Даниъл Силва
Падналият ангел (6)

5.
Пиаца ди Спаня, Рим

Докато пресслужбата на Ватикана потвърди, че доктор Клаудия Андреати, уважаваният куратор в отдела за антики, се е самоубила в базиликата „Св. Петър“, слуховете за кончината й проникнаха навсякъде в малкото клюкарско селце, известно като Светия престол. Работата в реставрационната лаборатория престана, тъй като персоналът се събра край работните маси да се чуди как така са пропуснали признаците за емоционално разстройство у доктор Андреати, как е възможно да работиш с някого толкова години и да знаеш толкова малко за личния му живот. Габриел промърмори няколко подходящи думи на съчувствие, но през повечето време си остана в своя уединен ъгъл в лабораторията. Остана там заедно с Караваджо до късно следобед, когато се върна в апартамента на Пиаца ди Спаня в ледения дъжд. Откри Киара, облегнала се на кухненския плот. Тъмната й коса бе прибрана на тила с кадифена панделка. Очите й не се откъсваха от телевизора, където един репортер от Би Би Си разказваше история за трагично самоубийство, застанал под компютърно генериран надпис, който гласеше Смърт в базиликата. Когато на екрана се появи снимка на Клаудия, Киара поклати бавно глава.

— Такова красиво момиче. Някак си винаги е по-трудно да го разбереш, когато са красиви.

Извади тапата от бутилката „Санджовезе“^[1] и наля две чаши. Габриел посегна към своята, после спря. Тъмно и гъсто, виното бе с цвета на кръв.

— Нещо не е наред ли?

— Донати ме помоли да огледам тялото.

— Че защо ще го прави?

— Искаше второ мнение.

— Не мисли, че се е самоубила?

— Не. Аз също.

Разказа на Киара за скъсаната верижка, за обувките, приземили се твърде далеч една от друга, за тайния преглед на ватиканската антична колекция. Накрая й каза за спешната среща, която е трябвало да се проведе в офиса на Донати.

— Сега разбирам проблема — кимна Киара. — Привлекателна жена, куратор, трябва да се срещне с могъщия личен секретар. Вместо това се оказва мъртва.

— Оставяйки всички привърженици на конспиративните теории по света да спекулират, че могъщият личен секретар някак си е замесен в смъртта й.

— Което обяснява защо те моли да му помогнеш да потулите нещата.

— Не бих го описал така.

— А как?

— Една частна мисия за откриване на факти, като онези, които провеждах на булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше израелското външно разузнаване. То носеше дълго и умишлено подвеждащо име, нямащо почти нищо общо с истинското естество на работата му. Дори бившите агенти, като Габриел и Киара, го наричаха, сама Службата и по никакъв друг начин.

— Това притежава всички предпоставки за още един ватикански скандал — предупреди го Киара. — И ако не внимаваш, твоят приятел монсеньор Луиджи Донати ще те спусне право в центъра му.

Тя изключи телевизора, без да каже нищо повече, и занесе чашите им с вино в дневната. Върху масичката за кафе бе поставен поднос с различни видове брускети.

Киара наблюдаваше напрегнато Габриел, докато той избра една, наръсена с артишок и сирене рикота, лапна я и я прокара със „Санджовезе“. Очите й, големи и бадемовидни, бяха с цвета на карамел, поръсен със златни точици. Те променяха цвета си според настроението й. Габриел видя, че е разтревожена. Имаше право да бъде. Последната им мисия за Службата — срещу джихадистка терористична мрежа, се оказа особено жестока операция, завършила в пустинята Руб ел Хали. Киара се надяваше, че реставрирането на Караваджо ще се окаже финалният етап от продължителното и трудно възстановяване на Габриел, началото на нов живот, свободен от гравитационното притегляне на Службата. Той не трябваше да включва разследване, проведено в интерес на личния секретар на папата.

— Е? — попита тя.

— Беше вкусно — отговори Габриел.

— Не говорех за брускетите. — Киара подреди възглавничките в единия край на дивана. Когато бе ядосана, винаги подреждаше нещо. — Замисли ли се какво ще направят италианските служби за сигурност, ако открият, че работиш за Ватикана? Ще ни изгонят от страната. Отново.

— Опитах да обясня това на Донати.

— И?

— Позова се на името на своя работодател.

— Той не е твой папа, Габриел.

— Какво трябваше да кажа?

— Да си намери някой друг — отговори тя. — Няколко прекрасни думички, които трябва да научиш.

— Нямаше да говориш така, ако беше видяла тялото на Клаудия.

— Не е честно.

— Но по случайност е истина. Виждал съм много трупове в живота си, но никога не съм виждал труп, паднал от повече от петдесет метра върху мраморен под.

— Какъв ужасен начин да умреш. — Киара гледаше как дъждът барабани по малката тераска с изглед към Испанските стълби. — Доколко си сигурен, че Донати ти казва истината?

