Джон Лескроарт
Първият закон (4)

3

В продължение на няколко години след смъртта на първата си съпруга Фло, Глицки имаше икономка, която живееше в къщата — жена, родена в Халиско, Мексико, с немското име Рита Шулц. Тя спеше зад параван в дневната на къщата близнак и по някакъв начин бе успяла да се превърне почти в част от семейството. Когато след сватбата Трея и шестнайсетгодишната й дъщеря Рейни се бяха преместили при него и шестнайсетгодишния му син Оръл, Рита вече не им бе необходима и Глицки с неохота трябваше да я освободи.

Откакто преди осем месеца Трея се бе върнала на работа в прокуратурата, Рита пак идваше при тях пет пъти седмично, без да преспива, за да се грижи за бебето. Преди два месеца големите деца бяха постъпили в колеж: Оръл бе в университета на баща си в Сан Хосе, а Рейни — чак на другия край на страната, в „Джон Хопкинс“, където бе спечелила пълна стипендия и възнамеряваше да специализира доболнична медицина. Бебето Рейчъл бе преместено от спалнята на родителите си в предишната стая на Рейни до кухнята.

През лятото Ейб и Трея бяха постегнали къщата. Отлепиха стария и износен сив мокет в дневната и откриха светлия дървен под отдолу. За един уикенд смъкнаха тапетите от седемдесетте години и пребоядисаха стените в мек жълт цвят. После, мотивирани от обновленията, купиха модерен диван от кафява кожа и подходяща кушетка, няколко шарени килимчета, масичка за кафе и малки масички в строг стил. Сложиха външни щори на предните прозорци.

Къщата не бе голяма и Глицки бе живял тук повече от двайсет години, но след направените промени се случваше да влезе в дневната на бледата светлина преди зазоряване, гушнал Рейчъл, и да се почуди къде се намира. Знаеше, че причината не е просто в стаята. Всъщност всичко изглеждаше различно. Целият свят след терористичните атаки, новата действителност, по-скоро психологическа, отколкото физическа, и тъкмо поради това още по-реална. Синовете му се бяха изнесли, бе загубил старата си работа, имаше нов брак с млада жена и тяхното момиченце на четиринайсет месеца.

Понякога, както бе и в този момент, той заставаше на предните прозорци с Рейчъл на ръце и двамата заедно наблюдаваха добре познатата му улица. Правил бе това много пъти с Айзък, Оръл и Джейкъб, когато те бяха деца, а сега го правеше и с Рейчъл, за да се убеди, че е същият човек, какъвто е бил, докато бе отглеждал синовете си, и че неговият дом не е някаква чужда земя.

Той вдигна щорите и погледна надолу по улицата към мястото, където тя се пресичаше с „Лейк“. Валяло бе цяла нощ, но вятърът най-сетне бе отслабнал при първата светлина на утрото. Навън под високите облаци се стелеше тежка мъгла и така щеше да се задържи цял ден, ако не и повече. Глицки се взря през мъглата, като потупваше нежно дъщеря си по гръбчето.

Някакъв минувач се зададе от пресечката и тръгна по тяхната улица. Въпреки че човекът бе облечен с широк шлифер, който прикриваше фигурата му, и бе нахлупил ниско широкопола шапка, Глицки го позна още щом го зърна.

— Какво ли прави тук дядо? — попита той дъщеря си. Сбърчи чело, докато гледаше как баща му тежко и бавно крачи нагоре по улицата с ръце в джобовете и наведена глава — това можеше да означава само лоши новини. Когато баща му стигна пред къщата, Глицки отиде до входната врата и я отвори. Нат вече се качваше по стълбите, стискаше в ръка прогизналата си шапка и тежко и бавно отброяваше стъпалата.

— Какво има? — попита Глицки.

Баща му спря, преди да е стигнал площадката. Той вдигна очи, но сякаш нещо притискаше раменете му:

— Ейбрахам.

Произнесе името на сина си така, сякаш целта му е била просто да се добере до него. Въздъхна и рече, поклащайки глава:

— Сам Силвърман. Някой го е застрелял.

