Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (14)

12.

Вторник, 14 юли

Летище „О’Хеър“, Чикаго

13:00 ч.

Тиодор Камерон изпитваше дълбока наслада да дразни Джак Брин и да насочва Скот Хъбърд с анонимни информации по Интернет и директни инсинуации по телефона. Агентът го беше търсил още два пъти, но Теди му каза, че няма какво повече да прибави. До този момент единственият човек, който правеше нещо, за да го спре, изглежда, бе Брин и това донякъде го безпокоеше, защото вирусологът явно започваше да прави точни проучвания. Точни, но прекалено закъснели.

Хъбърд навярно вече пишеше следващия си обвинителен доклад за Брин и очакваше убедителни улики. О, да, ходът с ерготизма определено се оказваше резултатен. Е, може би скоро Джак щеше да има нови основания за тревога. Самата мисъл за това накара Теди да изпита глад — глад и възбуда.

Тъй като Мисията му не получаваше онова внимание от страна на медиите, за което страстно копнееше, той започна да обмисля как да поправи този пропуск. ПроМЕД беше едно, но телевизионните мрежи и вестниците бяха съвсем друго. Това го вбесяваше. Камерон мразеше да чака.

Теди се приближи до вестникарската будка на летището и купи пет ежедневника от различни големи градове в страната, както и „Ю Ес Ей Тудей“. После си намери място в чакалнята, седна и запрелиства страниците. Пред него имаше малък телевизор, който се включваше с монети от двайсет и пет цента. Сутрешните прогнози за времето се редуваха със селскостопанска информация. Времето не го интересуваше, но Тед въпреки това пусна пари в автомата и започна да чете вестниците.

„Ю Ес Ей Тудей“ не го разочарова. Публикуваха отдавна очакваната статия за усилващата се паника от антракса в Южна Калифорния. Обзе го усещане за божественост и покой — Божията воля щеше да се изпълни. Накрая се описваха симптомите на антракс при хората и животните. Съобщаваше се за неизвестен брой случаи в зоологически градини, но се подчертаваше, че повече от трийсет и петима възрастни и деца са били приети в болница като „предпазна мярка“. Очаквало се да има и още, защото в зависимост от спорите болестта проявявала различен инкубационен период. Зоопаркът в Сан Диего бил затворен.

Материалът включваше портрет на „известния“ доктор Макдоналд. Той предупреждаваше читателите за първите симптоми на антракс — поражения по кожата, описани като черни циреи, които растели, прониквали все по-надълбоко в плътта и съдържали зловонна гной. После изригвали като вулкани и разпръсквали силно заразна течност.

Накратко се разказваше за по-необичайната белодробна форма, медиастинит, от която починало неназовано шестгодишно момче. Родителите и педиатърът отказвали всякакви интервюта. „Точно както е наредил докторът — помисли си Теди. — Божията воля ще се изпълни точно навреме!“

Той прегледа другите вестници и се разочарова от беглото споменаване на епидемията по конете в Кентъки. После отвори лаптопа си и бързо провери медицинските сайтове: УАНДЪР, Физишън онлайн, МедСкейп, Аутбрейк, БиоСкейп, АГНет.

Информации за смъртта на конете имаше само във ветеринарния сайт на Службата по храните и лекарствените средства и в ПроМЕД. Зарадва го фактът, че поне някой — макар това пак да бе Джак Брин — продължава да следи историята.

Камерон си погледна часовника. Беше време за ежедневното обявяване на цените на зърното в Айова. Откри го в АГНет и с удоволствие го прочете.

Юли — цените на зърнените храни рязко скачат поради слабата реколта

Годишната зърнена реколта в Айова

ПОРАЗЕНА ОТ МИКОТОКСИНИ

Проучване на качеството на зърното, Щатски университет на Айова

Проучванията на зърното показват, че качеството на зърното е по-лошо от очакваното

За контакти: Ветеринарна медицина

(515) 555 — 8790

Еймз, Айова — горещото сухо време тази година повдига въпроси за качеството и хранителната стойност на зърното. Качеството на зърното в обширни райони в Канзас, Айова, Небраска и Оклахома е по-лошо от очакваното.

