Даниъл Силва
Художникът убиец (6)

5. Тел Авив

Узи Навот пристигна в Тел Авив на следващата сутрин. Той отиде в кабинета на Шамрон „на черно“ — това означаваше, че нито Лев, нито някой друг от членовете на висшия състав го забеляза. Носеше лъскаво метално дипломатическо куфарче. Бизнесмените в цял свят използваха подобни куфарчета, когато смятаха, че документите им са твърде ценни, за да ги сложат в обикновена кожена чанта. Обаче, за разлика от другите пътници на борда на самолета на „Ел Ал“^[1] от Париж тази сутрин, Навот не бе помолен да отвори куфарчето си за проверка. Нито бе принуден да изтърпи вбесяващия рутинен разпит от загорелите от слънцето момчета и момичета от охраната на „Ел Ал“. Щом се озова на безопасно място в кабинета на Шамрон, той нагласи комбинацията на ключалката на куфарчето и го отвори за пръв път, откакто бе напуснал посолството в Париж. Бръкна вътре и извади само един предмет: видеокасета.

По-късно Навот не можеше да си спомни колко пъти възрастният мъж гледа касетата. Двадесет, тридесет, а може би дори петдесет! Той изпуши толкова много от своите турски цигари, че Узи едва виждаше екрана от дима. Ари бе изпаднал в транс. Седеше на стола си със скръстени ръце и килната назад глава, за да може да гледа през очилата си за четене с черна рамка, кацнали в края на острия му като кинжал нос. От време на време Навот коментираше записа, но Шамрон сякаш слушаше само гласовете в главата си.

— Според охраната на музея Елияху и неговите спътници са се качили в колата в десет часа и двадесет и седем минути — обясни Узи. — Както можеш да видиш от индикатора за време на екрана, арабинът се обажда по телефона точно в десет и двадесет и шест.

Шамрон не отвърна нищо, само натисна едно копче на дистанционното, превъртя касетата и започна да я гледа отначало.

— Виж ръката му — напрегнато продължи Навот. — Номерът е бил запаметен в мобилния телефон. Той само натиска два пъти единия бутон с палеца си и започва да говори.

Дори и тази проницателна забележка да се стори интересна на Шамрон, той с нищо не го показа.

— Може би ще успеем да вземем записа от телефонната компания — продължи настойчиво Навот. — Вероятно ще открием номера, който е набрал. Този телефон сигурно ще ни отведе при Тарик.

Ако Стареца бе решил да проговори, щеше да обясни на Узи, че вероятно между Тарик и Френската телефонна компания има половин дузина сътрудници. Такова разследване, макар и чудесно, щеше да стигне до задънена улица.

— Кажи ми, Узи — заинтересува се Шамрон най-накрая, — каква храна е носел този сервитьор на таблата си?

— Какво, шефе? — зяпна Навот.

— Ястието, ордьовърът на таблата му… какъв е бил?

— Пиле, шефе.

— Какъв вид пиле, Узи?

— Не знам, шефе. Просто пиле.

Шамрон поклати разочаровано глава.

— Било е пиле тандури. Пиле тандури по индийски.

— Както кажеш, шефе — недоумяващо го изгледа Узи.

— Пиле тандури — повтори Стареца. — Това е интересно. Трябваше да го знаеш.

Навот се подписа за една служебна кола и се понесе с бясна скорост нагоре по крайбрежния път към Кесария. Беше свършил чудесна работа — бе откраднал копие от видеокасетата от Мюзе д’Орсе, но единственото нещо, за което го бе грижа Стареца, беше пилето. Какво значение имаше дали е било пиле тандури или от „Кентъки Фрайд Чикън“? Може би Лев беше прав — вероятно Шамрон вече си бе изпял песента. „Да върви по дяволите Стареца!“, изруга наум Узи.

Тези дни в Службата се носеше слух: колкото по-далеч сме от миналата катастрофа, толкова по-близо сме до следващата. Шамрон също щеше да се издъни. После щяха отново да го изгонят, този път — за добро.

