Джон Лескроарт
Първият закон (30)

27

Едно изследване на пръстови отпечатъци почти винаги се прави първо от компютър, който сравнява данните с база данни на известни престъпници. В този случай, тъй като Тию имаше предвид конкретни хора, беше помолил Фаро да сравни отпечатъците, които бяха взели от жилищата на Холидей и на Тери и Уилс, с тези на Рее, Панос и Сефия.

Тию получи резултатите малко преди три и половина и реши, че въпреки движението лесно ще успее да се върне до Съдебната палата и да отнесе новините на Джърсън, преди лейтенантът да се прибере у дома след работа. Надяваше се най-напред да сподели новината с Глицки, но когато се отби на петия етаж, установи, че някогашният му наставник отсъства по болест — невероятно. Тию не знаеше да се е случвало подобно нещо, докато инспекторът работеше в отдел „Убийства“. Имаше обаче домашния му телефонен номер и понеже в отсъствие на Глицки явно никой не си вършеше работата, затвори вратата зад себе си и се обади от телефона върху бюрото.

— Ейб? Какво има? Не звучиш добре.

— Не, добре съм, Пол. Май ме напада грип или нещо подобно. Какво става?

— Става това, че получих резултатите от отпечатъците и се оказа, че ти си прав. Харди също. Сефия и Рее са тършували из апартамента на Холидей. Разполагам и със запис, на който отричат някога да са стъпвали там.

Глицки звучеше невероятно потиснат. Дори страхотната новина на Тию никак не го развесели.

— Това е прекрасно, Пол. — Звучеше едва ли не отегчен. — Какво ще предприемеш сега?

— Лейтенанте, добре ли си?

— Не знам. — Последва дълга пауза. — Може би в крайна сметка ще отсъствам няколко дни. Предполагам, че ще говориш с Джърсън?

— Разбира се, ще му покажа резултатите. Всичко е съвсем очевидно. Смятам веднага да отида при Джърсън. В момента се намирам в кабинета ти.

— Искаш ли да ми направиш една последна услуга?

— Разбира се. Каквото кажеш.

— Искам изобщо да не замесваш двама ни с Харди в това.

— Не мога да го направя, лейтенанте. Идеята беше ваша. Ако доказателствата ни помогнат да заловим тия типове, хората тук, имам предвид в отдела, трябва да знаят, че се дължи на вас.

Внезапно гласът на Глицки прозвуча по добре познатия на Тию начин — отривисто, остро, нетърпящ възражение:

— Пол, чуй ме добре. Хората не трябва да знаят, че съм бил аз или Харди. Всъщност е много важно — жизненоважно — да изглежда така, все едно ние нямаме нищо общо. Нищо!

— Но…

— Никакво, но. Ако сега ти вкараш това в системата чрез Джърсън, ти си героят и заслужаваш да бъдеш. Ти свърши цялата работа.

— Не искам да ставам герой, Ейб. Не искам да се възползвам от заслугите ти.

— Забрави за заслугите ми. И бездруго вече прекалено се прочух с този случай. С това вече разполагаш с достатъчно, за да може всичко да се разплете. Ако се действа бързо, скоро на онези доста ще им припари под краката. Не искам да се връщат към нас. Затова не споменавай нито за мен, нито за Харди. Добрата работа на полицията ги е вкарала на топло и това е. Само това, разбра ли?

— Добре. — Тию не остана никак доволен. — Ако бях на твое място обаче, щях поне да напомня на хората кой ме е обвинил и да го унижа публично.

— Това не ме интересува. Наистина. Плащат ми да си върша работата, забрави ли? — последва мълчание, а след това: — Все още не схващаш, нали?

— Не, сър. Съжалявам, но не схващам.

— Добре, заслужаваш да чуеш истинската причина. — Внезапно тонът на Глицки отново се промени. Стана поверителен и много напрегнат. — Те заплашиха семейството ми, Пол, дъщеря ми. Може да се нарече реална заплаха. Затова не искам да смятат, че ние сме го направили. Всъщност бих искал да мислят, че не сме ние. След като се озоват зад решетките до живот, че и отгоре, може да се върнем към случая и внимателно да напомним на някои хора на наша страна, че може би имаме какво да кажем. Но дотогава не бива да се разчува. Аз приключих, Харди също. Приключили сме още преди ти изобщо да започнеш да мислиш за отпечатъците от пръсти. Ясно?

— Да.

