Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (15)

13.

Петък, 7 август

Ню Йорк

09:00 ч.

Теди отвори съответния файл, онзи, в който подробно щеше да разкаже на потомството за всички Чуми. А сега трябваше да документира Осмата чума.

Речта на Били Пусър за скакалците беше вдъхновила Тиодор Камерон, защото той вече знаеше колко полезна може да е „близката му спътничка“. Скакалците щяха да нахранят и на свой ред да се нахранят със своите събратя.

Щяха да ядат прекалено много. Щяха да изядат мнозина.

Той внимаваше с храненето. За да помогне на спътничката си, да я храни дълбоко в себе си.

Добрата храна бе важна за силното тяло, Камерон се хранеше обилно, но внимателно и се грижеше по същия начин за всичките си любимци. Този обаче не беше обикновен любимец. Макар че строго погледнато, създанието бе хермафродитно, Теди още от самото начало се отнасяше към него като към „Нея“. Тя беше негова гордост и радост. Макар че не я бе виждал, той знаеше, че е здрава и в прекрасна форма.

Купи спътничката си от пазар на пет-шест километра от Порт-о-Пренс по време на посещението си в Хаити няколко месеца по-рано. Имаше голям избор и всички екземпляри заслужаваха внимание, но в нея се влюби от пръв поглед. И тя стана негова само за няколко американски долара! Камерон незабавно изхвърли свинския мехур, който й служеше за дом, внимателно взе лъскавата си нова любов и по-късно я прокара с бутилка топла бира.

Когато влизаше в Щатите с един от многобройните си фалшиви паспорти, митничарите изобщо не заподозряха какво крие в стомаха си. Скоро тя се превърна във великолепно създание, дълго цели пет метра. Подобно на доктор Камерон, тенията беше всеядна, обичаше мазнини, въглехидрати и протеин и приемникът й я снабдяваше с най-доброто.

Сега бе време да изчисли резултата от инвестициите си. Той надраска груба сметка:

150 дни x 500 яйца = 75000

Дори като се извадеха десет процента загуби от потомството, тя беше създала близо седемдесет хиляди жизнеспособни ларви. Ако при идеални условия тези седемдесет хиляди се разпространяха равномерно сред две хиляди души, всеки човек щеше да погълне по трийсет и пет от тях. Често бе достатъчна само една ларва. Десет щяха да са повече от достатъчно. Двайсет щяха да са унищожителни. Трийсет и пет щяха да надхвърлят и най-безумните кошмари на всеки паразитолог. Камерон искаше повече.

Всеки ден се появяваха нови сегменти и се гърчеха под него в тоалетната чиния. Той използваше стоманено сито и ги измиваше — приличаха на живи топли макарони от фекалната материя, после ги поставяше в празни бурканчета от бебешка храна. Накрая обвивката им просто се разтвори в соления разтвор и на бял свят се появиха около петстотин невидими яйца — всяко десет пъти по-голямо от бяло кръвно телце — за да потънат на дъното на бурканчето.

Обетованата земя за тези яйца нямаше да е свинско черво, както възнамеряваше природата, а човешки стомах, чужд и все пак топъл и уютен. Ларвите бързо щяха да енцистират — нещо, което никога не биха направили в свински корем. После щяха да се придвижат, да проникнат през мембраната на тънкото черво и да се понесат в кръвоносната система, да се хранят с местни нутриенти — да ги изсмукват през динамична осмозна клетъчна мембрана, и само за седмица да станат големи колкото песъчинки.

Щом заплуваха в извънклетъчните течности в търсене на мека тъкан, създанията щяха да се придвижат навън — към места като външната камера на окото и очната ябълка щеше да ги предпазва от унищожителните бели кръвни телца. Често проникваха по тъмната мозъчна течност дълбоко в мозъка — или още по-нататък, внимателно настанявайки се в меките гънки на самата мозъчна кора.