Ала Навот си даде сметка, че го интересува какво мисли за него Стареца. И то — твърде много. Като повечето офицери на неговата възраст, той благоговееше пред великия Шамрон. През годините бе свършил много работа за Стареца — мръсна работа, която никой друг не искаше. Неща, които трябваше да останат в тайна от Лев и останалите. Би направил почти всичко, за да си възвърне благоволението му.

Той влезе в Кесария и паркира пред един жилищен блок, на няколко пресечки от морето. Шмугна се във фоайето и се качи с асансьора до четвъртия етаж. Все още имаше ключ, но предпочете да почука. Не беше предупредил, че идва, а тя можеше да е с друг мъж. Бела имаше връзка с много мъже.

Отвори му вратата, облечена с избелели дънки и скъсана блуза. Имаше високо стройно тяло и красиво лице, което изглеждаше постоянно скръбно. Погледна Навот с едва прикрито раздразнение, после отстъпи встрани и му позволи да влезе. Апартаментът й приличаше на антикварна книжарница и миришеше на тамян. Бела беше писателка и историчка, експерт по арабските въпроси, и Службата от време на време я използваше като консултант за сирийската и иракската политика. С Навот бяха любовници, преди Службата да го изпрати в Европа. Сега тя малко го презираше, задето бе предпочел оперативната работа пред нея. Узи я целуна и леко я побутна към спалнята. Бела се съпротиви, но бързо се предаде.

По-късно го попита:

— За какво мислиш?

— За Шамрон.

— Какво има пък сега?

Узи й разказа, колкото му бе позволено — без подробности, само основното.

— Знаеш как работи Ари — рече Бела. — Съсипва те, когато иска нещо. Имаш две възможности. Можеш да се върнеш в Париж и да забравиш за това или да отидеш с колата до Тиверия тази вечер и да видиш какво си е наумило този път за теб старото копеле.

— Може би не искам да знам — замислено отрони Навот.

— Глупости, Узи! Разбира се, че искаш. Ако аз ти кажа, че не ща повече да те виждам, изобщо няма да ти пука. Но ако Стареца те погледне накриво, ще се сринеш.

— Грешиш, Бела.

— За кое по-точно?

— За първото. Ако ми кажеш, че никога повече не искаш да ме виждаш, ще напусна Службата и ще те помоля да се омъжиш за мен.

Тя го целуна по устните закачливо:

— Не искам да те виждам никога повече.

Навот се усмихна и притвори очи.

— Боже мой, какъв ужасен лъжец си! — възкликна Бела.

Но Узи вече се бе замислил за нещо съвсем друго.

— Има ли индийски ресторант в Кесария? — попита той.

— Всъщност има един много добър недалеч оттук.

— В него сервират ли пиле тандури?

— Все едно да питаш дали в италиански ресторант сервират спагети — засмя се Бела.

— Облечи се. Отиваме там.

— Ще приготвя нещо за хапване, не ми се излиза.

Обаче Навот вече нахлузваше панталоните си.

— Облечи се. Имам нужда от пиле тандури.

 

 

През следващите седемдесет и два часа Ари Шамрон се държеше като човек, който е надушил дим и френетично търси огъня. Само да се чуеше, че той приближава, всички в помещението се изпаряваха, сякаш по килима бе търкулната граната. Той кръстосваше коридорите на сградата на булевард „Цар Саул“, като нахълтваше неочаквано на събрания и призоваваше служителите да търсят по-усърдно и да слушат по-внимателно. Къде за последен път е бил видян Тарик? Какво е станало с другите членове на ударния екип от Париж? Прихванато ли е нещо интересно по електронен път? Някакви дочути разговори? Дали планират да нанесат нов удар?

„Шамрон има треска — каза Лев на Мордекай по време на една късна вечеря в стола. — Жаден е за кръв. По-добре да го държат изолиран от незаразените. Да го изпратят в пустинята. Да го оставят да вие срещу луната, докато пукне“.

Вторият пробив в случая стана двадесет и четири часа след като Навот достави видеокасетата. Откритието направи слабичкият Шимон от отдела за изследвания. Той се качи тичешком до кабинета на Шамрон, както си беше по анцуг и с боси крака, стиснал папка в пръстите си с изгризани нокти.