— Просто занеси това право на Джърсън. Не минавай през Кунео и Ръсел.

— Така и смятах да направя.

— Добре. Виждам, че все още има време да го направиш днес. Върви.

Тию погледна навън през прозореца в кабинета на Глицки. Слънцето току-що бе залязло, но ако имаше късмет, можеше да хване Джърсън все още на работното му място.

— Тръгвам — отвърна той.

 

 

Тию седеше вече двайсет минути зад затворената врата на кабинета на Джърсън и все още не можеше да повярва на ушите си. Отначало лейтенантът беше доста въодушевен, докато слушаше Тию да му разказва за предишните си опасения относно местопрестъплението в апартамента на Тери и Уилс — обувката, множеството удобни доказателства, — както и за подозрението си, че доказателствата у Холидей може да са подхвърлени…

— Какво подозрение за подхвърлени доказателства? Да не би да си говорил с Глицки?

— С лейтенант Глицки ли? Не, сър. Не съм говорил с никого. Работих сам.

— Сам?

— Да, сър.

— Кой свали отпечатъците?

— Лен Фаро, но той просто изпълняваше. Нямаше никаква представа за какво точно става дума. Никой не знае и за записа на твърдението. Абсолютно никой.

Джърсън тежко въздъхна.

— Добре. И така, къде чу за тези така наречени подхвърлени доказателства?

Тию се размърда на стола си.

— Не помните ли, сър? От изявлението на Сейди Силвърман. Дан Кунео не повярва, но аз си помислих, че…

— Никой не повярва, сержант. Никой не подозираше подхвърлени улики у Холидей. — Поклати глава с дълбоко неудоволствие. — Продължавай, какво казваше?

Тию продължи, но вместо одобрението на Джърсън, започна да долавя растящото му нетърпение и дори гняв.

— Работата е там, сър — заключи той, — че на практика тези отпечатъци от Рее и Сефия доказват, че двамата са били в дома на Холидей. А те категорично го отрекоха. Единственото обяснение е, че са били там, за да поставят уликите.

Джърсън преметна крак връз крак и облегна лакти върху бюрото с компютъра.

— Опитвам се да схвана какво искаш да постигнеш, сержант. Наистина се опитвам. Може би съм малко заслепен от гняв, задето самоволно си решил да разследваш тези случаи, които бях възложил на други инспектори. Но — вдигна ръка той, — разбира се, ако беше открил някое димящо дуло, нещата щяха да са различни. Много по-лесно щях да си затворя очите.

— С цялото ми уважение, това наистина е димящо дуло.

— Явно точно това не успявам да прозра. Разполагаш с изявленията на Рее и Сефия, че не са ходили в апартамента на Тери и Уилс, но не разполагаш с техни отпечатъци от това местопрестъпление.

— Не съм и очаквал да намеря такива, сър. Били са там, за да ги убият и или са почистили всичко, или, което е по-вероятно, са носили ръкавици.

— Но фактът си остава — няма отпечатъци на мястото, където твърдят, че не са били. Не мога да разбера какво значение отдаваш на този факт.

— Отдавам значение на факта, че има техни отпечатъци в жилището на Холидей, където също отричат да са ходили. Не знаеха, че ще ги питам за това, преди да включа касетофона, затова глупаво излъгаха.

Джърсън въздъхна дълбоко и театрално.

— Сержант, тези мъже са играли заедно покер няколко пъти през последната година. Може напоследък да са престанали — не знам за това, — но със сигурност са били в една компания, много вероятно в дома на господин Холидей. Сега просто ще заявят, че са те излъгали. Знаели са, че Холидей е заподозрян в убийство и не са искали да ги свързват с него.

Джърсън вече беше затиснал касетата със записа под едно преспапие на бюрото с компютъра си.

— Но, сър, самият факт, че… — Тию направи пауза. — Трябва да признаете, че най-малкото това изглежда доста подозрително. Сефия и Рее трябва да бъдат подложени на сериозен разпит. Така смятам — добави той.

Най-накрая лейтенантът сякаш преодоля някаква бариера. Облегна се и въздъхна продължително.

— Може би си прав — отбеляза той. — Не знам защо ти се противопоставям така. Твърдението ти има смисъл. Просто този случай е голямо главоболие още от първия ден. — Джърсън вдигна ръка към главата си и отново въздъхна. — Трябва да отскоча до тоалетната. Веднага се връщам.

