Джон Лескроарт
Първият закон (21)

Холидей бе взел назаем колата на Мишел и караше на юг през града по крайните улици. Харди му бе наредил за нищо на света да не си показва носа навън, докато нещата не се изяснят. Заповедта за задържането му още бе в сила. Глицки явно бе тръгнал да арестува другите, което до голяма степен щеше да оневини Холидей, а после щеше да постави пред свършен факт областния прокурор и отдел „Убийства“. Глицки твърдеше, че разполага с всички нужни доказателства. Щеше да успее. Холидей просто трябваше да почака.

Това обаче бе негова битка много повече, отколкото на Глицки или на Харди. Проклет да е, ако позволи някой друг да я води вместо него. Бяха убили двама от неговите приятели, опитаха се да убият и самия него, бяха пуснали полицията по петите му. Харди можеше да си говори каквото иска, но след всичко, което досега се бе случило, нямаше никакво съмнение, че ако успееха да го арестуват, щяха да намерят начин да го пипнат. Панос имаше връзки в системата. Бяха заложени огромни суми — те бяха убивали, за да защитят парите си, и щяха да продължат да убиват. Докато им бе необходимо. Дори в затвора.

Холидей погледна към пистолета на седалката до него и към това, което бе останало в кутията със стари патрони. Протегна ръка, вдигна го, претегли го на тежина и го остави обратно. Избърса с ръка челото си. Потеше се. Смъкна стъклото с един пръст. Навън бе хладно, мрачно и ветровито. Свали стъклото още малко. Продължаваше да се поти.

Знаеше, че може просто да продължи да си кара все така на юг. Мишел щеше да се прибере чак късно вечерта, така че никой нямаше да тръгне да издирва колата. Можеше да излезе на магистралата и след два часа да е далеч от залива. До залез-слънце щеше да е извън територията на щата. Дори от страната. Още нямаше един и половина. Ако пришпореше колата, щеше да прекоси границата при Тихуана преди полунощ. И след като Глицки и Харди оправят нещата, след като убедят властите, че убийците са Сефия и неговите приятелчета, той можеше просто да се върне, да отвори пак „Ноев ковчег“, да продължи да живее като преди. Това бе негова битка, но нима това означаваше, че непременно трябва да участва в нея? Не бе ли това глупава стратегия?

А Мишел?

Години наред Холидей бе играл ролята на трагичния герой, който не се привързва към другите. Бе твърде наранен от живота, твърде съсипан от любовта и от загубата. Жените винаги го разбираха, Мишел щеше също да го разбере. Болката го терзаеше прекалено силно, той бе твърде чувствителен. Още бе далеч от мисълта, че раната в сърцето му ще зарасне.

Готов ли бе да напусне този маскарад завинаги?

Готов беше. През цялото това време на сноване насам-натам, на флиртове, на прескачане от жена на жена, не бе изпитал и един миг на щастие. Но с Мишел беше изпитал. По същия начин Дизмъс Харди го бе приел в живота си, търпеше шегичките, посещенията и напиванията му, направил го бе част от семейството си — бог знае защо. Щяха ли те двамата, Мишел и Дизмъс, да се окажат поредните жертви, които ще изгорят на олтара на жалкото му самосъжаление?

Бе стигнал до последната отбивка за магистралата. Не тръгна по нея. Внезапно бе обзет от безумен гняв. Осъзна, че няма да отиде в Мексико, нито където и да било другаде, че отива право на Кей 70, където Глицки щеше да има нужда от всяка помощ, която би могъл да получи. Харди не бе казал нищо определено по въпроса дали той самият ще отиде там — точно обратното, беше отрекъл, че ще бъде там. Бе казал, че това е работа на полицията. На цивилните не им е там мястото, само биха пречили.

Но Холидей познаваше Харди и знаеше, че ще е там.

Когато приключеше това, Холидей щеше да се погрижи за „Ноев ковчег“, за Мишел, за всичко останало. За живота си.