Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уил Роби (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
hammster (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Перфектният удар

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 28.03.2014

ISBN: 978-954-769-350-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2664

История

  1. — Добавяне

46

Роби паркира пред училището и зачака.

Току-що се беше върнал във Вашингтон. Прибра пикапа в хамбара на старата ферма, а след това отиде с такси до мола, където беше оставил колата си.

Нямаше новини от Еван Тъкър след разговора в онази закусвалня.

Нямаше новини от никого.

А това беше лош сигнал.

Но имаше и добър — все още не го бяха арестували.

Джули излезе от училището и тръгна към автобусната спирка. Роби машинално се смъкна на седалката, без да я изпуска от очи.

Тя беше облечена с обичайните си съдрани на коленете дънки, раздърпан суичър и мръсни маратонки, а на гърба й висеше все същата претъпкана раница. Прибра дългата си коса зад ушите и се огледа.

Не слушаше музика от телефона си.

Не изпращаше есемеси.

Беше много бдителна.

Браво, Джули, поздрави я мислено той. Точно така трябва да се държиш.

Автобусът дойде и тя се качи. Роби потегли след него. Кара отзад до нейната спирка, изчака вратата на дома й да се захлопне след нея и едва тогава си тръгна.

Даваше си сметка, че не може да върши това всеки ден, но точно в този момент му се струваше важно Джули да е охранявана. Може би защото му се искаше да направи и нещо позитивно.

Погледна телефона в ръката си, после взе решение и натисна бутона за бързо набиране.

Насреща вдигнаха на втория сигнал.

— Не може да бъде — рече Никол Ванс. — Да не си ме набрал погрешка?

— Имаш ли време за една среща? — попита той, игнорирайки иронията й.

— Защо?

— Просто да се видим.

— Ти никога не искаш просто ей така да се виждаш с някого, Роби.

— Но днес искам. Ако си заета, няма проблеми.

— Мога най-рано в седем.

Разбраха се за мястото на срещата и Роби затвори.

Разполагаше с доста свободно време и реши да проведе още един разговор, за да си уреди и друга среща.

За момента не знаеше какво да очаква, но това беше пътят на най-малкото съпротивление. А и вярваше на този човек — дотолкова, доколкото изобщо вярваше на някого.

Трийсет минути по-късно вече седеше срещу Синия.

— Чух, че преди няколко дни си пресрещнал директора, докато е отивал на работа — подхвърли той.

— Това ли е новината на деня?

— Вярно ли е?

— Нуждаех се от някои отговори.

— Получи ли ги?

— Не. Затова съм тук.

— Това доста надхвърля моите правомощия, Роби.

— Не приемам подобни извинения.

Синия опипа вратовръзката си, избягвайки погледа му.

— Записват ли ни тук? — попита Роби.

— Вероятно.

— Тогава да идем някъде другаде.

— В някоя друга закусвалня на „АЙ-ХОП“? И за това чух. В момента е хитът в службата.

Но на лицето на Синия не се появи усмивка.

— Тогава да отидем в „Старбъкс“.

Двайсет минути по-късно влязоха в един „Старбъкс“, поръчаха си кафе на бара, а след това седнаха отвън на масичка, която беше достатъчно отдалечена от останалите любители на кафето. Вятърът се усилваше, но небето все още не беше толкова мрачно, че да очакват дъжд.

Отпиха от чашите си. Синия потръпна в шлифера си. Приличаше на служител в банка, отскочил за чаша скъпо кафе. И съвсем нямаше вид на човек, който взема решения за живота и смъртта на себеподобните си. На човек, който решава проблемите на националната сигурност с лекотата, с която обикновените хора избират обяда си.

Мълчаха минута-две, зяпайки хората, които слизаха от колите си или се качваха в тях. Хората, които влизаха в магазините или излизаха от тях с покупки, стиснали децата си за ръка.

После Синия потърси погледа на Роби.

— Това липсва ли ти понякога?

— Кое?

— Нормалният живот.

— Не съм сигурен, че изобщо съм имал такъв.

— Аз имам магистратура по английска литература от Принстън — каза по-възрастният мъж. — Едно време мечтаех да стана новият Уилям Стайрън или Филип Рот на моето поколение.

— Но?

— Явих се на конкурс за държавна служба по настояване на един приятел, който искаше да постъпи във ФБР. В резултат се изправих пред няколко мъже, седнали около маса без никаква указателна табела. И ето ме сега тук, трийсет години по-късно.

— Вероятно съжаляваш, че не си написал най-великия американски роман.

— Е, получих и известно удовлетворение. Моят свят е пълен с измислени истории.

— Искаш да кажеш, с лъжи.

— Разликата е незначителна — каза Синия и плъзна поглед по тялото му, обръщайки по-специално внимание на ръката и пострадалия му крак. — Ходи ли да те прегледат?

— Още не.

— Направи го. Никой от нас не иска да умреш от инфекция. Иди още днес. Аз ще уредя нещата, пак на предишното място.

— Добре. Нещо ново около Дикарло?

Синия сбърчи вежди.

