Джон Мар, Джон Болдуин
Единадесетата чума (25)

23.

Неделя, 4 октомври

19:00 ч.

След като напусна тайната си лаборатория, Камерон внимателно мина с буса си по Второ авеню и влезе в Куинс по моста над Петдесет и девета улица. Точно в определеното време се върна обратно покрай реката през разбития портал на запуснат хлебозавод. Бе разигравал всичките си действия много пъти. Заобиколи разпадащите се товарни рампи, и спря до стоманената преграда край водата. Изключи двигателя и спусна прозореца. Мъглата се вдигаше и откъм Ийст Ривър пълзеше есенна влага. Теди виждаше фонтана Андръс, ясно очертан на фона на светлините от комплекса на ООН. Покритата с пяна вода течеше на север в тесния канал. Течението носеше всевъзможни боклуци. На това място Ийст Ривър беше широка само осемстотин метра — единственото, което го разделяше от двумилионното население на Манхатън Айланд. Лодката му се поклащаше на вълните, здраво завързана на вълнолома. Той си погледна часовника. Приливът бе точно според плана — скоро щеше да достигне най-високата си точка и той можеше да започне с товаренето.

Камерон знаеше, че никога вече няма да се върне в лабораторията си и беше копирал файловете от компютъра си на CD-ROM, дублирайки всички биографични материали, формули, кодове, патенти, номера на банкови сметки, схеми, снимки, лабораторни тестове и библиографии, делото на целия си живот. Бе качил и някои файлове, които искаше Брин и ФБР да открият на нов харддиск. После отнесе стария до аварийния изход, поля го със спирт и го запали. Всичките му постижения и всичко онова, което го правеше такъв, какъвто е, бяха на два компактдиска.

Докато седеше в буса в очакване на прилива, Теди включи лаптопа си, набра паролата на клетъчния си телефон, влезе в Интернет, после и в мрежата си в лабораторията и активира камерите над монитора. Нищо необичайно. Той се отпусна. Знаеше, че вече са близо. Едва не се беше засмял гласно, когато Брин го подмина в „Метрополитън“. С растяща възбуда пусна записите от наблюдателната система. На екрана на лаптопа ясно се виждаше вътрешността на лабораторията. Дигиталната камера там на всеки петнайсет минути заснемаше манхатънския апартамент, записваше образите и му ги пращаше. Тъй като връзката с Интернет бе установена чрез мобилния му телефон, нямаше начин полицията да го открие.

С нетърпение очакваше да види Джак Брин. Ако предположенията му се окажеха верни, вирусологът можеше да се появи в лабораторията всеки момент. Навярно Теди даже щеше да види как Брин и Хъбърд четат описанията на великите му подвизи. Докато търпеливо чакаше да направи следващата си крачка към величието, вдъхновен от всичките чуми, Камерон вкара компактдиска в лаптопа и прегледа файловете. Накрая стигна до пролога към автобиографията си, черновата на отровните думи, които беше използвал, за да опише живота си, да го очертае, да го обясни и възвеличи. Сега щеше да го прочете отново, може би за последен път. Надяваше се, че въпреки всичко може да получи за него Нобелова награда. Чакаше избраният файл да се появи на екрана и се наслаждаваше на дъха на реката. Един голям влекач напрягаше дизеловия си двигател и теглеше шлеп срещу течението. О, Ню Йорк винаги бе в движение. Теди се усмихна и започна да чете автобиографията си.

 

 

