Дейвид Балдачи
Перфектният удар (2)

2

Той тичаше по алеята в парка с раница на гърба. Наближаваше седем вечерта. Въздухът беше хладен. Слънцето всеки миг щеше да потъне зад хоризонта. Такситата надуваха клаксони. Пешеходците бързаха да се приберат у дома след дългия работен ден.

Срещу хотел „Риц Карлтън“ чакаха файтони. Ирландци с опърпани шапки седяха на каприте в очакване на вечерните клиенти. Конете потропваха с копита, заровили глави в торбите със зоб, висящи от шиите им.

Живописна гледка в центъра на Манхатън с целия му блясък. Среща между настоящето и миналото. Парти, на което плахо се смесват непознати хора.

Уил Роби не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Всичко тук му беше познато. Безброй пъти беше посещавал Ню Йорк, безброй пъти беше тичал по алеите на Сентръл Парк.

Не беше тук като турист.

Той не ходеше никъде като турист.

Качулката му беше вдигната и завързана под брадичката. Лицето му не се виждаше. В Сентръл Парк имаше много охранителни камери, а той не искаше физиономията му да попадне в обсега на някоя от тях.

Не след дълго стигна до мостчето. Спря и започна да тича на място, за да свали мускулното напрежение.

Вградената в скалата врата беше заключена.

Специалният инструмент в ръката му свърши работа и тя се отвори.

Уил Роби се пъхна вътре и залости вратата след себе си. Беше се озовал в помещение, което играеше роля на склад и трафопост. То се използваше от общинските служби по чистотата и осветлението на парка. Работниците отдавна бяха по домовете си и щяха да се появят тук едва в осем на следващата сутрин.

Предостатъчно време, за да свърши онова, за което бе дошъл.

Той свали раницата от раменете си и дръпна ципа. Вътре беше подредено всичко необходимо за изпълнение на задачата.

Уил Роби наскоро беше навършил четирийсет. Беше висок метър и осемдесет и пет и имаше стегната мускулеста фигура. Но неговите мускули бяха по-скоро жилави, отколкото едри. Издутите мускули не вършат работа и пречат на бързината — нещо, което за него беше почти толкова важно, колкото и точността.

Раницата съдържаше точно определен брой разглобени части. За по-малко от две минути три от тях се превърнаха в оборудване с много специално предназначение.

Пушка снайпер.

Четвъртата част в раницата беше не по-малко важна.

Оптическият мерник.

Той ловко го щракна върху специалните жлебове на цевта.

Беше готов. В главата му за пореден път изплуваха всички детайли на предстоящата операция. От изстрела, който щеше да произведе, до благополучното оттегляне, което се надяваше да последва. Отдавна помнеше наизуст всеки един от тези детайли, но искаше да достигне фазата, при която щеше да действа, без изобщо да се замисля. Това без съмнение щеше да му спести скъпоценни секунди.

Подготовката му отне около час и половина.

После той извади вечерята си. Бутилка енергийна напитка и протеиново блокче.

Такава беше програмата на Уил Роби за петъчната вечер — прекарваше я тук в собствената си компания.

Когато приключи, той легна на циментовия под, пъхна раницата под главата си и заспа. След десет часа и единайсет минути предстоеше да изпълни задачата.

Докато хората на неговата възраст се прибираха у дома при жените и децата си или излизаха с колеги и приятели, Роби се беше затворил в този склад насред Сентръл Парк и очакваше поредната си жертва.

Би могъл да се замисли върху сегашното състояние на живота си, но едва ли щеше да стигне до приятни заключения. Другият вариант беше просто да не се замисля. И той го предпочете. Може би малко по-трудно от преди.

Това обаче не попречи на съня му.

Нито на събуждането точно девет часа по-късно.

Беше шест сутринта.

Предстоеше следващата важна стъпка. Линията на прицела. Най-критичният елемент в цялата операция.

Роби стоеше с лице към стената на склада, иззидана от големи, споени с хоросан камъни. При внимателно вглеждане можеха да се видят две дупки в хоросана, пробити на подходяща за наблюдение височина. В момента и двете бяха запушени с някаква мека субстанция, боядисана в цвета на хоросана. Това беше направено преди седмица от екип, представил се като част от поддръжката на парка.