— Доколкото съм информиран, тя е била прехвърлена под юрисдикцията на МВС.

— Знам това. Но можеш ли да ми обясниш как е възможно? Дори Тъкър не знаеше, преди да го информирам.

— Едва ли мога, Роби. Защото не съм сигурен, че разбирам какво се случва.

— Жива ли е?

— Би било недопустимо да не ни информират, ако е починала.

— Каква е ролята на МВС във всичко това?

— Те се занимават с вътрешните работи. За разлика от тях ние нямаме право да оперираме на наша територия.

— Отлично знаеш, че това е фикция.

— Може би някога е било. Но не и днес.

Роби моментално усети горчивината в тези думи.

— Толкова ли е зле? — попита той.

— Най-вероятно, да.

— А причината?

— Какво ти разказа Дикарло в онази нощ? И защо изобщо е поискала среща с теб?

— Тя имаше само двама охранители, на които вярваше. Какво ти говори този факт?

— Да не се е чувствала застрашена от собствената си агенция?

— Нещо такова.

— Друго?

— Това не е ли достатъчно? — попита Роби и отпи глътка кафе.

— Не и ако има друго.

— Може би и аз се чувствам по същия начин.

Синия извърна глава. Лицето му остана непроницаемо.

— Мисля, че те разбирам — рече той.

— Динамиката на отношенията е различна, както сам се изрази — добави Роби.

— Проблемът е там, че ако наистина сме престанали да си вярваме, противникът вече е спечелил.

— Това би било валидно само ако сме сигурни кой е противникът.

— Джесика Рийл? — погледна го Синия.

— Какво за нея?

— На чия страна е тя?

— Ще ти отговоря по същия начин, по който отговорих на Гюс Уиткъм. Аз съм убеден, че Джесика Рийл спаси собствения ми задник и живота на Дикарло.

— Очаквах да го кажеш — рече Синия.

По лицето на Роби пролича, че е изненадан от тези думи.

— Защо?

— Защото си мисля, че Джесика Рийл може да се окаже на наша страна.

— И въпреки това е убила двама от нашите.

— Следвай логиката на нещата, Роби.

— Искаш да кажеш, че Джейкъбс и Гелдър не са били на наша страна?

Рийл действително ги беше нарекла предатели, но въпреки това Роби остана изненадан, че Синия допуска подобна възможност. Защото той винаги се бе съобразявал с мнението на висшестоящите.

— Точно така — кимна Синия. — Но само ако Рийл действително е на наша страна.

— А ти твърдиш, че това е истината, така ли?

— Не, само казвам, че е възможно.

— Следователно бившият номер две е бил предател?

— Възможно е. Но понятието „предател“ има различни дефиниции. Зависи от целите.

— Кой друг мисли като теб?

— Не съм разговарял с никой друг на тази тема. Ако не беше предложил да напуснем кабинета ми, аз щях да намеря начин. По принцип много трудно правя подобни изявления, Роби. Надявам се, че го знаеш. Вероятно тук не става въпрос за самотен изменник, полакомил се за пари като Олдрич Еймс или Робърт Хансън. По-скоро е нещо систематично, а мотивацията не са просто парите.

— Но за кого работят, ако наистина са предатели? И какво вършат? Как ги е разкрила Рийл?

— Хубави въпроси, но за съжаление, аз нямам отговорите.

— А намесата на МВС?

— Може би са прибрали Дикарло за всеки случай, подозирайки възникването на още проблеми.

— Еван Тъкър?

— В момента трябва да е доста обезпокоен. Ти каза ли му за Рийл и Дикарло?

Роби кимна.

Синия отпи голяма глътка кафе.

— Значи е по-разтревожен, отколкото си мислех — каза той.

— Чу ли за Рой Уест?

— По всяка вероятност е напуснал заради някаква параноя — каза Синия.

— Той е бил анализатор. Какво точно анализираше?

— Защо питаш? Нима намекваш, че има нещо общо с…

— В момента не мога да коментирам.

— Той не се занимаваше с нищо особено. Просто беше склонен да пише глупави сценарии. Това е най-вероятната причина за освобождаването му. Не виждам как би могъл да е замесен.

Роби понечи да му обясни как точно, но се въздържа.

— Тъкър настоя да продължа да издирвам Рийл.

— А ти какво му отговори?

— Отказах.

— Никой не би те обвинил в липса на смелост, Роби.

— Въпросът е какво да правя сега.

— Никога не си чувал това, което ще ти кажа — изгледа го предупредително Синия.

— Добре.

— Ако аз бях на мястото на Уил Роби, щях да се замисля да изчезна и да действам на своя глава.

— В какъв смисъл?

— Открий Джесика Рийл. Успееш ли, вероятно ще получиш отговор на всичките си въпроси.

Бях я открил, помисли си Роби. Но я пуснах да си върви.

Синия допи кафето си и се изправи.

— А после можеш да направиш и още нещо, Роби.

— Какво? — вдигна глава той.

— Нима не е очевидно? Да й благодариш, защото ти е спасила живота.

— Много късно го казваш — промърмори Роби, след като Синия се отдалечи. — Вече й се реванширах.