Джон Лескроарт
Първият закон (13)

11

Предната вечер Харди бе обиколил два пъти целия квартал в центъра, но така и не бе намерил място за паркиране, дори забранено. Почти обезумял от безсилие и безпокойство, той най-накрая се отказа и се върна няколко пресечки обратно до офиса си, където си имаше запазено място за колата до самата сграда. После пробяга разстоянието до входа на спешната помощ на болницата „Сейнт Франсис Мемориъл“, където Джина Роук го чакаше до рецепцията.

— Как е той?

Лицето й бе на петна, но тя се владееше.

— Не е добре. Вътре е от два часа. Още е в безсъзнание. Не ме пускат при него.

— Какво се е случило?

— Някой го е пребил, Дизмъс. Около час, след като се прибрах, дойдоха някакви полицаи. Портфейлът му е бил в него, с шофьорската книжка с адреса…

— Портфейлът му ли? Имало ли е пари вътре?

— Не зная. Дори не…

Тя улови погледа на Харди и се обърна в посоката, накъдето гледаше той. Млада жена със зелена униформа се бе появила в приемната. Роук докосна ръката му и се отправи към нея. Той я последва, като със свито сърце забеляза мрачното изражение на лицето й.

— Направили сме всичко възможно засега. Ще го заведем в интензивното, където ще можем да го наблюдаваме непрекъснато.

— Но как е той?

Очите на младата лекарка спряха за кратко върху Харди, после пак се насочиха към Джина.

— Пострадал е тежко. Има сериозна черепна травма и вътрешни кръвоизливи. Още не е дошъл в съзнание. — Пое дълбоко въздух и бързо продължи: — Налага се да ви кажа, че състоянието му е критично.

Роук затвори очи. Раменете й се отпуснаха. След малко отвори очи и кимна.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Нямаше с какво. Лекарката каза, че трябва да проследи прехвърлянето на пациента в интензивното отделение, и изчезна зад вратата на спешна помощ.

Без да разменят нито дума, Харди и Роук седнаха на столовете в чакалнята. Харди с изненада осъзна, че не са сами там — срещу тях млада чернокожа люлееше бебето си и гледаше празно в пространството пред себе си. Възрастен азиатец четеше вестник.

Някъде отзад до тях долетя изпълненият с болка стон на млад човек, воят на сирени се чу някъде наблизо в мрака.

След минута се появи санитар, който носеше голяма пластмасова торба. Огледа се и се приближи до тях.

— Вие ли сте с господин Фрийман? Нося някои от личните му вещи, които може би ще искате да приберете.

Роук се протегна да вземе торбата и Харди едва сега забеляза пръстена — беше с два пъти по-голям диамант от камъка на Франи, шлифован съвсем наскоро и блестящ. Тя отвори торбата, надникна вътре, после пак я затвори.

— Хубавият му костюм — каза тя сякаш на себе си. — Аз му го бях купила. — Обърна се към Харди и устните й потрепериха, тя ги прехапа и промълви: — Как е могло да се случи? Кой го е направил?

 

 

След една безсънна нощ, първата спирка на Харди към шест часа сутринта бе отново болницата. Бе много преди часовете за посещения и макар да не вярваше да успее да влезе да види Фрийман, знаеше, че ще получи повече сведения, ако поговори с някого на живо, отколкото по телефона.

В стаята на сестрите научи, че състоянието на Фрийман не се е променило от предишната вечер, но поне не се е влошило. Не бе станало по-критично отпреди. Въоръжен с тази новина, той надникна в чакалнята на интензивното отделение, където, както му казаха сестрите, прекарал нощта друг от близките на Фрийман.

Очевидно Роук също не беше спала. Бе сама в чакалнята толкова рано и за последните шест часа изглеждаше остаряла с пет години. Очите й бяха подути, клепачите — зачервени, а косата й беше разчорлена. Когато Харди застана на вратата, тя прокарваше пръсти през нея, сякаш се опитваше да прогони от главата си пристъпите на жестоко главоболие.

