Адам Блейк
Децата на Юда (32)

31.

Тилмън се приближи по път, който го отведе точно в пролуката между обсега на действие на охранителните камери. Възможно беше никой да не наблюдава мониторите, но той реши да не поема излишни рискове.

Отиде на място, което си бе избрал отдалеч — ъгъла на стена, където сляпата зона на камерите съвпадаше с плътната сянка между две лампи. Притисна се към стената, отчасти скрит от отливна тръба, и зачака.

Следващия път, когато пазачът тръгна на обиколка, той беше готов. Остави го да мине съвсем близо до него.

— Хей — каза Тилмън. — Знаеш ли колко е часът?

Не се правеше на тарикат. Ротационната сила увеличава шансовете за чиста победа, защото когато човек се завърти бързо, мозъкът му, обвит в защитната си течност, стои сравнително неподвижно в черепа. Пазачът се завъртя към него и Тилмън го халоса с прът отстрани по главата. Коленете на мъжа се подгънаха, Тилмън го улови, докато падаше, и го положи внимателно на земята.

Свали бързо якето и кепето на пазача. Ключовете се намираха в джоба на якето. Чудесно. Нямаше време да му свали и панталона. Ако някой наблюдаваше записите от камерата, пролуката между излизането му и времето на връщане трябваше да е достатъчно кратка, за да не предизвиква подозрения. Той завърза ръцете и краката на пазача и залепи промишлена лепенка на устата му. Грубо отношение, но щеше да свърши работа за известно време.

После излезе навън в светлината, завъртял глава настрани от камерите, и тръгна към задната врата.

Беше готов да се обзаложи, че ключалката е проста и един от ключовете на пазача ще прилегне идеално, но все пак знаеше, че трябваше да успее от първия или втория опит. В противен случай щеше да му се наложи да простреля ключалката и да се справи с онези, които евентуално бяха вътре. Стисна пистолета си „Матеба Уника“ и пристъпи към вратата.

Извади късмет. Пазачът не само бе оставил вратата незаключена, но дори беше пъхнал дървено парченце под нея, за да я задържи открехната. Подобна мърлявщина и тъпота беше божи дар, от който Тилмън се възползва с радост. Дори не забави ход, а бутна вратата и влезе вътре.

От другата страна имаше тесен вестибюл, напълно празен с изключение на часовник, отбелязващ началото и края на работния ден, и купчина перфорирани карти за него. Часовникът показваше шест и вероятно беше така от доста време. Върху картите имаше слой прах, а някои бяха паднали на пода и бяха покрити с отпечатъци от обувки. Какъвто и да беше персоналът на това място, очевидно никой не си правеше труда да използва картите и да отбелязва работното си време.

Пред Тилмън имаше двойна врата, а от процепа й се процеждаше светлина. Той я отвори и влезе.

Озова се в много по-обширно пространство, осветено от прожектори. Огромни рафтове от дърво и стомана се издигаха към тъмния таван, който сигурно бе на дванайсет метра над него. По рафтовете бяха подредени щайги, кашони и обемисти предмети, увити в дебел найлон.

Близо до него друг пазач се обърна, когато вратата се удари в стената.

— Какво ти… — започна той.

После забеляза камуфлажния панталон на Тилмън или просто студеното му строго лице. Очите му се ококориха.

Тилмън го удари по челюстта с пистолета и го стовари върху близкия рафт, който бе солидно изработен и дори не се разтърси. Пазачът успя да стане на крака, но допусна грешка да се протегне за пистолета си. Тилмън срита краката му.

Нямаше нужда да го удря отново. Стисна го в здрава хватка и я затегна.

След трийсет секунди пазачът вече не мърдаше. След четирийсет Тилмън го остави на пода, завърза го и му запуши устата като на първия, после го избута встрани до един от ниските рафтове.

Тези типове със сигурност не бяха Елохим. Бяха обикновени наемници, вероятно местни, при това не много добри.

Сега, с известно закъснение, Тилмън се зае с разузнаването, което в един идеален свят щеше да е извършил, преди да влезе вътре. Първо провери за вътрешни камери и аларми. Нямаше никакви, което не го изненада, след като бе видял качеството на охраната. После откри останалите врати на огромната, подобна на хангар зала. Бяха седем. Заключи няколко с ключовете на пазача и отбеляза местоположението на останалите. Едната водеше към вътрешен кабинет с прозорци от пода до тавана, които даваха възможност на обитателя му да вижда всичко, ставащо в склада. Сега кабинетът бе празен и тъмен.

Тилмън провери и спускащата се от тавана врата на товарното помещение. Не беше отделно място, а пространство в голямата зала с изградена до него платформа и рампа за едри товари. Висок кран се издигаше над нея. Силуетът му приличаше на наведена глава на спящ тиранозавър.