Теди набързо прегледа информацията. По-късно щеше да я прочете подробно. Важното бе, че две отделни проучвания на взети от полето проби зърно — едното за съдържание на лизин, другото за загниване и плесенясване на класовете — съобщаваха за по-високо от препоръчителното равнище на микотоксини. В пробите бил регистриран и вомитоксин. Освен това двата анализа посочваха, че в северната част на централните щати се наблюдава масова зараза с афлатоксин В1… Камерон за миг спря да чете и качи съобщението на харддиска, после продължи.

За него не бе изненада фактът, че афлатоксинът е най-често откриваният микотоксин и че е засечен вомитоксин. Той го знаеше и разчиташе на това. Интересуваше го обаче информация за плесента Aspergillus. Теди продължи да търси в официалните съобщения на щата Айова и накрая я намери.

Представители на щатския университет на Айова предупреждават, че поради сушата и нетипичните за сезона високи температури това лято зърнените култури в по-голямата част от Средния запад са податливи на зараза с Aspergillus. Оптималните условия за образуване на афлатоксин, заявяват те, са 25–32 градуса по Целзий и относителна влажност над 80%. За развитие на плесента е необходима средна влажност на зърното 15-25%; Ако не бъде изсушено както трябва или не се съхранява при по-малко от 14% влажност, зърното може да образува афлатоксини. Даже влажността да надхвърли тази граница само на отделни места, започват да се появяват източници на афлатоксин.

Водата е метаболитен продукт на развитието на плесените и заразените зърна могат да навлажнят онези около тях, предизвиквайки лавинообразен ефект. Препаратите против плесенясване могат да предотвратят разпространението на процеса, но не и да унищожат вече образувания афлатоксин.

Когато има подозрения за зараза, храните и особено зърното трябва да се подлагат на изследване. Ако има позитивни проби за Aspergillus, трябва да се направят съответните тестове за афлатоксин. Приблизително 50% от пробите, анализирани в токсикологичната лаборатория на колежа по ветеринарна медицина в Илинойския университет, съдържат двайсет на милиард части афлатоксин. Ако се регистрира такова или още по-високо съдържание, зърното не подлежи на междущатска търговия.

Теди записа адресите и телефонните номера. Тук се казваше всичко, което го интересуваше. Имаше и още:

Едно съдържащо афлатоксин зърно или парченце от зърно сред 3200 зърна може да доведе до опасно високо равнище на афлатоксин. Храна с такова съдържание има ниски хранителни стойности и не трябва да се дава на прасета сукалчета.

Чрез пресяване на зърното може да се отдели до 50% от афлатоксина. Като последно средство, зърното може да се третира с амоняк, който унищожава афлатоксина. Тази процедура е опасна и преди да се прилага трябва да се получат подробни инструкции от съответните селскостопански инстанции. Обработените с амоняк зърна покафеняват и тогава могат да се използват като храна за добитъка.

Изведнъж раздразнението, което изпитваше, напълно изчезна. Нещата вървяха отлично. Гласът бе проговорил и всичко беше ясно. С инфантилното си еретично проучване Джак Брин никога нямаше да се добере до него. Мисията на Теди никога не му бе изглеждала по-възхитителна, по-сигурна от сега и за да го отпразнува, той отиде в най-близкия ресторант на летището и си поръча стриди с пържени картофки и коктейл.

 

 

Вторник, 14 юли

Лаборатория по зооностични болести, Гилдърланд

11:45 ч.

Гилдърланд, Ню Йорк

Ръководителят на ПроМЕД моли за помощ колегите си от Африка и Средния изток: интересуват ме получени в последно време съобщения за рояци скакалци и въздействието им върху местното население.

Джак Брин, ръководител на ПроМЕД

Брин написа това кратко съобщение донякъде с нежелание, защото знаеше, че задължението му е да ръководи системата, а не да я използва като форум за личните си тревоги. От друга страна, когато пусна информацията за случая на Джоуи, се получиха петнайсет отговора за антракс. Вече беше прекалено късно, но данните бяха точни. Струваше си да опита и този път.

Тъкмо прибавяше „антраксните циреи“ към списъка на чумите, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Лорънс от обществената библиотека в Олбъни.

— Откри ли нещо, Дрю?

— Успях да прехвърля съвсем малка част от нещата. Онзи ужасен материал за ерготизма наистина се оказа от помощ. Търсих по ключовите думи „сърбеж“ и „смърт“. Това всъщност ограничи резултатите. Излязоха само онези съобщения, в които се споменават двете думи.

— И?

