Дейвид Балдачи
Перфектният удар (11)

11

Джесика Рийл напусна Ню Йорк и отлетя за Вашингтон. Именно там й предстоеше следващата задача, която си бе поставила.

Подходите към мисията й бяха три. Да, точно така. Защото работата й във Вашингтон всъщност беше част от мисия.

Първият подход беше да започне от долу и да тръгне нагоре.

Вторият — от горе надолу.

А третият — някаква странна и непредвидима смесица от двата.

Първият подход беше по-чист, макар и в символичния смисъл на думата.

Третият подход увеличаваше шансовете й за успех, а също така и способността й да оцелее.

Избра успеха и оцеляването, обръщайки гръб на символиката.

Тази част на Вашингтон беше пълна с офис сгради, всичките празни в този късен час. В тях работеха безброй висши държавни служители, както и дори още по-влиятелни хора от частния сектор.

За Рийл това нямаше никакво значение. Бедни, богати или някъде по средата — тя просто отиваше там, където трябваше да бъде. И убиваше този, когото й бяха заповядали да убие. Беше машина, която изпълняваше заповедите с хирургическа точност.

Пъхна миниатюрна слушалка в лявото си ухо и свърза кабела с устройството на колана си. После приглади косата си и разкопча якето си. Пистолетът й бе в раменния кобур.

Погледна часовника си и започна да пресмята. Разполагаше с трийсетина минути, за да обмисли онова, което предстоеше да свърши.

Дъждът най-после беше спрял. Нощта беше хладна и ясна. Както можеше да се очаква по това време на годината. Улиците бяха пусти в късния час.

Стигна до ъгъла и зае позиция край едно дърво, под което имаше пейка. Докосна слушалката в ухото си и отново погледна часовника.

Беше пленница не само на времето, а и на точния му разчет до секунди. Миг избързване или закъснение, и щеше да е мъртва.

Слушалката й съобщи, че мъжът е потеглил. Малко по-рано от предвиденото и след десет минути щеше да мине оттук. Фактът, че знаеше честотите на ЦРУ, беше огромно предимство.

Бръкна в джоба си за устройството — матирана черна кутийка десет на петнайсет сантиметра с два бутона отгоре. Най-важната вещ след пистолета й. Без нея планът й можеше да проработи само с помощта на огромна доза късмет.

Но Рийл не можеше да разчита на късмета.

Отдавна съм изразходила целия късмет, който ми се полага, помисли си тя.

После видя колата, която се приближаваше по улицата.

Линкълн.

Черен.

Дали изобщо ги произвеждат в други цветове?

Нуждаеше се от потвърждение. В този град имаше толкова черни линкълни, колкото риби в океана. Вдигна прибора за нощно виждане пред очите си и го насочи към предното стъкло. Останалите прозорци бяха затъмнени. Видя това, което й трябваше, свали оптиката и я прибра в джоба си. После извади тънко като молив фенерче и даде уговорения сигнал. Отвърна й бързо примигване на друго фенерче. Тя прибра своето, стисна черната кутийка и огледа пустата улица.

Това, което предстоеше да се случи, й беше струвало сто долара. Надяваше се, че не е похарчила парите си напразно.

Натисна десния бутон на кутийката.

Близкият светофар светна в жълто, а след това в червено.

Тя прибра кутийката.

Линкълнът спря на светофара.

Фигурата изскочи от мрака и се насочи към него. В едната си ръка държеше кофичка, а в другата гъба. Водата се разплиска по предното стъкло.

— Хей! — извика шофьорът, след като смъкна прозореца си.

Хлапето беше чернокожо, най-много на четиринайсет години. Използва гъбата в ръката си, за да избърше пяната от стъклото.

— Махай се, да те вземат мътните!

Светофарът все още беше червен.

Рийл извади пистолета и го подпря на ниския клон, зад който беше заела позиция. Върху дулото беше монтиран оптически мерник, а самото дуло беше значително по-дълго от стандартните, позволявайки стрелба на далеч по-голямо разстояние, отколкото с обикновен пистолет.

Хлапето мина от другата страна на лимузината, за да избърше пяната от останалата част на стъклото.

Прозорецът откъм пасажерската седалка се смъкна надолу.

На нея седеше бодигардът.

Рийл очакваше това да се случи, тъй като мъжът на задната седалка беше заел мястото зад шофьора. Цялата работа беше в ъгъла на прицела.

Тя изпусна въздуха от гърдите си и пръстът й обхвана спусъка.

Връщане назад нямаше.

Чернокожото хлапе изтича обратно към прозореца на шофьора и протегна ръка.

— Супер чисто. Дай една петачка.

— Вече ти казах да се махаш! — изкрещя шофьорът.

— Мама се нуждае от операция.

— Ако след две секунди още си тук…

Изречението остана недовършено, защото Рийл натисна спусъка.

Куршумът мина диагонално между шофьора и бодигарда и се заби в челото на мъжа на задната седалка.

Рийл прибра пистолета в джоба си, а след това натисна другото копче на черната кутийка.

Светофарът светна зелено.

Но линкълнът не потегли.

Шофьорът и бодигардът изскочиха от колата и закрещяха.

Хлапето с гъбата бе хукнало едновременно с изстрела и беше изчезнало.

Мъжете бяха оплискани с кръв.

Рийл безшумно потъна в нощта. Пръстите й сръчно разглобяваха пистолета, без да го вадят от джоба.

Тялото на Джим Гелдър увисна на предпазния колан. Парче от мозъка му беше залепнало за задното стъкло.

ЦРУ трябваше да си потърси нов заместник-шеф.

Докато двамата мъже тичаха наоколо, търсейки стрелеца, Рийл спокойно се спусна в близката станция на метрото и взе първия влак, който изскочи от тунела. След броени минути беше на километри от местопроизшествието.

Забравила за Джим Гелдър, тя насочи вниманието си към следващата мишена в списъка си.