Нат изкачи няколкото оставащи стъпала и Ейб отстъпи встрани, за да му даде път.

Докато Нат оставяше шлифера си на закачалката до стената, синът му отиде да събуди Трея и да й остави бебето. Когато се върна, баща му седеше на ръба на новата кушетка, притиснал длани между коленете си. Изглеждаше слаб и много стар.

Всъщност беше на осемдесет и когато всичко бе наред, никой не би познал, че е на толкова. Ейб коленичи пред него.

— Спал ли си, татко?

Нат поклати глава:

— Не. Сейди ми звънна към полунощ и отидох там.

— Как е тя?

Баща му вдигна и отпусна рамене. Изчерпателен отговор. Трея дойде при тях, гушнала бебето.

— А ти, Нат, как си ти? Искаш ли чай?

Той я погледна и се усмихна едва-едва.

— Добре ще ми дойде един чай — рече.

Трея заобиколи мъжа си и седна до Нат. Рейчъл протегна малката си ръчичка към лицето му, каза „да-да“ и получи в отговор лека усмивка. Трея го прегърна през раменете, облегна за миг глава на гърдите му, целуна го по слепоочието и отново стана.

— Ей сега ще се върнем.

Мъжете ги проследиха с поглед. Нат се обърна към Ейб:

— Защо са направили това? И то със Сам, който и муха не можеше да убие.

Глицки бе чувал тези думи безброй пъти, когато беше в отдел „Убийства“, и отговорът бе винаги един и същ. Просто нямаше отговор, нямаше причина. И Ейб не се опита да потърси. Вместо това, сякаш знанието можеше да промени случилото се, попита:

— Знаеш ли как се е случило?

 

 

— Не разбирам какво искаш от мен. Вече не съм в отдела.

— И там никой не те помни вече?

Двамата седяха на кухненската маса. Рита бе пристигнала и се чуваше как в дневната чете на Рейчъл детска приказка на испански. Трея се обличаше за работа. Ейб не искаше да се държи грубо с баща си, но това определено му струваше усилия. Бяха минали четири месеца, откакто бе на новото място, но темата за работата му в полицията още го изваждаше от равновесие. Постара се да отвърне спокойно:

— Помнят ме, татко, но вече не работя там. Ще изглежда, сякаш им се меся.

— Ами намеси се тогава.

— В какво да се намеся?

— Накарай ги да погледнат сериозно на това. Хората искат да знаят кой е застрелял Сам.

Ейб надигна чашата си.

— Всеки случай е сериозен, татко. Всеки убит има приятели, които искат да знаят.

Нат бързо почука три пъти по масата с показалеца си:

— Не ми минавай с този номер, Ейбрахам. Чувал съм историите ти. Повечето са от типа „без да намесваме човешкия фактор“. Зная как стоят нещата там. Искам да кажа — отиди и ги накарай да действат другояче. Какво лошо има?

— Какво лошо има.

— Това аз го казах.

— Чух те — въздъхна Ейб. — Какво точно искаш да направя?

— Просто не се отказвай. Не оставяй и тях на мира. — Нат постави длан върху ръката на сина си. — Слушай, Ейбрахам. Ако разберат, че е семеен приятел…

Ейб знаеше, че това няма да помогне, поне не съществено. Инспекторите по делото — а той още не знаеше кои са те — или бяха добри професионалисти, или пък точно обратното, и тъкмо от това зависеше дали щяха да успеят да идентифицират и да заловят убиеца на Сам Силвърман.

— Какво като разберат? Ще търсят по-упорито ли? — Той поклати глава. — Ще бъдат толкова упорити, колкото са си, татко. Или ще го намерят, или няма да го намерят. Това е. Точка. Няма никакво значение дали ще се намеся, или не. Може дори да навреди.

Очите на Нат припламнаха от ярост и нетърпение.

— Е, и? Значи дори няма да опиташ? Ще оставиш зверовете, които убиха Сам, да се разхождат на свобода.

Ейб не успя да овладее напълно пристъпа на гняв. Рязко изстреля думите:

— Не зависи от мен. Аз вече не работя там.

