Даниъл Силва
Падналият ангел (28)

27.
Хърндон, Вирджиния

Това някога е било обработваема земя, но много отдавна тя била погълната от безспирната експанзия на запад на метрополиса Вашингтон. Сега единственото, което растеше тук, бяха големите еднотипни къщи с намаляваща стойност и здравите на вид деца, които губеха твърде много време да бродят из тъмните кътчета на интернет. Имената на лъкатушещите задънени улички говореха за безграничния американски оптимизъм — „Слънчев край“ и „Ябълков цвят“, „Ясно поле“ и „Гледка от билото“ — но те не можеха да скрият факта, че Америка, последният израелски приятел в света, е навлязла в процес на упадък.

Двуетажният тухлен дом в края на „Стилуотър Корт“ се различаваше от съседните жилища само по това, че прозорците му бяха бронирани. В продължение на много години съседите бяха убедени, че човекът, който живееше там, работи в една от високотехнологичните компании в Технологичния коридор Дълес. После дойде повишението, което изискваше от него да пътува в брониран „Кадилак Ескалейд“, а не след дълго съседите разбраха, че сред тях живее шпионин. Но не какъв да е шпионин; Ейдриън Картър беше шеф на Националната тайна служба, оперативния отдел на ЦРУ. Всъщност Картър бе заемал поста по-дълго от всеки свой предшественик — постижение, за което той допринесе повече с упоритостта, отколкото с таланта си. Но това бе типично за Картър. Един от последните ръководители в Управлението, произхождащ от протестантски род в Нова Англия, той вярваше, че суетата е грях, по-страшен само от маменето на голф.

Въпреки че едва бе настъпил март, топлото слънце напичаше врата на Габриел, докато той пресичаше широката морава пред къщата, редом до охранител от ЦРУ. Картър чакаше пред отворената врата. Косата му бе разрошена и оредяваща като на университетски професор, а мустаците му бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери и ядреното разоръжаване. Кафявият му панталон се нуждаеше от гладене. Памучният му пуловер бе започнал да се изтърква на лактите.

— Прости ми, че те накарах да биеш път до дома ми — извини се той, стискайки ръката на Габриел, — но това е първият ми свободен ден от месец насам и не ми се ходи до Лангли или до някоя от нашите обезопасени къщи.

— За мен ще е щастие никога вече да не видя вътрешността на някоя обезопасена къща.

— Е, защо се върна? — попита сериозно Картър. — И какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

— Стоях твърде близо до една швейцарска антикварна галерия, когато вътре избухна бомба.

— Сен Мориц?

Габриел кимна.

— Знаех си, че ще е нещо добро.

— Все още не си чул най-добрата част.

Картър се усмихна.

— Заповядай вътре — покани го той, затваряйки вратата след тях. — Изпратих жена си на дълга разходка. И не се безпокой. Тя взе Моли със себе си.

— Коя е Моли?

— Бау-бау.

* * *

На остъклената веранда с изглед към зеления парцел от американската мечта, принадлежащ лично на Картър, ги чакаше шведска маса. Габриел напълни послушно чинията си със студени мезета и салата с макарони, но не я докосна, докато разказваше за странното пътуване, отвело го от базиликата „Св. Петър“ до дома на най-главния шпионин в Америка. В заключение той извади две снимки. На първата се виждаше как Али Монтазери и момичето на Ел Греко излизат от галерията „Наксос“ в Сен Мориц. Втората показваше собственика на галерията, седнал в цюрихски трамвай, очевидно сам.

— Погледни внимателно човека, седнал отляво — помоли го Габриел. — Познаваш ли го?

— Не бих казал.

— А сега?

Подаде му друга снимка на мъжа. Този път на нея се виждаше как той влиза в иранското посолство в Берлин. Картър вдигна рязко поглед.

— Масуд?

— От плът и кръв.

Макар и син на епископален свещеник, Картър изруга под носа си.

— И ние така мислим.

Ейдриън остави снимката до другите на масата и се втренчи мълчаливо в нея. Масуд Рахими бе един от онези редки обитатели на тайния свят, които не се нуждаеха от представяне. Всъщност повечето хора не си правеха труда да произнасят фамилията му. Той беше просто Масуд, човек, чиито дири можеха да се проследят при всеки голям терористичен акт, свързан с Иран — от взрива в казармите на морската пехота в Бейрут през 1983 г. досега. Напоследък Масуд работеше в иранското посолство в Берлин, което изпълняваше и ролята на главна западна оперативна база на ВЕВАК за терор. Разполагаше с дипломатически паспорт под фалшиво име и твърдеше, че е нископоставен служител в консулския отдел. Дори германците, които поддържаха неудобно близки търговски отношения с Иран, не вярваха и на дума от това.

— Е, каква е вашата теория? — попита Картър.

— Просто не вярваме да е съвпадение това, че Масуд и Давид Жирар са се возили в един и същ трамвай в Цюрих.

— Мислите ли, че Масуд е наредил бомбения атентат в Сен Мориц?

— Това е почеркът на Масуд — кимна Габриел. — Никога не се е свенял да причини малко мъки на своите, когато трябва да защити важна тайна.