— Открих значително „по-прилична“ версия на онзи случай в Ню Кейнън. Репортаж във вестник, съвсем кратък. Искаш ли да ти го прочета?

— Естествено, давай!

5 март

Ню Кейнън, Кънектикът. Специално за „Стамфорд Адванс“

Двайсет и седем годишен мъж почина в стамфордската болница от болест, която лекарите наричат „ерготизъм“. Ръководството на болницата не съобщава името на починалия. Според разпространената информация мъжът получил фатален коремен инфаркт в резултат от веществото ерготамин, което прекъснало кръвоснабдяването му.

Ерготаминът се използва за приготвяне на някои лекарства за мигрена и усложнения при раждане. Следи от него били открити в кръвта на жертвата след като лекарите заподозрели, че става дума за убийство. Местните власти провеждат разговори с членовете на семейството и приятелите, за да установят произхода на лекарството. Достоверен източник предполага, че починалият може да го е получил от добронамерен човек, който го използва за пристъпи на мигрена, и че по погрешка е взел прекалено много хапчета. Същият източник спомена, че мъжът е бил пушач, което рязко усилва въздействието на лекарството. Дълбоко опечалената годеница съобщи на репортерите, че той бил в отлично здраве, но малко преди да умре се оплаквал от силен сърбеж.

Брин се замисли. Това ли беше? Наистина ли ерготизмът можеше да се изтълкува като „мушиците“ от третата чума? Случаят потвърждаваше думите на Шмюъл. Лорънс не бе открил съобщения за инцидентите в Мейн и Минесота, но колко лекари биха си направили труда да правят изследвания за болест, която се смята за изчезнала преди векове? Онзи, който беше пратил материала в ПроМЕД, си знаеше работата.

— Благодаря, Дрю — каза Джак. — Ще направиш ли още една проверка, този път с ключови думи „ерготизъм“ и „смърт“? Може и нищо да не откриеш, но си струва да опитаме.

— Естествено — отвърна Лорънс. — Ще се видим следобед.

Брин се върна при компютъра си, прегледа архивите на ПроМЕД и го откри: пчелният рояк за пръв път се бе появил в системата през юни, но само като изолиран инцидент. Също като жабите. И като антракса на Джоуи.

Джак съзнаваше, че е сам. Трябваше да измисли начин да поиска помощ, без да показва на специализираната си публика — един от която най-вероятно беше престъпникът — че търси убиец или убийци. Бе убеден, че наближава времето на следващия катаклизъм. Беше доволен, че е пратил запитването за скакалците. ПроМЕД беше единственият му шанс. Знаеше, че трябва да телефонира на Хъбърд, и разбираше, че не трябва да губи време.

 

 

Вторник, 14 юли

Летище „О’Хеър“, Чикаго

14:00 ч.

Камерон прочете въпроса на Брин за скакалците, докато седеше и чакаше да обявят полета за Вашингтон. Той рязко се изправи на стола, когато осъзна, че вирусологът не само е схванал играта му, но и че е предугадил следващия му ход. Е, ако това щеше да е игра на котка и мишка, трябваше да признае, че Джак Брин се очертава като достоен противник. Странната им връзка, нещо като съперничество между прокълнати, датираше отпреди десетилетия, от шейсетте години, от онази знойна нощ в долнопробния хаитянски бар.

Младият англичанин Брин и младият американец Камерон бяха обърнали прекалено много бутилки топла бира, дъвчеха сурова захарна тръстика и си поръчваха коктейли с ром — или по-точно, поръчваше си Джак Брин. Теди се пазеше, защото искаше да е с ясна глава, но Брин не можеше да се спре. Камерон се съмняваше, че на следващия ден Джак си е спомнял нещо от разговора им, още по-малко пък след трийсет години.

Двамата работеха като специалисти по инфекциозни болести на Хаити и както се изрази Брин — „Само за една седмица видях достатъчно страдания и мъки, че да ми стигнат за цял живот“.

Онзи следобед бяха отишли заедно с един местен професор да вземат проби от убити по пътищата животни, които заразяваха с токсини хаитянската провинция. Макар че се държеше сдържано, Теди се зарадва, когато Брин му предложи да пийнат по нещо, за да се поотпуснат след толкова мрачна задача. И за да се сбогуват, защото на следващия ден командировката на Камерон приключваше.