Пролог

Казват, че геният на великите хора се дължал на техните маши. Тиодор Греъм Камерон не е изключение от това правило. Кой знае какъв можеше да стане, ако не беше религиозната лицемерка, направила си труда да го роди — само за да го бие, гори и унижава поради причини, озадачавали го като малък и лишили го от мъжественост като възрастен. Тя го мразеше, наричаше красотата му „дяволска“ („Луцифер е бил златен като слънцето — също като теб, Тиодор!“). Принуждаваше го всеки ден да учи по една глава от Библията, наказваше го за всяка грешка, събличаше го и му четеше текста, докато той не го научеше наизуст. Караше го да стои гол, докато не го запомнеше. Винаги го биеше с колан за дребните пропуски, а за по сериозните запазваше мивката. На тригодишна възраст той вече знаеше наизуст всички псалми. Нямаше как, защото иначе тя щеше да държи лицето му под вода, докато умре. Дори като по-голям, когато не си знаеше урока, майка му му нареждаше да се съблече за наказание. Подиграваше му се за обезобразените му длани и тялото му. Когато порасна и започна да се пипа, тя го гореше, за да го накара да престане, присмиваше се на големия му пенис. За да оцелее, той блуждаеше в света на мечтите си, на амбициите си, където нямаше опасност да проникнат нито злобните й ръце, нито болезнените удари с пръчка, нито ютията. Защото тя стигна прекалено далече. Отначало превръзките означаваха, че няма да се пипа, но после се появиха мехури, инфекции и накрая върху инфекциите имаше нови изгаряния. Тогава настъпи моментът, в който майка му разбра, че трябва да го заведе на лекар и че ще се наложи да скрие белезите по пръстите му. Знаеше, че лекарите ще ги видят, и затова включи фурната, остави я да се загрее докрай и го повика в кухнята. Докато отваряше фурната, госпожа Камерон се молеше. А после го сграбчи за китките и го притегли към вратичката. Притисна дланите му към нажежената стомана и превърна всичките му изгаряния в едно. Той запомни думите й през целия си живот. Каза му, че го правела заради Господ, крещеше, че Бог не искал той да злоупотребява със себе си, и се кълнеше, че щяла да се погрижи никога повече да не го прави. Теди усети миризмата на собствената си изгаряща плът, но припадна преди да успее да извика. Беше на единайсет и никога повече не се докосна. Никога не можеше да получи и оргазъм, освен ако не измъчваше и убиваше животинчета или не извършваше още по-ужасни опустошения. И никога не намираше покой, освен в мечтите си. Винаги мечтаеше за две неща в живота, които искаше да постигне.

Първо, искаше да стане актьор. Знаеше, че е добър в преструването. През цялото време в училище се преструваше, че майка му е вдовица на застрахователен директор. Преструваше се, че е добра майка, само малко строга, поради което не можел да се сприятелява като другите деца — трябвало да се прибира направо вкъщи и да е „мъжът в семейството“. Преструваше се също, че се смее, когато някой се пошегуваше, и се държеше мило, когато го устройваше. Да, от него би станал добър актьор.

Но майка му мразеше театъра и бе една от онези, които все още смятаха, че актьорите не трябва да се погребват в осветена земя. Тя знаеше, че дяволът е в него и че този дявол се храни с удоволствия. Така че никакви училищни игри. Никакво кино. Никаква телевизия.

Второто нещо, което Теди Камерон искаше да стане, беше или учен, или лекар, особено специалист по пълзящи земни гадинки — те го привличаха откакто се помнеше. Майка му не вярваше нито в еволюцията, нито в науката и едва се съгласяваше да ходи на доктор. Когато й каза, че се интересува от медицина, тя поомекна. Позволи му да ходи в библиотеката, където Теди прекарваше дни, после години в изучаване не на лекуването, а на смъртта — токсини и отрови. Водеше си бележки, които майка му никога не виждаше, правеше експерименти в старата барака в края на имението им, където тя никога не влизаше.

Когато завърши пръв по успех гимназия и получи пълна стипендия за „Корнел“, той имаше повече познания по токсикология, отколкото повечето от преподавателите му.

По време на обучението му в Итака майка му живееше ту в Калифорния, ту във фермата в Западна Вирджиния, където държеше конете си, достатъчно надалеч, смяташе той, за да не може да продължава да го измъчва. Но не се оказа така. Като че ли я носеше в главата си, глава, кънтяща от мъки и проклятия, въпреки разстоянието. Писмата й, всъщност по-скоро религиозни трактати, обгаряха обезобразените му длани. Истеричните й телефонни обаждания го разболяваха физически. Той й връщаше писмата неразпечатани и я молеше да не му пише и да не му се обажда, но майка му упорстваше — това беше неговото наказание, че я е напуснал.