— Не говоря за работа. Не ми пука за работата. Говоря за това, кое е правилно. — Пое дълбоко въздух, после отново положи длан върху ръката на Ейб. — Просто, за да знаят. Само това. Този случай е важен.

Ейб сведе поглед към ръката на баща си. Откакто бе започнал в отдел „Заплати“, не бе показвал и носа си в „Убийства“, дори не се беше отбивал на приятелско посещение. Осъзна, че неохотата му да изпълни молбата на баща си се дължи вероятно повече на собствените му терзания, отколкото на опасенията дали намесата му действително ще даде тласък на разследването. На свой ред постави длан върху ръката на баща си.

— Добре. Но нищо не обещавам.

— Разбира се, че не. Да пази бог.

 

 

Отдел „Заплати“ се състоеше от четири стаи, всяка от които представляваше квадрат със страна около три и половина метра. Глицки не делеше своята стая с никого. Имаше стандартно зелено бюро, четири дървени стола, компютър и принтер, който обслужваше целия отдел. Имаше и естествена светлина от прозорците на задната стена. Те гледаха към живописната улица „Брайънт“ и към останалата част от индустриалната зона на юг. Свободното място на останалите три стени беше заето от безвкусни зелени, сиви и черни шкафове. Единственото изключение бе една висока чак до тавана метална библиотечка, която бе претъпкана с подвързани платежни нареждания от последните четири години.

Час след пристигането си Глицки разговаряше с Джери Стайлс в кабинета си. Стайлс бе лейтенантът, отговарящ за наркотиците. Според всеобщото мнение преди повишението той бе най-доброто наркоченге в града. Броят на арестуваните и количеството на заловените от него непозволени вещества несъмнено бяха доказателство за това. Преди три години, преди повишението си, той бе обявен за полицай на годината. Беше на трийсет и осем години.

Въпреки административната си работа, той често си намираше повод да излезе на улицата. Днес брадата му бе прорасла и изглеждаше, сякаш не е ресал мазната си кестенява коса от последния шампионат по бейзбол. Всъщност в момента можеше да мине за типичен уличен пияница, но районът, в който работеше, го изискваше.

Което пък създаваше впечатление, че задушният, тесен кабинет на Глицки е най-неподходящото място за разговор с човек като него.

Кабинетът бе един етаж над отдел „Убийства“, на петия етаж на Съдебната палата. Персоналът на Глицки на новата му длъжност в отдел „Заплати“ включваше пет цивилни секретарки, двама полицейски сержанти на непълен работен ден и един усърден патрулиращ полицай, който работеше на смени. Тази сутрин лейтенантът възнамеряваше да се появи в кабинета си и да се отбие в „Убийства“, преди да се е разколебал. Вместо това на стола си намери бележка от Франк Батист, че Стайлс ще дойде до час. Глицки и Батист вече бяха обсъждали разпалено положението на Стайлс.

За голямо успокоение на Глицки, понеже в момента нямаше други задължения, не му се наложи да чака цял час, а само десет минути.

Глицки и Стайлс поговориха за туй-онуй и размениха последните новости. Бяха работили по няколко случая заедно и се бяха сработвали добре. Освен това и двамата се бяха издигнали благодарение на работата си и това ги поставяше на равна нога. Стайлс направи няколко остри забележки, от които стана ясно, че смята преместването на Глицки за несправедливо. Ейб не отвърна, но отношението на инспектора стопли сърцето му.

Накрая Глицки реши, че е назрял моментът да говори по същество. Заобиколи бюрото, опита да отвори прозорците, но те бяха херметично затворени и не поддадоха, така че той пак седна.

— Извинявай — започна той, — че те викам точно след дежурство.

— Е, ще ми платят извънредни. Тук съм така или иначе. Не се оплаквам. За какво става дума?

— Ами… може да ти се стори смешно…

— Извънредните часове ли? Някой пак души около това? — Стайлс се поизправи в стола, в очите му проблесна живец. — Могат да ме цункат по задника.

— Хм, да… — Глицки не довърши. От всичко, което мразеше в новата си работа, бюрократичните глупости държаха първото място. — Само предавам съобщение, Джери, и то защото ме помолиха да го направя. Неофициално. Не съм отбелязал никъде тази среща.