Теди внимаваше да не показва колко съжалява, че трябва да си замине. Той обичаше работата си. Болестите и токсините наистина го вълнуваха, а Хаити изобилстваше и на двете. Изпитваше тъга — като летовник, който трябва да се прибере у дома си точно когато му е станало най-приятно. Ужасна тъга, наистина.

Разбираше, че е разпалил любопитството на англичанина. Не толкова с блестящите си познания по токсикология, невероятната си памет или мъжествената си красота — контрастираща на срамежливостта му — а с ръцете си. Беше забелязал втренчения поглед на Брин към вечно свитите му пръсти и скритите му длани, знаеше, че му е направил впечатление със странното си ръкостискане.

— Виждам, че забеляза ръцете ми — започна Теди, когато Брин вече здравата се бе наквасил. — Искаш ли да ти разкажа как се случи? — Джак кимна. — Сигурен съм, че искаш. Добре, ето. Изгорих се. Бях съвсем малък. — Той показа белезите, покриващи цялата му длан и продължаващи от вътрешната страна на всеки пръст. Изглеждаше така, сякаш линиите му са очертани с червено мастило, но Камерон гордо разтвори длани, за да покаже колко добре е била присадена новата кожа.

— Но… как? — заекна Брин.

— О, нищо необичайно — отвърна Теди. — Майка ми готвеше и вратичката на фурната беше отворена, а аз тичах… и се спънах.

Докато говореше, той бавно отваряше и затваряше дланите си.

— Виждаш ли, печката беше ужасно гореща и аз се опитах да се хвана за нея. Протегнах длани… — Камерон замълча, удари с ръце по масата и свещта премигна. — За съжаление, както сам можеш да се досетиш, кожата залепна за метала на вратичката и майка ми трябваше да я отлепи с шпатула.

Теди за пръв път разтвори дългите си пръсти.

— Простих й, разбира се… Искам да кажа, че тя само се опитваше да ми помогне, пък и бездруго тя почина преди няколко години, така че защо да не й простя? А и в края на краищата лекарите свършиха чудесна работа с присаждането. Пръстите ми почти изцяло възстановиха подвижността си. Естествено, взеха кожата за присадката от краката ми, така че по нея растат косми, но не са много и мога да ги бръсна.

Брин шокирано мълчеше. Камерон предложи:

— А сега, приятелю, върни ми услугата и ми разкажи как си получил този ужасен белег на ръката си.

— Никога не говоря за това, опитвам се дори да не мисля — отвърна Джак. — Може би тази вечер ще го разкажа на теб и после на никой друг. — И той подробно описа детството си във военнопленническия лагер, след което замълча и пресуши поредната чаша.

„О, приятелю — помисли си тогава Камерон, — ние толкова си приличаме. И двамата сме осакатени — и вътрешно, и външно. Навярно съдбата нарочно ни е събрала в този ад. И навярно някой ден отново ще ни срещне.“

Сега той едва не се засмя на съвпадението. Ако двамата играеха някаква адска партия шах, следващият ход бе негов — и щеше да е наистина добър.

Докато се качваше на самолета, който щеше да го отведе на мястото на следващата му мисия, Камерон мислеше за превъзходната си работа. Спомни си за конференцията на Били Пусър във Вирджиния през юни, точно след като отново се беше появил сред света. Някога бе посещавал лекциите му. Когато се бяха запознали, двамата заедно бяха събирали средства за работа. Подобно на мнозина учени, Теди всяка година беше принуден да обикаля, за да търси пари. Това изискваше изключително умение и в известен смисъл му харесваше. Сега имаше друга задача. Щом самолетът набра височина, той включи лаптопа си, вкара паролата „ПМН“ и прочете собствената си история:

1987 г.

Откакто го помолиха да напусне ЦКЗ, също като всеки друг независим учен, Тиодор Камерон постоянно изпитваше нужда от средства. И все пак имаше късмет, защото знаеше как да го прави и къде да търси. Училищните и църковните съвети в набожните южни щати и Средния запад — там наистина му вървеше. На какво можеше да се отдаде тази странна способност? Навярно на пламенността си, която убеждаваше хората да приемат исканията и обещанията му.

И когато се обръщаше към тях, очите му излъчваха енергия и сила. Те го виждаха и погрешно смятаха, че обаянието му се дължи на страстна вяра.