И именно тогава му хрумна: макар че майка му смяташе него за дяволско изчадие, за ученик на Онан, всъщност тъкмо тя бе прокълнатата и тъкмо тя заслужаваше наказание. Накрая, още докато следваше, Теди се отправи на отдавна отлаганото пътуване до дома си, привидно за да се помирят.

Блудният син се завърна. Той я прегърна, отиде заедно с нея на служба в черквата и дори й купи няколко редки красиви рибки за аквариума, единствената й страст, освен конете и Библията. Първата нощ, докато тя спеше, Камерон се промъкна на долния етаж и с божествена наслада капна една-две капки от безцветния токсин ciguatera, който беше извлякъл от два килограма червена мексиканска риба и бе донесъл специално за случая.

На другата сутрин го събудиха писъците й. Знаеше какво е открила. Той спокойно отиде в банята и се погледна в огледалото — гол, както майка му винаги настояваше. Завъртя кранчето, напълни мивката и еякулира, без да се докосва.

— Виж, мамо — гласно каза Теди на отражението си, — дори не се пипам… — После слезе долу при нея.

Като се преструваше на озадачен също колкото нея, той започна да я успокоява. После дойде време да си тръгва. Умираше от глад и на път за летището се отби в една закусвалня и си поръча бекон, яйца, палачинки и кафе, достатъчни за двама души. Наслаждаваше се на всяка хапка.

Изтекоха два месеца, без двамата да разменят нито дума. После неочаквано му позвъниха от Калифорния. Майка му бе починала от инфаркт на миокарда. Теди се надяваше, че всъщност смъртта на рибките е разбила сърцето й. Макар че парите му дойдоха като дар от небето, Теди съжаляваше, че не е доживяла, за да умре от срам от онова, което замисляше нейното момченце.

Нямаше нужда майка му да му казва, че е различен — винаги го бе знаел, но по-скоро се смяташе за „изключителен“. Разбира се: доказваше го фактът, че Бог го е избрал за Мисиите. Светът го възприемаше като срамежлив, извънредно интелигентен самотник, красив, но затворен. Всъщност малцина разбираха колко е затворен. Той беше човек с малко, но пламенни страсти, сред които не се нареждаше романтичната любов. Проявяваше страст към работата си, към онзи принос, с който щяха да го запомнят.

От началото на Мисиите, откакто за пръв път беше чул Гласа, той водеше подробни записки за постиженията си. Неговият принос към историята щеше да е поразителен и Теди искаше накрая светът да научи за него.

 

 

Той спря да чете, убеден, че точно е описал майка си. Съсредоточи се — бе говорил за причината за своята лудост, за отровната си майка и значи трябваше да се обърне към природата на самите отрови: защо го бяха привлекли, защо се беше превърнал в учения, който беше, и как се бе заразил. Между гения и лудия съществува такава връзка, че само онзи, който е изпитал и двете, би могъл да се надява да ги обясни. Оттук и необходимостта да се съсредоточи. Оттук и сегашната му работа, работата, която щеше да документира, обясни, предвиди и да овладее чрез нея не само лудостта или рака, а и Божествеността…

Теди вдигна поглед от екрана. Беше чул нещо. Притвори капака на лаптопа така, че светлината да не се вижда отвън. Не забеляза нищо друго, освен надигащия се прилив, не чу нищо друго, освен звуците на града. Отново отвори лаптопа и установи връзка с камерите в лабораторията, огледа стаите, не видя нищо и доволен изключи връзката. Отново се върна към записките си и продължи да чете, прехвърли Първа глава и стигна до Втора.

 

 

II

Трагичният факт в живота на доктор Камерон, както и на всички други, е, че в наше време важните медицински открития се пазят в тайна от обществото поради алчност, догматизъм и глупост. Галилей отлично е разбирал всичко това, Тиодор Греъм Камерон също. Поради фанатизма си научният свят никога нямаше да научи за Теста на Камерон. Един от най-великите и в същото време най-малко известни токсиколози на света, доктор Тиодор Р. Камерон прекара по-голямата част от живота си в проучване на органичните токсини по земното кълбо. Доктор Камерон се посвети на тази задача, защото знаеше, че фундаменталните двигатели на смъртта крият тайната на живота.

