Джон Лескроарт
Първият закон (24)

21

С работещ двигател и пуснато парно, колата на Пол Тию бе паркирана срещу къщата на Глицки в понеделник сутринта. Когато той и Трея слязоха по стълбите малко след седем и половина, Тию изгаси двигателя, отвори вратата и излезе. Глицки спря, каза нещо на жена си и тя остана да го чака на тротоара, докато той прекосяваше улицата.

— Можеше да почукаш и да влезеш, Пол — каза той. — Щяхме да те пуснем.

— Мислех, че ще бъде по-добре, ако поговорим извън Палатата — отвърна Тию.

Тию нямаше още трийсет и пет години и Глицки осъзна, че с изключение на Марсел Лание, сега той бе най-възрастният инспектор в отдела. Спомни си как преди шест години бе изтеглил Тию от отдел „Изчезнали лица“, за да му превежда на разпита на една виетнамка, която бе майка на поредната жертва на убийство. Тогава, както и сега, лицето му бе сериозно — ако този човек имаше някакъв недостатък, той беше прекалената му сериозност. И тази сутрин бе така.

— Мислех да пътувам с Трея.

— Мога да те оставя на една пресечка оттам.

Думите му не прозвучаха като предложение. На възраст и по ранг Глицки стоеше над Тию, но подобни неща не бяха определящи във взаимоотношенията им. Тию беше умен човек и вдъхваше респект, затова Глицки просто кимна, отиде при Трея и й съобщи какви са плановете му.

Тя не беше във възторг от тях.

— Ако не се лъжа — каза тя, — Пол още е в „Убийства“. Не си доносничил срещу него, нали?

Глицки се опита да се пошегува:

— Може би ще се пазари за допълнително заплащане.

— А може би ще си говорите за Сам Силвърман?

Предната вечер Нат му се бе обадил, за да му разкаже за разговора на Сейди с Кунео. Не че теорията на инспектора бе по-неправдоподобна от тази на Глицки. Наистина имаше вероятност Холидей да е разполагал с ключ, да е влязъл в магазина и да е откраднал пръстена някой друг ден. Но Глицки си мислеше, че Кунео най-малкото би трябвало да обърне внимание на възможността, че някой друг — не непременно Панос, но евентуалните убийци на Силвърман — може да е подхвърлил уликата в къщата на Холидей. Поведението на Кунео определено го учуди. Някак си бе станало така, че отделът и Панос виждаха фактите, дори неясните и уличаващите факти, по един и същи начин.

Когато той самият бе в „Убийства“, никога не се бе случвало подобно нещо със Специалните патрули.

Не му влизаше в работата, но след нападението срещу Харди трябваше поне да се поинтересува. Дори Трея се бе съгласила с това.

Тя го целуна за сбогом и му каза, че ще бъде наблизо, ако реши да обядват заедно. Той я изпрати с поглед, докато слизаше по стълбите, после пъхна ръце в джобовете на пилотското си яке и прекоси улицата.

— Боря се с чувството за вина — каза Тию, след като бяха потеглили.

— И кой надделява?

— Не зная, все пак съм тук — стрелна той с очи бившия си шеф. — Знаеш ли нещо за двойното убийство в Тендърлоин?

Уилс и Тери. Глицки се засмя:

— Трея току-що го назова.

— Кое?

— Силвърман.

Тию чу това и кимна, сякаш то потвърждаваше някоя негова отдавнашна мисъл.

— Не съм имал нищо общо със Силвърман. Не бе мое дело. Познаваш ли Ръсел и Кунео?

— Не лично.

Тию вдигна рамене.

— Те поеха случая на Силвърман. Няколко нощи след това аз приех обаждането за онова хлапе Крийд — основния очевидец по случая Силвърман.

— Зная — отговори Глицки.

— Какво знаеш?

— Нещичко. — Глицки се огледа и реши да уточни: — Каквото съм чел по вестниците.

Спряха на червено. Тию се опита да разгадае изражението на Глицки. Не успя.