Като го видя, тя стана, приближи се до него, прегърна го през врата и се отпусна за миг. Той видя найлоновата торба на пода до канапето, на което бе седяла Роук — наистина не се бе прибирала у дома.

След като седнаха, Харди й разказа последните прогнози, като ги представи във възможно най-благоприятна светлина. После я попита дали може да направи нещо за нея — да я откара вкъщи или изобщо каквото и да е.

Тя първо поклати глава, сякаш не е разбрала въпроса му. Промърмори нещо неясно, после пак замлъкна. Отново прокара ръка през косата си и притисна слепоочията си.

— Май трябва да вървя при клиентите си. Имаше нещо тази сутрин, но… не се отнася за теб, нали? Най-добре да оставя съобщение на Бетси. — Тя погледна някъде отвъд Харди. — Вече е сутрин, нали?

— Там някъде. Трябва да се прибереш и да поспиш, Джина. — Беше безсърдечен съвет, но тя трябваше да го послуша. — Тук нищо не се случва. Сестрата каза, че това може да продължи още дълго.

— Зная. Зная. Просто исках да остана. Мислех си…

Той изчака, но тя мълчеше.

— Мога да те откарам до апартамента на Дейвид. Ще поспиш и ще звъннеш в кантората, когато някой се появи там. Ако потрябваш тук, ще стигнеш за пет минути. Какво ще кажеш?

Тя остана неподвижна за около минута, после въздъхна тежко, грабна найлоновата торба и стана.

— Прав си. Убеди ме.

Петнайсет минути по-късно той бе изненадан от стълпотворението от полицаи, които забеляза веднага щом зави покрай Съдебната палата. После си спомни, разбира се, колко е часът. Искаше да се добере до тук, докато все още може да хване някой от нощната смяна.

Като по чудо след десетина минути вече разговаряше с инспектор Хектор Бланка.

Инспекторът бе смугъл сержант от латиноамерикански произход от отдел „Престъпления от общ характер“. Той бе приел обаждането за побоя над Фрийман. Освен че случаят бе още пресен в съзнанието му, той тъкмо преглеждаше рапорта на патрула, който бе открил Фрийман, когато Харди се появи пред бюрото му. След като Харди се представи и обясни, че е приятел на Ейб Глицки, че самият той някога е бил ченге и че не е от противните адвокати, които душат за линейки и създават неприятности, Бланка се убеди, че всичко е наред и може да говори с него.

— Фрийман значи. Бил ви е партньор?

Всъщност не беше, но Харди сметна, че това не е от значение.

— Надявам се, че още е.

Сержантът се намръщи смутено:

— Съжалявам, не исках да кажа това. Какви са новините от болницата?

Харди го осведоми, но все пак беше тук, за да получи, а не за да дава сведения.

— Годеницата му Джина Роук спомена, че портфейлът му е бил у него. Така сте разбрали къде живее.

— Точно така. Пребили са го до смърт, но не са взели нито портфейла, нито часовника му.

— Имало ли е пари вътре?

Бланка се опита да запази неутрално изражение, но не можа да се сдържи.

— Шестстотин и четиринайсет долара, всичките в обичайното предно джобче.

Харди поразмисли за миг.

— Значи не е било обир. Вие сте го видели. Какво са целели?

— Нямам представа. Изглежда ужасно жестоко. Може би е имал връзка с нечия съпруга, или нещо подобно?

— Не — отвърна Харди.

— Искам да кажа, че може да е било нещо лично…

— Да, разбирам, но нищо не ми хрумва… — каза Харди, ала внезапно млъкна.

— Какво? — попита Бланка.

— Помислих си за този доста грозен съдебен процес, по който работим. Но не съм виждал нищо подобно, а работя вече двайсет години.

Бланка му даде още един опит:

— Сигурен ли сте? Бих тръгнал по всяка следа.

Но след като поразмисли още малко, Харди поклати глава:

— Не. Не може да е това.

— Добре. Каквото и да е обаче, сигурен съм, че е било умишлено нападение. Тежки обувки и тъпи предмети. Не само юмруци.