— По дяволите! Не че ми пука. И кой те помоли, ако този въпрос не ти се струва неудобен? Просто съм любопитен.

— Няма значение.

— Добре. Какво според теб му става на Франк напоследък?

— Не зная. Може би помъдрява.

Глицки не искаше да обсъжда Батист. Той измъкна една компютърна разпечатка от купчината пред себе си, погледна я, после я обърна наопаки и я плъзна към Стайлс. Настръхнал, той се протегна и грабна листа, после гласът му се извиси в малката стая:

— И какво е посланието? Да кажа на момчетата си всяка нощ да са по улиците и да рискуват живота си, да живеят сред отрепките, да смърдят на клоака и да правят всичко това без пари?

Глицки бе опрял лакти на бюрото. Събра върховете на пръстите си пред устата и посочи листа.

— Бюджетът на твоята част надхвърля с 20 процента спуснатите от ръководството указания. — Той вдигна очи и погледът му срещна този на Стайлс. — Помолиха ме да ти обърна внимание. — Глицки не искаше да богохулства, но тези приказки бяха такава дивотия, че едвам устояваше на изкушението. Каза само: — И вече го сторих.

— Добре. И сега какво? — Стайлс остана вторачен в листа още няколко секунди. — Наркоченгетата работят през нощта, Ейб. Хващаме лошите през нощта, а прокуратурата ги води в съда денем. Много често в деня след нашите нощни дежурства. И знаеш ли защо? Защото получаваме призовки за съда, затова. Ние сме основните свидетели. Без нас дело няма. Схващаш ли? А какво искат от нас? — Стайлс не се нуждаеше от отговор. Той просто си търсеше отдушник. — Работим през нощта, защото тогава отрепките изпълзяват от дупките си. Тогава купуват онези лайна, тогава правят сделки и се бият. Тогава!

Стайлс се извъртя в стола, изправи се, седна отново и отправи гневен поглед към Глицки. Той му отвърна с каменното изражение на Буда.

Стайлс подхвана пак, още по-високо:

— Ако не искат да плащат допълнително на момчетата ми, да измислят нощни съдилища. Но пък тогава няма да остане никой, който да върши работата по улиците. Или пък да помолим онези синковци да въртят бизнеса си между осем и пет? Твърдо работно време. — Той пак се извърна на стола, прокара ръка по челото си, поуспокои се малко и поклати глава напред-назад. — Няма да стане.

Глицки се понаведе.

— Може би трябва да го обсъдиш с шефа, Джери. Или пък кажи на момчетата, че могат да работят само през деня.

— И няма да хванем жива душа.

— Но пък отделът ти ще се вмести в бюджета, а това е най-важното, нали? На кого му пука за престъпността?

Нищо в тона на Глицки не издаваше, че се шегува.

Стайлс остана неподвижен за момент.

— Ейб, ние сме полицейското управление. Какво си въобразяват тези смешници?

 

 

Когато Стайлс си тръгна, Глицки спря да мисли повече за този проблем. Стана, заобиколи бюрото и надникна в съседната стая. Там две от секретарките му — Жаклин и Мерседес — седяха съсредоточени пред компютрите на бюрата си. Жаклин не вдигна глава, когато той се прокашля — навярно бе стигнала до някоя особено пикантна част от розовото си романче, но Мерседес, която бе решила до средата поредната си кръстословица, засия, когато зърна Глицки.

— Лейтенант! Осем букви. Тирания. Завършва на „л“.

Трябваха му около десет секунди.

— Произвол.

— Точно така! Произвол. Мислех си за нещо като контрол, ако има друг начин да се напише, но са си седем букви. Страхотен сте, лейтенанте! — Тя хвърли един поглед към Жаклин и повтори: — Произвол.

Жаклин кимна.

— Ммм…

Глицки посочи към коридора:

— Имам поръчение. Готови ли сте да браните крепостта?

Но Мерседес се бе навела над вестника си и попълваше старателно квадратчетата. Дори не забеляза, когато той излезе.

