Адам Блейк
Децата на Юда (56)

55.

Веднага щом видя мъжа с нож в ръката, Бен Ръш се завъртя и побягна. Уличният пазар се намираше точно до него и беше единственото място, което не бе блокирано от пищящи хора.

Но мъжът с ножа също се затича и след бърз поглед през рамо Ръш осъзна, че няма начин да спечели надбягването. Господи, този тип беше бърз!

Единствената му друга възможност бе да превърне състезанието в бягане с препятствия. Той запрескача щандове, профуча през окачалки с дрехи и подредени кашони, мушна се под навесите и направи всичко възможно да се отърве от преследвача си.

Но всеки път, щом решеше, че се е измъкнал, копелето отново се появяваше пред очите му. Ръш беше млад и в сравнително добра форма, но бе наясно, че не може да издържи още много време. А и ставаше все по-трудно да маневрира, тъй като продавачите и купувачите спираха неподвижно, за да гледат преследването. Сега образуваха почти солидна стена, която му пречеше да се пъхне в някоя дупка. Внимателните им любопитни погледи насочваха убиеца към него безпогрешно.

Ако Диема ми беше дала пистолет, помисли си той диво. Но как можеше да започне престрелка посред хиляди невинни зяпачи? А и никога в живота си не бе стрелял. Беше убеден, че ако се опиташе да стреля тук, нямаше да уцели онзи, когото трябваше.

Ръш зави зад ъгъла и се закова на място. Пътят свършваше тук. Пазарът слизаше до реката и той се намираше точно там. Пред него имаше нисък парапет. Далеч отдолу широката панделка на крайречната улица стоеше между него и Дунава. Дори олимпийски състезател не би успял да прескочи подобно разстояние.

Ръш се замисли енергично. Извади бомбата с боя от джоба си. Може би щеше да успее да привлече нападателя си наблизо и да го заслепи с нея. Но пък в Ютюб беше гледал хора, които си играеха с тези неща. Бомбите пръскаха боя на струи, а не вълни. Бяха идиотска играчка, предназначена за пияни кретени, които смятат, че щетите върху чуждите имоти са адски забавно нещо.

Обзе го вдъхновение чак когато почти беше станало късно да се възползва от него. Все още му оставаха една-две секунди, преди убиецът да завие зад ъгъла и да го види. Той се запрепъва до най-близката сергия, където продаваха щрудели, вдигна гранатата над главата си и дръпна иглата.

— „Дебрецен“^[1]! — изкрещя диво. — „Дебрецен“ са боклук. Полечик е чекиджия. „Ливърпул“ ви го наби в задника!

Гранатата избухна в ръката му и светът позеленя.

 

 

Огънят идваше поне от три посоки и Диема се сещаше само за един начин да реагира. Не можеше да отвърне на огъня — дори не виждаше откъде идваха изстрелите. А ако стреляше напосоки, можеше да убие някого от собствената си раса — грях, който щеше да й затвори вратата към дома.

Затова тя продължи да се плъзга по клоните на дървото. Криеше се от стрелците и се опитваше да намери място, което да я заслони отвсякъде. Като стратегия това вършеше малко по-добра работа от молитвите.

Веднага щом й дойде тази мисъл, осъзна, че има още една възможност.

Запя. Знаеше стотици благословии и повечето можеха да бъдат не само изречени, но и изпети. Започна с погребалния марш, който по очевидни причини беше на челно място в мислите й. Забрави за мелодия и хармония и закрещя с всички сили, като се надяваше, че гласът й ще достигне до хората на Бер Лусим.

Стрелбата замря.

Да, помисли си Диема. Момиче от родния град. Сега вече знаете.

Някъде наблизо изкрещя пронизителен глас, който произнесе заповед на развален арамейски.

Заповедта беше върховно богохулство: „Няма значение коя е, довършете мисията си“. За момент не стана нищо. Но говорещият бе произнесъл смъртната присъда на Диема.

Клонът, на който клечеше, едва успяваше да поддържа тежестта й, но онзи над него беше по-дълъг и дебел. Когато стрелбата се възобнови, тя се вдигна на него, запази равновесие и се затича.

