Даниъл Силва
Падналият ангел (23)

22.
Ке де Селестен, Париж

На бюфета имаше бутилка „Арманяк“. След като чу предложението на Алон, Дюран си наля много голяма чаша. Поколеба се, преди да отпие.

— Не се тревожи, Морис — успокои го Габриел. — Пазим отровното бренди за специални случаи.

Дюран отпи предпазливо.

— Не разбирам едно нещо — заговори той след миг. — Защо просто не откраднете този предмет сам или не заемете някой експонат от вашите музеи?

— Защото ще разказвам история — отговори Габриел. — И като всички добри истории, тя изисква правдоподобност. Ако един предмет с огромна стойност се появи внезапно, като гръм от ясно небе, нашата мишена с право ще заподозре капан. Но ако повярва, че предметът е бил откраднат наскоро от крадци с богата история…

— Ще предположи, че търгува с професионални крадци, а не с професионални шпиони.

Габриел не каза нищо.

— Колко умно — възкликна Дюран, вдигайки чашата си едва-едва в неискрен тост. — И какво точно търсите?

— Червенофигурен атически съд от четвърти или пети век преди Христа, нещо достатъчно голямо, за да възбуди духовете на незаконния пазар.

— От обществен източник или от частен?

— Частен — отговори Габриел. — Никакви музеи.

— Не е толкова трудно, колкото си мислите.

— Да ограбиш музей?

Дюран кимна.

— Но би било проява на лоши маниери.

— Както искате. — Дюран седна и се втренчи замислено в питието си. — Има една вила край Сен Тропе. Разположена е в залива Кавалер, недалеч от имението на онзи руски олигарх. Името ми се губи.

— Иван Харков?

— Да, точно той. Познавате ли го?

— Знам само репутацията му.

— Беше убит пред любимия си ресторант в Сен Тропе. Много мътна история.

— И аз така чух. Но ти ми говориш за съседната къща.

— Не е толкова голяма, колкото палата на Иван, но собственикът й има безукорен вкус.

— Кой е той?

— Белгиец — отговори презрително Дюран. — Наследил е богатство в индустриални размери и прави всичко възможно да го изхарчи до последния сантим. Преди две години го облекчихме с един Сезан. Беше замяна.

— Оставили сте копие.

— Всъщност много добро. Очевидно нашият белгийски приятел все още вярва, че картината е автентична, защото, доколкото знам, не е докладвал за кражбата в полицията.

— Коя беше картината?

— „Къщата в Жа дьо Буфан“.

— Кой изработи фалшификата?

— Вие си имате своите тайни, господин Алон. Аз си имам моите.

— Продължавай.

— Белгиецът има още няколко картини на Сезан. Притежава и много внушителна колекция от антики. Един експонат е наистина прекрасен — теракотена хидрия от майстор Амикос, пети век преди Христа. Нарисувани са две млади жени, поднасящи дарове на двама голи атлети. Много чувствено.

— Очевидно познаваш гръцката керамика?

— Тя е моята страст.

— А белгиецът колко често отсяда във вилата?

— През юли и август — уточни Дюран. — През останалата част от годината е необитаема, с изключение на един пазач. Той си има малка къща в имота.

— Ами охранителната система?

— Човек като вас със сигурност знае, че не съществува такова нещо като охранителна система. И за да няма изненади, моите хора ще влязат и ще излязат от къщата за няколко минути. И вие бързо ще получите своя гръцки съд.

— Мисля, че ще искам и един Сезан.

— Правдоподобен?

— Всичко е в детайлите, Морис.

Дюран се усмихна. Самият той беше човек на детайла.

* * *

Той отправи само една молба: те да устоят на изкушението да го следят, докато си върши работата, изпълнявайки договора им. Те се съгласиха с готовност въпреки факта, че нямаха абсолютно никакво намерение да спазват своята част от сделката. Някога Морис Дюран бе откраднал картини на стойност няколкостотин милиона долара само за едно лято. Човек можеше да използва услугите на престъпник като Дюран, но само глупак би му обърнал гръб.