Камерон значително увеличаваше изследователския си фонд просто като усъвършенстваше способността си да убеждава свещеници, управителни съвети и безброй адвокати колко важно е да финансират проучванията му в областта на рака. Да не говорим, че Пусър, адвокат със здрави връзки във висшите религиозни кръгове, му беше уредил среща с Християнския съвет — много богата национална организация, в която членуваха влиятелни личности като телевизионния евангелист Кейтоу Фипс, най-консервативния католически епископ в Луизиана, някой си монсеньор Лапиер — за него се говореше, че бил много близък с папата — и един калифорнийски строителен предприемач с политическо влияние в цялата страна, Джоузеф Сейнт Джон.

Срещата се проведе в прекрасно имение във Вирджиния — дом на промишлен магнат, дарил милиони за консервативни християнски каузи. Пусър присъстваше като посредник. Теди ясно и спокойно обясни, че е на път да създаде лекарство за някои видове рак.

— Избирателно унищожаване на раковите клетки и предпазване на околните — това е разковничето — започна изложението си той. — Винаги съм вярвал, че отговорът се крие в токсините на плесените. В края на краищата, всички антибиотици се извличат от тях. Същото се отнася за циклоспорина. — Когато им показа как микотоксините могат да се дестилират и изпитат върху ракови клетки, всички останаха впечатлени. После заяви на двайсет и петимата видни християни, че към тези открития го била насочила Божията воля, и постигна двойно по-силен ефект.

— Господа — заключи Теди, — аз съм само на няколко стъпки от целта си да спася живота на безброй човешки същества. — „Цярът на Камерен — помисли си той, — ключът към неизброими богатства.“

— Искам да не сгрешим нещо, доктор Камерон — каза калифорнийският предприемач Джоузеф Сейнт Джон. — Вашето лекарство убива клетките — болните клетки, само тях, така ли?

Камерон кимна.

— И не засяга здравите, нали? — Отново кимване.

— Ами зародишните клетки? — попита луизианският епископ Лапиер. — Вашето лекарство убива ли неродените, растящите клетки, мислейки ги за рак?

— Вижте, Ваше Високопреосвещенство. — Теди внезапно се разтревожи и се опита да извърти нещата. — Подобно на много лекарства, които използваме днес, за съжаление то не може да се прилага по време на бременност…

— Защото ще убие или ще навреди на зародиша — прекъсна го епископът.

— Да — призна Теди.

— В такъв случай — попита Пусър, — може ли да се използва като средство за аборт, като противозачатъчно — подобно на експерименталното лекарство във Франция, известно като RU486?

— Възможно е да се използва с такава цел, но… — Видя ужаса в очите им още преди Пусър да го прекъсне по средата на изречението.

— Благодаря ви, Тед, ще се свържем с вас в най-скоро време.

Щели да се свържат с него! Как ли пък не! Изобщо не си направиха труда. Мина половин година и той не само не получи средства, но и го дадоха под съд и загуби патента за друго свое лекарство. Ако не бе банковата му сметка на Кайманските острови, щеше да е напълно разорен. Камерон не можеше да повярва. Християнските организации вече просто не искаха и да знаят за човека, който някога беше техен любимец, техен скъп научен гений.

После жена му го напусна и това го накара още повече да осъзнае, че окончателно е изгубил връзките си. Очевидно в безкрайната си мъдрост Християнският съвет го бе анатемосал като човек, на когото не може да се вярва. О, продължаваше от време на време да изнася лекции. Издържаше се със спестените си пари, но не отказваше да спечели някой и друг долар. Говореше пред нерелигиозни научни групи като онази в Аспен, където за пръв път чу Гласа…

И когато Гласът каза на Тиодор Камерон да посети една от конференциите на Били Пусър във Вирджиния, той се смути, но разбира се, се подчини. За да не го познаят, боядиса косата си, пусна си брада а ла Ван Дайк и си сложи очила. Докато шофираше натам, си спомняше как адвокати като Пусър и останалите фундаменталисти се блещеха, когато им обясняваше финансовата изгода от дарения, водещи до намаляване на данъците — че е изгодна сделка, когато технологията се прехвърля в промишления сектор.

Теди достатъчно често бе присъствал на такива конференции, за да разпознае баналностите във всички повтаряни до безкрайност речи. Пусър наемаше специален човек да му ги пише и това забавляваше повечето хора, дори Камерон. Поне първия път.

