Дейвид Балдачи
Перфектният удар (36)

36

Кортежът на Еван Тъкър напусна къщата му и пое надолу по улицата. Внезапно спирачките на водещия джип изскърцаха и от него изскочиха няколко мъже с пистолети в ръце.

Улицата беше блокирана от едно ауди 6, а пред него се беше изправил Уил Роби. Петима агенти го заобиколиха мигновено.

— Горе ръцете! — извика командирът на групата. — Веднага!

Роби не вдигна ръце.

— Предай на шефа си, че ако не ми отдели малко време, следващата ми спирка ще бъде ФБР, където ще разкажа всичко, което знам. А на него това няма да му хареса, повярвайте ми!

— Казах, горе ръцете! Веднага!

Роби се обърна да го погледне.

— А пък аз ти казах да отидеш при шефа си. Веднага!

Агентите се нахвърлиха върху него. Единият се оказа проснат върху капака на аудито, а вторият полетя към настилката. В момента, в който третият реши да си пробва късмета, зад тях се разнесе остър глас:

— Достатъчно!

Всички се обърнаха едновременно. До средния джип стърчеше Еван Тъкър.

— Що за абсурдно поведение! — изръмжа големият шеф.

Падналите агенти се надигнаха, хвърлиха злобни погледи към Роби и бавно се оттеглиха.

Очите на Тъкър се заковаха в Роби.

— Какъв ти е проблемът? — изръмжа той.

— Проблемът ми се казва Джанет Дикарло.

Тъкър огледа физиономиите на съседите си, които зяпаха с отворена уста. Част от тях стояха край колите си, а други бяха с бебета в ръце.

— Намираме се на улицата, Роби! — гневно изсъска той.

— Вината не е моя. Казах на хората ви, че трябва да говоря с вас. Насаме. Но те май не разбират от дума.

Тъкър спря поглед на една млада майка, хванала за ръката петгодишното си момченце, което всеки момент щеше да се напишка при вида на мъжете с пистолети.

— Просто едно недоразумение — подхвърли й с усмивка той. — Тръгваме си веднага. Желая ви приятен ден. — Завъртя се към Роби и заби пръст в гърдите му. — А ти идваш с мен!

— Ще ви последвам с моята кола — заяви Роби. — Взел съм я под наем и не искам да я загубя. Вероятно помните какво се случи с предишната.

Тъкър обмисли думите му в продължение на секунда-две, после се качи в своя автомобил и затръшна вратата. Роби седна зад волана на аудито, включи на заден и освободи платното. Изчака кортежа да го подмине и потегли след него.

Забеляза каквото му трябваше малко след като излязоха на една широка улица. Зави рязко вдясно и спря на някакъв паркинг.

Слезе от колата и закрачи към заведение от веригата „АЙ-ХОП“, а с крайчеца на окото си видя как кортежът спира и започва да се връща обратно. Околните автомобили се възпротивиха с продължително натискане на клаксоните.

Роби влезе и спря до вратата. Към него се насочи млада жена с меню в ръце.

— Закуска за сам човек, сър? — попита тя.

— По-скоро за двама — отвърна той. — Но ще ни трябва място за петима едри мъже в близост до масата.

— Моля?! — ококори се жената.

— Ще бъде чудесно, ако ни предложите отделно помещение.

— Отделно помещение?!

Роби извади служебната си карта и я размаха под носа й.

— Спокойно, ние сме от добрите.

Когато Еван Тъкър щурмува заведението в компанията на охраната си, Роби вече беше успял да поръча две кафета. Ужасената жена ги поведе към дъното.

— Всичко е наред — успокои я Роби. — Оттук поемам аз.

Жената му бе посочила една ниша в дъното, вероятно решила, че там е най-скришното място в цялото заведение. За късмет, клиентите бяха малко, а най-близкият от тях седеше през пет-шест маси.

— Какви ги вършиш? — попита с рязък тон Тъкър.

— Не ми остана време да закуся, а съм гладен — обясни Роби. — На вас ви поръчах кафе.

— Не можем да говорим тук! — отсече Тъкър.

— Съжалявам, но това е единственото място, на което съм склонен да обсъждам създалата се ситуация.

— Май искаш да те арестувам, а? — изръмжа Тъкър.

— Вие нямате право да арестувате никого на територията на Съединените щати, господин директор. А според мен няма да ви е приятно да се обяснявате с местните ченгета. Те са достатъчно ограничени, за да ни щракнат белезниците и да ни прехвърлят на някой друг да се оправя. Затова седнете и дислоцирайте хората си около масата. С лице към заведението и включени детектори на камери и подслушватели, които знам, че носят. Така ние с вас ще си поговорим на спокойствие.

Тъкър най-после успя да овладее гнева си, пое дълбоко дъх и седна. С лек жест показа на хората си да направят точно това, което предложи Роби. Устройството в ръцете на един от гардовете тихо зажужа.

— Сметана, захар? — попита Роби.

— По-добре черно.

Към масата се приближи срамежлив сервитьор на има-няма двайсет години.

— Готови ли сте с поръчката, господа? — попита с леко треперещ глас той.

Роби изпревари гардовете, които понечиха да го разкарат, и кимна.

— Аз — да. А вие, господин директор?

Тъкър поклати глава и погледна менюто.

— Чакай малко, аз също не съм закусвал — каза той, обърна се към сервитьора и попита: — Какво ще ми препоръчате?

Младежът изглеждаше така, сякаш беше готов да го разкъса акула, но не и да проговори.

— Ами… — запъна се той. — Ние сме известни най-вече с палачинките…

Тъкър погледна Роби, усмихна се и започна да нарежда:

— В такъв случай ще си поръчам две яйца на очи с бекон, няколко от вашите палачинки и чаша сок от грейпфрут.

