Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (27)

25.

Понеделник, 26 април

Полицейският катер откара Брин направо в болницата „Белвю“. За Хъбърд се погрижи групата за биологично опасни вещества — глезенът му наистина бе счупен.

Джак беше получил отравяне, по-късно се наложи да трансплантират и кожа на наранената му в боя с Камерон длан. Вики Уейд остана до леглото му, докато лекарите не й съобщиха, че ще се възстанови. След това го посещаваше почти всеки ден, често заедно с Шмюъл Бъргър, който винаги му носеше храна, приготвена от майка му с гаранцията, че това ще го излекува.

Хъбърд търсеше трупа на Камерон — или поне на части от него. Двамата с Джак влязоха в компютъра му, като използваха паролата „ПМН“. Прочетоха предсмъртното писмо, което бе оставил. Дневникът на Теди и ги отврати, и ги очарова.

В странния апартамент на Камерон откриха още документи и писма, сред които отрицателният отговор на Християнския съвет и други подобни съобщения. В края на живота му го бяха познавали малцина, още по-малко го бяха харесвали и никой нямаше да страда за него.

После Джак бе изписан и се опита да продължи да живее.

От избухването на фонтана бе изтекла почти половин година.

Хъбърд и полицейското управление често викаха Джак, за да говорят за Камерон. До март не бяха открили следа от него и Брин се поотпусна. Няколко пъти излиза на обяд с Вики, но тя се отнасяше с уважение към траура му и никога не му предлагаше да пийнат нещо или да се видят на вечеря. Освен това му намекна, че имала някаква прекрасна тайна, само трябвало да почака още малко.

Един понеделник сутрин в края на април той пристигна в Манхатън на среща с нея, Шмюъл Бъргър и Скот Хъбърд в офиса на агента. Беше подранил и се загледа в площада през прозореца на чакалнята.

Беше си свършил работата. Бе предотвратил нова чума, масово отравяне на града. Дали това не бе само пролог към бича на следващия век? Още колко ли като Теди Камерон имаше? Пред биотероризма нямаше прегради, държавите и обикновените хора бяха незащитени и уязвими. Немислимото само за миг можеше да се превърне във факт.

Докато чакаше Хъбърд, над града започнаха да се трупат черни облаци, които хвърлиха тъмни сенки над площада. Нюйоркчаните ускориха крачки. По прозорците заплющяха тежки капки. Пешеходците разтвориха вестници над главите си и се затичаха по улиците.

Когато краткият порой отслабна, се появи полицай, възседнал великолепен бял кон, и спря движението пред сградата, та мокрите до кости хора да могат да пресекат улицата и да намерят заслон. Дъждът спря също толкова внезапно, колкото беше започнал.

Полицаят освободи кръстовището, скочи от коня и го завърза за един от паркингметрите. Свали си дъждобрана, прибра го в цилиндър, който приличаше на колчан, и го закачи зад седлото. Кой знае защо, тази гледка изпълни Джак с непреодолимо и страшно усещане за нещо вече виждано.

Полицаят галеше коня по гривата и отърсваше водата с ръка. Неколцина пешеходци спряха, за да се възхитят на животното. Красива жена протегна длан и леко го погали по муцуната. Джак се вгледа по-внимателно. Вики Уейд. Подранила, както обикновено. Докато я наблюдаваше, от изхода на метрото се появи тийнейджър с дълъг черен шлифер и се насочи към нея. Шмюъл Бъргър. Двамата се поздравиха. По улиците се въргаляха боклуци: вестници, чашки от кафе и смачкани кафяви торби, които танцуваха на вятъра. Внезапно от небето се изсипа нов порой.

Полицаят пъхна крак в стремето, хвана се за седлото с лявата си ръка и започна да се надига. Изведнъж насред дъжда проблесна сноп слънчеви лъчи, отрази се в златната кокарда на полицейската шапка и за миг заслепи Брин. Той примигна.

Полицаят вече бе на седлото. Джак отново премигна, защото слънцето се скри и проблесна силна светкавица, последвана от мощен тътен. Струваше му се, че сънува наяве.

Конят се изправи на задните си крака и размаха копита към небето. Полицаят дръпна юздите и животното отново стъпи на земята.