Тию се приведе напред, облегнал лакти на коленете си и заровил глава между ръцете. Разбира се, беше предвидил възраженията, които направи Джърсън. Нищо не беше просто. Добре, но нима се случваше за пръв път? Според Тию работата беше там, че всяко добросъвестно ченге щеше да има достатъчно въпроси, с които да обсипе Сефия и Рее, и с основание да ги направи заподозрени за многобройните убийства. Дори и само за да избегне шумотевицата около неправомерния арест на Джон Холидей, след като очевидно съществуват много възможни тълкувания на уликите.

Но до тази вечер, допреди малко, Джърсън беше удобно сляп за тези деликатни моменти. Разполагаше със заподозрян, с улики и със заповед за арест, защо, по дяволите, трябваше да продължава да търси?

Лейтенантът се върна, настани се във въртящия се стол и направи знак на помирение:

— Извини ме, че се държах като упорито магаре, Пол. Всъщност е много хубаво да имаме толкова инициативен инспектор. Със сигурност няма да е излишно да вкараме тези двамата в стаята за разпит и да ги запишем как се потят, нали? Ако се огънат… — Джърсън грейна и потърси погледа на Тию. — Но ще бъда по-спокоен, ако включим Дан и Линкълн. Какво ще кажеш?

Тию си спомни предупреждението на Глицки, че трябва да отиде направо при Джърсън, без да замесва тези двама инспектори. Но реакцията на лейтенанта поставяше тази възможност под съмнение. Ако искаха да разрешат случая, вече нямаше как да избегнат Кунео и Ръсел.

— Разбира се, както прецените, сър.

Джърсън се извърна и набра някакъв телефонен номер.

— Там ли са Кунео и Ръсел? Знаеш ли кога… А, така ли? Добре, благодаря. — Затвори. — В момента пристигат с хеликоптера. Най-много след пет минути.

Полицейският хеликоптер, както и хеликоптерите за контрол на движението и дори собственост на частни компании като „Джорджия ААА“, често кацаха на площадката на покрива на Съдебната палата.

— Цял ден не съм излизал от тази стая, Пол. Какво ще кажеш да се пораздвижим и да ги посрещнем? Нямам нищо против малко чист въздух.

— Разбира се, защо не.

Джърсън взе палтото си от закачалката до вратата, докато Тию ставаше от стола. Прекосиха отдел „Убийства“ и излязоха в коридора, където Джърсън зави надясно, а Тию го последва. Влязоха в бюрото на инспекторите, където по това време нямаше никой, и взеха един ключ от кукичката в страничната стаичка. С негова помощ асансьорът се качваше чак до покрива. Пътуваха в дружелюбно мълчание.

— Внимавай — предупреди го Джърсън на излизане от ниската врата. — Постъмнило се е.

Наистина вече беше нощ със студен и хапещ вятър. Тию беше пъхнал ръце в джобовете си и трепереше от студ. Не беше учуден, че при този суров вятър не чува бръмченето на приближаващия хеликоптер, но все пак пообиколи и се опита да го види.

Целият град беше украсен. Денят на благодарността беше чак след няколко седмици, но на места вече бяха сложени коледните лампички — на няколко хотела в жилищните квартали. Докато се любуваше на гледката, Тию се зачуди защо не се качва тук по-често. Беше приятно усамотено, особено по това време на нощта, когато движението беше натоварено, но почти не се чуваше, а звездите изглеждаха съвсем близо, сякаш можеш да ги докоснеш. Направи няколко крачки към ниския парапет на покрива, след това понечи да се върне обратно, за да попита лейтенанта дали знае откъде ще дойде хеликоптерът.

Но още преди да успее да се извърне, две силни ръце го блъснаха ниско в гърба. Тъй като беше пъхнал ръце в джобовете си, Тию не можеше да окаже никаква съпротива. Успя да каже само:

— Чакайте! Чакайте!

Но краката му се удариха в основата на стената, преди да осъзнае, че го бутат и че нищо не може да попречи на тялото му да се прекатури във въздуха.

Последната мисъл на Тию, преди полетът надолу да заличи от съзнанието му всичко освен ужаса, беше, че Джърсън се е обадил в приемната, за да провери къде се намират Кунео и Ръсел. Беше говорил с някого навън, а след по-малко от минута бяха излезли от кабинета и се бяха качили тук. Но когато Тию беше отишъл в приемната, за да си вземе палтото, там нямаше никой. Трябваше да си спомни това, трябваше да заподозре. Трябваше да…