В продължение на три дни той остана в своя beau quartier^[1] в северния край на осми арондисман. Програмата му, както и магазинът му, беше изпълнена с приятни странности от едно отминало време. Всяка сутрин пиеше две кафета със сметана — винаги на една и съща маса в едно и също ресторантче, без друга компания, освен куп вестници, които купуваше от едно и също магазинче. След това прекосяваше тясната уличка и щом удареше десет, изчезваше в позлатената си малка клетка. Понякога трябваше да отвори вратите си за клиент или доставчик, но през повечето време затворът на Дюран си оставаше самотен. Обядваше от един до два и половина, когато се връщаше в магазина за остатъка от следобеда. В пет посещаваше за кратко мадам Бросар. После се връщаше на масата си в ресторантчето за чаша „Кот дю Рон“^[2], което винаги пиеше с изражение на върховно задоволство.

За онези нещастни души, принудени да наблюдават този очарователен живот, Морис Дюран бе обект както на безкрайно обаяние, така и на страстно негодувание. Не е изненадващо, че неколцина от екипа, особено Яков, смятаха, че Габриел е сгрешил, оставяйки началния етап от операцията в ръцете на такъв човек.

— Погледнете докладите от наблюдението — настоя Яков на вечеря в обезопасения апартамент на екипа край Булонския лес. — Очевидно е, че Морис е прибрал нашия милион евро и няма никакво намерение да ни достави стоката.

Габриел обаче не се тревожеше. В миналото Дюран се беше проявил като човек с известни принципи.

— Той също така е роден крадец — поясни Габриел. — А няма нищо, което да доставя по-голямо удоволствие на един крадец от това да открадне от много богатите.

Вярата му бе възнаградена на следващата сутрин, когато Подразделение 8200 подслуша как Дюран си ангажира място в първа класа в обедния експрес до Марсилия. Яков и Одед пътуваха с него и в пет часа следобед наблюдаваха как тяхната мишена отива на тайна среща с местен рибар в Старото пристанище. По-късно щяха да идентифицират „рибаря“ като Паскал Рамо, лидер на една от многото марсилски престъпни организации.

Именно в този момент операцията сякаш набра инерция за първи път, защото двайсет и четири часа след посещението на Дюран бандитите на Рамо вече проучваха разкошната вила на белгиеца. Габриел знаеше това, тъй като двама от неговия екип, Йоси и Римона, бяха наели една вила на хълмовете над имота и наблюдаваха постоянно с помощта на дългофокусни обективи и видеоустройства. Никога вече не видяха хората на Рамо. Но две нощи по-късно, когато над целия Лазурен бряг се изви силна буря, те бяха събудени от воя на сирени по крайбрежния път. През следващите няколко часа наблюдаваха как сините лампи присветват безнадеждно в алеята пред крайбрежната вила на белгиеца. Полицейският скенер им казваше всичко, което искаха да знаят. Един Сезан, една гръцка ваза, никакви арести. C’est la vie.^[3]

* * *

Историята излезе във всички вестници, точно както се надяваха. Сезан беше главната атракция; гръцката ваза, прекрасна хидрия от майстор Амикос — просто нещо второстепенно. Обезумелият белгийски собственик предложи солидна награда за информация, която би допринесла за откриване на притежанията му, а застрахователите му, великите „Лойдс“ от Лондон, дискретно дадоха да се разбере, че биха обмислили плащането на откуп. Френските полицаи почукаха на няколко врати и разпитаха неколцина от обичайните заподозрени, но след седмица решиха, че имат по-важни неща за вършене, отколкото да търсят парче платно и някакви много стари грънци. Освен това, и преди си бяха имали работа с тази банда. Хората бяха професионалисти, не авантюристи, и когато откраднеха нещо, то никога не се появяваше на бял свят.