Самият адвокат, едър здравеняк с посивяваща червена коса и цветущ тен, стана да говори веднага след последното блюдо. Кимна на събралите се глави на различни църкви, членове на директорски бордове и старши партньори от най-престижните адвокатски кантори в Америка. Из залата се надигнаха аплодисменти: той бе направил мнозина от тези хора милионери. Накрая Пусър вдигна ръка за тишина, извади носната си кърпичка, избърса широкото си чело и гласът му изкънтя:

— Благодаря ви… благодаря ви!

Ръкоплясканията избухнаха повторно.

Адвокатът почука с нож по чашата си за вино.

— Дами и господа — започна той, когато публиката утихна, — нима това не е истинско пиршество? — Още аплодисменти. — Обезпокоен съм да получа толкова ентусиазирано посрещане от група хора, които бяха описани като „напаст от гладни скакалци“. — Събралите се замръзнаха. Да ги обиди ли искаше? Седнал в дъното на залата, Камерон, изглежда, беше единственият, който разбираше накъде клони Пусър.

— Недейте да убивате вестителя, приятели — продължи адвокатът. — Не аз съм ви нарекъл скакалци. Не е и либералната преса, нито президентът, Бог да му е на помощ. Ще ви кажа кой е. Но преди това искам да ви предупредя: трябва да променим това впечатление. Трябва да придадем на юридическата професия по-християнски облик.

Пусър изправи рамене, убеден, че забележката му е привлякла вниманието на съответните слушатели. В края на краищата, плащаше добри пари за речите си.

— Скакалци. Гладни скакалци — продължи той. — Аз лично ужасно се срамувам от това определение. Като адвокат, който приема вярата и работата си съвсем сериозно, тази обида, дами и господа, дори да идва от противник, направо ми къса сърцето. — И Пусър се удари с юмрук по гърдите.

— Но човекът, който ни нарече така, не беше наш противник, не беше атеист… — Той си пое дъх. — Не беше репортер. — Отново пауза. — Той беше наш брат… Председателят на Върховния съд, покойният Уорън Бъргър, който нарече адвокатите „гладна орда скакалци, канещи се да погълнат цялата земя“.

Пусър даде на публиката време да помисли над думите и после повтори:

— Председателят на Върховния съд Бъргър. Човекът, направил повече от всички, за да попречи на Господ да стигне до нашите деца и общности. И ако Уорън Бъргър, колегата, който искаше да ни казва кога да се молим, човекът, който не допускаше Божието слово до агнеците Господни — е, ако този човек ме е нарекъл „скакалец“… ами, аз се гордея да съм такъв. — Той се огледа и се наслади на избухналите аплодисменти.

Камерон любезно се присъедини към ръкоплясканията.

Вече бе чувал историята за Бъргър.

Но този път беше различно.

Сега тя го хипнотизира.

Сега знаеше защо. Гласът му е заповядал да дойде тук.

Скакалци. Скакалци. Той се огледа. И ги видя — скакалците, адвокатите. Зави му се свят. Почувства се така, сякаш трябваше да се махне. Да избяга.

Скакалци. Изведнъж усети могъществото на Господ.

И Гласът в главата му отново заговори.

И той вече знаеше какво да прави.

Тези адвокати бяха ненаситните скакалци. Това бяха хората, които трябваше да порази осмата чума.

Това бяха истинските човекоядци, които се хранеха със самите себе си.

До този ден въпросът за скакалците го бе измъчвал месеци наред. Камерон не беше ентомолог, но знаеше за Anthropoda. Познаваше токсините им: стършели, жилещи мравки, скорпиони, паяци, стоножки. Силата им. Но скакалци? Как? Щеше да чака ново вдъхновение. И безспирно беше повтарял: „Скакалците нахлуха в цялата египетска земя и нападнаха цялата египетска страна в голямо множество…“^[1].

Спомняше си и се чудеше, и сега Гласът му посочи отговора.

Той се потупа по корема и се пресегна да си вземе препечена филийка. Бе време за последен път да нахрани любимеца си, онзи, който чакаше в него.

 

 

Късно същата вечер, докато Камерон преглеждаше брошурата от конференцията със снимка на Пусър и кратък преразказ на прочутата му реч, най-после всичко му се разкри. Той се откъсна от списанията, за пореден път се замисли за Брин и отново изпита старата тръпка на преследването. И все пак подготовката на следващата чума му беше струвала огромни усилия, а и просто не можеше да позволи на вирусолога да го надхитри. Освен това предстоеше седмата чума или както предпочиташе да я нарича Теди, „юлската изненада“. Дори само мисълта за нея го накара да се възбуди и да се почувства почти божествен.