Те бяха създания на случайността и щяха да се задоволят с по-неблагоприятни условия като кожата, дясната сърдечна камера, плътната и гъбеста белодробна тъкан и понякога с мрачните кътчета на коремната кухина.

Разбира се, тялото щеше да се опита да се защити, като прати орди лимфоцити да атакуват врага, но растящата киста щеше да измами организма да я приеме като безвредна и така да остане незабелязана от различните елементи на имунната система.

И всички кисти безжалостно щяха да растат. Отначало малки, после по-големи, колкото грахово зърно, сетне колкото грозде, слива, праскова и портокал, за да достигнат размерите и формата на хидропонен домат албинос, на какъвто обикновено приличаха щом патоанатомът ги изрежеше от трупа.

Ако се съдеше по броя на ежедневно снасяните яйца, любимото създание на Теди вече бе съвсем зряло. Той прекрасно се грижеше за любимата си, но тя все пак беше опасна.

Камерон взе чаша от отличното мерло, което бе отворил. Дали беше настъпил моментът да се сбогуват? Теди погледна към лекарството. Трябваше ли вече да изпие хапчето? Чудотворното средство почти незабавно щеше да започне да разтваря твърдата глава на тенията — да убие майката, да убие любимата, жена и мъж в едно, но не и него.

Той търколи хапчето по дланта си. Само малко гадене, навярно и диария. Днес щеше да вечеря с пъдпъдък. Не, щеше да изпие хапчето утре, след като събереше още триста яйца.

И така, тенията, Taenia solium, щеше да умре, без да осъзнае смъртта си, както не бе осъзнавала и живота си, пожертвана за най-великата кауза…

 

 

Моментът беше отлично избран. Теди се готвеше да направи следващия си ход. Последната седмица на август адвокатите винаги се събираха в скъпия курорт Ландс Енд, скрит сред останките от огромна гора — сега превърната в игрища за голф, междущатски магистрали и открити мини — която някога се бе простирала на стотици километри в Западна Вирджиния, Тенеси и Кентъки.

Пътят от Линчбърг бе почти приятен. Гледката беше великолепна. Преди години хората бяха пътували дотам с влак или конски каруци. Имаше само две причини да посещават Ландс Енд. Здравето и голфът.

С отлично поддържаните си морави и превъзходна храна, курортът открай време бе място за професионални срещи на богаташи, играчи на голф, зъболекари, хирурзи и адвокати.

Този път адвокатите се събираха, за да обсъдят успехите си в прехвърлянето на средства за освободени от данъци институции. Работата им достигаше кулминация в последния делничен ден преди 15 август. Тогава официално изтичаше автоматичната отсрочка, която данъчната служба позволяваше на всеки данъкоплатец. Тъй като даренията се определяха от фиксираните в закона граници за размера на дарената сума, тръстовете, богаташите и инвеститорите неизбежно изчакваха до последния момент, за да напишат възможно най-големия чек за любимата си благотворителна дейност.

Съвсем естествено даренията за по-консервативните църкви бяха значителни и адвокатите, участвали в тези трансакции, често получаваха като възнаграждение процент от цялата сума. Щом започнеше лятото, настъпваше празник за онези от тях, които представляваха многобройните благотворителни организации, на практика ръководещи икономиката на някои южни щати. Също като колегите си от фондациите и инвеститорските фирми, те винаги избираха Ландс Енд. Заради голфа. И храната. Те обичаха да ядат повече от всичко на света.

Съставена главно от мъже, тази група участваше в трансфер на 6.8 млрд. долара годишно в касите на хиляди малки църкви и синагоги. Малки църкви и синагоги с прекрасни малки поземлени имоти и инвестиционни портфейли.

Натоварен със скъпоценния си товар и в подходяща униформа, на обяд Теди спокойно се смеси с цветарите и сервитьорите. Наблюдаваше адвокатите, които се изправяха от масите си до заоблените прозорци на слънчевата Зала с колоните и за кой ли път отиваха да си напълнят чиниите.