Един етаж надолу по вътрешната стълба, след това още няколко стъпала и Глицки се озова на мястото, което бе обитавал през всичките тези години. Порази го близостта на отдела за убийства до сегашния му кабинет, където нищо съществено не се случваше и нямаше да се случи. Разстоянието едва ли беше повече от двайсетина метра, но духовната дистанция бе неизмерима.

Като се озова в тясната стаичка, той се изненада колко малко се е променила за близо година и половина, откакто я бе напуснал. Както всяка сутрин в работно време, отделът бе пуст — някои от инспекторите бяха навън и работеха по случаите си, други бяха в съда, а трети, чийто брой непрекъснато нарастваше, изобщо не бяха на работа — бяха в отпуск, в болнични, на специализация или отсъстваха поради куп други причини. Някой бе преместил светофара от бюрото на инспектор Брако и сега той висеше от тавана. Снимка на Световния търговски център в момента на второто терористично нападение се простираше от тавана до пода, закачена на колоната зад бюрото на Марсел Лание. Таблото за съобщения, преди запазено за снимки от най-жестоките местопрестъпления, бе покрито с най-различни изображения на Осама бин Ладен — предимно разпечатки на сцени на сексуални извращения над терориста с оръжия и животни, получени по електронната поща.

Иначе декорът си бе същият като преди. Същата бе и миризмата и Глицки знаеше на какво се дължи тя. Както винаги, последният излязъл беше забравил кафето на огъня и то се бе превърнало на въглен на дъното на каната. По стар навик той се запъти натам, погледна, за да се увери, че е прав, и изключи кафеварката.

— С какво мога да ви помогна?

Глицки се изправи и се обърна по посока на гласа. Лейтенантът бе излязъл много тихо от кабинета си. Или пък сетивата на Глицки са били прекалено заети с различните впечатления. Каквато и да бе причината, Глицки се почувства като хванат натясно, въпреки че нямаше никакви признаци другият да е възнамерявал точно това.

Мъжът бе Бари Джърсън. Глицки веднага разпозна лицето от вестникарските снимки, които му бяха попадали покрай статиите за назначението на Джърсън. Десет години по-млад от Глицки, но също вече на възраст, Джърсън бе пуснал шкембе и двойна гуша, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е мекушав и отпуснат.

Тук, на своя територия, той изглеждаше спокоен и самоуверен. Усмивката му бе формално учтива, в нея нямаше нищо заплашително.

— Вие сте Ейб Глицки.

— Виноват.

— Не знаех, че сте се върнали на работа.

— От няколко месеца. — Глицки поддържаше лекия тон. Посочи към тавана и каза шеговито: — Отдел „Заплати“, туптящото сърце на управлението.

Джърсън се издигна в очите на Глицки, като цъкна с език и рече:

— И са се измъкнали с глупости като „да разнообразите административния си опит“?

Последва кимване.

— Ставам по-добро ченге с всеки изминал ден.

— И аз — каза Джърсън, а после добави по-сериозно: — Съжалявам, че точно аз трябваше да съм човекът.

Глицки вдигна рамене.

— Все някой щеше да е. Вината не е ваша. А и не чувам оплаквания, макар да не може да се каже, че поддържам старите връзки.

Джърсън наклони глава, сякаш бе изненадан от думите му. Последвалата усмивка можеше да бъде и по-искрена.

— Дори от Лание?

Въпросът не изненада Глицки. Марсел Лание бе стар ветеран от отдел „Убийства“, който преди повече от две години бе издържал изпита за лейтенанти. Не бе тайна, че си мечтаеше да заеме мястото като шеф на отдела след Глицки. Дори бе отклонил няколко други предложения за административна длъжност, изчаквайки мястото в „Убийства“, само за да изживее накрая разочарованието от назначението на Джърсън. Подобно на Глицки, Лание бе полицай от „Убийства“ до мозъка на костите си. Отказът да приеме предложението, което му бяха направили, още преди да бе свикнал с лейтенантския си чин, го бе обрекъл поне засега да продължи да носи инспекторската значка. Но Глицки не бе разговарял с него от шест месеца.

— Не ми е казвал нито дума. Неприятности ли създава?