Доктор Камерон разработи тест, съчетаващ великата прозорливост на наблюденията на сър Александър Флеминг върху унищожаването на бактериите от пеницилиновата плесен и откритието на Брус Еймз, че простите петрита могат да се използват за откриване на предизвикващи рак агенти. Тестът на Камерон, както обичаше да го нарича създателят му, също използваше петри, но позволяваше бързо наблюдение на огромен диапазон обикновени агенти, за да се прецени техният антибактериален и антиканцерогенен потенциал.

С този тест Камерон систематично изследваше десетки отрови на насекоми и влечуги, обработваше хиляди образци почва, изолираше бактериални и дори плесенни токсини, които спираха инфекциите и дори, вярваше той, развитието на злокачествени клетки. След седемнайсет години на неуспехи доктор Камерон проникна в Третото царство на бактериалните химери и грифони: фитопланктона и алгите.

Именно Камерон пръв предположи, че фитопланктонът ще е най-ефикасен и силен от всички образуващи токсини видове. Наистина токсичният фитопланктон като червената вълна, Pyrudinium bahamese, образуваше вещества, които спокойно можеха да убият малки риби. Странно, по-големите хищни риби, които изяждаха малките, не умираха. Те натрупваха токсините в мускулите си, също както дървесните жаби ядяха отровни насекоми и концентрираха силните отрови в кожните си жлези, като запазваха и дори увеличаваха ефикасността им. И рибите, и дървесните жаби използваха токсините за своя защита.

Друг вид фитопланктон убиваше бактериите. Камерон смяташе, че тези токсини могат да се превърнат в съвсем нов клас антибиотици — безопасни имунопотискащи агенти за лечение на рак, левкемия и още много други болести.

И почти неизбежно, след близо две десетилетия опити, той откри точно такъв естествен фитотоксин в алгите. Той не беше токсичен за нормалните клетки, но убиваше широк спектър от бактерии и химическата му структура бе неизвестна.

Когато неохотно повери субкултурата на спонсорите си от Християнския съвет, те го увериха, че ще дадат откритието му на фармацевтичните компании и че дори ще лобират за държавно финансиране. Камерон очакваше неоспорим патент, ръководна длъжност, борсови възможности, номинация за наградата Ласкер, навярно няколко години по-късно и Нобелова награда. Той каза на жена си, че скоро ще имат всичко — много пари и слава. И после, когато един ден отиде в лабораторията си, откри, че е заключена.

И тогава всичко се срути — къщичка от карти, съборена от фанатизма и лицемерието. Вече бе свършен човек. Изгуби всичко — жена си, положението си, абсолютно всичко — освен по-голямата част от солидното си наследство, което благоразумно пазеше в банкова сметка на Каймановите острови.

И на мястото на предишната пустота се разгоря огнена омраза, която напираше да се изсипе над света.

 

 

Той прочете думите, които беше написал преди много месеци, и се удиви колко вярно изглежда всичко това с напредването на времето, защото именно познанията му за токсините бяха предложили надежда за света и тъкмо токсичният религиозен догматизъм едва не го беше унищожил. Към токсините — с токсини, напомни си Теди…

И отново се върна към файловете с първите разкази, описанията на първия миг, в който бе осъзнал лудостта си. Винаги го поразяваше фактът, че е изгубил разсъдъка си сред множество хора и че никой друг освен него не го е забелязал. Той продължи да прехвърля дневника си и накрая откри бележките от януари. Януари, само десет месеца след инцидента в ЦКЗ и началото на края. „Вирусът порази Тъкър за по-малко време. Чудя се дали го знае“ — каза си той, докато отваряше файла. После бавно продължи да чете.

 

 

Петък, 2 януари

Денят беше странно топъл за януарски следобед. Но докато температурата навън се покачваше, въздухът в главната аудитория беше студен. Камерон почти трепереше, но не се разсейваше — изнасяше лекция пред колеги токсиколози. И преди бе говорил за отделни моменти от този проблем, но щом започна да описва новото токсично въздействие на видоизменената двойна спирала, изображението сякаш се отдели от екрана на аспектомата, издигна се към тавана и закръжи под решетката на климатичната инсталация.