— Добре, ще мина по същество. Крийд и онези клети същества в Тендърлоин се оказват свързани, защото Крийд ги бил идентифицирал във връзка с убийството на Силвърман. После откриват в дома им пистолет, с който според балистичния анализ са били убити и Крийд, и Силвърман, всички са щастливи и това е, нали?

— И аз съм щастлив — каза Глицки.

— Но остава третият, когото Крийд е споменал.

— Джон Холидей.

Сянка от усмивка повдигна крайчеца на устните на Тию.

— Но ти не следиш събитията.

Глицки поклати глава с открито лице.

— Почти никак.

— Тогава може би не знаеш, че има заповед за задържането му.

— Това го чух.

— Ето тук се намесва чувството ми за вина. Никой от тези случаи не е мой. Джърсън ми отмъкна изпод носа два от тях, след като вече бях работил на местопрестъплението.

— Нека позная — каза Глицки, — чудиш се дали да им кажеш, че са се издънили.

Пак червена светлина. Тию се обърна към своя наставник.

— По-лошо. Искам да се издънят.

Глицки помълча малко.

— Какво са пропуснали? — попита накрая той.

Списъкът не бе дълъг, но беше много убедителен. Тию разказа на Глицки, че когато по подразбиране се оказало, че Холидей ще остане главен заподозрян за убийствата, Тию отишъл на работното му място и за свое удовлетворение се уверил, че Холидей има добро и най-вече лесно за проверка алиби за убийството на бармана Тери. За шестте години в „Убийства“ Тию бе разпитвал десетки заподозрени и очевидци и бе съвсем сигурен, че ако заповедта за арест не е била издадена толкова бързо, Холидей би могъл да предостави имената на някои свои клиенти, които да опровергаят участието му поне в едно от убийствата — убийството на Уилс и Тери.

Освен това Тию добави, че здравият разум не оставя никакво съмнение, че това гротескно и със сексуална окраска двойно убийство явно е резултат от необуздания гняв на група бандити, които са се скарали. На всичкото отгоре на мястото били открити твърде много от парите на Силвърман. Ако бе участвал в обира, Холидей щеше да знае, че парите са някъде там, и поне да ги потърси. А и да ги прибере.

Според Тию, а той бе обмислил нещата много внимателно, бяха възможни само два сценария. Единият бе хипотезата на Фаро — свалка, която е завършила зле. Другият бе неговият собствен — че убиецът наистина е бил психопат, който е изпитвал удоволствие от насилието, но в същото време истинският му мотив е бил да насочи ченгетата към единствения останал жив заподозрян, Холидей. Който, за нещастие на истинските злосторници, има алиби. Цялата работа миришеше на гнило. И изглеждаше твърде спретната и подредена. Наркотикът, парите, пистолетът, обувките.

— А, и тъкмо сме стигнали до обувките. — Тию бе говорил пет минути без прекъсване и сега спря, за да си поеме дъх. — Чете ли за веществото по тях? Всичко е като по поръчка. Хубави италиански обувки, четирийсет и втори номер. Но знаеш ли какво? Тери е носил този номер, но италианските обувки четирийсет и втори са поне с половин номер по-малки от нашите. Няма начин да са негови, не ги е носил той. Особено след като всички останали в шкафа са пълен боклук. Шест чифта маратонки, чехли, сандали и един чифт кожени обувки с дупки и връзки. Ако погледнеш, веднага ще познаеш кои обувки не пасват.

— Но те не са погледнали. И ти не си им казал.

— Още една причина за угризенията ми. Мислех си, че щом са назначени да работят по делото, значи могат сами да се справят. И така — в шкафа са натъпкани всичките тези боклуци и сред тях се мъдрят италианските маркови обувки с течността по тях, при това с половин номер по-малки. — Тию поклати глава. — Няма никакъв смисъл. Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че някой е знаел какво ще търсим и е подхвърлил всички тези улики.

Глицки запази безизразното си изражение.