Лейтенантът премери думите си за минута. После поклати глава:

— Не, всичко е наред — и внезапно сложи край на опипването на почвата: — С какво мога да ти помогна?

Три часа след срещата си с Джърсън, Глицки се намираше в една от другите стаи на собствения си отдел — вътрешна стая без прозорци, която бе още по-претъпкана не само с папки и листове, но и с две бюра, на които работеха двамата й обитатели. Всъщност те рядко се засичаха тук, така че едно бюро би било напълно достатъчно, но никой не бе повдигал въпроса другото да бъде изнесено от стаята. А и така никой от двамата нямаше да разполага със собствено бюро, което те биха приели като трудно поносимо незачитане. Гордостта да имаш собствено бюро бе показателна за съдбоносните проблеми, с които се сблъскваше отделът.

В момента Глицки обсъждаше зад затворената врата на този кабинет честите проблеми, които Дийкън Фалън имаше с Жаклин, страстната почитателка на розови романи от отсрещната стая. Като сержант от полицейското управление Фалън получаваше повече пари на час от Жаклин. Въпреки че бе назначен на непълен работен ден, той си бе въобразил, че е по-старши от нея, някаква си секретарка, наета от цивилните служби, при все че Жаклин бе на пълен работен ден и работеше тук от пет години — с три повече от Фалън.

Дийкън Фалън бе малко над четирийсетгодишен. Жена му имаше хубава работа в частния сектор, както се изразяваше той. Двамата се бяха уговорили и с помощта на профсъюзите Дийкън бе сключил с управлението трудов договор, който му позволяваше да има много свободно време и да си стои вкъщи при децата. Той работеше в полицията от двайсет години и можеше да се пенсионира, но управлението разполагаше с няколко бройки на непълен щат и по този начин Фалън щеше да увеличава основата си за пенсия с по една година за всеки две отработени, което според него бе добра сделка.

Подпрян на ръба на едно от бюрата, Глицки се отпусна назад със скръстени ръце. Бе изключил съзнанието си от скучния разговор, когато изведнъж осъзна, че Фалън, който крачеше напред-назад, докато говореше, очаква от него някакъв отговор.

— Извинявай, може ли да повториш.

Фалън поде с въздишка:

— Жаклин. Казва, че обедната й почивка винаги е била между дванайсет и един, макар да знаем, че не е вярно, и нищо не може да я накара да я промени, ако самата тя не пожелае това. Но Кати и аз…

— Кати?

— Жена ми.

— А, да.

— Но Кати и аз се записахме на един невероятен шестседмичен курс по уебдизайн. Знам, знам, но това е новата мода в мрежата, повярвай ми. Ще предизвика страхотен фурор. Голям бизнес е, Ейб, може би ти самият ще се заинтересуваш. Възможностите са… — Почувствал липсата на ентусиазъм у Глицки, той продължи по-делово. — Както и да е. Курсът е два пъти седмично — във вторник и четвъртък по обед.

— По което време ти трябва да бъдеш тук.

— Точно така. Искам да кажа, че се вмествам в обедната почивка — занятията са по четирийсет и пет минути.

Глицки знаеше, че Фалън иска да каже, че „ще смести“ курса в „едночасовата“ обедна почивка, ако тръгва двайсет минути по-рано и се връща половин час по-късно, а после си изяжда обяда на бюрото. Никой не би се възпротивил на подобно просрочване на обедната почивка. Това бяха малките привилегии на онези, които бяха готови да жертват живота си в името на своите съграждани.

— Но трябва да използвам обедната почивка, а Жаклин не иска да се разменим.

Той погледна очаквателно към Глицки, който дори не бе помръднал. Стоеше отпуснат, ръцете му още бяха кръстосани. Изглеждаше като че ли е потънал в дълбок размисъл.

— Ейб?

Никакъв отговор.

— Искам да кажа, че не ми се иска да отнасям този проблем до профсъюзите. — Опита и друга тактика: — Може би аз и Жаклин може да излизаме по едно и също време. Става въпрос само за шест седмици.

Най-сетне Глицки си пое дълбоко дъх. Очите му фокусираха.