Харди не искаше да си представя как Фрийман лежи безпомощен и се опитва да се предпази от ударите, докато жестоките му нападатели го налагат.

— Значи извършителят не е само един?

— Не мога да твърдя със сигурност, но мога да се обзаложа, че са били много. — Бланка забарабани с пръсти по клавишите на пишещата си машина, после вдигна очи към Харди. — Няма по-мек начин да го кажа, господине. Които и да са били, пребили са го до смърт.

— Но нищо не са взели?

Полицаят поклати глава:

— На пръв поглед нищо.

— И какво означава това?

Бланка се намръщи съсредоточено.

— Да ви кажа истината, би могло да означава всичко. Няма да повярвате какви откачалки са се навъдили в днешно време.

— Вярвам го и още как. Мислите ли, че е било просто изблик на гняв?

— Така изглежда, но кой знае. Може да е било само заради тръпката. — Нещо обаче явно го глождеше. — Но защо толкова възрастен човек? Няма смисъл, не че непременно трябва да има смисъл. Ето какво ще направя. Ще прегледам другите рапорти от района. Може да попадна на нещо подобно. Може би.

— Благодаря — каза Харди. — Ще ви бъда признателен.

 

 

Добре, рече си Харди. Беше свършил малко детективска работа, па макар и не особено резултатна, но всъщност истинската причина да посети болницата и Палатата толкова рано сутринта тази сряда бе, че непременно трябваше да отиде в кантората.

„Фрийман и съдружници“ официално работеха между осем и половина и пет и половина. Както повечето юридически фирми, те изискваха от всеки от съдружниците си да работи по две хиляда часа всяка година. Като се приспаднеше отпуск от две седмици, това правеше общо по четирийсет часа работа седмично, дори и да се случеше да има почивни дни. При максимална експедитивност, най-добрите адвокати едва смогваха да свършат административните си задължения и останалите дейности, за които не им се плащаше — обедната почивка например, — за около два часа. Това означаваше, че ако не си надписват часове, което при Фрийман се наказваше с уволнение, съдружниците трябва да прекарват по десет часа на бюрото си всеки божи ден, а често да работят и през уикенда, за да наваксат празниците или редките дни, когато кантората е била затворена, а те са имали работа.

Нечовешкото натоварване от две хиляди часа вероятно бе основната причина, поради която Харди не работеше за Фрийман или друга кантора. Не че той не работеше по цели денонощия, когато се налагаше, но поне на теория имаше възможност да реши да работи по-малко и съответно да вземе по-малко пари, въпреки че за да покрие месечните си разходи, рядко си позволяваше да го прави. Щатните съдружници на Фрийман обаче нямаха такъв избор. И понеже така беше във всички юридически фирми, те не можеха да променят нищо.

Така че макар още да нямаше осем, когато Харди се изкачи по стълбите и влезе във фоайето, мястото далеч не беше пусто, но мрачните разговори бяха нещо необичайно. Явно слухът вече бе стигнал дотук.

Филис още не бе дошла, но радиото на рецепцията беше пуснато на станция, която излъчваше само новини. Събрала се бе групичка от десетина съдружници, които слушаха и разговаряха приглушено. Харди познаваше добре трима от тях — Ейми Ву, Джон Ингълс и Греъм Русо, — а Русо се отдели от групата, когато забеляза Харди. Очите на останалите го проследиха. Той попита:

— Знаеш ли нещо за Дейвид? Ейми хванала края на някакво съобщение, докато била в колата, но…

От изражението на лицето на Харди всички разбраха, че това, което Ву е чула, е едновременно вярно и ужасно. Групичката го наобиколи, Харди разказа новините съвсем накратко и отговори на въпросите, доколкото можа. По средата на един от отговорите му Филис се зададе по стълбите зад него. Както обикновено устните й бяха строго стиснати, а гърбът й — изопнат като струна. Тя застана зад Харди за момент, явно учудена от това стълпотворение.