Все още беше на около три метра над земята и я виждаха отдолу. Измъкна се от короната и излезе на открито. Дърветата тук бяха вековни и бяха сплели клони солидарно срещу набезите на града.

В края на клона Диема скочи. Не се целеше в определена част от съседното дърво, а само използваше растителността да омекоти удара от падането й на земята.

Приземи се на крака, което бе щастливо чудо. Точно отпред видя мъж с пушка в ръка, който се завъртя към нея. Диема го простреля в двата крака, после заби приклада на оръжието си в слепоочието му. Той падна на земята в безсъзнание.

Тя взе пушката му и се оттегли нагоре по хълма, като оглеждаше бързо дърветата около себе си. Долови движение и чу друг вик.

— Бе хин ет адом!

Да, помисли си Диема, на земята съм. Може би ще внимавате повече с пушките, когато рискувате да уцелите някого от собствените си хора.

Междувременно изстрелите от собствената й пушка звучаха като техните и ги затрудняваха да я проследят. Тя простреля друг мъж в коленете и го остави да пищи, после изчака един от другарите му да дойде да провери какво става и направи същото и с него. Нямаше нищо против да я кара така, докато не остане и един Предвестник, който може да ходи.

Продължи напред с надеждата, че ще привлече Елохим след себе си и ще ги отдалечи от останалите. Планът им вече бе провален, но все още се нуждаеха от жив Предвестник, когото да разпитат. Кенеди разполагаше с пистолета „Дан-инжект“, следователно имаше най-голям шанс да улови тази риба.

Разбира се, склоновете на хълма Гелерт сега бяха пълни с Елохим, които не бяха в състояние да ходят, но другарите им щяха да ги приберат веднага след като се справеха с Диема, а въпреки всичките й усилия това надали щеше да отнеме много време.

Докато мислеше за това, тя чу меко тупване на земята до себе си. Погледна надолу и видя граната, търколена до крака й. Срита я настрани, за да се затъркаля надолу по хълма, и се метна на земята по корем.

Или поне се опита.

Беше още във въздуха, когато ударната вълна я събори.

 

 

Кенеди се беше сблъсквала и преди с Елохим и бе оцеляла, най-вече благодарение на късмет и външна помощ, а веднъж, в Санта Клаус, Аризона и на проверената във времето традиция да носи пистолет в битка с ножове. Знаеше достатъчно, за да е сигурна, че ако остави този тип да се приближи до нея, вероятно ще умре.

Докато той напредваше, тя извади дан-инжекта от чантата си. Метна я надалеч, отпусна свободната си ръка настрани като участник в дуел във викториански роман и се прицели с лекото оръжие. Но това не беше истински пистолет, а модифицирана версия на пушките със стрелички, използвани от пазачите по зоологическите градини, за да приспиват опасни животни. Вместо куршуми оръжието изстрелваше стрелички с три милилитра фентанил.

Убиецът стигна до нея с три крачки. В този момент тя изстреля и двете стрели, целейки се в гърдите му. Но стрелите бяха по-бавни от куршуми, а и по-леки. Предвестникът, чиято пристрастеност към келалита усилваше значително възприятията му, ги избегна, накланяйки тялото си наляво и надясно.

Но това поддържаше мозъка му зает, докато Кенеди вдигна острата пръчка и го прободе в рамото.

Пръчката бе изработена от същата компания, произвела пистолета със стрелички. Задействаше се с пружина и бе модифицирана да изстрелва приспивателното или автоматично, или при натискане на спусъка. Онази, която Кенеди носеше, нелегално променена и смалена от двуметровата си дължина до около дванайсет сантиметра, бе настроена на автоматична стрелба. И тъй като беше оръжие за последна възможност, носеше пет милилитра фентанил вместо три. Очите на убиеца се ококориха шокирано, когато дрогата се вля в тялото му.

Но той не спря. Изби оръжието от ръката на Кенеди и в същото време я удари силно в корема.

Тя не видя юмрука му, затова не успя да смекчи удара. Сви се надве и изхърка агонизиращо. Последвалият светкавичен удар по главата й я накара да падне на колене, а пред очите й заиграха черни и бели петна.