— А сега вие искате да разберете какво е естеството на тази тайна.

— Точно така.

— Как?

— Надявахме се Масуд да се съгласи да ни каже.

— Мислите да опитате да го подкупите?

— Масуд по-скоро би си прерязал вените, отколкото да приеме пари от евреи.

— Принудително дезертьорство?

— Няма време.

Картър замълча.

— Не е нужно да ти напомням, че Масуд има дипломатически паспорт — въздъхна той след малко. — И това го прави недосегаем.

— Никой не е недосегаем. Не и когато е заложен животът на много хора.

— Масуд е — възрази Картър. — И ако падне и косъм от главата му, ще се открие ловният сезон за всички израелски дипломати по света.

— В случай че не си забелязал, Ейдриън, той вече е започнал. Освен това — допълни Габриел, — не съм дошъл тук за съвет.

— Защо тогава си тук?

— Искам да знам дали теренът е чист.

— Категорично мога да заявя, че Управлението не се намира на терена — отсече Картър. — Но трябва да знаеш, че преди няколко години германците мислеха да го подгонят.

— Как да го подгонят?

— Очевидно Масуд си пада по удоволствията. Редовно обира каймака от оперативния си бюджет и го крие в банки из цяла Европа. Германското разузнаване го хванало по бели гащи. Те планирали да седнат и да си побъбрят с Масуд, а накрая да му предложат прост избор: работи за нас или ще кажем на господарите ти в Техеран, че злоупотребяваш с държавни средства.

— Откъде знаеш за това?

— Защото германците дойдоха при мен и ме попитаха дали Управлението иска да участва. Дори ми предоставиха копие от доказателствата, които имаха срещу него.

— И какво стана?

— Нищо — отвърна Картър. — Беше в период, когато Белият дом си мислеше, че може да уговори иранците да се откажат от ядрената си програма. Президентът и екипът му не искаха да правят нищо, което би могло да предизвика гнева на иранците. Германският канцлер също не направи нищо. Тя се боеше, че това може да засегне бизнеса на фирмите й в Иран.

— И всичко замря — допълни Габриел. — А убиецът си седи в Берлин и крои атака срещу моята страна.

— Така изглежда.

— Къде са тези материали от германското разузнаване?

— Заключени са в архивите на Лангли.

— Искам ги.

— Можеш да ги вземеш — отговори Картър, — но ще ви струва скъпо.

— Колко?

— Имам дълъг списък с въпроси и искам отговорите им.

— Защо просто не се присъединиш към нас заради забавлението?

— Защото не искам да съм и на сто мили от забавлението. — Картър погледна сериозно към Габриел. — Ще ми позволиш ли да ти дам два съвета?

— Щом трябва.

— Измислете добро прикритие — настоя Картър. — И каквото и да правите, не го прецаквайте. Иначе съществува реална възможност да подпалите Трета световна война.

* * *

Картър изиска германските документи по начин, който остави само малка следа в атмосферата на Лангли, и за час те бяха доставени на прага му от куриер на Управлението. Тъй като Картър не можеше да предаде документите и да прикрие действията си, Габриел прекара остатъка от топлия следобед на верандата на къщата, запаметявайки детайлите от финансовите престъпления на Масуд: Ейдриън му обясни някои от най-деликатните подробности, но посвети повечето си време на списъка с въпросите, които искаше да зададе на Масуд. Написа ги на ръка, а после изгори неизползваните страници от бележника си. Картър беше шпионин на шпионите, чиято всеотдайност към изпитаните методи в занаята граничеше с педантичност. Според шегаджиите в Лангли, той поставял знаци с тебешир на леглото си, когато искал да прави любов с жена си.

Наближаваше четири, когато Габриел приключи с прегледа на всички документи, и му остана достатъчно време да хване вечерния полет на „Луфтханза“ до Берлин. Когато излязоха отвън да чакат кадилака, Картър изглеждаше разочарован, че Габриел си тръгва. Всъщност беше толкова учтив, че Габриел дори се изненада, когато не му напомни да закопчае предпазния си колан.

— Тревожи ли те нещо, Ейдриън?

— Тъкмо се чудех дали наистина си готов за това.

— Следващият човек, който ме попита за това, е…

— Честен въпрос — прекъсна го Картър. — Ако някой от моите хора бе преживял онова, което преживя ти в пустинята Руб ел Хали, той щеше да получи постоянна ваканция.

— Опитах.

— Може би следващия път трябва да опиташ по-сериозно. — Картър стисна ръката на Габриел. — Прати ми една картичка от Берлин. И ако случайно те арестуват, моля те, опитай да забравиш откъде си получил информацията за страничните занимания на Масуд.

— Това ще си остане наша малка тайна, Ейдриън. Като всичко друго.

Картър се усмихна и затвори вратата. Габриел го видя още веднъж, застанал до бордюра и вдигнал ръка, сякаш махаше на такси. После кадилакът изръмжа на един завой и Картър се скри от погледа му. Габриел се втренчи през матовите стъкла към окосените ливади и младите дръвчета, обсипани с цвят, но в мислите му се въртяха само цифри. Цифрите от тайните сметки на Масуд. И на часовете, оставащи, докато Масуд залее улиците с кръв.