Камерон — с радост приет като нова работна ръка — разчистваше съдовете и подреждаше нови прибори. Храната беше изключителна. Той бе просто един от персонала, който носеше подноси с пушена пъстърва, диви фазани, планини от печени пъдпъдъци и прекрасни цветя.

Както и на обяд, на вечеря цветята за последен път се освежаваха с вода точно преди да влязат гостите. Теди надлежно пръскаше лилии и рози, момини сълзи и папрати. Отделни капки, разбира се, падаха наоколо по приборите, широките чинии, ножовете, водните чаши, салатите, салфетките и менютата.

Гостите запристигаха и започнаха да разчупват хляба, да го мажат с масло, да си наливат вода и да похапват от салатата.

Всички пируваха и цареше всеобщо веселие. Когато първият от ораторите се изправи, за да се обърне към публиката, всички в залата бяха преизпълнени със задоволство от храната и финансовите си успехи.

Първият оратор бе старият приятел на Камерон Уилям Пусър и Теди стъписано забеляза, че адвокатът се е появил към края на вечерята и не е хапнал нищичко. Този скапан кучи син нямаше право на избавление. Е, Камерон се успокои, че винаги има следващ път. От вратата на кухнята видя как Пусър се изправя и се обръща към събратята си.

— Господа, тази вечер ме помолиха да говоря за това как медиите възприемат американските адвокати. Аз отклоних тази молба… Вместо това обаче ще ви кажа как се възприема професията ви от човек, много по-квалифициран от мен…

Тъй като Мисията му беше изпълнена и знаеше за какво ще стане дума в речта, Камерон незабелязано си тръгна, възбуден от мисълта колко различна ще е тази година за толкова много скакалци.

И сега Теди отвори нов файл за Осмата чума. Повече от всичко обичаше тези разкази — своите възстановки на предсмъртните сцени. Знаеше, че Брин ще остане очарован. Основаваше ги на действителни събития, научени от местните хора. Когато се представеше като репортер от вестник като „Стар“, местните винаги се разбъбряха.

 

 

Събота, 22 август

Шърман, Кънектикът

15:45 ч.

В хубави почивни дни скутерите, порещи спокойните води на Кендълуд, можеха да се чуят още преди осем сутринта. Най-масово разпространеният спорт сред летовниците, чиито вили се издигаха по бреговете на езерото, беше да хвърчат наоколо като луди с двуместни лодки.

Една от най-бързите от тях принадлежеше на адвокат на име Ед Ривърс. В неговата фирма „Смитсън и Ривърс“ работеха седемнайсет младши партньори и заедно със стария господин Смитсън кантората печелеше 44 милиона долара годишно. Когато Ривърс се ожени за дъщерята на Смитсън, четирима епископи им бяха предложили да ги венчаят.

Ед Ривърс беше почти съвсем предвидим човек и клиентите му смятаха това за достойнство. Той осигуряваше на църквите ежегодни дарения и препоръките го бяха направили достатъчно богат и влиятелен, за да присъства на годишната среща в Ландс Енд. Хонорарите му позволяваха да се наслаждава на гребането.

Ед и семейството му идваха на Кендълуд още откакто той следваше в Корнел. Големият му мощен скутер приличаше на осъществената мечта на лошо момче да има най-бързата лодка в езерото.

Шумът тормозеше някои хора, но те не се оплакваха, защото Ед беше известен човек. Винаги организираше фойерверки. На няколко пъти всяко лято вдигаше партита с гости от града и позволяваше на неопитните моряци да управляват увеселителното му корабче — построено по поръчка, дълго петнайсет метра и притежаващо всички удобства на апартамент в хотел „Интерконтинентал“ плюс просторна задна палуба с навес, от която гостите можеха да наблюдават как той пори езерото със скутера си, носещ името „Ангелски дъх“.

Ед беше добър моряк — бе завършил курс във Флорида и имаше в актива си три пътувания до Бахамските острови.