— Странно, че и ти употреби тази дума — каза той и изложи накратко свидетелските показания на Сейди Силвърман и тълкуването на Кунео.

След като го изслуша, Тию забарабани с пръсти по волана.

— Трябва да кажа на лейтенанта какви ги вършат тези клоуни, Ейб. Трябва. Само дето…

Нямаше нужда да обяснява. Ченгетата не се злепоставят един друг. Джърсън може би щеше да остане доволен от него, но Тию щеше да си остане белязан завинаги. И без това расата, физиката, умът му го отличаваха от другите.

— Би било по-добре, ако Джърсън сам разбере за това.

Не само че щеше да е по-добре, помисли си Глицки, но и щеше да спести неприятностите на добрия инспектор Тию. Нямаше да му се налага да дава трудни обяснения защо не е споделил с Ръсел и Кунео всичко, което е открил и разбрал, вместо да ги оставя да се блъскат сами. Тию се чувстваше виновен за това и Глицки му съчувстваше. Но в действителност той трябваше да се чувства така. Не бе постъпил правилно.

Паркираха до тротоара на няколко пресечки от Палатата. Глицки сложи ръка на дръжката, но се забави малко, преди да отвори вратата.

— Виж какво, Пол. Познавам адвоката на Холидей. Той ще се постарае да потърси хората, които ще потвърдят алибито му. Може би ще успее да убеди някой от тях да се яви пред съда. И да разкаже какво знае.

— Не ми пука за този Джон Холидей, знаеш това — каза Тию. — Не искам да помагам на защитата му, ако изобщо се нуждае от помощ. Но не вярвам да е убил Тери и Уилс. — Тию прокара ръка пред очите си, сякаш искаше да прогони оттам гледката, която бе видял на местопрестъплението. — И аз оплесках нещата, нали?

— Добре дошъл в отбора, Пол, а той не е никак малък. Поне го съзнаваш и се чувстваш зле.

— Но не чак толкова, че да ида и да кажа на Джърсън.

— Истината е, че той е постъпил лошо с теб. — Глицки отвори вратата, излезе и се наведе към Тию. — Изчакай ден-два. Ще се обадя на адвоката на Холидей. Ще се опитам да раздвижа нещата.

 

 

Адвокатът на Холидей се чувстваше сякаш е стогодишен старец. Ожуленото място на гърба му се бе превърнало в синкавочерно петно с размерите на чиния, което го будеше всеки път, когато се обърнеше насън. Цялата му лява ръка продължаваше да пулсира.

Глицки се обади. Пак говориха за Сейди, Кунео и Холидей, за подхвърления пръстен. Клиентът му, разбира се, не се обади.

В неделя вечерта той взе някакво обезболяващо, останало в аптечката, и изпи два скоча с брата на жена си преди вечеря. После двамата с Моузес изпиха две бутилки червено вино. Към полунощ, много разбунен и много пиян, Моузес пак започна да настоява за отмъщение срещу Панос и хората, при това незабавно! Преди отново да са нападнали Харди. Харди бе на път да се съгласи, почти се бе съгласил. Бе много, много разгневен. Чувстваше се неудобно и дори глупаво от това. Франи проверяваше домашните на децата в задната отдалечена част на къщата, където гласовете им навярно не звучаха толкова ужасно. Най-сетне Сюзан подбра Моузес и си го откара вкъщи.

И двете жени бяха ядосани на мъжете си. Изтощени, уплашени, объркани.

Стана към пет и половина със зверски махмурлук, имаше чувството, че умира. Нямаше да успее да заспи отново, не и с този гръб, с тази ръка и глава. За пръв път от месеци той дори не погледна вестника. Излезе от къщи, преди другите да са се събудили, отби се в болницата да види Дейвид, който изглеждаше точно така, както се чувстваше Харди. Часът, който прекара в кантората, даде резултат в една чаша кафе и четиринайсет минути несвързан запис на диктофона. Никога повече нямаше да пие.