— Струва ми се, че когато дойдох тук, прочетох в досието ти, че ти си решил обедната ти почивка да е от един до два. И че Жаклин се е съгласила да излиза от дванайсет до един, за да има човек в отдела? Или греша?

— Да. — Нейната отстъпчивост тогава сякаш не бе направила кой знае какво впечатление на Фалън. — Но това беше преди курса, а и аз съм сержант все пак. Освен това тя не прави нищо особено в почивката, просто се среща с познати. И по дяволите, става дума само за шест седмици…

После Глицки разказа на Трея, че почукването на вратата го е спасило от подвеждане под отговорност за тежка телесна повреда, ако не и за убийство. Беше Мерседес, която му съобщи, че Франк Батист е на телефона и иска да говори с него незабавно. Той й благодари, плъзна се от ръба на бюрото и бързо излезе от стаята, без дори да удостои Фалън с поглед.

 

 

Дъждът продължаваше неспирно да вали — ситен нежен дъждец, който се струваше на Глицки по-силен, отколкото бе, защото не бе предвидил, че ще излиза навън и бе само по риза. Батист стоеше в началото на коридора, който водеше към кабинета му. Когато Глицки слезе от асансьора, той застана до него и без много приказки го поведе към улицата през главния вход на Съдебната палата.

На стъпалата Глицки попита:

— Къде отиваме?

— „При Лу“. Как ти се струва?

Батист се затича и Ейб нямаше друг избор, освен да пресече „Брайънт“ и да го последва по стълбите един етаж под бюрото за отпускане на парични гаранции. Там се намираше заведението на гърка Лу, което от трийсет години играеше ролята на любимо място за по едно питие на цялото полицейско войнство. Последните клиенти от обедната почивка се разотиваха и те лесно си намериха маса под едно от малките високи прозорчета, което, тъй като заведението на Лу бе под нивото на земята, гледаше към канавката на уличката отвън.

Лу бе пъргав и словоохотлив и познаваше по малко име всеки, който работеше в Съдебната палата. Той се появи още преди да заемат местата си и им предложи да опитат нещо, което не са вкусвали през живота си, последните останали блюда от едно ненадминато кулинарно изобретение на жена му — ориз по атински.

— Кълцано свинско, бъркани яйца, може би малко соев сос, краставички и тарамосалата. Луди са по това.

— Тарамосалата ли? — каза Глицки. — Да не е нещо като тарама хайвер?

Лу засия.

— Да. И аз това попитах Чуй. Но тя е кулинарен гений. Тарамата е като аншоа, само за да придава аромат. Дори не я усещате на небцето.

— Обзалагам се, че ще я усетя — отвърна Глицки.

— Звучи страхотно, Лу, но ние няма да обядваме. Благодаря — рече Батист.

Лу едва се бе отдалечил с поръчката им — чай и кафе, когато Глицки заговори.

— Значи не става дума за Джери Стайлс и за заплащането на извънредните часове на отдела му.

Батист се озърна наоколо. Наблизо нямаше никой, който би могъл да ги чуе, но той въпреки това се наведе напред.

— Мислех си, че ще бъде добре да си поговорим, Ейб. Само ние двамата, като мъже и като приятели, каквито мисля, че винаги сме били.

Глицки си помисли, че приятелството не включва безапелационното измъкване в работно време, за да обсъждат важни дела, но кимна.

— Без „мисля“, Франк.

— Добре — Батист скръсти ръце. — Зная, че не си очарован от новата работа. Съчувствам ти. Преди да ме назначат в „Убийства“, прекарах една година в „Личен състав“. Знам какво е. Откога си там, два-три месеца?

— От четири. Но времето отлита неусетно.

Поглед, изпълнен с горчивина.

— Толкова дълго! — Батист въздъхна. — Аз не съм те забравил. Другите от административното ръководство също. Няма да е завинаги.

— Вече имам чувството, че мина цяла вечност.

Ъгълчетата на устните на Глицки обаче се повдигнаха, което се равняваше на широка усмивка. Той поддържаше лека, приятелска атмосфера.