— Това е Мохамед Азис, шефе! Той беше член на Народния фронт, но когато Фронтът се включи в мирния процес, Азис се присъедини към организацията на Тарик.

— Кой е Мохамед Азис? — попита Шамрон, примигвайки любопитно към Шимон през облак дим.

— Младежът от Мюзе д’Орсе. Накарах техниците във фотолабораторията да увеличат дигитално снимката от видеокасетата от охранителната камера. После я пуснах през базата данни. Няма никакво съмнение — сервитьорът с мобилния телефон е бил Мохамед Азис.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, шефе.

— И си уверен, че сега той работи за Тарик?

— Залагам живота си за това.

— Подбирай внимателно думите си! — предупреди го Стареца.

Шимон остави папката на бюрото и излезе. Сега Шамрон имаше това, което искаше: доказателство, че атентатът в Париж е дело на Тарик. По-късно същата вечер Йоси се появи на вратата му със зачервени от умора и безсъние очи.

— Току-що чух нещо интересно, шефе.

— Говори, Йоси.

— Един наш приятел от гръцката служба за сигурност пусна съобщение до атинската ни централа. Палестинец на име Ахмед Натур е бил убит преди два дни на гръцкия остров Самос. Застрелян с два куршума в главата и оставен в една вила.

— Кой е Ахмед Натур?

— Не сме съвсем сигурни. Сега Шимон проверява.

— Кой е собственикът на вилата?

— Това е най-интересното нещо, шефе. Вилата е била дадена под наем на един англичанин на име Патрик Рейнолдс. Гръцката полиция се опитва да го намери.

— И какво от това? — погледна го изпитателно Шамрон.

— Няма никакъв Патрик Рейнолдс на лондонския адрес, който фигурира в договора за наемане. Няма такъв и на лондонския телефонен номер. Според британските и гръцките власти Патрик Рейнолдс не съществува.

 

 

Рами усети, че Стареца се готви да отпътува за малко донякъде. Разбра го, защото предната нощ бе неспокойна за Шамрон. Той прекара дълго време, крачейки напред-назад по терасата, после няколко часа поправя едно прекрасно радио, марка „Филко“, което бе пристигнало същия ден от Съединените щати. Не спа, не води никакви разговори по телефона и имаше само един посетител: каещия се на вид Узи Навот. Той говори със Стареца петнадесет минути на терасата, после бързо си тръгна. На излизане лицето му напомни на Рами изражението на Шамрон в нощта на парижкия атентат — смесица от непреклонна решителност и самодоволна усмивка.

Но всъщност най-лошите страхове на Рами потвърди пътната чанта: италианска изработка, черна кожа, позлатени закопчалки. Тя беше всичко онова, което Стареца не беше. Фантома можеше да побере багажа си в задния си джоб и пак да му остане място за портфейла. Рами прочете името на табелката, която висеше на дръжката: Рудолф Хелер, адрес и телефонен номер в Берн. Явно бе, че Шамрон щеше да работи под прикритие.

По време на закуската Рами едва се сдържаше — като майка, която се чуди как да се скара с детето си в сутринта на раздялата им. Вместо да седне с него на масата, той застана до кухненския плот и запрелиства ядосано спортните страници на „Маа’рив“.

— Моля те, Рами — обади се Шамрон. — Опитваш се да го четеш или да изтръгнеш признания от него?

— Нека да дойда с теб, шефе.

— Няма да водим отново този разговор. Сигурно ти е трудно да повярваш, но аз знам как се действа по време на акция. Бях катса^[2] много преди на родителите ти да им хрумне да те заченат.

— Вече не си толкова млад, шефе — погледна го Рами угрижено.

Шамрон свали вестника си и се взря в мъжа над очилата си за четене:

— Можеш да изпробваш способностите ми по всяко време, когато сметнеш, че си готов.

Рами насочи показалеца си като пистолет към Стареца и произнесе:

— Бум, бум, мъртъв си, шефе.

Но Шамрон само се усмихна и дочете вестника си. Десет минути по-късно младият телохранител го придружи до пътната врата и сложи чантата в багажника на колата му. Той остана да гледа след отдалечаващия се автомобил, докато от Ари Шамрон не се виждаше нищо друго, освен облаче розов галилейски прах.