Този следобед, докато правеше бавен завой покрай корабчето, Ривърс можеше да види как барманът приготвя „Блъди Мери“ на палубата. Той наду двата двигателя, за секунди вдигна шейсет километра и се понесе по езерото, вдигайки след себе си триметрова следа от пръски. Когато се отдалечи на неколкостотин метра, адвокатът превключи на по-ниска скорост, за да завие, и остави скутера да се движи странично. Езерото зад него изглеждаше гладко като огледало. Този път реши да мине съвсем близо до корабчето и да поразлюлее хлапетата.

Когато зави, Ед усети слабо парене в ъгълчетата на очите си. После по бузите му като че ли премина електрически ток. Той разтърси глава и разтри тила си. Изведнъж зад лявото око го прониза странна болка.

Ривърс започна да масажира слепоочията си с пръсти, почувства се по-добре, намести очилата си, зави към корабчето и наду двигателите.

Лъскавият скутер полетя напред. Водата бе съвършена и корабчето се приближаваше с над сто километра в час.

Ед се чувстваше чудесно.

Синьо небе, бърза лодка, страхотни хора… Какъв живот! Той отметна глава и погледна нагоре. Внезапно тройният нерв от дясната страна на лицето му се сгърчи от ужасна болка като от допир до електрически кабел.

Скоро след срещата в Ландс Енд във вътрешността на мозъка му беше започнало да се развива живо създание. Кистата бавно се уголемяваше и се промушваше през всяко отверстие, което успееше да открие. А такива имаше много. Организмът неизбежно се изду до такава степен, че притисна мозъка към черепа му и предизвика смазващата болка.

Ривърс рязко зави надясно и неволно вдигна дясната си ръка към лицето си. Следващият пристъп му попречи да посегне към дроселите. Ед се вкопчи в руля с лявата си ръка. Накрая болката стихна и му позволи да дръпне лостовете назад.

Когато започна да намалява скоростта, гостите на корабчето забелязаха, че притиска длан към бузата си, взеха си чашите и застанаха на перилата. Той им махна… но когато понечи да превключи на още по-ниска скорост, го удари третата парализираща мълния. Този път адвокатът рязко вдигна ръка, маншетът на якето му закачи десния дросел и го премести силно напред. Двигателите изреваха и скутерът внезапно оживя.

Стиснал руля с лявата си длан, Ед неволно го завъртя наляво. Четиритонната лодка от фибростъкло полетя напред, за секунди набра шейсет километра в час и се понесе право към корабчето.

В момента на сблъсъка загинаха двама души. Скутерът се вряза в корпуса и един млад адвокат, който се намираше в каютата си, със собствените си очи видя как витлата насичат крака му на безброй парчета. По-късно се наложи изцяло да го ампутират в болницата в Данбъри.

Паразитът, който отнемаше живота на Ед Ривърс, продължи да убива още хора на сушата: скутерът проби целия корпус на корабчето и прелетя през двайсет и петте метра до брега, изскочи от водата и се заби в една стара алуминиева каравана. Лодката и автомобилът избухнаха в пламъци. Караваната изгоря напълно, като отне живота на цяло семейство от Ийст Ориндж. Доброволците от Уорън успяха да докарат пожарна кола едва след четирийсет минути. Дотогава не бе останало почти нищо. Трупът на Ед беше целият обгорял.

Отначало никой нямаше представа какво точно се е случило. Броят на заведените съдебни дела принуди семейството на адвоката да се съгласи на аутопсия.

Патоанатомът разряза мозъка на Ривърс и видя десетки пихтиести кисти. Видя устите им. Те се движеха. Все още бяха живи и пулсираха под мембранните си обвивки като ембриони, каквито, разбира се, бяха… 

 

 

Събота, 29 август

Окръг Бъргън, Ню Джърси

Само седмица след странната и трагична смърт на Ед Ривърс Ричард и Една Рубин имаха изложение пред Съвета на старейшините и главния равин като официални инвестиционни представители на повече от 75 хиляди евреи от окръг Бъргън.

