без дори да запали. Минавайки оттам, Фиск често се изкушаваше да метне през прозореца горяща клечка, за да види дали въздухът няма да експлодира.

Кантората на Фиск се състоеше от една стая плюс баня и тоалетна. Последното имаше значение, тъй като спеше тук по-често, отколкото в апартамента си. Той метна шлифера да съхне и избърса косата и лицето си с кърпа от закачалката в банята. Сложи кафеник на котлона и се загледа в него, размишлявайки за Джеръм Хикс.

Ако Фиск си свършеше работата отлично, Джеръм Хикс щеше да остане цял живот зад решетките, вместо да му инжектират отрова в отделението за смъртници. Смъртта на осемнайсетгодишното черно хлапе нямаше да помогне на Греъм да стане главен прокурор. Черен срещу черен, отрепка срещу отрепка — за подобно убийство рядко се намираше място дори на последните вестникарски страници.

Като ричмъндски полицай Фиск неведнъж бе оцелявал по чудо в жестоки улични схватки. Битките се прехвърляха от квартал на квартал, обхващаха целия град, раздуваха се като аневризма с размера на цяла област, оставяйки подир себе си съсипани бедняшки гета, а грамадните небостъргачи в центъра гълтаха милиони и изблъскваха все по-назад безредно разхвърляните предградия. Не само тук бе така. Престъпността връхлиташе като лавина над всички щати. А когато вълните се сблъскат, накъде ли ще тръгнат, запита се Фиск.

Изведнъж той надигна глава. Както винаги отначало паренето бе тръгнало бавно. Усети го как пъпли от корема нагоре, разлива се по гърдите. Накрая като поток от лава непоносимата жега плъзна по ръцете надолу и стигна до пръстите. Фиск се надигна с усилие, заключи кантората и смъкна ризата и вратовръзката. Отдолу носеше тениска; все същата проклета тениска. През памучната тъкан пръстите му докоснаха началото на заздравелия белег — все още изпъкнал и груб след толкова много години. Започваше малко под пъпа и следваше лъкатушния път на хирургическия трион чак до шията.

Фиск се просна на пода и направи петдесет лицеви опори без почивка, а жегата в гърдите и крайниците му се засилваше и отслабваше при всяко движение. Капка пот от челото му се стече на дървения под. Добре поне, че не беше кръв. След лицевите опори направи още толкова коремни преси. При всяко движение белегът се гърчеше като недоволна змия, присадена към тялото му. Накрая Фиск закрепи за вратата към банята железен лост и се набра дванайсет пъти. Преди време правеше двойно повече, но напоследък губеше сили. Рано или късно злото, спотаено под срасналата кожа, щеше да го надвие, да го тласне в гроба, но засега топлината изчезна; физическата умора сякаш я плашеше, показваше й, че домът все още не е опустял.

Той почисти в банята и се облече. Докато пиеше кафе, хвърли поглед през прозореца. Оттук едва различаваше в далечината брега на Джеймс Ривър. От дъжда реката щеше да набъбне. Някога през горещите летни дни двамата с брат му често плаваха по течението с лодка или с автомобилни гуми. Преди много, много години. Днес Фиск дори не припарваше до водата. Спокойните времена бяха отминали. В отеснялата рамка на неговия живот нямаше място за отдих. И все пак каквото вършеше, му доставяше удоволствие. С малки изключения. Не беше гениален адвокат от Върховния съд като брат си, но се гордееше със своята работа. Нямаше да натрупа богатство или слава, ала вярваше, че ще умре сравнително доволен от постигнатото.

Той въздъхна и се хвана на работа.