— За мен същото — обади се Роби.

Момчето почти хукна, а Роби се взря в лицето на Тъкър.

— Е, можем да започваме — рече директорът.

— Един въпрос: знаете ли къде се намира Джанет Дикарло?

— Тя е в болницата, Роби! — сопнато отвърна Тъкър.

— В коя болница? Защото в тази, където я закараха снощи, нямат представа къде е.

Тъкър замръзна с чаша в ръка, която бавно върна на масата.

— Наистина ли не знаете? — невярващо го изгледа Роби.

— Това е невъзможно! Къде се е дянала, по дяволите? Тя е претърпяла спешна операция и състоянието й е критично!

— Тоест искате да кажете, че вашите хора в болницата не са ви информирали за появата на служители от МВС, които са я отвели Бог знае къде? Май е мой ред да обявя, че това е невъзможно, но може и да сбъркам.

Тъкър облиза устните си, отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масата.

Печели време, помисли си Роби. В момента главата му пуши.

— МВС? — обади се най-сетне директорът. — Сигурен ли си?

— Показали са документи на сестрите, а след това са я откарали.

Тъкър не каза нищо.

— Докато смилате тази новина, ще добавя, че самият аз проведох среща със съветника по националната сигурност.

— С Гюс Уиткъм? — попита Тъкър. — Защо?

— Дойдоха да ме вземат. Господин Уиткъм беше пределно откровен и не скри разочарованието си от това, което му разказах.

Тъкър пак отпи глътка кафе, но този път допусна тактическа грешка и Роби съвсем ясно забеляза как ръката му трепери.

— Какво точно му разказа?

— Наистина ли искате да знаете?

— Естествено.

— За да успея да измъкна Дикарло от снощната засада, получих едно доста яко рамо.

— По-точно?

— Помогна ми един ангел пазител.

— Какъв ангел?

— Мисля, че сте чували името. Казва се Джесика Рийл.

Устните на Тъкър увиснаха. Изненадата му беше тотална.

— Това е абсурд! — изфъфли той.

— И аз си помислих същото, тъй като имам официална заповед да я открия и ликвидирам като предател. Поне така ми казаха.

— Каква беше причината Дикарло да те покани в дома си?

— Искаше да ми разкаже някои интересни неща за отминали мисии.

— По-точно?

— За мисии, които изобщо не би трябвало да се случват, за изчезнали служители и оборудване, за купища долари, изтекли незнайно къде.

След тези думи Роби обясни с подробности какво е споделила Дикарло. Когато свърши, Тъкър понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и махна вляво от себе си.

Храната беше пристигнала.

Охраната се раздели, за да пропусне сервитьора с чиниите.

— Желаете ли още нещо? — попита с писклив глас момчето. — Да ви долея кафе?

— Не, благодаря — поклати глава Тъкър и погледна към Роби.

— За мен още малко кафе, моля — рече той.

Сервитьорът допълни чашата му и побърза да изчезне.

Роби започна да се храни, но Тъкър само седеше и го гледаше.

— Дикарло сподели ли детайли за тези мисии, служители, оборудване и пари?

— Не. Но на ваше място бих направил всичко възможно, за да стигна до тях.

Тъкър бавно поклати глава. Нямаше как да се разбере дали това е израз на недоверие или смут, или и на двете.

— Сигурен ли си, че беше Рийл? — избоботи директорът.

— Беше жена. Със същия ръст и същата фигура.

— Значи не си сигурен.

— Колко са жените при нас, които могат да надвият половин дузина професионални убийци? — попита Роби. — Всъщност колко са и мъжете, които могат да го направят?

Тъкър се зае да реже яйцата си. Известно време и двамата се хранеха мълчаливо.

Роби приключи пръв, допи кафето си и се облегна назад, подхвърляйки книжната салфетка на масата.

Тъкър последва примера му.

— Но защо, ако наистина е била Рийл? — попита той.

— Надявах се вие да ми кажете.

— Защо пък аз?

— Защото сте шефът. Ако нямате отговор, кой, по дяволите, трябва да има?

— Може би Министерството на вътрешната сигурност.

— Но вие продължавате да не се разбирате с големия брат, нали?

Тъкър сви рамене.

— Десетилетия наред ФБР беше огромната горила, която всички други мразеха — каза той. — Но днес МВС вече е същинска мечка гризли, която мразим дори повече от Бюрото.

— Не че вие правите кой знае какво, за да си сътрудничите с някого.

— Правим, при това повече, отколкото предполагаш.

— В такъв случай вдигнете телефона, свържете се с МВС и най-любезно ги помолете да ви върнат заместничката.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Защото е сложно.

— Обяснете.

— Нямам време за обяснения. Предстои ми важна среща, за която вече закъснявам.

— Добре — каза Роби и стана от масата. — Ще ви оставя да провеждате важните си срещи. Но ако намерите време, все пак проверете дали Дикарло е още жива.

— Много съм загрижен за Джанет, Роби. Не си мисли, че съм я забравил. Освен колега тя е и моя добра приятелка.

— Нужни са действия, господин директор. Те винаги са по-силни от риториката.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка за издирването на Рийл?

— Няма да има следваща стъпка. Не и преди някой да ми обясни какво, по дяволите, се случва. Дотогава считайте, че официално съм се оттеглил от оперативна работа.

— Това би означавало неизпълнение на заповед — отбеляза Тъкър.

— Ами арестувайте ме тогава.

Роби разблъска охранителите и напусна заведението.

Тъкър се приготви да го последва, но край масата се появи треперещият сервитьор, който му подаде сметката и побърза да изчезне. Директорът на ЦРУ я погледа известно време, после бавно извади портфейла си.