След като не успя да свърши нищо, Харди слезе обратно при колата си, която бе паркирана под сградата. Обхванат от параноя, той се наведе и погледна под шасито, без всъщност да знае какво търси. Предупрежденията на Моузес още се въртяха в главата му — зет му не бе приел никак спокойно вестта, че са стреляли по него. Седна зад волана, дръпна лостчето, за да отвори предния капак, излезе пак от колата и го вдигна.

— Просто двигател — каза той на глас, отвратен от самия себе си.

В Съдебната палата Хектор Бланка бе много зает и това продължаваше от доста време. Харди чакаше пред кабинета му, а времето си течеше. Половин час. Четирийсет и пет минути. Попита пак на рецепцията, казаха му, че ще трябва да изчака още няколко минути.

Един час.

Накрая секретарката му предложи да дойде някой друг път. Сержант Бланка нямало да може да му отдели време тази сутрин.

— Добре, тогава може би вие ще ми помогнете.

Осъзна, че тонът му е рязък и нетърпелив — най-сигурният начин да получи в отговор безчувственост и неразбиране от човека зад гишето, ако не и неприкрита враждебност. Това бяха законите на бюрокрацията. Опита се да се овладее, но не можеше да заблуди никого.

— Слушайте. Някой стреля по мен миналия петък — стреляха по мен! — и се опитвам да разбера дали сержант Бланка или който и да е са отбелязали някакъв напредък в разкриването на извършителя.

Секретарката поклати глава.

— Подали ли сте жалба? Ами добре тогава — когато разбере нещо, сержантът ще се свърже с вас.

Той се върна по дългия коридор към главното фоайе. Денят явно бе набрал скорост — наоколо се носеше обичайната груба гълчава, бе дори по-шумно от обикновено. Опашката от хора, които плащаха в съда глоби за паркиране, се точеше от гишето, покрай асансьорите чак до павилиончето, където той се нареди на друга опашка, за да си купи кафе. Някъде отпред долиташе бебешки плач, близо до него се гонеха две петгодишни деца, които крещяха високо. В началото на коридора, който водеше към съдебната зала, един човек с расо и бяла якичка говореше на група от петнайсетина-двайсет души на испански. Опърпан млад мъж с боси крака застана до него и започна да го моли за малко пари. Харди порови из джобовете си, намери няколко дребни монети и ги пусна в протегнатата мръсна ръка на мъжа.

Опашката за кафе не помръдваше или пък той неволно се бе смесил с чакащите да платят глобите си за неправилно паркиране. Което и да бе вярно, Харди се насочи към асансьорите и влезе в една отворена кабина. Натисна по навик копчето на четвъртия етаж — Глицки работеше там преди. С него се возеха шестима души, но не чу нито една дума на английски. Когато слезе на етажа, спря объркано във внезапно празното и почти зловещо тихо помещение.

Пространството пред асансьорите бе почти еднакво на всички етажи, затова той продължи по коридора, който трябваше да го отведе до новата обител на Глицки. Чак тогава усети, че има нещо нередно. Познато, но нередно.

Той пак спря и се огледа наоколо.

От една врата малко по-надолу вдясно по коридора излязоха двама мъже и погледнаха към него. Единият от тях — със сива коса, едър и с очила — носеше изряден официален костюм. Другият бе униформен полицай. Приближаваха към него, разговаряйки непринудено, и когато стигнаха на пет-шест метра от Харди, той разпозна цивилния. Застана на пътя им.

— Ричард! — обърна се към Крол.

— Диз! Как си? Мисля, че познаваш Рой Панос. Рой, това е Дизмъс Харди.

— Да — каза Рой. Усмивката му се беше изпарила. Кимна предпазливо, но нито един от двамата мъже не протегна ръка.

Крол се постара да си придаде подобаващо изражение и попита:

— Как е Дейвид?

— Опасявам се, че не е добре.

— Няма ли никаква промяна?

Харди поклати глава.

— Не изглежда никак добре, Дик.