Ричард и Една отлично знаеха, че синагогите в окръга притежават повече пари за инвестиране, отколкото много държавици по света, и че техните училища се издигат в прекрасните имения на Робър Барънс. Домовете на евреите, всички близо до синагогата, бяха еднакво красиви, добре поддържани и скъпи.

Ричард и Една все още не бяха готови за Енгълуд и живееха по-скромно в Лиония заедно със сина и дъщеря си. Когато се спускаха надолу по хълма, за да отидат на срещата, те минаха покрай Станфордските имения и си обещаха, че някой ден ще се преместят тук.

Срещата им с равина и агента на недвижими имоти започна точно навреме и изложението мина добре. Всички изглеждаха доволни от информацията на Една за пренасочването на пенсионните фондове — идея, за която научиха в Ландс Енд, присъствайки като едни от малкото поканени евреи — и за възстановяването на някои имоти.

Сега за незабавното превеждане на парите трябваше само да бъдат подписани пълномощните документи, приложени към тръстовите договори на синагогата. Това означаваше хонорар от 75 хиляди долара за семейство Рубин. Когато си тръгнаха, въпросът изглеждаше уреден. Двайсет и пет минути по-късно те се върнаха в офиса си, като минаха покрай някои от най-красивите къщи. Една възторжено си набеляза коя от тях ще купят. Тази сделка щеше да промени всичко.

Ричард, от друга страна, не изпитваше никакъв възторг. Измъчваше го същото пулсиращо главоболие, от което страдаше вече цяла седмица. Жена му постоянно му разтриваше слепоочията и му напомняше, че винаги го боли глава, когато работи прекалено много, и че подготовката на офертата е изтощила и двамата. Но не можеше да отрече тъмните сенки по бузите му и тежките торбички под очите му. Забеляза ги дори дъщеря им.

Когато отби от Лъмойн авеню и паркира в служебния гараж, той отпусна глава върху волана. Една протегна ръка, започна да разтрива схванатия му тил и това незабавно го отпусна. Ричард я целуна. Чувстваше се много по-добре. Всъщност достатъчно добре, за да се върне на работа.

От приемната, в която работеше вечно засмяна луничава червенокоска с британски акцент, се разкриваше прекрасна гледка на изток към Манхатън и към величествените скали над Хъдсън. Зад дълга стъклена стена се трудеха единайсет адвокати, заемащи малките помещения около офиса на Ричард и Една.

Двамата отидоха направо в кабинета на Ричард. Той вдигна телефонната слушалка, за да позвъни в банката с намерението да прехвърли фондовете още този следобед. В този момент болката го връхлетя по-силно от всякога. Ричард си помисли, че ще падне, и се вкопчи в ръба на бюрото. Тъкмо се канеше да извика, когато всичко премина. Адвокатът дълбоко си пое дъх и когато централата отговори, успя да поиска кредитния отдел.

Докато чакаше да го свържат, с ужас осъзна, че полудява.

Чуваше в главата си пронизително пищене.

Не можеше да се овладее.

Удар ли получаваше?

Кънтежът. Болката. Кънтежът.

Нуждаеше се от помощ. Опита се да направи нещо. Да отиде в болницата. Да спре болката. Но вместо това само затвори слушалката и застана като вцепенен.

Една загрижено наклони глава към него, но той не й обърна внимание.

— Никой ли нямаше? — попита тя, но Ричард вече не можеше да я чуе.

Опитваше се да й каже да повика линейка, но нещо в мозъка му просто не позволяваше на думите да се оформят.

Късаха се вериги.

Престанаха да се образуват спомени.

Нямаше достъп до старите.

Изгуби мисъл и дар слово и сигналите, които циркулираха в главата му, нямаха връзка и смисъл, защото вече не се обработваха от съответната част на мозъка.