Харди спря по средата на изречението и се обърна натам, накъдето гледаха всички.

— Какво има? — попита Филис. — Какво става тук?

— Дейвид е в болницата — кратко отговори Харди, — някой го е смазал.

— Как така го е смазал? Той не е в съдебната зала.

— Нямах предвид такова смазване. Нападнали са го, помлели са го от бой.

Още доста време Филис сякаш не разбираше за какво става дума. Накрая отстъпи крачка назад и сложи ръка на сърцето си.

— Защо? Исках да кажа, как е той?

— Тъкмо за това ги осведомявах. Не е добре. В безсъзнание е.

Филис погледна към вратата на кабинета на Фрийман, сякаш очакваше той да се появи оттам всеки момент. Един от съдружниците извика отзад, откъм рецепцията:

— Ето, ето!

Като едно тяло, групата се обърна и притихна.

„… от известните и колоритни адвокати в града е открит пребит на няколко пресечки от дома си миналата нощ. Полицията още не е разкрила мотива за жестокото нападение, вследствие на което господин Фрийман е настанен в критично състояние в болницата «Сейнт Франсис Мемориъл». Нападението явно не е било с цел грабеж, въпреки че полицията отказва…“

Харди и съдружниците пропуснаха останалата част от новините. Като чу думата „критично“, Филис издаде приглушен стон и се свлече на земята.

 

 

В кабинета си Харди получи по гласовата поща три съобщения от своя приятел Джеф Елиът, който списваше ежедневната рубрика „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Двамата размениха в основни линии информацията, до която всеки от тях се бе добрал. После Елиът попита:

— Какво следва за теб от това?

— Имаш предвид лично мен или фирмата?

— И двете.

— Той е повелителят на дъждовете тук, нищо чудно, че хората му са направо откачили. Работата се разсъхва, дори когато отсъства само една-две седмици. Филис припадна. Знаеш ли, че съвсем наскоро е направил на Джина предложение за женитба?

Последва кратко мълчание. Харди знаеше, че Елиът се опитва да смели чутото.

— И какъв е бил отговорът й?

— Бил е „да“. Той й е подарил пръстен.

Последва нова пауза.

— Тя срещала ли се е с друг?

— Кой би поискал да убие Дейвид и така да отстрани съперника си? Едва ли. Тя прекара цялата нощ в болницата.

— И все пак.

— Мисля, че няма да извадиш вода от този кладенец, Джеф, но ако искаш я попитай.

Елиът явно прие предложението.

— А ти как си?

— Притеснен съм. Никак не е хубаво, че е в безсъзнание. Казват, че състоянието му е критично, а сестрата тази сутрин далеч не бе оптимистично настроена. Бланка — знаеш го — смята, че който и да го е направил, е искал най-малкото жестоко да го нарани.

— И защо?

— Няма предположения. Не е обир, освен ако не е носил със себе си нещо необичайно, което никога не правеше. Не са взели нито портфейла му, нито часовника — „Ролекс“ е, между другото.

— А ти какво мислиш?

— Напълно съм объркан. В момента се изкушавам да мисля, че може дори да е било случайност. Лесна мишена. Евтино удоволствие. Случвало се е и преди. А! Трябва да вдигна на другата линия! Искаш ли да изчакаш?

— Не, благодаря. И при мен е лудница. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

— Дизмъс Харди — каза адвокатът и включи новото обаждане.

— Диз, Дик Крол е. Току-що чух за Дейвид. Боже…

— Да. И аз още не зная какво става. Имахме ли среща за днес? Имаме, нали?

Харди вдигна ръка към челото си и стисна слепоочията си.

Крол отговори съчувствено:

— Можем да я отложим за когато искаш. Сега най-важен е Дейвид. Какви са изгледите?

За стотен път Харди повтори това, което знаеше. Отговори на същите въпроси. Не е обир. Няма мотив. Няма улики. Безсмислен побой на възрастен и беззащитен човек. Когато спря да говори, отсреща настъпи дълго мълчание, чуваше се само бръмченето на линията.