Фентанилът е сравнително скорошна добавка към асортимента търговски приспивателни, синтетично етилово съединение, открито през шейсетте години и използвано отначало за спешно облекчаване на болка. Впечатляващо бързото му действие го направи идеален за употреба при жертви на изгаряния и травми, а ефектът на незабавно приспиване бе едната причина, поради която Диема го бе избрала. Другата беше химическа странност, отбелязана с ентусиазъм от изобретателя му: дори дългогодишни наркомани, привикнали с все по-големи дози морфин, реагираха на фентанила.

Изглежда обаче, употребяващите от дълго време келалит оставаха незасегнати от него. Предвестникът вече бе върху Кенеди, която лежеше по корем, и извиваше ръцете й зад гърба. Беше много по-силен от нея и трениран в техники за обездвижване. Държеше и двете й ръце в една от своите и тя не можеше да помръдне и сантиметър, без да я прониже зашеметяваща болка.

Кенеди изпищя, но той не й обърна внимание. Из сградата се носеха достатъчно викове, така че още един нямаше да бъде чут. Със свободната си ръка нападателят извади пластмасова връзка и я стегна здраво около китките й.

После я вдигна на крака и я притисна към облечената в бели плочки стена. Извади сиката си и я размаха пред очите й.

— Виждаш ли това? — прошепна в ухото й. — Само кимни.

Кенеди кимна.

— Острието е отровно. Ако те порежа, умираш. Разбираш ли?

Тя кимна отново.

— В края на коридора има врата. Зад вратата — малък паркинг. Ще го прекосим, за да отидем в паркирания там ван. Ще се качиш в задната му част. Направи го, без да промълвиш и дума, без да издадеш звук и без да се опиташ да бягаш. В противен случай ще те убия. Разбираш ли?

— Да — отговори Кенеди.

Сложил ръка на рамото й, той я завъртя, и насочи напред.

 

 

Когато най-после се изправи на крака, Диема откри, че е оглушала.

Двама мъже тичаха към нея надолу по хълма, но от взрива още валяха листа и пръст, които правеха въздуха по-гъст и от супа, така че не я видяха, докато не застана точно пред тях. Тя остави първия да се втурне към нея, мушна се под него и го метна високо и силно. Но това я откри за нападението на втория, кошмарно съчетание от ритници и юмруци, което я просна на земята. Тя се удари с тътен в дънера на дърво.

Предвестникът вдигна пушката си към гърдите и се приготви да стреля. Очите му срещнаха нейните.

— Аик кадал — промърмори Диема, вторачена умолително в тъмните очи.

По-големи братко.

Решителността на мъжа го напусна за миг. Тя стреля два пъти и изпразни пълнителя си. Единият куршум не уцели, но вторият се заби в дясната му ръка, разби приклада на пушката и отнесе два от пръстите му.

Той бръкна за сиката си с лявата си ръка, но Диема се метна към него в отчаян скок, за да го срита в гърдите. Мъжът падна тежко и му бе нужна секунда повече отколкото на нея, за да се надигне. За това време тя вече бе взела пушката му, която й послужи само като тояга. Широкият й размах го прасна в долната челюст и ударът го просна на земята в безсъзнание.

Слухът й започна да се възвръща, но цялото й тяло пулсираше от болка и всяко движение й причиняваше зверска агония. Вероятно бе пукнала ребро, когато падна след избухването на гранатата.

Но си имаше пленник. Ако останалите бяха оцелели, това можеше да се брои за успех. Диема се огледа за нещо, с което да завърже ръцете на нападателя си. Коланът му щеше да свърши работа. Тя коленичи и го разкопча, после завъртя мъжа настрани, за да може да го измъкне.

Но когато завърза китките му, той се размърда и отвори очи.

— Декай? — изхъхри.

Жив? Взимаш ме жив?

— За да те разпитам — отговори Диема, но се въздържа от повече обяснения. — Искаме да знаем за Бер Лусим и работата, която вършиш за него.

Мъжът се намръщи. Мускулите на челюстта му се стегнаха, а бледото му лице внезапно почервеня.

Диема не осъзна какво прави пленникът й, докато не стана прекалено късно, за да го спре. Тя се забори да отвори челюстта му, но макар да успя, той потръпна и се скова, ококорил очи широко.