Кражбата предизвика обичайния трепет на опасения в парижките художествени галерии, но в света на Морис Дюран тя бе само камъче, хвърлено в иначе спокойната вода. Те го чуха да обсъжда случая с любимата си сервитьорка в ресторантчето, но иначе животът си вървеше със същия монотонен ритъм. Той отваряше магазинчето си в десет. Обядваше в един. А точно в пет часа се отдаваше на удоволствия с мадам Бросар и после пиеше червеното си вино, за да дари наслада на невинното си сърчице.

Накрая, една седмица след кражбата, той звънна на Габриел на предварително уговорен номер, за да го информира, че исканите предмети — джобен швейцарски барометър от началото на двадесети век и телескоп от месинг и дърво от „Мерц“ в Мюнхен — са пристигнали непокътнати. По молба на Габриел още същата вечер Дюран достави предметите в един апартамент с изглед към Пон Мари и си тръгна възможно най-бързо. Картината, пейзаж от любимата на Сезан планина Сен Виктоар, беше свалена вещо от подрамника си и поставена в картонен цилиндър. Хидрията беше прибрана в найлонова спортна чанта „Адидас“. Ели Лавон я извади и я постави внимателно върху кухненската маса. После поседя няколко минути до Габриел — и двамата втренчени в образите на гръцките девици, прислужващи на голите атлети.

— Някой трябва да го направи — обади се най-накрая Лавон, — но няма да съм аз.

— Аз съм реставратор — каза Габриел. — Не бих могъл.

— А аз съм археолог — опита да се защити Ели. — Освен това, никога не съм обичал грубостите.

— Аз никога не съм убивал ваза.

— Не се безпокой. — Лавон махна с ръка. — За разлика от предишната ти работа, тази ще е само временна.

Габриел въздъхна тежко, върна хидрията в спортната чанта и я бутна нежно към ръба на масата. Звукът при удара бе като от счупване на кости. Ели отвори бавно ципа и надзърна скръбно вътре.

— Убиец — прошепна тихо той.

— Някой трябваше да го направи.

* * *

Сезан обаче не получи подобно грубо отношение. Напротив, през последните часове от престоя на екипа в Париж Габриел се погрижи нежно за раните му, сякаш картината беше пациент в интензивно отделение. Целта му беше да запази изображението така, че един ден картината да бъде върната на собственика й в същото състояние, в което е била намерена. Никой обикновен крадец на художествени творби не би предприел такава стъпка, но всеотдайността на Габриел към оперативната правдоподобност стигна дотам. Преди всичко той беше реставратор и грижите за Сезан му помогнаха да превъзмогне вината си заради счупването на вазата.

Замисли се за кратко дали да не върне платното върху подрамника, но отхвърли тази процедура, защото така щеше да им е много по-трудно да преместят картината на сигурно място. Вместо това залепи върху повърхността защитен пласт хартия, използвайки лепило от заешка кожа, което свари в кухнята на обезопасения апартамент край Булонския лес. На другата сутрин, когато лепилото изсъхна, той внимателно върна платното в картонения цилиндър и го пренесе до израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. Шефът на парижката централа на Службата разбираемо се опасяваше да приема крадени вещи, но бързо омекна след едно обаждане от Узи Навот. Габриел пъхна картината в един сух ъгъл в трезора на централата и постави термостата на подходящите двайсет градуса по Целзий. После тръгна към Лионската гара и се качи на обедния влак за Цюрих.

Прекара четиричасовото пътуване в кроежи за следващата фаза от операцията, а в шест вечерта вече завиваше с ауди под наем по красивата цюрихска Банхофщрасе. До него, със спортната чанта „Адидас“ в краката си, седеше Ели Лавон.

— Швейцария — обади се той, втренчил се мрачно през прозореца си. — Защо винаги трябва да е Швейцария?