Адам Блейк
Децата на Юда (23)

22.

Матю Джукс се предаде бързо, след като чу за парите, но в списъка с файловете на Алекс Уелс, който връчи на Ръш потайно в нишата, където се намираше машината за кафе, имаше над петдесет страници, а имената на файловете не подсказваха нищо за съдържанието им.

— Има ли начин да разгледаме тези файлове на друг компютър? — попита Ръш.

— Където пожелаеш — отговори Джукс.

По принцип той беше недружелюбен тип с кисела физиономия, но съчетанието от пари и възможността да се изфука го бе направило учудващо любезен.

— Всичко това се намира в мрежата. Дори ако го съхраниш на собствения си драйв, в края на деня има сто процента бекъп. Това е стандартната политика.

— Значи можеш да ме уредиш да видя файловете на Уелс на моята собствена машина?

— С удоволствие.

Всъщност Джукс направи още повече. Фалшифицира временен административен пропуск за Ръш, който му даде пълен достъп не само до файловете на Алекс Уелс, но и до потребителската му история. Това означаваше, че Ръш можеше да види какво бе правил и кога го бе правил, кои файлове бе отварял за най-дълго и дори кои бе принтирал.

Резултатите бяха изненадващи. Като личен асистент на Алън Шол, повечето от времето на Уелс трябваше да е поделено между журнала и входящата кутия на Шол. Всъщност той очевидно се бе справял с основната работа в началото на всеки ден, включвайки се в мрежата още в седем сутринта. След това беше оставял имейлите без внимание, а бе разглеждал стотици страници с неща, които изглеждаха пълна дивотия — случайни редици числа и букви, разделени от черти.

— База данни — небрежно отбеляза Джукс. — Изглежда по този начин, ако не минеш през клиентския сървър. Не можеш да ги отвориш като файлове, както правиш с текстовите документи.

— Защо не?

— Заради архитектурата. Задейства се от събития.

— Джукс, нямам понятие какво ми говориш.

— Очевидно — ухили се Джукс презрително и вродената му грубост изскочи за миг на повърхността. — Добре. Да кажем, че те попитам колко човека има на света.

— Да кажем.

— Добре. Какъв е отговорът?

— Няма отговор — каза Ръш. — Защото броят им се променя непрестанно. Променил се е дори докато ми задаваше въпроса.

— Точно така. С тези неща е същото. Задействана от събития архитектура означава, че системата се нагажда непрестанно в реално време. Външни събития задвижват осъвременяването. Така че всеки път, когато зададеш въпроса, получаваш различен отговор. Не можеш да отвориш файла, защото няма файл. Данните се променят непрестанно.

Ръш прегледа страниците с неясните безсмислици. От време на време виждаше нещо, което приличаше на фамилно име с прикрепени към него инициали. МИЛТОНТФ. ЛУБИНСКИДЖДЖ. СПИЙДУЕЛНМ. Останалото беше неразгадаемо, просто смесица от букви и числа.

— И какъв въпрос е задавал той? — попита Ръш. — Има ли начин да разберем?

— Може би.

Джукс му махна да се разкара от стола и зае мястото му. В продължение на няколко минути отваря различни прозорци на екрана, вторачен в текста по тях. От време на време пишеше редица букви в отговор на предложение от софтуера.

Резултатът беше друга купчина от случайни символи, но той кимна, сякаш ги разбираше.

— Ето — каза и посочи екрана.

Върхът на пръста му докосна думата „потребители“, последвана от около дузина числа. Ръш я видя да се повтаря по-надолу на екрана, поне веднъж на всеки два-три реда.

— Потребители на какво? — попита той.

Джукс отново затрака по клавиатурата и се наведе към екрана, сякаш имаше по-голям шанс да разгадае тайните, ако се приближи до него.

— Не знам — призна той накрая. — Чакай. Не. Да, знам. Това е стара база. Умряла работа. Нищо чудно, че Алекс е успял да проникне в нея толкова лесно.

— Това беше лесно?

— Опитай да проникнеш в действащите и ще видиш. Това е… да, това е част от базата данни на Британската библиотека.

Сърцето на Ръш подскочи и заби лудо.

— Коя част? — попита той.

Джукс го изгледа иронично.

— Започваме да се вълнуваме, а?

— Коя част, Джукс?

Трак. Трак. Трак.

— Потребители — отговори Джукс.

— Мамка му, това вече го разбрах.

— Стой спокойно. Това означава хора, които са изискали книга от рафтовете. Уелс се е опитвал да се сдобие с пълния списък, но системата не му е позволила, защото базата данни вече не е в действие. Била е заличена от данните, които можеш да използваш. Всеки от нашия отдел би могъл просто да промени знаменцето и да върне данните обратно, но Уелс не е разполагал с кодовете.

— Е, и? Аз схващам около една трета от това, между другото.

— Трябвало е да се гмурне в данните по най-простия начин. Търсил е идентификационния код за онази книга и винаги когато той се е появявал, е преглеждал данните за потребителите, докато е научил кой я е изискал.

Джукс вдигна очи към Ръш и примигна бързо, признак, че мисли усърдно.

— Искам да кажа, навремето, когато е била в склада. Преди да затворят читалнята в Британския музей и да пренесат цирка на другата улица. Тогава е имало написан на ръка формуляр, който потребителят е отнасял на гишето. После библиотекарят е сканирал картата му за самоличност и…

— Не — прекъсна го Ръш. — Не, Джукс. Не се опитвай да ми обясниш цялата система. Просто ми кажи дали съм прав. Уелс се е опитвал да изготви списък с имената на всички, които някога са чели дадена книга.

— Не.

— Не?

— Опитвал се е да изготви списък с всички, които някога са попълвали формуляр, за да видят книгата. Не е задължително да са я чели.

— Ясно. Прав си. Добре, кажи ми сега дали е успял. Дали можем да открием завършения списък някъде тук?

Джукс примигна отново.

— Не знам — отговори той. — Предполагам, че бихме могли да вкараме някои от имената на тези потребители в системата и да претърсим останалите файлове на Уелс, за да видим дали ще се появят и някъде другаде.

— Ами направи го.

И Джукс го направи.

— Не. Нищо. Може да го е писал на ръка. Или пък… чакай. Дай да видя изтритите файлове.

— Можеш ли да го направиш?

Джукс се ухили дяволито.

— О, да. Освен ако не използваш специална програма като „Ирейзър“, натискането на бутон „изтрий“ означава само „съхрани за по-късно“. И никой тук няма право да инсталира собствени програми на машината си, така че обичайно всичко се озовава… Добре, тук.

На екрана се отвориха няколко прозореца. Джукс ги огледа и ги затвори бавно, като остави само един.

— Ето го и твоя списък — каза той.

Първото, което Ръш забеляза, бе, че „Тръба, възвестяваща възмездие“ никога не е била включвана в списъка с бестселърите. В списъка имаше само около двайсетина имена, а ако датите до тях отбелязваха кога е искана книгата, времето покриваше повече от петдесет години. Най-ранното име, ФОСМАНХ, стоеше до датата 17.4.46, а най-новото, ДЕКЛЕРКДЖО, до 2.9.98.

— Има ли някакъв начин да открием адресите и телефоните на тези хора? — попита Ръш.

— О, да — отговори Джукс. — Всъщност начините са два.

Ръш зачака.

— Е, какви са?

— Телефонен указател или нещо подобно. Кредитът ти вече се изчерпи, приятел.