Крол докосна ръката на Харди.

— Много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо? Каквото и да е, само кажи.

— Мисля, че правят всичко, което е по силите им. Били сте в „Убийства“? — попита Харди и посочи с глава надолу по коридора.

— Какво? А, да.

Крол се засмя безпричинно.

— Проверявахме за горкия Мат Крийд. Познаваше ли го?

— Не.

— Добро момче. Истинска трагедия.

— Да — каза Харди, — запознат съм със случая.

— А, да. Съжалявам.

— Няма нужда. Не е бил моят клиент. Не го е направил той.

— Не. Разбира се. Отиваш да обясниш това на Джърсън, така ли?

— Нещо такова — студено се усмихна Харди.

— Добре тогава. Успех!

— Благодаря.

Харди се упъти към отдела, а Рой и Крол закрачиха към асансьорите. Чуваше приглушените им гласове. Внезапно Крол извиси глас.

— О, Диз!

Харди се обърна.

— По другия въпрос — започна Крол, върна се назад и понижи глас: — Не зная дали си чул. Твоята свидетелка Лабонте…

— Арета? Какво е станало с нея?

Крол направи още една-две крачки към него, опита се да каже нещо, млъкна, пак започна:

— Току-що разбрах от Джърсън. Вчера пак са я арестували за проституция. — Той сведе за миг глава. После вдигна очи и срещна погледа на Харди. — Зная, че тази седмица ти се насъбраха много лоши новини, Диз. Не искам да добавям още, но тя явно се е изморила от живота. Миналата нощ се е обесила в килията си.

 

 

Харди и без това нямаше намерение да ходи в „Убийства“, така че решението му да се изкачи по вътрешните стълби до горния етаж, където беше отделът на Глицки, не бе голяма промяна на плановете. Само че не го направи веднага.

Когато вратата на коридора се затръшна зад него, той се обърна и тежко седна на второто стъпало. Прилоша му, наведе се напред и се подпря с лакти на коленете си, облегнал пулсиращата си глава на основата на дланта на здравата си ръка.

Харди не бе станал адвокат по наказателните дела на Арета, понеже, честно казано, тя не можеше да си позволи да плати за това. Професията й беше такава, че я арестуваха поне по два-три пъти на година. Но през последните няколко месеца той бе опознал добре това момиче. Бе на двайсет и четири, чернокожа и на практика неграмотна. Тъй като нямаше сводник, тя бе съвсем беззащитна на улицата и това непрекъснато й създаваше трудности. Имаше си обаче стабилна връзка с мъж — Деймън. Тих и вежлив човек, въпреки раздърпаните си дрехи и гангстерския си вид, Деймън често я придружаваше в съда. На Харди му се струваше, че двамата са щастлива двойка, колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед.

Двамата с Фрийман бяха прекарали няколко часа с нея, докато вземаха показанията й под клетва. Освен това бяха пили кафе заедно, бяха се шегували и се бяха возили заедно в колата. Тя бе честен и простодушен човек с изненадващо слънчев характер и възгледи. Нещата — понякога наистина ужасяващи — сякаш минаваха покрай нея, без да я докоснат. Сигурно бе прекарала поне двеста нощи от живота си в затвора. Бе казала на Харди, че го приема за нещо съвсем обичайно, и той й вярваше. От една страна, това й даваше възможност да си отпочине, но от друга все пак й създаваше известно неудобство.

Твърдението на Крол, че Арета „се е изморила от живота“, не се връзваше с онова, което Харди знаеше за нея. Тя дори не бе започнала да погрознява. Макар Сефия да й бе подхвърлил дрога, Арета всъщност не употребяваше наркотици. Освен ако не бе скъсала с Деймън — а Харди ги бе видял заедно и явно щастливи предната седмица, — тя бе последният човек на света, който Харди би посочил като вероятен самоубиец.

Той отвори очи и вдигна глава, после бавно се изправи на крака. Обърна се, погледна нагоре към стълбите и се зачуди дали ще му стигнат силите да ги изкачи.