Защо нашето момиче прекарва нощите си тук, зачуди се Тилмън. И защо не е тук сега?

Но може би по-важният въпрос беше: къде е това тук?

Той се приближи до най-близкия рафт и огледа съдържанието му. Едрите опаковани предмети приличаха на машинни части, но не можеше да се разбере за какви машини. Тилмън отвори някои от кашоните с немския парашутистки нож, който носеше в кания на глезена си. Те съдържаха метални детайли, винтове и уплътнители — общия знаменател на гаражи и работилници из целия свят.

Но в гараж или работилница някои от тези кашони щяха да са отворени и използвани. Дори в склад за продажба на едро човек би очаквал някои от тях да са извадени от опаковките, за да бъдат изпратени на поръчителите. Тилмън прокара разперените си пръсти по кашоните. Слоят прах беше доста дебел и с изключение на местата, които бе докоснал, беше непокътнат.

Каквото и да ставаше тук, предметите по рафтовете бяха само фасада. Но за какво? Той се сети за място, където можеше да потърси отговор: камиона. Ако бе натоварен, определено не беше с тези неща. Тилмън се приближи до товарната платформа и задните врати на камиона. Заключени с катинар. Не му отне много време да намери железен лост и да разбие катинара. После бързо отвори вратите.

Тъмната вътрешност на камиона бе претъпкана с кашони. Той извади фенер от раницата си и насочи, лъча към етикетите на по-близките.

C(CH₂OH)₄ ПЕНТАЕРИТРОЛ^[1]

B-HMX 95% МАНИПУЛИРАЙ ВНИМАТЕЛНО

1,3 БУТАДИЕН

АМОНИЕВ НИТРАТ ПРЕСОВАНИ ПАРЧЕТА

Пое си стреснато дъх. Това хич не беше хубаво. Някои от тези неща — например амониевият нитрат, който бе съставка на голям процент търговски торове — изглеждаха невинни сами по себе си. Но имаше само един контекст, в който всички тези съединения можеха да се появят заедно, а той бе производството на бомби.

Камионът представляваше фабрика за бомби на колела.

Но не беше само това, откри Тилмън, когато разшири обиска си. Видя и дълги дървени кутии от тип, който разпозна незабавно от наемническите си дни. Това бяха сандъци, в които превозваха оръжия и пушки, опаковани в грес и найлон, за да не ръждясат при дълго складиране. Той отвори една от кутиите и извади лъскава пушка „FN Марк 16“. Преброи шест в кутията. Друга, по-малка кутия в съседната купчина съдържаше четирийсетмилиметрови гранатомети. В следващата имаше разпределители на тактически муниции. С други думи — касетъчни бомби и носителите им.

Бомби. Пушки. Гранатомети. Всичко, от което се нуждае човек, за да започне война. Тилмън отстъпи назад. Малките енергични бобърчета, крито бяха товарили камиона със смърт, вероятно не бяха донесли сандъците и кашоните отдалеч. При работа с тези неща човешкият контакт се ограничава колкото се може повече, защото ако нечия ръка случайно се плъзне, вече няма да има хора, а само кайма. Следователно някъде наблизо, вероятно в тази зала, имаше запаси от тях.

След като се сети за това, Тилмън откри резерва лесно. В отдалечен ъгъл на помещението той намери комплект подвижни стелажи, от онези, които използваха в библиотеките. Бяха натъпкани като сардини и между тях нямаше пътеки. Всеки се движеше на релси и имаше вграден волан, за да може да потегли наляво или надясно, така че да образува пътека там, където е нужно.

Размествайки рафтовете, Тилмън намери онова, което очакваше да види: капак в пода с три ключалки, разположени в единия му край.

Рискувайки да го чуят, той простреля ключалките и вдигна капака. Автоматично се включиха луминесцентни лампи, които осветиха долната зала. Тя беше също така огромна като горната, но не така висока. Подът бе застлан с каменни плочи, някои от тях напукани, а стените бяха варосани. Широки здрави дървени стъпала водеха надолу, а покрай тях се спускаше механично подемно устройство. Смесена миризма на плесен, грес и белина се издигна да поздрави Тилмън.

Той се замисли за момент. Искаше да слезе долу и да открие най-лошото. Но цялото място, не само скритото мазе, а и самата сграда можеха лесно да се превърнат в капан. Трябваше да вземе предпазни мерки. Не можеше да пренебрегне инстинкта за самосъхранение.

Отвори капака изцяло и той се удари в стената, където бе забито парче дърво, върху което да се облегне. После Тилмън обиколи склада, търсейки нещо, което можеше да използва.

На десет километра разстояние от сградата червена лампичка примигна на табло, придружена от ускоряващия се пулс на електронна аларма.