Мигът на паника беше отминал. Брин се бе опрял на перваза и гледаше надолу. Беше мокър от пот. Нещо го вледеняваше до мозъка на костите и той нямаше представа защо. Дишаше тежко. Вратата се отвори и влезе Хъбърд.

— Какво ти е, Джак? — попита агентът. — Изглеждаш ужасно.

— Естествено — отвърна Брин. — Чувствам се така, сякаш някой току-що е минал по гроба ми… Това е всичко. — Той замълча за миг. — Нещо ново за Камерон?

— Абсолютно нищо. Все още не сме открили трупа, нито части от него. — Двамата влязоха в кабинета.

— Знаеш ли, Скот — рече вирусологът, — всъщност няма значение дали ще го намерите…

— Така ли? Защо?

— Виж, Камерон наистина съществуваше, но всички тези невероятни събития можеха да се случат и без маниак, без терорист.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли за десетте чуми: токсичните алги, микотоксините в сеното, донесената от чужбина конска болест, екологичните катастрофи — нямаме нужда от луд, за да предизвика всичко това. И сами се справяме отлично.

— О?

— Рискът не е станал по-малък. Както казваше старият ми професор Джош Ледърбърг, „Въпросът не е дали ще се случи, а кога и къде“.

В този момент вратата се отвори и на прага се появиха Вики Уейд, Шмюъл Бъргър и една секретарка от Бюрото. Секретарката сложи на масата поднос с кафе и ги остави сами.

— Скот — каза Брин на агента, — това е човекът, който всъщност реши случая. Агент Хъбърд, запознай се с Шмюъл Бъргър, официален член на ПроМЕД.

— Вече всички знаем — усмихна се Хъбърд и стисна ръката на момчето, — че именно ти, Шмюъл, а не доктор Брин заслужава благодарността на Бюрото. Не мога да изразя, приятелю, колко ми е приятно да видя човека, който най-после ни даде нужната информация.

— Радвам се, че успя, Бъргър — каза Брин, после усмихнато погледна Уейд. — Нещо ново за Тъкър? Чух, че бил по-добре.

— Определено се е заразил с борнавирус — отвърна Вики. — Месеци наред бил в ужасна депресия и психиатрите го отдаваха на неуспеха му да открие причината за смъртта на конете. Но всъщност тъкмо той е поставил диагнозата! Знаеш ли, че наистина нарочно се е заразил с проба, взета от кон, и е водил подробни наблюдения?

— Боже мой!

— Да, и бележките и дневниците му обясняват много неща за психическото състояние на пациент с такова заболяване. Накрая стигнал почти до шизофрения. След намесата на шефа на здравния отдел със случая му се заеха университетските невролози.

— И какво са открили?

— Сканирането с магнитен резонанс показало дегенериране на части от мозъка, каквото не се наблюдава при шизофрениците. Имало органичен произход. Опитали някакви нови силни антидепресанти и антивирусното лекарство амантадин. Използва се за грип Д и Паркинсон. Оздравял едва ли не за една нощ.

— Сега добре ли е?

— Почти. Продължава да пише статии, но изследванията му показват, че продължава да носи вируса. Инък Тъкър вече е друг човек, но ще се оправи. „Гореща линия“ готви за есента голямо предаване за него и за борнавирусите. Според нас това е огромно откритие в психиатрията. Представи си, инфекциозна причина за депресията, може би дори за шизофренията!

Уейд внезапно смени темата.

— Джак, събрахме се тук, за да можеш да поздравиш Шмюъли!

Брин се озадачи. За какво да го поздрави? Знаеше, че Бъргър и Уейд поддържат връзка по Интернет за някакъв проект. Разбираше, че двамата са страхотен екип, но се бяха държали извънредно потайно.

Шмюъл се изчерви.

— Шмюъл, моля те, разкажи на Джак и Скот какво си направил — каза Вики.

Момчето се изправи още повече и извади от джоба си някакво писмо.

— Приеха статията ни в „Кадюсиъс“! Ще я публикуват през есента!

— Може ли да попитам каква е тази статия? — шеговито го подразни Брин.

