Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лио Тилмън и Хедър Кенеди (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Адам Блейк

Заглавие: Децата на Юда

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-405-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/426

История

  1. — Добавяне

51.

— Не вярвам, че трябва да се заемем с това — каза Бер Лусим.

Авра Шеколни разпери ръце.

— Ти си Известителят. Прекланям се пред знанията ти, професията и ритуалите й — каза той с пресилена скромност. — Никой от Божиите предвестници не е толкова могъщ като Бер Лусим, нито толкова бдителен.

Той замълча за момент, сякаш изпитваше нежелание да изрече следващите си думи:

— Но все пак смятам, че трябва.

Намираха се в просторна стая в лабиринта, който Бер Лусим бе избрал за обител на последователите си. И двамата тъкмо бяха изслушали един от Предвестниците, който бе наблюдавал Хедър Кенеди половин ден и цяла нощ. Той им разказа за действията й, или по-скоро за бездействието й. Присъстваха и още няколко Елохим, включително Хифела, който наскоро се бе завърнал от Англия. Той стоеше в задната част на стаята до вратата, вживял се в ролята си на пазач. В това зорко охранявано място, с толкова много присъстващи Елохим, ролята му беше излишна и бе по-скоро проява на уважение и дискретност от негова страна.

Стаята беше затворена и без прозорци, което я правеше удобна за дом за всеки, роден и отгледан в Гинат Дания. Всеки мъж тук бе прекарал ранните си години под земята, приемайки светлина само от луминесцентните панели. Всеки от тях смяташе затворените места за безопасни и понасяше с лекота изкуствената светлина и преработения въздух.

Следователно клаустрофобията на Бер Лусим произтичаше от нещо друго. Странна работа. Откак се бяха заели с плана — от първата нощ на кървища и чудеса в Нънапълтън Хол, това чувство нарастваше в него. Животът му, който понякога приличаше на лабиринт от сложни избори, сега напредваше в една-единствена права линия.

Всеки негов избор, откак за първи път бе излязъл във външния свят, парадоксално бе стеснявал обсега на следващите му избори все повече, така че просторните гледки и красоти на адамитите, толкова различни от претъпканите и ограничени перспективи на дома му, за него представляваха дълъг прав коридор без отбивки.

Един от тези избори бе да даде доверието си на Авра Шеколни и въпреки опасенията и лошите си предчувствия, не съжаляваше за тази сделка. Старият му приятел се бе превърнал в негов пророк, в светлината, която насочваше душата му през тъмнината на света. Но той виждаше някои неща по-ясно от Пророка. Насилието и коварството бяха загадки, в които бе посветен, когато се присъедини към Елохим, и бяха така присъщи за него, че мозъкът му не познаваше друг начин на действие.

В настоящото положение имаше неща, които го тревожеха. Английският склад бе затворен. Сложният механизъм на плана им бе прекъснат и зарязан. А сега и това — вълчицата бе пристигнала тук и им се беше представила като лоша поличба или проклятие. Разбира се, всички жени бяха лоша поличба и проклятие. От Ева нататък за тях бе и работа, и удоволствие вечно да кривват от правия път и да повличат мъжете към унищожение. Човек не се захваща да наказва жена, ако не е абсолютно сигурен, че е решена да прави бели.

Той не сподели мислите си с Шеколни.

— Знаеш какво онзи математик, Архимед, е казал за лоста — отбеляза той.

Тъй като се намираше сред последователите си, говореше небрежно и придружи думите си с лека усмивка, намалявайки важността им.

— Казал е, че с достатъчно голям лост може да повдигне света — отвърна Шеколни.

Бер Лусим наклони глава.

— И Хедър Кенеди е само това, Благословени. Да, знам, че помръдна Гинат Дания. Всички го знаем. Също така знаем, че тя е достатъчно голям лост или поне в онзи момент беше хитро разположен лост.

— Прости ми, но мислех, че Архимед е роден от хората, а не от нашето племе.

Шеколни не се усмихна и тонът му беше строг.

— Освен това мисля, че онзи адамит, Лио Тилмън, намери Гинат Дания. Жената беше с него, но той уби тогавашния Куутма. И несъмнено сега той се крие зад нея.

Бер Лусим се завъртя към Хифела, подслона си в много бури.

— Разкажи ни отново какво се случи в склада — нареди му той.

Хифела направи знака на примката.

— Един мъж влезе сам в склада — каза той официално, сякаш четеше доклад, — втори остана навън, за да му осигури прикритие, когато се оттегли. Този мъж уби трима от нашите и рани четирима. Никой от нас не го видя ясно, за да го идентифицира, но вярваме, че беше Лио Тилмън. От охранителните камери имаше остатъци от записи. Червенокос, едър. Това са косвени доказателства, но ако ги разгледаш в светлината на начина, по който ни намери, изглеждат доста убедителни.

Той не добави, че беше чудо адамит да убие трима Предвестници. Всички бяха наясно с това.

— Значи — обобщи Бер Лусим — Тилмън действа срещу нас в Англия. Лишава ни от източници, които вече бяха разпределени за изпращане. Излага ни на опасност. А сега вълчицата пристига на прага ни. Да, възможно е да си прав. Може тези двамата отново да са се свързали. Но от това не следва, че трябва да се страхуваме от тях.

— Само забележи наглостта й — възрази Шеколни, като се наведе напред. — Тя идва. Застава пред очите ни. Дори не се опитва да се крие от нас.