Той довърши лекцията почти автоматично, дори отговори на шест кратки въпроса и подробно обясни на повечето от колегите си как да подобрят методиката на проучване в лабораториите си. Но през цялото това време разсеяно наблюдаваше двата внушаващи страхопочитание и невидими за другите образа, които се преплитаха над главите на публиката.

Двойната спирала се извиваше, танцуваше във въздуха и изглеждаше съвсем материална и жива, и все пак трябваше да е въображаема, иначе всички присъстващи щяха да реагират. Лекцията завърши успешно и с много взаимни благодарности. Спиралата продължаваше да се движи. И после бавно се превърна в тялото на огромна зелена змия. Камерон започна да изпада в паника и трябваше да излезе от залата, за да подиша чист въздух.

Когато вратите се отвориха, сноп ярки слънчеви лъчи нахлу в мрачно осветената аудитория и той се върна, за да види дали светлината е пронизала змията. Спиралата беше станала страшна и Теди усети, че не е далеч от истерия. Гърдите му се надигаха тежко, трябваше да избяга…

Трябваше да разбере дали лъчите ще унищожат тази… какво? Халюцинация? Божествено видение? То беше още там: змията продължаваше да се извива нагоре. Двойната спирала се разгъваше. Без да откъсва поглед от нея, той с ужас си помисли: „Естествените мутации вече не са от значение. Сега цялата спирала може да се пресъздаде в лабораторията. Цялата ми работа губи смисъл. Как изобщо бих могъл да я възстановя? Как?“.

Изведнъж змията се уви около кадуцей и пред очите му намотките се разделиха.

И когато спиралите се превърнаха в две змии, двата разумни дяла на ума му се разкъсаха. Рационалността и суеверието. С ужасяваща яснота видя, че змиите идват от Великата змия в рая, но сега бяха решили да станат две: първородният грях на враговете му и Божието възмездие.

Именно в този момент осъзна, че трябва да усъвършенства откритията си и да отвърне на удара на враговете си. Чу Гласа и той го изпълни със страшна решителност и непреодолимо разбиране, че всички части от мозайката най-после са застанали по местата си.

— Пусни Моя народ… — чу да цитира Светото писание собственият му глас.

И разсъдъкът му го напусна.

Щом онези идиоти от Християнския съвет вярваха в Библията като в достоверен документ, той можеше да се откаже от цивилизованите средства и да вдигне библейска ръка, за да порази двуличните грешници, които бяха унищожили живота и кариерата му, да ги порази с „огнения змей на израилтяните“.

Той се закле пред себе си с Глас, за който не знаеше, че е негов, и това го уплаши повече от всичко на света. Това бе гласът на непреодолимия инстинкт: за Камерон в този момент и всеки друг път, в който щеше да чува Гласа през остатъка от живота си, това щеше да е Словото на всемогъщия Бог.

Колко странно, помисли си Теди, че Господ се разкрива на човек, крито не вярва в нищо друго, освен в Пустотата. Колко странно и колко прекрасно. Беше предаден от вярващите само за да бъде надарен с най-чистата вяра.

Нечия ръка се пресягаше в пространството между змиите и очите на Камерон.

— Теди, добре ли си?

Камерон сериозно кимна. Знаеше какво да направи. И как да го направи — целия пречистващ ужас.

Гласът му го бе казал съвършено ясно.

 

 

Теди прочете последното изречение. Въпреки хладния въздух бе започнал да се поти. Премери си пулса. Наистина ли беше от дневника, или Гласът отново говореше в него? Неуверен, той няколко пъти дълбоко си пое дъх, отпусна се и изхвърли тези мисли от болния си ум. Гордееше се с това, че повече от всичко останало се е научил на упоритост, затова с удоволствие си спомняше за изпитанията си.