— Просто не зная какво да кажа, Диз. Шокиран съм, наистина. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

Харди поразмисли за секунда и каза:

— Може би да поразпиташ дали някой от хората на клиента ти е чул, или е забелязал нещо. Или го направи в бъдеще. Не е било в участък на Уейд, нали?

— Не зная. Къде точно е станало?

— На две пресечки на север оттук. Всъщност точно зад ъгъла.

— Значи не е. Трийсет и втори участък свършва до пощата.

Харди продължи:

— Беше обичайният му маршрут до вкъщи; винаги ходеше пеш, защото твърдеше, че е неуязвим. Господи…

— Какво?

Харди издиша шумно:

— Нищо. Спомних си, че му предложих да го закарам — каза той и изруга.

— Недей да се измъчваш, ти нямаш вина. — Крол прочисти гърлото си и рече: — Чуй, няма да ти създавам повече ядове днес. Защо не заминеш някъде и не ми се обадиш, когато си готов да продължим с клетвените показания? Предполагам, че след като Дейвид излиза от играта, ти поемаш нещата.

— Сега е твърде рано, Дик. Още не съм готов.

— Добре, добре. Ще чакам ти да ми звъннеш. Междувременно мога ли да направя нещо друго? Каквото и да е?

— Благодаря, но нищо не ми идва наум.

— Ще се моля за него. Какво ще кажеш за това?

Крол не изглеждаше религиозен човек — със сигурност бе безскрупулен адвокат и използваше удари под пояса, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Няма да навреди — отвърна Харди. — Благодаря.

Още едно позвъняване идваше по петите на предишното. Погледна часовника си — редовното работно време започваше след седем минути, а той беше на педали от два часа. Натисна бутона на телефона и потисна една уморена въздишка.

— Дизмъс Харди — рече.

 

 

Харди идваше за пръв път на петия етаж, в новите владения на Глицки. Лейтенантът се бе надвесил над един компютър в потискащо тясна стая, заета от две жени, едната от които бе с огромен ханш. Глицки й говореше нещо за новия софтуер, с който би трябвало да се сдобият през следващото десетилетие и който щял да прави всичко по-бързо и по-добре. Харди, който вече бе ужасно потиснат, оцени сцената като почти непоносимо тъжна.

Глицки вероятно бе доловил нечие присъствие зад гърба си, защото спря по средата на изречението, изправи се и се обърна бързо. Всичко — от позата до гневния му поглед — говореше, че е готов за битка, който и да се окаже насреща му. Когато видя Харди, тялото му се отпусна. За миг изглеждаше почти разочарован, но после мигновено на лицето му се изписа загриженост.

— Добре ли си? — попита той. — Добре ли са всички?

Имаше предвид, разбира се, семействата им. При неочакваната поява на Харди в ранния следобед и поради измъчения му и тревожен вид, всички алармени сирени в главата на Глицки зазвучаха. Отговорът на Харди определено не го успокои.

— Имаш ли минутка?

Глицки се извини на подчинените си, заведе приятеля си в съседния кабинет и затвори вратата.

— Какво има?

— Не си ли чул за Дейвид?

Глицки се вторачи в лицето на Харди и очите му станаха безизразни.

— Не ми казвай, че е мъртъв.

— Не още, но изгледите не са добри. — Харди изрече това за по-малко от минута, докато Глицки сядаше на стола зад бюрото си. Харди остана прав, изтощен, с ръце в джобовете. — Тъкмо се връщам от болницата. За пореден път. Джина също пак е там.

Глицки се отпусна в стола, пръстите му бяха събрани пред устните. Харди бързо продължи:

— Честно казано, и аз не знам защо дойдох тук. Цяла сутрин отговарях на телефонни обаждания в кабинета си, но мисълта за работа… — сви рамене той. — Извинявай, че нахълтах така.

— Ако паметта не ми изневерява и аз съм нахълтвал при теб на няколко пъти — отвърна Глицки.