 

 

Когато Харди влезе в кабинета му, Глицки първо му сипа чаша вода и му я подаде с четири аспирина. Вратата на кабинета бе затворена. Глицки седеше намръщен зад бюрото си и разсеяно подръпваше някакво гумено ластиче.

— Въпреки всичко, явно го е направила.

— Не мога да го приема. Някой я е убил.

— В килията й? Не е толкова лесно, колкото изглежда, Диз. — Той няколко пъти рязко разтегна ластичето. — Но не ме разбирай погрешно. Не отхвърлям напълно тази версия. — След малко добави: — Може би беше прав, че Холидей трябва да остане навън.

— Решението не беше мое — отвърна му Харди, — но сега не бих го посъветвал да се предаде. Не че имам такава възможност.

— Не си ли говорил с него?

— Не. От петък. Дори не зная къде е.

Глицки разтвори ластичето и го погледна през отвора.

— Можеш да ме гледаш колкото си искаш — поклати глава Харди. — Но ти казвам истината. Вдън земя е потънал.

— Добре. Да приемем, че ти вярвам. Все още не мога да си представя как Панос би могъл да има някаква връзка със затвора.

— Може би връзката му минава през „Убийства“.

— Фантазираш — изсумтя Глицки.

Харди вдигна рамене и веднага съжали за това. Пет пари не даваше, че Глицки не може да си представи как е възможно да се случи такова нещо. Нещото се бе случило. Арета Лабонте бе умряла в затвора и той не вярваше, че се е самоубила. В такъв случай оставаше само втората възможност.

— Смей си се, но аз току-що ги видях долу.

Смехът, ако сумтенето на Глицки можеше да се нарече така, секна отведнъж.

— Кого? И къде долу?

— Рой Панос. На долния етаж. Един етаж под теб.

— В „Убийства“?

— С близкия му приятел Дик Крол. Явно проверяваха как върви разследването по случая Крийд.

Глицки се изправи рязко.

— Какво проверяваха? За обувките ли?

— Какви обувки?

Глицки набързо му разказа.

— Искаш да кажеш, че Тери не е застрелял Крийд?

— Не е съвсем изключено. Половин номер не е чак толкова голяма разлика.

— Да, ако са по-големи, обаче не и ако ти стискат. Ако обувката не пасва, всичко угасва.

Глицки се намръщи при тези думи.

— Моля те, спести ми това. Моят въпрос е следният: знае ли Панос за всичко това? Тию още не е казал дори на Джърсън.

Харди взе картонената си чаша с вода и отпи една глътка. Усети, че аспиринът е започнал да действа. Малко, но все пак забележимо.

— Ако от това изобщо би могло да има някаква полза, останах с впечатлението, че не бяха там заради Крийд. Крол просто изтърси първото правдоподобно нещо, което му дойде наум.

— Добре. И какво означава това?

— Не зная. Може би нищо. Но може всички те да са приятелчета, които си обменят информация.

Глицки отново се зае с ластичето. По лицето му не потрепваше нито едно мускулче.

— Значи Панос ще научи от какви улики още се нуждаят? Което би му помогнало да подхвърли необходимите неща на точното място?

— Ти го каза, не аз.

— Точно за това предупредих Джърсън.

— Кога го направи?

— Когато започна всичко. Още след убийството на Силвърман. Веднага след като Уейд даде на инспекторите своя списък със заподозрени лица.

Възцари се кратко мълчание, което Харди накрая наруши.

— Някой трябва да му каже. На Джърсън.

— Не иска да се вслушва. Поне мен не иска да ме чуе.

— Какво ще кажеш за Кларънс?

— Какво да кажа?

— Няма да се захване с нещо подобно, ако уликите са фалшиви. Ще му направиш услуга. Освен това теб, за разлика от другия в тази стая, би те послушал.

— Защо пък да не послуша теб?

Харди не мислеше, че е необходимо да обяснява подробно.