Разнесе се разтърсващ грохот — над реката се понесе хеликоптер. Теди го проследи с усмивка. Знаеше, че щом хеликоптерите продължават да летят, все още не са разкрили плана му. Погледна към Ийст Ривър. По повърхността се гонеха малки вълнички. Скоро щеше да настане моментът отново да се отправи на път, но имаше време да прочете любимата си глава.

 

 

XXIII

Тиодор Камерон обичаше да пътува със самолет. Същността на живота му се изразяваше в пътуване и той с радост посрещаше всяко ново заминаване, всяко пристигане, планирането и обмислянето. Често летеше над Атлантическия и Тихия океан и работата във въздуха му доставяше удоволствие. Също толкова му харесваха кратките пътувания. Всъщност предпочиташе второстепенните пътища, които му позволяваха да прави връзки с местни автобуси, фериботи и влакове.

В миналото му се налагаше да пътува, защото трябваше да обогатява колекциите си. Всяко посещение в дрогерията на някое забутано градче бе упражнение по опознаване на американското общество, което ту го караше да се смее, ту го вбесяваше, ту го заинтригуваше.

Имаше опасност да изгуби багажа си, разбира се, затова винаги пътуваше с малка чанта и пращаше останалото по куриерска служба — образци, книги, дрехи, фотоапарати, аспектомати, куфари, кашони със записки, купчини списания, колекции от проби зърно, диапозитиви, фотоленти и нередактирани статии.

Това бе най-подходящият начин да пренася езотеричния си багаж. В крайна сметка той все още изнасяше над двайсет професионални семинара годишно — пред колеги токсиколози, фармацевтични компании, медицински факултети и представители от няколко научни центъра на Националната научна фондация.

Той беше уважавана фигура в научните кръгове — бе публикувал повече от сто и петдесет често цитирани статии, беше съосновател на престижно медицинско списание и бе открил пет нови биоактивни алкалоида.

Освен това притежаваше една от най-големите в света колекции на органични токсини и събираше всякакви проби: от змии, гущери, дървесни жаби, насекоми, паяци, пера на тропически птици, от усти на птицечовки, сладководна и морска риба, десетки бактерии, различни пъстри алги, десетки видове плесени, слуз, гъби и микроскопични гъбички.

Обясненията му за алфа-1 адренергични антагонистични ефекти на ганглийните никотинови рецептори бяха използвани от колегите му във фармацевтичната промишленост. А проучванията му върху приложението на микотоксините в терапевтиката винаги го вълнуваха. После внезапно и без очевидна причина Камерон престана да говори за работата си. Носеха се слухове, че ЦКЗ създавали строго секретна биолаборатория, говореше се за биологична опасност БЛ-5. Другите токсиколози се чудеха, но всъщност той започна да се променя още преди откровението в Аспен. Зад гърба му неговите колеги го отдаваха на инцидента и уволнението му от ЦКЗ. Бе се повредила центрофуга и Камерон пое цялата отговорност. Беше изложил на опасност лабораторията с работата си върху материал, който нямаше връзка със спонсорираната му програма. За самия него също имаше изключително висок риск от заразяване. Тъкмо това рисковано поведение бележеше целия му живот и в крайна сметка обрече кариерата му в ЦКЗ, а също направи неизбежно предателството на Християнския съвет.

Неговото упорство започна да взима връх още преди инцидента с борнавирусите и много месеци преди първото откровение. Навярно подсъзнателно започваше да се подготвя, защото рязко ограничи броя на лекциите си и увеличи пътуванията, за да разшири колекцията си от токсини. Събираше проби от овощни градини, канавки, пазари за риба, зоопаркове, търгове на добитък, кланици, цветарски магазини, кожухарници, бръснарници — отвсякъде.

Взимаше образци от езера, потоци, резервати, силози, пчелини и африкански блата. Взимаше ги от мухи цеце, комари, черни мухи, яйца на пясъчни мухи, слюнни жлези на конски мухи, черупки на охлюви, слуз от плужеци и люспи от змии. Проучванията го отвеждаха в Заир и Виетнам, на Хаити и в Шри Ланка, в Хималаите. Имаше пръст от моравата на болницата „Фийби“ в Либерия, изпражнения от Института по херпетология в Сао Паоло, гуано от пещерите в Нова Испания и тундрата на Фолкландските острови. Славата му бе увековечена на другия край на земното кълбо — малък връх край огромната планина Брукс на Аляска носеше неговото име. Защо беше ходил там ли? За изпражнения от полярни мечки и микробите, които съдържаха те.

