Даниъл Силва
Падналият ангел (47)

46.
Храмовият хълм, Йерусалим

Пещерата беше с размерите на училищен физкултурен салон. Насочил лампата си нагоре, Габриел забеляза грубата електрическа инсталация, увиснала от покрива, и кабела, спуснат надолу по стената до голям ключ. Натисна го и широкото пространство грейна, окъпано в божествено бяла светлина.

— Мили боже — въздъхна Ели Лавон. — Не виждаш ли какво са направили?

Да, помисли си Габриел, прокарвайки ръка по гладката като стъкло повърхност на наскоро изсечената стена. Действително видя какво са направили. Бяха изкопали огромна дупка в сърцето на Божията планина и я бяха превърнали в частен музей, пълен с всички археологически артефакти, изровени през годините на безразсъдно строителство и тайни разкопки: строителни камъни, капители, колони, остриета от стрели, шлемове, керамика и монети. А сега, поради мотиви, които дори Габриел не можеше да разбере напълно, имам Хасан Даруиш възнамеряваше да взриви всичко това на парчета — а заедно с него и Храмовия хълм.

Обаче за момента Ели Лавон сякаш бе забравил за бомбата. Изпаднал в транс, той вървеше бавно сред артефактите към двата паралелни реда от счупени колони, оформящи центъра на изложбата. Спря и погледна компаса.

— Ориентирани са от изток на запад — отбеляза той.

— Точно като Храма?

— Да — потвърди той. — Точно като Храма.

Ели отиде до източния край на колоните, докосна благоговейно една от тях и продължи още няколко крачки по-нататък.

— Олтарът трябва да е бил тук — заключи той, посочвайки с малката си ръка към празното пространство в края на пещерата. — До олтара е имало ям^[1], голямото бронзово корито, където свещениците се измивали преди и след жертвоприношението. В седма глава на „Царе“^[2] е описано много подробно. Казва се, че било десет лакти от единия до другия край и пет лакти високо. Стояло върху дванайсет вола.

— „Три гледаха към север — цитира Габриел, — три гледаха към запад, три гледаха към юг и три гледаха към изток; морето стоеше върху тях.“

— „И заднищата им бяха обърнати навътре под него“ — довърши Лавон. — Имало е още десет по-малки корита, където измивали жертвите, но ям бил запазен за свещениците. Вавилонците го разтопили, когато изгорили Първия храм. Същата съдба сполетяла двата големи бронзови стълба, които се издигали пред входа на улам, притвора.

— Единият отдясно, а другият отляво — допълни Габриел.

— Десният се наричал Яхин.

— А левият — Воаз.

Габриел чу пращене в слушалката си, последвано от гласа на Узи Навот.

— Опитваме се да стигнем до вас възможно най-бързо — уведоми ги Навот. — Полицията и армията влязоха в комплекса на Храмовия хълм през източните порти. Срещат съпротива от силите за сигурност на Вакъфа и от арабите, излизащи от „Ал Акса“. Над главите ви се разиграва една много грозна сцена.

— Ще стане много по-грозна, ако тази бомба експлодира.

— Сапьорите идват с втората вълна.

— След колко време, Узи?

— Няколко минути.

— Намери Даруиш.

— Вече го търсим.

Когато Навот замълча, Габриел погледна към Лавон. Той се взираше към тавана на пещерата.

— Яхин и Воаз са били увенчани с капител, украсен с кринове и нарове — обясни той. — Сред учените се водят дебати дали са били самостоятелни, или са подкрепяли трегер или покрив. Аз винаги съм бил привърженик на втората теория. В крайна сметка, защо Соломон ще сложи портик пред къщата на Бога и ще го остави непокрит?

— Трябва да се махаш оттук, Ели. Аз ще остана с бомбата, докато пристигнат сапьорите.

Лавон сякаш не го чу. Направи две тържествени стъпки напред, все едно че влизаше в самия Храм.

— Вратата, водеща от улам в хейкал, основната зала на Храма, била изработена от кипарисово дърво, но стълбовете при входа били от маслинено дърво. Те изгорели, когато Навуходоносор подпалил Първия храм. — Спря и постави нежно ръка върху едната колона. — Но не е успял да изгори тези.

Габриел мина покрай скована набързо маса, отрупана с монети и древни инструменти, и се вмъкна между двете колони. Докосна едната и попита Лавон какво е станало с тях, след като Навуходоносор е разрушил Храма.

— Светото писание е неясно, но винаги се приема, че вавилонците са ги хвърлили през стените на Храмовия хълм в долината Кедрон. — Погледна Габриел с печална усмивка. — Звучи ли ти познато?

— Много — отговори Габриел.

Лавон отиде до другата колона. Тя бе висока около два метра и половина и обгоряла от едната страна.

— „Предадоха на огън Твоето светилище — цитира той Псалом 74^[3]; — съвсем оскверниха жилището на Твоето име.“

— Трябва да тръгваш, Ели.

— Къде да отида? Горе при бунта?

— Проправи си път през акведуктите обратно до тунела в Западната стена.

— И какво да правя, ако се натъкна на още една група воини на Саладин? Да се бия с тях с кирката си като кръстоносец?

— Вземи пистолета ми.

— Не знам какво да правя с него.

— Бил си в армията, Ели.

— Бях фелдшер.

— Ели — възкликна отчаяно Габриел, но Лавон вече не го слушаше. Придвижваше се бавно от колона до колона със смесено изражение на удивление и гняв.