— Става въпрос за мой клиент, Ейб. Помисли за това. А ти си обективна и неангажирана по случая страна.

* * *

Глицки почука, чу Джакмановото „да“ и отвори вратата. Областният прокурор седеше на бюрото си и четеше нещо. Може би си бе помислил, че е Трея, затова вдигна глава от четивото си с меко, добронамерено очакване. Когато видя Глицки, лицето му леко се изопна. Сведе очи и после пак ги вдигна — равен, сдържан поглед. Усмихна се официално.

Глицки долови нещо странно в погледа му и се спря по средата на стаята.

— Съжалявам, че те обезпокоих Кларънс, но Трея ми каза, че може би си свободен в момента, а това, за което те търся, е важно.

Усмивката на прокурора бе застинала на лицето му. Джакман посочи с ръка към листовете, разпилени по цялото бюро.

— Свободата е нещо относително, Ейб. А и всичко е важно. Работата е важно нещо. Какво мога да направя за теб?

— Как се разбираш с Бари Джърсън?

Джакман не отговори веднага.

— Имаш предвид професионално? Както и с теб, когато бе на неговото място. Защо?

— Защото го използват. Ще се изложи сериозно. Някой трябва да му каже това, но не бива да съм аз.

— Защо не?

— Защото си мисли, че искам да седна на мястото му.

Джакман се наведе назад и подпря ръце на бюрото.

— Ти не държиш това в тайна, Ейб. Казвал си ми го поне десет пъти в последната година и половина.

Глицки седна на един стол пред бюрото на Джакман.

— Така е. Но по някаква причина той си мисли, че се меся в едно от разследванията на отдела, че се опитвам да го компрометирам и че искам да го уволнят или преместят, за да се върна аз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Дълга история, но главно защото потърсих от него сведения за убийството на Силвърман, което се оказа свързано с още няколко други случая.

— Прав си — каза изненадващо Джакман. — Джърсън си мисли точно това.

Глицки кръстоса крака и почеса белега си.

— Говорил ли си с него?

Кимване.

— Вчера. — По лицето на Джакман не бе останала и следа от предишната топлота. — В неделя. Вкъщи. Всъщност говорих и с двамата — и с лейтенант Джърсън, и с Дан Ригби.

Глицки притаи дъх. Дан Ригби беше шефът на полицията. Джакман продължи:

— Шефът каза, че тъй като ти и Трея, а и Дизмъс, сте от близкото ми обкръжение, както той самият се изрази, може би трябва да се опитам да поговоря с някой от вас или с всичките заедно и да внесем малко здрав разум в отношенията си. Така че появяването ти тук днес в крайна сметка е добре дошло. И важно, както сам се изрази. — Официалната му усмивка пак се появи, после бързо изчезна. — Шефът спомена, че е възможно ти и Диз да бъдете обвинени във възпрепятстване на правосъдието във връзка с тази серия от убийства, за които клиентът на Диз, май се казваше Холидей, е обвиняем. Но шефът смята, че предвид професионалната ти характеристика, героичните ти постъпки в миналото и така нататък, аз може би ще успея да упражня някакво влияние върху теб и да те накарам да прекратиш тази погрешна, според него, кампания по оклеветяването на Уейд Панос.

Глицки поклати глава гневно и невярващо.

— Не е погрешна, Кларънс. Съвсем правилна е. Те стреляха по Диз. Знаеш какво причиниха на Фрийман, виждал си го.

— И го е направил Панос?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Напълно.

— И на какво се основава увереността ти? На уличаващи веществени доказателства?

При тези думи Глицки се облегна назад и забоде лакти в облегалките на стола. Отстрани над челюстта му потрепваше едно мускулче.

— Имам свидетел — каза той, — който им разкри, че техните собствени улики са фалшиви. Предполагам, че заради това са те потърсили. Сейди Силвърман.

— Правилно. — Джакман наклони леко глава. — Нека те попитам нещо, Ейб. Защо намери този свидетел? Каква е ролята ти в цялата тази работа? Защо изобщо си въвлечен в това?