— За какво?

— За връзката си с Клаудия Андреати.

— Ако питаш дали си мисля, че има нещо романтично, отговорът ми е „не“.

— Израснал си с майка, която никога не ти е казвала какво й се е случило през войната.

— Какво искаш да кажеш?

— Всеки си има тайни. Дори от хората, на които се доверява най-много. Наречи го женска интуиция, но винаги съм усещала, че у монсеньор Донати има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Той си има минало. Сигурна съм в това.

— Всички имаме.

— Но някои от нас имат по-интересно минало от други. Освен това — допълни тя, — колко знаеш в действителност за личния му живот?

— Достатъчно, за да съм сигурен, че никога няма да направи нещо толкова безразсъдно — да върти любов със служителка от Ватикана.

— Предполагам, че си прав. Но не мога да си представя как мъж с външността на Луиджи Донати може да остане целомъдрен.

— Той се справя с това, излъчвайки аура на абсолютна недостъпност. Също така носи дълго черно расо и спи близо до папата.

Киара се усмихна и взе една брускета от подноса.

— Има поне едно странично предимство, ако приемеш случая — замисли се тя. — Това ще ти даде възможност да разгледаш църковната антична колекция. Само Бог знае какво наистина са заключили в складовете си.

— Бог и папите — коригира я Габриел. — Но материалът е прекалено много, за да успея да го прегледам сам. Ще се нуждая от помощта на някого, който разбира нещо от антики.

— Моята помощ?

— Ако Службата не беше те уловила в мрежите си, ти щеше да си професор в някой добър италиански университет.

— Вярно е — отвърна тя. — Но аз изучавах история на Римската империя.

— Всеки, изучавал римляните, знае нещо за техните артефакти. А твоите познания за гръцката и етруската цивилизация са далеч по-добри от моите.

— Боя се, че това не означава много, скъпи.

Киара присви вежди, преди да вдигне чашата с вино към устните си. Видът й се промени забележимо след пристигането им в Рим. Седнала, както сега, с пусната коса до раменете и с блеснала матова кожа, тя забележително приличаше на онази опияняваща млада италианка, която Габриел срещна за пръв път преди десет години в средновековното венецианско гето. Сякаш травмите от толкова много продължителни и опасни операции бяха изтрити. Само леката сянка от загубата падаше върху лицето й. Тя си оставаше там заради детето, което пометна, докато бе отвлечена от руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. След това не можеше да зачене. Киара тайно се беше примирила с перспективата, че тя и Габриел може никога да нямат деца.

— Има и още една възможност — заговори тя.

— Каква?

— Че доктор Клаудия Андреати се е покачила на върха на базиликата в състояние на емоционално объркване и е скочила към смъртта си.

— Когато я видях снощи, не ми заприлича на объркана жена. Всъщност… — Гласът на Габриел пресекна.

— Какво?

— Стори ми се, че искаше да ми каже нещо.

Киара замълча за момент.

— За колко време Донати ще ни осигури документите й? — попита най-накрая тя.

— Ден-два.

— И какво ще правим междувременно?

— Мисля, че трябва да я опознаем малко по-добре.

— Как?

Габриел й показа връзката ключове.

* * *

Тя живееше от другата страна на реката, в Трастевере, в избелял стар дворец, превърнат в жилищна сграда с апартаменти. Габриел и Киара минаха два пъти покрай входа, докато се решат да действат. После, при третото минаване, Габриел приближи до вратата със спокойната увереност на човек, който има работа в сградата, и бутна Киара вътре. Фоайето беше полутъмно и те откриха пощенската кутия на Клаудия, пълна с поща, несъбирана от няколко дни. Габриел извади всичко и го пусна в дамската чанта на Киара. После я поведе към широкото централно стълбище и започнаха да се изкачват заедно.

Не мина много време и Габриел усети как го поглъща познатото усещане. Шамрон, неговият учител, го наричаше „оперативна тръпка“. То го караше да ходи на пръсти, приведен леко напред, и да си поема дъх с равния ритъм на вентилатор. И го караше инстинктивно да предполага най-лошото: че зад всяка врата, край всеки тъмен ъгъл, дебне стар враг с пистолет, чакащ да прибере неплатен дълг. Очите му святкаха неспокойно, а слухът му, внезапно изострен, регистрираше всеки звук, независимо от това колко тих или обичаен бе той — плискането на вода в мивката, заглъхването на цигулков концерт, плача на неутешимо дете.

Именно този звук, на плачещо дете, последва Габриел и Киара до площадката на третия етаж. Габриел отиде до вратата на апартамент 3В и бързо прокара пръсти по бравата, преди да пъхне ключа в ключалката. После превъртя безшумно и двамата се вмъкнаха вътре. И веднага осъзнаха, че не са сами. Обляна от светлина, ридаеща тихо, там седеше доктор Клаудия Андреати.