— Вероятно не се крие, защото не знае, че има от какво да се крие — отвърна Бер Лусим.

Шеколни се намръщи, сякаш предположението го отврати.

— Възможно е, да. Но припомни си, Бер Лусим, всичките й действия, откак се появи пред очите ти. Започва с издирването на книгата. Намира твоя човек след няколко дни въпреки двата опита да бъде премахната.

— Говорих с Абидос — каза Бер Лусим. — Не можа да ми каже много, но сглобих парченцата от мозайката. Вълчицата получила помощ от друга, по-млада жена. Жена, чиято самоличност още не сме успели да установим.

Познатата ярост и омраза се надигнаха в гърдите му при тези думи. Той си представи хората си, братята на сърцето си, покосени от курви, чиито сили и умения бяха мерзост в очите на Бога, но лицето му остана безизразно, а гласът му — спокоен.

— Вярвам, че доводът ми е обоснован — кротко каза Шеколни. — Но разполагам и с други доводи. Тя намира екземпляр от Святата книга. Екземпляр, който не би трябвало да съществува, ако Предвестниците ти бяха изпълнили задачата си. А после плува нагоре по водопада, срещу течението на нашето начинание. Как го прави? Как намира онова, което твоите Елохим пропускат?

— Отново, Благословени, с помощ — отговори Бер Лусим. — Не е сама. Не притежава свръхчовешки способности или интуиция.

— А после, след като прочита книгата, идва тук.

— И не прави нищо.

— Да, засега не прави нищо. Но какви изводи можем да извлечем от това, Бер Лусим? Ако е дошла да ни търси, защо не ни търси? Ако е дошла да се съветва с някого, защо не се срещне с него? Защо от толкова бурна дейност минава към пълно бездействие? Какво чака? Моля те, удовлетвори желанието ми. Ако си прав, не губим нищо с разпита й. Ако грешиш, губиш много, като я оставяш свободна да ни навреди. Въпреки времето, пропиляно заради събитията в Англия, и необходимостта, която ми обясни, да намериш ново оборудване и нови пратки, вече се доближаваме до последната страница. Моля те, разпитай кучката и се увери, че планът й няма да навреди на нашия.

— Ще го направя, ако съм принуден — отвърна Бер Лусим. — Но точно заради загубеното време, Благословени, предпочитам да не го правя. Ако отвлека кучката, а после я разпитам, ще изгубим още повече време. Предпочитам да действам по задачите, които си поставихме.

— Е, аз нямам опит в тези неща — каза Шеколни с глас, преливащ от сарказъм и негодувание. — Аз съм плячка на глупави страхове.

Бер Лусим знаеше, че трябва да оправи положението. За останалите беше лошо да гледат как те двамата спорят. Осени го идея. Той улови погледа на Хифела и го задържа за момент.

— Кажи ми нещо, Благословени. Ако си прав и вълчицата знае, че сме тук, и се кани да стовари бедствие на главите ни, как да хвърля мрежата си за такава риба? Как да докарам тази жена в къщата си, за да мога да я разпитам? Независимо колко Предвестници изпратя срещу нея, тя просто ще ги изяде живи и ще изкенза кокалите им.

Никой не се засмя. Никой не бе напълно сигурен дали лидерът им се шегува.

— Изпрати мен — предложи Хифела.

Думите му увиснаха във въздуха. Елохим зачакаха решението на Бер Лусим.

— Теб ли, стари убиецо? — попита Бер Лусим. — Е, казах, че тя е страхотна. Но ако одобря този план, ще искам да ми бъде доведена жива, а твоите инстинкти клонят към убийството.

— Не — възрази Хифела.

— Не?

— Не, Танану. Инстинктите ми са да ти се подчинявам. Изчаквам волята ти. Ако кажеш да я доведа жива, ще я пазя като родна майка. Но ще я доведа.

Толкова добре ме познава, помисли си Хифела. Разигра чудесен театър с моя помощ. Вероятно с приближаването на края всички разговори ще заприличат на този, сякаш тежестта на дългите изминали векове притиска всяка дума.

— Наблюдавай я, Хифела — каза Бер Лусим. — Избери няколко души, на които имаш доверие, и я наблюдавай отблизо. Ако не върши нищо, и вие постъпете по същия начин. Щом се раздвижи, движете се с нея. А направи ли нещо, което ви притесни дори и в най-малка степен, отвлечете я. И я доведете при мен. Позволете ми да поговоря с нея и да задоволя любопитството си относно някои значими неща.

Надигна се на крака, сигнализирайки, че събранието е приключило. Никой от Елохим не помръдна и не заговори. Всички чакаха заключението му.

— Възможно е — каза той, — смъртта на Хедър Кенеди да е предназначена да се слее с по-великата смърт. Може Господ да я е докарал до вратата ни по определена причина. Защото иска да му направим жертвоприношение, съответстващо на великите дела, които вършим. Ако е така, ще я пожертваме с радост, както божиите заповеди повеляват.

Той напусна стаята под бурни аплодисменти. Спря на прага, сложи ръка на рамото на Хифела и се вторачи за момент в дълбоко разположените очи на подчинения си. После излезе, без да каже и дума. Лицето на Черепа никога не се чувстваше удобно, когато получаваше одобрение, да не говорим за обич. Но това беше бащинска благословия, дарена на верен син, следователно бе свята.