— Тя дойде при мен, Кларънс. Чрез баща ми. Не съм я търсил аз.

— Добре. Да речем, че е така. Говори ли предварително с нея за това, какво трябва да каже пред полицията?

— Не съм я подготвял какво да каже, ако това имаш предвид. Изслушах я и й казах да се обърне към „Убийства“.

— И не си й подсказвал, че може би някой от хората на господин Панос е подхвърлил уликите?

Глицки се сгърчи на стола, дъвчейки вътрешната страна на бузата си.

— Приемам мълчанието ти за положителен отговор — въздъхна областният прокурор. — Знаеш, че ми е неприятно да го кажа, Ейб, но някои хора си мислят, че си въвлечен в това, защото имаш лична изгода.

— Няма да удостоя това с…

Джакман вдигна ръка.

— Ако си част от отбора на Диз в този процес и ако той спечели, някои хора смятат, че ти ще прибереш доста тлъста пачка. При това за сметка на общината и полицейското управление.

— Но аз не съм част от този отбор.

— Не си му предоставял информация, която уличава господин Панос?

— Да, но…

— Тогава ще признаеш, че нещата изглеждат така отвън.

— Никой не ми плаща нищо, Кларънс. Няма да ми платят, дори да спечелят.

— Ако бях на твое място, не бих се хвалил наляво и надясно с това — каза Джакман. — Не е много умно. Но аз не искам да разсъждавам върху истинността или неистинността на всичко, нито пък дали е проява на мъдрост от твоя страна. Просто ти казвам като на приятел, че мотивът пари изглежда много убедителен за голяма група добронамерени хора в полицейското управление. Ходиш по много, много тънък лед, Ейб.

— Кларънс…

Ръката на прокурора пак се вдигна във въздуха.

— Позволи ми и една лична забележка. — Гласът му бе равномерен, сдържан, в него нямаше и следа от гняв, но Глицки не се подведе. Това бе звукът на най-чистия Джакманов гняв — чувал го бе да иска смъртно наказание със същия този тон. — Наистина ти и Трея, дори Дизмъс и Джина Роук, със сигурност Дейвид Фрийман, сте хора от най-близкото ми обкръжение. Ние сме колеги, но по-силна от това, мисля аз, е връзката, която сме изградили в продължение на многото години, откакто се срещаме „При Лу“. Ние сме приятели.

— Да, сър. И аз се чувствам така.

— Добре. Значи ще разбереш. — Джакман се наведе напред. — Как е възможно да си представиш, че аз не бих използвал цялата власт на поста си, за да помогна на някой от вас, стига да имаше факти, доказателства, свидетелства, нещо, каквото и да било, което би оправдало едно разследване на господин Панос и на действията му? Или на когото и да е другиго. Разбира се, че не бих се поколебал да го направя. Мъчно ми е, че се съмняваш.

— Не се съмнявам, Кларънс. Затова и дойдох при теб днес.

— Но ти не разполагаш с нищо, което да ми е от полза, Ейб. За разлика от теб, лейтенант Джърсън има двама опитни инспектори, показания на очевидец и много веществени улики. Не мога съзнателно да пренебрегна всичко това. Честно казано, не съм и склонен да го направя. И най-вече — не искам да оставям у никого впечатлението, че използвам системата, за да помагам на приятелите си. Моят проблем не е Панос, а вие двамата с Диз, защото ме поставяте в невъзможно положение. Не го ли разбираш?

— Не сме искали да се получи така.

— Зная. Сигурен съм. Но в крайна сметка се получава точно това. — Джакман изпъна рамене и пое дълбоко дъх. — Казах това на Диз, ще ти го кажа сега и на теб: докато не се появи някаква нова улика, и то по съответните канали, което ще рече отдел „Убийства“, не искам да обсъждам повече случая с вас. И няма да го обсъждам. Ясен ли съм, Ейб?

— Да, сър.

— Добре тогава.