Сега в предния дял на мозъка му плуваха десетки издути кисти и стигаха до онзи участък от кората, който контролираше сетивните възприятия. Някои вече бяха започнали да променят предаването на слухови сигнали от областта на Брока в „текущите информационни пространства“.

Появяваха се отдавна забравени мисли, изскочили по директна заповед на глас, който сякаш идваше едновременно от стари черно-бели филми и от самия Ричард. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше ролята, която е предопределен да изиграе.

Той скочи, сграбчи Една за шията, сключи пръсти на гърлото й и с всички сили започна да стиска.

— Курва! Йезавел!^[1] — крещеше Ричард, докато я душеше.

Тя умря след по-малко от две минути.

Странно, и двата дяла на опустошения му мозък като че ли го поздравяваха, че е убил жена си. Стори му се, че чува аплодисменти. През стъклената преграда можеше да види ужасените лица на другите адвокати, както и една от секретарките, привлекателна преждевременно побеляла четирийсетинагодишна жена, която звънеше по телефона, несъмнено в полицията.

Ричард изскочи от офиса, отиде при нея, стисна я за шията и се развика:

— Йезавел! Курва! Вавилонска уличница! — Шийните й прешлени с изпукване се строшиха.

След като остави безжизненото й тяло да се свлече на земята, той се завъртя към другите, вдигна ръце към челото си, закрещя и се стовари по гръб.

Скоро пристигна полицията и бърза помощ, отнесоха труповете и откараха изпадналия в полубезсъзнание Ричард в болницата. Всички в кантората бяха единодушни, че е получил някаква криза, навярно удар.

Той почина същата вечер.

При аутопсията откриха кисти из целия му мозък. Тъй като в случая участваше полицията, направиха аутопсия и на двете убити жени. При секретарката не регистрираха нищо необичайно, но за Една изобщо не можеше да се каже същото.

Патологът смяташе, че ако Ричард не й е строшил шията, в най-добрия случай са й оставали само няколко седмици живот. Десният й бял дроб бе пълен с лъскави кисти, големи почти колкото бебешка глава. Когато се пръснеха, те щяха почти мигновено да я убият…

 

 

Понеделник, 31 август

Боулдър, Колорадо

14:00 ч.

Дванайсет години по-рано произхождащата от ирландско потекло Шийла Уудс се беше омъжила за Дан Хамър, адвокат, лютеран и мъж, с когото никога не би трябвало да се среща. Ужасните им кавги се редуваха с периоди на ледено мълчание. Двамата не само се радваха, когато не бяха заедно — те копнееха за тези моменти. Шийла се бе погрижила да запази моминското си име — предвидлива постъпка, тъй като бракът им окончателно се разпадаше.

Когато Дан се връщаше в Боулдър от дело или конференция като онази в Ландс Енд, съпрузите обсъждаха грижите за деветгодишния им син Джошуа, предстоящата си раздяла или кой е виновен за нея. Започваха да осъзнават, че докато бракът им е бил временен, разводът ще е завинаги.

Дан общо взето се смяташе за добър човек, но други не мислеха така. През седемдесетте години завършилият харвардския юридически факултет Хамър беше попаднал на документите, подписани при създаването на индианските резервати по източните склонове на Скалистите планини. Прекара години в ровене, постоянни пътувания до Вашингтон и накрая на практика се пренесе в подземията на Националния архив. Когато свърши, индианците вече не се наричаха така. Наричаха се богаташи.

Той оспорваше права върху нефтени находища, медни рудници, водни запаси, като се позоваваше на забравени документи — всичко това бързо се превръщаше в богатство, докато Хамър водеше дела срещу федералното правителство от страна на племената.

Отначало институциите го мразеха, но след време, също като всеки добър Робин Худ, той започна да взима от богатите, като продължаваше да дава на бедните. Клиентелата му включваше различни фирми, църкви и индиански племена. Вече доста заможен, Хамър водеше бляскав начин на живот. Разводът щеше да е неприятен.