Идеята, че човек от племето й може да използва самоубийствена капсула, бе така абсурдна за нея, както идеята да убиеш един от своите. Кръвта на божиите слуги е скъпа в очите на Господ. Животът им бе скъпоценен, защото бездруго бяха твърде малко на брой. Но Бер Лусим очевидно ги бе научил на нови неща.

Мрачна и едва потискайки сълзите си, Диема използва палеца и показалеца си, за да затвори клепачите на мъртвеца над изпъкналите му очи.

Когато го направи, нещо студено и твърдо докосна тила й.

— Акхот ха ’актана — меко каза Хифела, като повдигна зигзауера си и докосна бузата й с дулото му. — Малка сестричке.

 

 

Кенеди тръгна пред Предвестника, но щом стигнаха до края на коридора, той се протегна покрай нея, за да отвори вратата. Вътре нахлу ярко слънце, което я накара да примигне и присвие очи.

— Натам — каза мъжът, като я побутна в правилната посока.

На около седем метра от тях бе паркиран червен ван. На него с черни букви бяха изписани думите „Скоростен превоз“, а до тях бе изрисувано логото на компанията. Кенеди се запрепъва към вана, като се влачеше бавно с напразната надежда, че някой може да се приближи и да види какво става.

Никой не се появи. Стигнаха до колата и похитителят й отвори задната врата.

— Влизай вътре — заповяда й той.

Кенеди се вторачи в него. Гласът му определено бе прозвучал завалено, а стойката му изглеждаше нестабилна.

Тя отстъпи няколко крачки назад. Предвестникът скочи към нея и я улови за ръка, но едва не падна. Примигна бързо няколко пъти, сякаш за да проясни зрението си.

— Влизай вътре — повтори той, като я затегли към вана.

Държеше сиката си близо до гърлото на Кенеди и макар да внимаваше да не я пореже, тя бе ужасена, тъй като ръката му не изглеждаше особено стабилна.

Кенеди се качи във вана, затруднена от вързаните си ръце и се завъртя, за да седне с лице напред.

Когато Предвестникът се опита да затвори, тя се просна на пода на вана и срита вратите в лицето му. Ножът излетя от ръката му, а той се запрепъва назад и се свлече на едно коляно.

Кенеди се изтърколи от вана с надеждата да се приземи на крака и да избяга. Но убиецът вече се надигаше и блокираше единствения й изход от тясната задънена уличка. Тя се престори, че завива наляво, а после, щом той пристъпи към нея, профуча вдясно от него. Но макар и дрогиран и объркан, той беше по-бърз от нея. Завъртя се и срита краката й.

Кенеди се претърколи, когато падна, като отчаяно се опитваше да измъкне краката си изпод тялото си. Предвестникът застана между нея и изхода. Иззад стиснатите му зъби се процеждаше кръв, а очите му бяха замъглени, но на лицето му бе изписано убийствено изражение. Той бръкна в сакото си и извади две тънки дървени пръчки като дръжки на въже за скачане. След секунда Кенеди забеляза почти невидимата жица, окачена между тях.

Убиецът тръгна към нея и тя се отдръпна назад. Но само след няколко стъпки гърбът й се притисна в стената. Погледна наляво, после надясно. Нямаше накъде да отиде. Предвестникът вдигна гаротата, а Кенеди наведе глава и му обърна гръб.

Той метна примката около врата й, а тя пристъпи назад в прегръдката му, сякаш приветстваше собствената си смърт.

Сиката, която бе грабнала от земята, беше стисната здраво в завързаните й ръце. Убиецът се заби в острието й и то потъна изцяло в корема му. Кенеди завъртя ръце нагоре-надолу.

Умиращият изхърка немощно. Тя чу приглушеното тупване на тялото му на земята и едва тогава се обърна да погледне. Вероятно вече мъртъв, макар ококорените му очи да изглеждаха изпълнени с изненада. Кенеди си каза, че фентанилът сигурно е намалил болката му. Гаротата още висеше около врата й, а дървените й дръжки се люлееха свободно. Тя се зачуди как да освободи завързаните си ръце с помощта на отровното острие.