 

 

Вторник, 21 юли

Бруклин, Ню Йорк

07:00 ч.

Шмюъл Бъргър се изкачваше по ниските хълмове на Бъро Парк. Топлият дъждец носеше познатия мирис на креозот и пристанище, миризмите на древни кейове и древни товари. Шмюъл вдигна яката си и ниско нахлупи новата си скъпа каубойска шапка. Гледаше надолу, внимаваше да не се спъне и пазеше очилата си от дъжда.

Когато стигна до последната витрина, момчето както винаги погледна наляво, почти право на север по улицата и с присвити очи се възхити на величествения манхатънски хоризонт. В цепнатината между грохналите магазини се издигаха небостъргачи и изпълваха цялото небе с блестящи възможности. Светът оттатък отсрещния тротоар не бе Бруклин — това беше светът на блестящите небостъргачи на възможностите и Шмюъл знаеше, че за пръв път в живота си е част от него.

Той закрачи в сенките на магазините оттатък улицата, само на три преки от „Ор Йехуда“, негово училище почти цели десет години, и се замисли за онова, което предстоеше.

Дъждът изведнъж се усили. Шмюъл вдигна глава и пак погледна нагоре към града. Мечтаеше си да отиде там, откакто се помнеше. И бе успял. Беше се измъкнал. Доколкото бе възможно на седемнайсет години, разбира се. Всеотдайно учеше в „Ор йехуда“ и обичаше Тората. И все пак всеки ден, когато пресичаше тези улици, копнееше за миража на Манхатън.

После, преди две години, стана чудо: приеха го в манхатънската гимназия „Стайвесънт“, най-доброто училище в града за даровити деца. Умоляваше да го прехвърлят, но родителите му бяха непреклонни — подобно на всички ортодоксални евреи от Бъро Парк, Шоул и Ривка Бъргър вярваха, че материалният свят откъсва прекалено много от паството им. Можеха да си представят как тяхното момче, не дай боже, се опитва да балансира между светското и святото.

Те много се гордееха с постиженията на сина си — за тях неговите дарби бяха светлината, сияеща от нер тамид, вечната лампа, светлината, която им даваше основание да му позволят да разширява кръгозора си — също толкова сигурно, колкото мечтите за Манхатън бяха накарали Шмюъл да извърне поглед от Бруклин и Тората.

Самият той виждаше родния си квартал едновременно като място на набожни люде и религиозно гето. На седемнайсет години продължаваше да се колебае между двете. Баща му беше софер, религиозен преписвач, и очакваше някой ден синът му да поеме това почетно изкуство. Шмюъл бе сигурен, че един от четиримата му братя ще е по-достоен да продължи традицията. Той искаше да учи в „Стайвесънт“. Семейството му искаше да учи Тората. Момчето искрено им каза, че любовта му към нея никога няма да угасне, независимо къде учи.

Накрая те все пак се смилиха.

„Стайвесънт“ беше истински рай. Наука, достъп до компютри, цяла вселена от предизвикателства. За две години той научи много и времето изтече неусетно. Смяташе, че някогашният му свят не може да повлияе на новия му живот, и все пак сега… съдба. Съдбата го бе отвела към науката, предвиждането, биологията.

Книгата. Беше видял съдбата си в книга, но не в Тората. Казваше се „Ловци на микроби“ и го прати на загадъчни походи, задължителни за вярващия в науката. И му разказа за същата онази съдба, която днес го връщаше при стария му приятел и учител, при неговия равин.

Докато газеше в дълбоките локви, събрали се по изтърканите каменни стъпала, Шмюъл усещаше как ходилата му лягат в познатите хлътвания. Той отметна глава и остави водата да се стича от периферията на шапката му по черния му шлифер.

Когато стигна до вратата на йешива, момчето целуна връхчетата на показалеца и средния си пръст, после погали с тях монтираното на касата сложно резбовано маслиново дърво.

Това просто движение — ръка към устните и сетне към малката кутия високо до масивните порти — представляваше израз на вяра в баща му и в законите на неговите предци. Еврейският закон — халака — постановява, че на всяка врата трябва да се постави такава великолепна кутийка, в която да има малък пергамент, написан от собствения ти баща. Баща му много се гордееше с кръвта на Авраам, която този малък талисман символизираше. Защото вратите на еврейския народ в Египет бяха белязани с агнешка кръв, така че ангелът на смъртта да пощади избрания народ на Моисей.