— Да, сигурно ти се струва така, но аз се оглеждам за начин да те измъкна оттам. На друго място или по-нагоре, където и да е. Не е изключено и да се върнеш в „Убийства“.

— Добри новини, Франк. Благодаря ти.

В този момент се появи Лу с напитките им и това прекъсна нишката на разговора. Когато Лу се оттегли, на масата се възцари тишина. Дъждът трополеше по прозореца точно до ушите им. Батист сложи захар в чашата си и я заразбърква замислено. Глицки духаше в чашата с чай.

Накрая Батист поде отново нишката:

— Това, което се опитвам да ти кажа е, че си заслужава усилията да повисиш там още известно време. Можеш да разчиташ на голяма подкрепа от страна на Борда, Ейб. Гледат на теб като на герой, защото сега понасяш стоически това… разхищаване на способностите ти в името на колектива. Не си мисли, че хората не оценяват това. Че това не е от значение.

— Добре, това ме ласкае.

— Наистина го мисля. И би трябвало.

— Така е — Глицки постави чашата на масата и погледна право напред. — Само че защо ми се струва, че чувам и едно „но“?

Този път Батист пусна една формална усмивка.

— Може би се дължи на утвърдената ти и заслужена слава на скептик.

Глицки си послужи с изражението на Батист.

— Може би. Но мисля, че е свързано и с това, че Джърсън е говорил с теб.

Малка пауза, после кимване.

— Може би.

Глицки въздъхна дълбоко и завъртя чашата си върху масата. Ненавиждаше да дава обяснения, да трябва да се защитава. Стисна челюсти. Гласът му обаче не потрепна.

— Жертвата, Силвърман, бе най-добрият приятел на баща ми, Франк. Помолих Бари да ме държи в течение. Не съм оказвал никакъв натиск.

— И аз това чух — Батист разпери ръце, самата невинност. — Джърсън не дойде при мен да се оплаква. Просто обядвахме заедно и той случайно го спомена.

Глицки кимна, донякъде успокоен.

— Добре. И какво?

— Говоря ти като на приятел. Казах го още в началото. Постъпката ти не е нищо особено сама по себе си. За пръв път се случва. Приятел на баща ти. Искаш да си вътре в нещата. Всеки би разбрал.

— Точно така. За пръв път. Върнал съм се от четири месеца и за пръв път стъпвам в „Убийства“.

Батист се пресегна през масата и докосна ръката на Глицки.

— Слушаш, но не ме чуваш, Ейб. Не е проблем. Наистина. Нито за Бари, нито за мен. — Отдръпна ръката си. — Казвам само за в бъдеще да бъдеш по-внимателен, защото нали не искаш хората — не само Бари — да тълкуват погрешно постъпките ти? Това е всичко. Хората са докачливи. Знаеш за какво говоря.

— Това казах и на баща си тази сутрин.

— Ето, виждаш ли!

— Да. Но после си рекох — какво пък толкова, хайде да се напъхам в устата на лъва. Бях напълно откровен с Бари. Не пришпорвам нито него, нито някого другиго.

— Никой не казва такова нещо.

— Лание, Тию, Евънс (все инспектори от отдел „Убийства“) — всеки от тях би открил това, което им поискам, но не ми се щеше да действам зад гърба на Бари. — Обясненията го изтощаваха. — Мислех си, че така баща ми поне малко ще се успокои, това е всичко.

— Разбирам, Ейб. Разбирам. Зная и колко силно искаш да се върнеш в отдела. И като приятел съм длъжен ясно да ти кажа, че това не е начинът да постигнеш целта си.

— Дори не ми е минавало през ума.

— Не съм го и допускал. Просто исках да сме наясно помежду си. Опитвам се да ти дам ускорение и няма да ни бъде от полза, ако се държиш така, сякаш си хукнал за финален спринт.

Глицки поклати глава.

— Дори не съм направил втората обиколка, Франк. Но за протокола — наистина съм готов за друго назначение.

— Опитвам се, Ейб. Наистина. — Той допи кафето си. — Мислиш ли, че можеш да изкараш още един-два месеца?

Глицки остави своята чаша.

— Ако един-два не означава много повече от четири.