— За десетте чуми от „Изход“. Статията на доктор Мармал ми даде идеята и накрая убедих моя равин да поработим заедно по този въпрос. Решихме да я публикуваме заедно. Неговото име ще е първо.

— Би ли ни обяснил идеята си, Бъргър? — помоли го Хъбърд.

— О, да. Всичко е резултат от въпроса на доктор Брин по ПроМЕД, да не споменавам за последните хм… приключения, така да се каже. Виждате ли, еврейският празник Песах е в чест на пощадяването на евреите от ангела на смъртта по време на десетата чума — четирийсет години преди еврейският народ да открие Обетованата земя и да се превърне в израилтяни.

— И? — искрено се заинтригува Брин.

— Ами — продължи Шмюъл, — еврейският народ живеел в Гесем, на километри от фараона и египтяните в Мемфис, затова бил пощаден от повечето чуми, особено от последните четири. Животните им не умрели, реколтите им не били поразени и те определено не гладували. Нямало нужда да издигат силози, за да съхраняват запаси. И тъкмо това ги е спасило от плесенясала храна.

— За това ли е статията ти? — попита Хъбърд. — Интересно. Значи според теб евреите не гладували?

— Не. Статията ни се занимава със символиката на храната, която се яде на седер, традиционната вечеря на Песах — храната, която евреите са яли вечерта преди египтяните да започнат да умират от десетата чума.

— И?

— Идеята ми хрумна от онзи текст за първородните синове — поясни Шмюъл. — Еврейската дума за „първороден“ буквално се превежда като „пръв плод“. Когато го казах на рави Соломон, той остана очарован от интерпретацията ми. Може би някой е изпуснал последната буква, така че „първите плодове“ са се превърнали в „първородни“. Кой знае?

— Във всеки случай е много интересно — отбеляза Вики.

— После се замислих за седер. Днес ние ядем храни, които символизират Песах. Но какво са яли евреите по онова време? Тъкмо това трябваше да открия. Не беше лесно. Двамата с рави Соломон здравата се поизпотихме.

— Хайде, Шмюъл, стига си ни държал в напрежение — усмихна се Брин и видя, че момчето отново се изчервява. — Разкажи ни за седер.

— Първо — продължи Шмюъл, — имаме агнешко бутче. От новородено агне, което е прекалено малко, за да е заразено с антракс. Второ, съвсем пресни зеленчуци — без микотоксини. Трето, хапваме горчив корен, обикновено хрян или керевиз. Той расте под земята и това го предпазва от градушка, скакалци, даже от микотоксини.

— Има ли още? — попита Джак.

— О, да, доктор Брин. Още много. Печени яйца и смес от солена вода, орехи, ябълки, мед и вино, казва се „харосет“. Макар че се поднасят и други ястия, най-важният символ на седер е… — Той замълча за по-силен ефект и огледа събеседниците си, за да се наслади на момента.

— Маца! — прошепна Джак. Разбира се! Маца. Беше толкова просто.

— Точно така — потвърди Шмюъл. — Безквасен хляб. Хляб, който трябва да се направи без мая. Спомнете си, маята съдържа гъбички. Предполага се, че евреите набързо са приготвили хляба, мацата, за да избегнат гнева на египтяните. Но ние с моя равин смятаме, че нарочно не са използвали мая, защото маята в Египет е била развалена. Била е пълна с гъбички. Токсични гъбички…

Брин удивено поклати глава. Всичко бе толкова мъгляво и в същото време толкова очевидно.

— Тъй като в мацата няма мая — продължи Шмюъл, — не е имало и микотоксини. Воден от Моисей, еврейският народ е избегнал смъртта, защото са знаели за маята, гъбичките и непряко за отровите, микотоксините. Знаели са как да ги избягват.

— И това изобщо не променя традицията — намеси се Уейд, — само я прави по-чудотворна. Двамата с Шмюъли помолихме миколозите от Индианаполис и Пиория да ни помогнат с медицинска литература. — Тя се усмихна и момчето се изчерви за трети път. — Покажи им таблицата.