 

 

Диема отпусна ръце настрани и зачака. Позна гласа на Хифела, разбира се — от записите, които бе изучавала в Гинат Дания, и от заповедите му да бъде убита, независимо коя е и откъде е, докато тя пееше благословията си от върха на дървото. Знаеше добре какво ще стане, не бе наясно само с подробностите. Пистолетът бе притиснат в тила й, идеално разположен за екзекуция.

— Имам въпрос — каза тя.

— Аз също — отвърна Хифела със спокоен, почти небрежен глас. — Всъщност имам два въпроса. Как ни намерихте и кой друг знае? Очевидно ще зададем същите въпроси на неверницата, но след като вече сме тук, малка сестричке, отговори ми. Вие четиримата сами ли сте тук, или утре ще трябва да убивам отново?

— Сами сме.

Хифела се захили.

— Забележително. Вероятно трябваше да ви оставим да ни посетите у дома. Можеше да умрат по-малко хора.

Диема се скова.

— Не съм убивала никого — промърмори тя.

— Ти не си. Но якият ти приятел уби поне един от моите хора и обезобрази друг. А гранатата, която не успя да те премахне, уби един от нашите. Добре, вече имам половин отговор. Дай ми и другата половина, моля те. Как ни намерихте?

— Заглавната страница на книгата на Толър показва този хълм. Отгатнахме останалото.

— Гениална догадка. Да, разбирам. Елегантна работа, сестричке. А сега задай въпроса си, преди да наторя земята с кръвта и мозъка ти.

— Наистина ли би го направил?

Думите й прозвучаха почти детски, като молба за милост. Но Диема не искаше милост, а просто се молеше да разбере света наоколо. Но пък само дете би очаквало да разбере подобно нещо.

— Този войник не направи ли точно това, когато се самоуби? — попита я Хифела. — Неговият живот и смърт не струват ли колкото твоите?

Диема видя грешката в доводите му, но не можа да я определи точно поради затормозения си мозък. Хифела обаче явно не се нуждаеше от отговор.

— Когато поостарях — каза той, сякаш разчел мислите й, — започнах да изпитвам раздразнение от излишния багаж. Святото, тържественото, родствените връзки са ужасно бреме. Вече пътувам леко. Да, ще те убия, без да се замисля. Все пак аз съм убиец. Защо да налагам ограничения на толкова чисто и просто нещо? А сега е последният ти шанс да зададеш въпроса си.

— Оттеглям го — промърмори тя.

— Наистина ли?

За първи път в гласа на Хифела се забеляза нещо като интерес.

— Кажи ми тогава, момиченце, какъв щеше да е въпросът ти. Просто съм любопитен.

— Добре. Защо го последва? Защо тръгна с Бер Лусим, който се изплю върху задълженията си и се отрече от хората си? Наистина ли мислеше, че е по-добър от цялата Гинат Дания? Всъщност вярвам, че вече ми отговори. Ако нищо не е свято, какво би могло да ти попречи да вършиш всички тези гнусотии?

— А, не съм казвал, че нищо не е свято — отвърна Хифела, като я потупа леко по тила с дулото на пистолета, сякаш беше учител, който се кара на непослушно дете. — Нали?

Тя бавно завъртя глава. Знаеше, че това може да го провокира да я застреля, но след като бездруго се готвеше да я убие, нямаше какво да губи. А и й се искаше, вероятно заради презрителния му тон и наглото потупване, да го гледа в очите, докато умира.

— Тогава това може да е въпросът ми — каза тя, като се опита да говори със същия презрителен тон.

Той наклони леко глава, но пистолетът, който сега сочеше към гърлото й, не помръдна и милиметър.

— Моля? — намръщено попита Хифела.

— Какво е свято за теб, Хифела?

— А — усмихна се той накриво, — мислех, че това е очевидно. Той, разбира се.

Диема се ококори за миг, а устата й увисна. Хифела се засмя на глас.

— О, дете, ако беше живяла по-дълго, щеше да научиш много неща. Но може би Господ ни оставя да умрем, когато реши, че сме стигнали до предела на възможностите си за учене. Когато мозъците ни се затворят, а единственото, което правим, е да живеем като животни или растения. Затвори очи.

— Не — възрази тя.

— Ако ги затвориш, ще бъде по-лесно.

— Тогава ти затвори твоите — предложи Лио Тилмън.

Гърмеж от изстрел оглуши Диема отново.