Обичайните шегички обаче не можаха да намерят почва и двамата мъже потънаха в мълчание, всеки от тях погълнат от собствените си чувства. Накрая Харди придърпа един стол и се отпусна тежко на него.

— Наистина не зная защо съм тук — повтори той.

Глицки изчака още една минута.

— Прибирал се е вкъщи, така ли?

Харди кимна. След кратка вътрешна борба, той каза:

— Почти изказах пред Бланка подозрението си, че е Панос.

Погледът на Глицки се изостри при тези думи. Той се пораздвижи в стола си.

— Наистина ли?

Харди поклати глава.

— Не разбирам. Крол ми се обади тази сутрин веднага щом чул. Звучеше искрено разстроен.

— И затова Панос отпада? Понеже не е уведомил адвоката си? Аз не бих споделил с адвоката си, ако възнамерявам да пребия или да убия някого. Нито преди, нито след това. Но какво е направил Дейвид на Панос? Зная за процеса, обаче…

— Просто не спирай да си повтаряш трийсет милиона долара, Ейб, и всичко ще ти се изясни. Ако спечелим, много е вероятно Панос да се окаже на улицата. — Разговорът за подробностите около процеса сякаш помогна на Харди да освободи съзнанието си от цялостната картина и той леко се пооживи. — Преди два дни Крол предложил на Дейвид четири, за да уредим нещата извънсъдебно.

— Четири милиона? И какво му е отговорил старият?

— Надсмял му се. Крол се ядосал и казал, че ще заобиколи Дейвид и ще говори направо с мен, явно с презумпцията, че аз съм мамино синче и ще се огъна. Дейвид му казал, че стига да иска, може да опита, но че аз вероятно пак ще го отпратя при него. Което си е точно така. Както и да е, Крол побеснял и предупредил Дейвид да внимава.

— Да внимава за какво?

— Може би за това, което се случи.

Глицки наклони глава на една страна.

— Наистина ли мислиш така?

— Нищо не мисля всъщност, Ейб. Става дума обаче за обувки, тояги и вероятно палки. Обикновените улични хулигани не разполагат с такова снаряжение.

— Но ти каза „вероятно“ палки.

— Да. Но също така става въпрос за центъра на града. Ако сам не си носиш тояга, няма как да я намериш на улицата, нали така?

— Може би желязна пръчка или приклад на пистолет.

Харди поклати глава в знак на несъгласие.

— След няколко удара с желязото си мъртъв на място, не мислиш ли? Може би приклада.

— И какво е твоето заключение?

— Говоря и разсъждавам едновременно, така че не съм сигурен. Който и да е бил, не е целял да го ограби. Приготвили са си оръжията и са го причакали от засада.

Телефонът иззвъня два пъти. Телефонният секретар заговори с бодрия си, слънчев глас: „Глицки. Оставете съобщение“. Някакъв сержант остави телефона си и го помоли да му се обади по повод натрупаните извънредни часове работа.

Нито Глицки, нито Харди обърнаха внимание на вмешателството. Веднага щом сержантът затвори, Харди продължи:

— Може би знаеш за случилото се вчера. Бланка и Джеф Елиът си помислиха, че може да има нещо общо, но аз току-що разговарях с Джина и не е така.

— Добре де. За какво става въпрос?

Той разказа на Глицки за пръстена, за годежа, за съмнението, че Джина може да е имала друг мъж.

— Както и да е. Аз я попитах. Не зная дали това върна приятелството ни две години назад, или тя се почувства поласкана от предположението ми, че си има резервен обожател, но както и да е — не лъжеше. Аз поне съм убеден.

— Доверявам ти се.

— Ами, това е. — Внезапно Харди осъзна, че е изприказвал всичко. И отново се почувства изтощен. — И какво от това? Те дори не търсят.

Глицки тъкмо се канеше да каже, че ако Фрийман дойде в съзнание, той ще им разкаже какво се е случило, а ако почине, случаят ще отиде в „Убийства“ и там може би ще бъде възложен на Пол Тию, който ще успее да разкрие нещо, но осъзна, че тези размисли не са особено успокоителни. Ако някой друг, а не Тию поемеше разследването — един възрастен мъж, който се е споминал без каквито и да е улики, — случаят щеше завинаги да си остане загадка. Така че той само сви рамене и каза:

— Бланка е добър. Може би ще открие нещо.