Шмюъл разгъна голяма, попълнена на ръка таблица, която изброяваше всички научни причини за десетте чуми. Брин поразено я разгледа. Еврейски и християнски специалисти се бяха опитвали и не бяха успявали да открият научния смисъл на чумите.

Различните специалисти се занимаваха с отделни проблеми: ентомолозите обсъждаха мушиците, рояка и скакалците, ветеринарите спореха за смисъла на жабите и причината за мора по добитъка, климатолозите разискваха градушката и тридневния мрак, еколозите говореха за кървавата вода, епидемиолозите се съсредоточаваха върху циреите и обясненията за внезапната смърт.

Всички тези експерти образуваха затворени общности и публикуваха в тясно специализирани списания. ПроМЕД, форум за всички специалисти, можеше да постави началото на дискусия и обмен на идеи за предстоящия бич. Системата дори можеше да послужи за предотвратяване на нова епидемия или екологична катастрофа.

Уейд забеляза дадения й от Брин знак.

— Шмюъл, моля те, затвори си очите. Джак ти е приготвил малък подарък.

Вирусологът се усмихна.

— Хайде, Шмюъл, затвори си очите.

Момчето се подчини. Брин извади от куфарчето си чисто нов лаптоп и го постави в ръцете му. Шмюъл отвори клепачи и ахна.

— Благодари на доктор Инък Тъкър — започна Джак, — прекрасен възрастен господин от Луисвил. Получих го от него. Политиката на щата не ми позволява да приемам подаръци, но това не се отнася за теб, Шмюъл.

Момчето не можеше да повярва на очите си.

— Натъпкал съм го с купища софтуер, Бъргър. Има ГИДЕОН — направо от Израел — и Нетскейп. А също Чекпойнт Файъруол, ВетНет, Медлайн, ТоксНет… и разбира се, ПроМЕД, където, надявам се, след още няколко години ще започнеш да работиш.

Лаптопът имаше клетъчна връзка с Интернет, 5.4 гигабайта харддиск и 128 мегабайта оперативна памет.

— Опитай го, Шмюъл, твой е. Още е с моята парола, но можеш да я промениш.

— Искате да кажете, че наистина е мой, така ли? — Шмюъл прокара ръце по капака и го отвори. Включи го и екранът се съживи. Момчето удари няколко клавиша и се появиха иконките. Той влезе в ПроМЕД и след секунди вкара паролата на Брин.

Внезапно екранът угасна. После отново проблесна във всички цветове на дъгата. След секунди се появи експлодираща звезда — красива, трагична, позната, ужасяваща.

— Чудесен скрийнсейвър, доктор Брин — възкликна момчето.

— Благодаря. Това е от Хъбъл — супернова в съзвездието Рак, на четирийсет милиона светлинни години оттук.

Шмюъл завъртя лаптопа, за да го видят и другите.

Те се усмихнаха. Изведнъж екранът за миг потъмня, после се появи заплашителен черно-бял образ. По-познат и страшен от първия. „Друг скрийнсейвър?“ — зачуди се момчето.

Джак се наведе към компютъра и внимателно погледна образа. И отново изпита онзи ужас, връхлетял го преди месеци, когато Вики му каза, че пакетът, убил Дрю, не е пратен от Луисвил. И по гърба го полазиха тръпки като преди малко, когато беше гледал изправения на задните си крака кон, очертал се на фона на проблесналата светкавица.

Знаеше какво е това. „Четиримата конници на Апокалипсиса“ на Албрехт Дюрер. Гравюра отпреди пет века. В долния край на екрана потече текст: „Албрехт Дюрер… немец… 1471 — 1528… Гравюрата датира от 1498 г.“.

Брин можеше да се закълне, че вижда как втората цифра от датата започва се променя и 1498 бавно се превръща в… 1998.

Също толкова внезапно, колкото се бе появил, образът избледня и изчезна. Екранът остана мътен. Джак понечи да каже нещо, после се отказа и кимна на момчето да продължи, като се чудеше дали другите са видели страха му, дали са разбрали посланието.

Доктор Джон Брин нямаше нужда да прочете на екрана „ПМН“, за да разбере, че ги очаква единадесета чума. И осъзнаваше, че сега ще трябва да се бори с мъртвец.