Бе поставил началото на колекцията си от токсини още като студент. Девизът му бе: изследвай всяка щипка пръст, наблюдавай почвата, пълна с микроби. Идеята му беше да събира почвени и фекални образци, да ги анализира и систематично да ги подрежда година след година в тайната си нюйоркска лаборатория.

Но имаше проблем: в какво да съхранява безценните си проби, когато пътуваше? В началото имаше предостатъчно дървени кутийки от кибрит, но когато баровете, хотелите и магазините престанаха да ги раздават безплатно, Камерон разбра, че се нуждае от нещо друго.

Откри отговора в мъжката тоалетна на долнопробен мотел: метален автомат със самохвален надпис „Продават се за предотвратяване на болести“. По онова време вярваше, че мисията му е да предотвратява болестите, и с монетата от двайсет и пет цента в джоба си купи презерватив — първият от хилядите, които щеше да напълни с двайсетграмови проби, взимани от постоянни отбивки от пътя и от безкрайни пътувания в чужбина.

Притежаваше една от най-големите и внушителни колекции от презервативи: „Фоурекс“, „Троуджън“, „Рамзес“, „Спартънс“, дори три редки „Голдън Фезънтс“ в метална кутийка с картинка на керван с камили и араби на фона на фалически кактус, Мики Маус с ушички от Амстердам, дракон от Банкок, червени, сини, даже един, който фосфоресцираше на тъмно. Някои имаха израстъци, по-новите бяха с ребра и резервоарни върхове. Но любимият му презерватив си оставаше старият „Рамзес“ с изображение на египетски пейзаж на кутията, цветни йероглифи и фараон, стиснал в ръка закачливо извит, дълъг до рамото му скиптър. Всички бяха пълни с проби и обозначени с датата и мястото на взимане.

По някое време, винаги си казваше той, щеше да обработи образците за нови видове плесени и да ги анализира, за да установи антибактериалния им потенциал. Щеше да открие нещо абсолютно неизвестно, да го култивира, да усъвършенства вторичния продукт и да го продаде. Негов собствен антибиотик!

Годините бързо се нижеха и това така и не стана, но презервативите си оставаха. От време на време се налагаше да сменя по-старите. Мики Маус изгуби едното си ухо. Латексът бе траен. Макар и по-порести, по-скъпите видове, много от които изработени от котешки черва, бяха почти вечни. Най-новите бяха най-добри.

Тъй като беше само човек, понякога Камерон се чудеше защо го прави и отчаяно се надяваше, че все някога ще проумее целта на тази колекция, нейната предопределена съдба.

И после дойде Аспен, Видението и Гласът и той разбра, че трябва да изостави философския камък, извлечен от микотоксин, да забрави за антибиотиците, за лечебните плесени. Вече все по-ясно виждаше как ще използва скъпоценните токсични образци за друга цел. Божествено призвание.

 

 

Лаптопът сигнализира. В дъсчения под пред лабораторията на Теди имаше детектор за метал и той разбра, че след миг ще види натрапниците. Камерон бързо натисна няколко клавиша и на екрана се появи манхатънският апартамент.

После видя Брин, Хъбърд и полицаите да нахлуват вътре. Беше време да тръгва. Той изключи лаптопа и прибра компактдиска в джоба си. Излезе от буса, приближи се до водата и хвърли компютъра в Ийст Ривър.

 

 

Лодката се люшкаше на вълните. Камерон я натовари, после я отвърза и бавно потегли.

Кипеше от нетърпение, но се движеше внимателно заради безценния си товар: три големи пластмасови туби, съдържащи трийсет и два килограма дестилиран концентриран афлатоксин.

Надигащият се източен вятър съвършено отговаряше на Мисията му. Вече нищо не можеше да му попречи да изпълни древната заповед, за която го бе вдъхновил Гласът: живей според Библията, умри според Библията.