Пристигнал в града, за да заведе сина си за една седмица в Аспен, Дан настоя да се срещне с Шийла на новото денвърско летище въпреки дългия път от Боулдър и проблемите, които имаше със зрението. Може би перде? Тя с готовност се съгласи — само и само да не го допусне в дома си.

Самолетът му закъсня. Шийла беше пратила Джош на щанда за видеокасети, когато видя Дан да се спуска с ескалатора. Носеше каубойски ботуши и шапка. Той я забеляза и енергично размаха шапка. Пътниците наоколо го загледаха. Винаги привличаше вниманието. На Шийла й се искаше да е мъртъв.

Внезапно, въпреки разстоянието, тя видя, че от носа му потича кръв. При това силно.

Макар че Дан не го знаеше, голяма киста бе пробила етмоидния синус над дясната му ноздра. Кръвотечението беше достатъчно силно, за да го стресне и да го накара да изпусне шапката си. Той силно кихна и струята кръв оплиска жената на стъпалото под него. По палтото, ръката й и парапета на ескалатора пръснаха кръгли червени капки.

Дан изпитваше ужасна болка зад очите. Кихането бе помогнало на други кисти, проникнали дълбоко в мозъка му, да си пробият път навън. Той се опита да спре кръвта с пръсти, но нова струя шурна право в лицето на жената, която се беше завъртяла към него. Тя изпищя, толкова ужасена от гледката, че отстъпи назад, за да избяга. Кракът й пропадна във въздуха и жената изгуби равновесие, размаха ръце и размаза кръвта по парапета.

Докато падаше, главата й се блъсна в жената точно под нея и двете заедно полетяха надолу. Болката накара Дан да се строполи на колене. Жените задръстиха движението и един от пътниците настъпи ръката на първата. Тя отново извика и почти незабавно се появиха хората от охраната с извадени пистолети. Накрая някой се сети да изключи ескалатора.

Самият Хамър почти крещеше. И изведнъж болката внезапно изчезна. Той понечи да се изправи, но от лявата му ноздра потече светлорозова течност — много по-гъста от чистата кръв — и го накара да се задави. После и тя спря.

Виеше му се свят, зрението му беше замъглено и го болеше глава. Но все пак се чувстваше много по-добре, отколкото докато в черепа му бяха танцували адски огньове. Бе погледнал в огнена пещ — човек не можеше да си представи по-ужасно физическо мъчение. Не искаше никога повече да изпитва такова нещо.

Дан се мъчеше да запази хладнокръвие и когато най-после пристигна помощ, той се опита да обясни на санитарката, че не вижда добре. Тя кимаше, после включи офталмоскопа си и погледна очите му.

Светлината минаваше нормално през тъмния център на ириса му, но вместо да проникне през лещата и да падне върху ретината му, тя се фокусираше върху обвивка на яйце — полупрозрачна мембрана, изпълваща пространството зад лещите, малка, едва забележима торбичка с течност, която замъгляваше зрението му.

Санитарката усили лъча, разгледа предната камера и през прозрачната стена на капсулата видя глави на малки паразити. Онези, които още не се бяха излюпили. Имаха миниатюрни кукички. Малки кръгли усти. Движеха се…

Жената отскочи, сякаш я бяха зашлевили. От този момент винаги щом погледнеше в нечии очи, си спомняше за този случай.

Дежурната лекарка в спешното отделение на денвърската болница се съгласи, че никога не е виждала такова нещо, и повика завеждащия. Двамата се консултираха и незабавно се свързаха с ЦКЗ за съвет. Тези създания бяха живи и плуваха в камерата на окото като бели делфинчета.

И само след часове желанието на Шийла Уудс се изпълни: Дан Хамър беше мъртъв.

 

 

Теди четеше разказа си за скакалците и ужасната смърт. Още преди месеци бе готов да започне работа по Деветата чума — мракът, който щеше да трае три дни.