Застанал навън под дъжда, внезапно обзет от плахост, Шмюъл се почувства глупаво. Може би трябваше да си тръгне. Само преди ден идеята му се струваше чудесна, но днес?

Беше позвънил на съпругата на рави Соломон, за да провери дали може да се срещне с мъжа й, който бе Рош Йешива, главен учител. Попита дали може да дойде на другия ден, навярно след сутрешните молитви. Тя си го спомняше с нежност и отговори, че съпругът й щял да се зарадва да види някогашния си любим ученик дори след толкова много време…

Беше оставила изречението недовършено, за да му покаже, че трябва да се извини за бягството си, но Шмюъл не можеше и тя се бе смилила, предупреждавайки го да не закъснява.

Докато гледаше през стъкленото прозорче на тежката врата, той забеляза, че рави Соломон го наблюдава от стаята си. Разбира се, Шмюъл беше пристигнал навреме и дори през замъгленото от дъжда стъкло можеше да види, че очите на стареца блестят. Момчето влезе вътре, остави шлифера си на закачалката и срамежливо погледна към равина.

— Влизай, влизай, Шмюъли — покани го рави Соломон. — И затвори вратата. Имаме много да си приказваме. Надявам се, че ще можем да научим нещо един от друг. Мина толкова много време.

Шмюъл се изпълни с облекчение. Тези бляскави очи, дългата красива брада, райската усмивка. Топлото посрещане му подсказваше, че равинът не му се сърди и че се радва да го види. Като си казваше, че няма за какво да се тревожи, Шмюъл зачака, но не за дълго. Както обикновено, старецът веднага премина към въпроса.

— Жена ми каза, че си имал въпроси за Тората.

— Да — отвърна момчето. — Но не съм сигурен откъде да започна.

— Не бил сигурен откъде да започне! — засмя се рави Соломон. — Когато учеше тук, никога не ти е липсвало дар слово.

Това укор ли беше? Шмюъл знаеше, че всички думи на равина са грижливо претеглени, че той рядко си позволява да ги хвърля нехайно и че педантично избягва клюките, защото според Кабала, основите на еврейския мистицизъм, да се говори лошо за друг хвърля петно върху душата на човек.

„Ще говоря направо“ — реши той.

— Рави Соломон, трябва да разбера по-добре чумите.

— Чумите… — Погледът на стареца се зарея над главата на момчето и се изпълни с образи от минали векове, образи на страдание, образи на избавление. — Изключително сериозен въпрос. — Докато произнасяше думите, той силно стисна клепачи, потъна дълбоко в себе си и остана почти неподвижен.

Шмюъл се зачуди дали изобщо диша.

Внезапно равинът отново се върна в този свят.

— Но какво искаш да знаеш за чумите? Винаги си бил блестящ в тълкуванията, а смисълът ясно се обяснява в текстовете.

— Но, рави Соломон, трябва по-добре да разбера как Хашем се проявява в тези чуми.

Равинът погледна бившия си ученик. И зачака. И се зачуди.

— Кръвта си е кръв, Шмюъли. Жабите са си жаби. Скакалците са си скакалци. Какъв по-дълбок смисъл търсиш? Какво те тревожи?

Шмюъл дълбоко си пое дъх.

— Рави, моля ви, бъдете търпелив с мен. Работя над една загадка и е много важно да разбера чумите.

— Загадка ли? Връщаш се в йешива след две години заради някаква загадка?

— О, не, рави Соломон. Моля ви, това не е детска загадка, а научна. Загадка, която излага на опасност живота на ужасно много хора.

Лицето на равина омекна, когато видя колко силно е разстроил момчето с неодобрението си.

— Да си дете, Шмюъли, понякога не е толкова лошо. Може би трябва да започнеш отначало и да ми обясниш каква е тази загадка.

Шмюъл методично му разказа за съобщението в ПроМЕД и в топлия сумрачен кабинет под спокойните насърчения на учителя и тропането на дъжда по прозорците историята започна да се разгръща сякаш от само себе си.

Да, именно съдбата, чувстваше момчето, кой знае как го бе отвела в киберпространството. И пред погледа му на лицето на стареца бавно пълзеше разбираща усмивка.