Той извади от раницата си дълга пинсета и издърпа пълнежа от първата дупка. След това повтори операцията и с другата.

Пъхна дулото на пушката в по-ниско разположената дупка, внимавайки да не се покаже от другата страна. Тази конфигурация не позволяваше никаква промяна на ъгъла на стрелба, но други възможности нямаше. Роби никога не работеше в идеални условия.

Оптическият мерник се оказа на нивото на горната дупка и легна стабилно върху дебелия пласт хоросан. Така Роби щеше да види този, по когото да стреля.

Той включи електрониката и започна да вкарва в паметта й всички фактори, които имаха отношение към стрелбата. И природните, и останалите.

Тръбата на заглушителя беше изработена така, че да пасва на цевта и мунициите, които щеше да използва. Тя щеше да редуцира както пламъка на изстрела, така и звука. Силният откат щеше да бъде абсорбиран от специалния приклад на пушката.

Роби погледна часовника си. Оставаха десет минути.

Мушна слушалката в ухото си и включи радиостанцията, прикрепена към колана му. Комуникационният комплект оживя.

Той отново погледна през оптическия мерник. Кръстчето беше заковано върху едно точно фиксирано място в парка.

Лишен от възможността да движи дулото, той щеше да разполага само с една милисекунда, за да засече мишената пред мерника и едновременно с това да натисне спусъка.

Ако закъснееше с една милисекунда, мишената щеше да оцелее.

Ако избързаше с една милисекунда, мишената пак щеше да оцелее.

Пое този риск, без дори да се замисли. Със сигурност беше изпълнявал и по-лесни задачи. Но беше имал и по-трудни.

Роби напълни дробовете си с въздух и отпусна мускули. При нормални обстоятелства би трябвало да използва услугите на съгледвач. Но в последно време контактите с оперативни партньори го бяха изправяли на ръба на провала толкова често, че за изпълнението на текущата задача пожела да работи сам. В случай че мишената не се появи или промени маршрута си, Роби щеше да изчака заповедта за отмяна на операцията по радиостанцията.

Очите му пробягаха по тясната стаичка. Тя щеше да бъде негов дом още няколко минути, а след това никога повече нямаше да я види. А ако нещата се объркаха, най-вероятно щеше да бъде последното нещо, което вижда в живота си.

Отново погледна часовника си. Разполагаше с две минути. Все още се въздържаше да заеме позиция за стрелба. Ако хванеше пушката прекалено рано, мускулите му щяха да се сковат, а рефлексите му щяха да изгубят онази особена гъвкавост, от която се нуждаеше.

Четирийсет и пет секунди преди предполагаемата поява на мишената той се отпусна на колене и залепи окото си на оптическия мерник. Показалецът му докосна спусъка. Слушалката в ухото му мълчеше. Това означаваше, че мишената следва своя маршрут и мисията няма да бъде отменена.

Вече нямаше нужда да поглежда часовника. Машинката в главата му се беше включила, отмервайки времето с прецизността на скъп швейцарски хронометър. Насочи цялото си внимание към оптиката.

Оптическият мерник бе изключително, но много капризно приспособление. Той можеше да изпусне мишената за част от секундата и да я фиксира отново за многократно по-дълго време. Което означаваше провал. Но Роби имаше свой начин за разрешаването на този проблем. Трийсет секунди преди появата на мишената започна серия от дълбоки вдишвания и издишвания, които имаха за цел забавяне на пулса. Бавно, но неотстъпно, с желязна последователност. Това щеше да доведе до така наречената „хладна нула“, или спиране на дишането за онзи кратък сладостен миг, в който натискането на спусъка води до почти неминуемата смърт на жертвата. Никакво потрепване на показалеца, никакъв тик на мускулите, никакво премигване на клепачите.

Нямаше възможност да чуе приближаването на мишената. Все още не я виждаше.

Но до десет секунди това щеше да се промени.

Той щеше да получи онзи кратък миг, в който ще засече мишената и ще натисне спусъка.

Вътрешният му хронометър отброи последната секунда.

Показалецът му започна да обира луфта на спусъка.

В света на Уил Роби това означаваше, че няма връщане назад.