— Трябва да са ги измъкнали от долината през 538 г. пр.Хр., когато Персийската империя е позволила строителството на Втория храм. И когато Ирод е обновил мястото пет века по-късно, той вероятно ги е използвал като част от основите, което обяснява защо Вакъфът ги е намерил, когато са разкопавали тук. Били са твърде големи, за да ги занесат до сметището или да ги хвърлят отново в Кедронската долина, и са ги скрили тук, заедно с всичко останало, което са отмъкнали от планината. — Той огледа широката пещера. — Дори ако можехме да измъкнем този материал оттук, той вече не притежава подходящия контекст. Сякаш е бил…

— Плячкосан — довърши мисълта му Габриел.

— Да. Плячкосан.

— Ще го измъкнем, Ели, но ти наистина трябва да тръгваш.

— Няма да оставя тези неща тук — отговори Лавон. Носеше се от колона до колона, вдигнал лице нагоре. — Съвременните макети и рисунки на Първия храм често слагат покрив над хейкал, но не е имало такъв. Било е открит двор с два етажа стаи от трите страни. А в западния край на сградата е бил давир, Светая светих, където са държали Ковчега на Завета.

Лавон приближи мястото бавно, защото именно там имам Даруиш бе решил да постави бомбата. Не бе обикновена бомба, помисли си Габриел. Цялата Западна стена бе заредена с експлозиви, чакащи да бъдат детонирани. Ако беше нещо по-малко, Габриел може би щеше да успее да го обезвреди, докато някой сапьор му нашепваше в ухото. Но не и това.

— Как, мислиш, са успели да го направят?

— Сигурен съм, че имам Даруиш ще ни разкаже с удоволствие.

Лавон поклати бавно глава.

— Големи глупаци бяхме, когато ги оставихме да контролират това място. Кой знае? Може би трябваше да се държим като всяка друга армия, завоювала Йерусалим.

— Да съборим Купола и „Ал Акса“? Да възстановим Храма? Със сигурност не вярваш, че това щеше да е правилно, Ели.

— Не — призна той, — но в такъв момент ми е позволено да си представя какво би могло да е.

Габриел си погледна часовника.

— Колко минути остават?

— Ако Дина е права…

— Дина винаги е права — прекъсна го Лавон.

— Двайсет и пет минути — отговори Габриел. — Ето защо трябва да се махаш оттук.

Лавон обърна гръб на бомбата и вдигна ръце към колонадата.

— Няма нито един автентичен артефакт от Първия или от Втория храм. Нито един. Поради тази причина палестинските лидери успяват да убедят хората си, че Храмовете са мит. И поради тази причина те крият тези колони в една дупка на петдесет метра под земята. — Погледна към Габриел и се усмихна. — И поради тази причина аз няма да напусна планината, докато не се уверя, че колоните са в безопасност.

— Те са просто камъни, Ели.

— Знам — отвърна той. — Но са моите камъни.

— Наистина ли искаш да умреш заради тях?

Лавон замълча за момент. После се обърна към Габриел.

— Ти имаш красива жена. Може би някой ден ще имаш и красиво дете. Друго красиво дете — допълни. — За мен… тези камъни са всичко, което имам.

— Ти си ми като брат, Ели. Няма да те оставя.

— Значи, ще умрем заедно — заключи Лавон — тук, в къщата на Бога.

— Сигурно има и по-лоши места за умиране.

— Да — съгласи се той. — Сигурно има.

* * *

В този момент имам Хасан Даруиш стоеше на прага към подземната структура, построена по негово нареждане, слушайки как двамата евреи си говорят на древния си език. Даруиш познаваше и двамата. Единият беше видният библейски археолог Ели Лавон, критик на Вакъфа и на строителните му проекти. Другият, с посивелите слепоочия и зелените очи, беше Габриел Алон, убиецът на палестинските герои. Даруиш не можеше да повярва на късмета си. Присъствието на двамата щеше да затрудни задачата му. Но щеше и да подслади пътуването му към рая.

Имамът извърна поглед от двамата и погледна към експлозивното устройство, положено в руините на Първия еврейски храм. Мъжът, наречен господин Фарук, бе инсталирал ръчен спусък за детонатора за подобен сценарий и бе инструктирал Даруиш как да го задейства. Трябваше само едно щракване на ключа.

Точно тогава Даруиш чу тропота от ботуши по акведукта. Изглежда, евреите бяха проникнали през защитата на Вакъфа. Опит за повторение на историята. Този път светилищата на исляма нямаше да паднат в ръцете на неверниците, както през 1099 г., когато кръстоносците бяха обсадили Йерусалим. Този път щеше да е различно. Трябваше само едно щракване на ключа.

Имамът затвори очи и мислено рецитира стиха на меча от Корана: „Убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!“^[4]. После нахлу в музея на древните евреи и откри огън.

* * *

Първите изстрели улучиха древните колони и запратиха парченца горещ варовик във врата на Габриел. Вдигайки поглед, той видя как Хасан Даруиш тича по пода на пещерата, изкривил лице в омраза, родена от вярата, историята и от хилядите унижения, големи и малки. Габриел вдигна веднага оръжието си и стреля по имама, докато куршумите свистяха в ушите му. Стреля както на стрелбището във Ватикана, изстрел след изстрел без пауза, докато от лицето на имама не остана нищо. После се обърна и видя Ели Лавон грохнал на земята, прегърнал основата на едната колона. Габриел притисна длан към огнестрелната рана на гърдите му и я държа така, докато животът напускаше очите му.

— Не умирай, Ели — прошепна той. — Проклет да си, Ели, моля те, не умирай.