— Да. — Харди надигна старите си кокали и стана. — Е…

Телефонът пак иззвъня. Глицки се взря в него гневно и се изправи, без дори да понечи да се обади. Бе се запътил да изпрати Харди, когато чу гласа на Марсел Лание. Спря и вдигна слушалката.

— Кажи.

Харди беше на прага и вдигна ръка за мълчаливо сбогуване. Глицки, който слушаше с едно ухо, щракна с пръсти, за да привлече вниманието му и му махна да се върне.

— Да, чувам те — каза той в слушалката. Замълча за минута, после продължи: — Благодаря ти, Марсел, оценявам жеста.

Харди стоеше до вратата:

— За какво става дума?

Глицки вдигна ръка и приседна на ъгъла на бюрото, лицето му бе мрачно и съсредоточено. Харди изгуби търпение.

— Какво има, за бога?

Глицки издиша продължително.

— Един от хората на Панос е бил застрелян снощи. Момчето, което открило Сам Силвърман. Крийд. Мат Крийд.

— Познаваше ли го?

— Само веднъж сме се срещали. В понеделник вечерта, два часа след като се видяхме с теб. Но ми направи впечатление. Ако си спомняш, бях казал на баща си, че не е добра идея да ходи в магазина на Силвърман, преди от „Убийства“ да отговорят на обаждането му.

Харди кимна:

— Разбира се.

— Е, той все пак отишъл същата нощ и аз трябваше да го измъквам. Крийд беше там.

— Какво правеше там?

— Просто обхождал района. Видял светлината и спрял. После се появих аз. Не бе много забавно. Но той беше добро хлапе.

— И някой го е застрелял?

Глицки сведе глава, после пак я вдигна.

— Снощи, докато патрулирал. — Спря, за да даде време на Харди да осъзнае думите му. — Марсел току-що разговарял с Пол Тию и разбрал за връзката с Панос. Решил, че бих искал да го знам.

— А защо?

— Наскоро разговаряхме за Уейд, аз и Марсел. Помислих си, че може да предаде едно съобщение на Джърсън, с което да му спестя някои неприятности. — Сви рамене. — Оказва се, че не е успял.

— Какво беше съобщението?

— Че може би Панос не е човекът, който би помогнал на „Убийства“ за случая Силвърман. Нещо такова.

— Той помага ли?

— Опитва се. Дал им е няколко имена, между които и името на твоя приятел Холидей, когото, между другото, Крийд първоначално разпознал като един от мъжете, които са били в магазина на Силвърман.

— Но това не е вярно. Джон е бил…

Глицки вдигна ръка.

— Спокойно. Крийд си промени мнението. Отказа се от разпознаването. Опитваше се да се свърже с инспекторите по делото, за да им го каже.

— И успя ли?

— Не зная. Предполагам, че е успял. Но какво значение има? Ти каза, че Холидей има алиби, а не би излъгал за свой клиент.

Харди остави тези думи без по-нататъшен коментар, придърпа пак стола си и седна. Накрая рече:

— Внезапно ми се прииска Панос да е имал нещо общо с Дейвид.

Глицки бавно кимна. Професионалното ченге в него не искаше така бързо да се съгласи.

— Заслужава си да се поразровим.

— И как ще го направим?

— Кое?

— Ровенето.

Глицки се почеса по бузата.

— Може да споменеш нещо такова на Бланка. Може нещо да е било забравено на местопрестъплението. Нещо на Дейвид. Но може и да не излезе нищо, а да е просто съвпадение.

— На теория съм съгласен с теб. Ще го имам предвид.

— Значи сме на едно мнение. И както вече знаеш, аз изобщо няма да припарвам наблизо. Последните социологически проучвания са готови и всеобщото мнение е, че това не ми влиза в работата.