Даниъл Силва
Художникът убиец (42)

41. Вашингтон, окръг Колумбия

В късната вечер Ясер Арафат седеше зад бюрото в президентския апартамент в хотел „Медисън“ и преглеждаше купчина книжа. От време на време се заслушваше в свистенето на колите по мокрия паваж на 15-а улица, което долиташе през прозореца. Той спря за момент, пъхна една туниска фурма в устата си, после хапна и няколко лъжици кисело мляко. Беше придирчив към храната си. Не пушеше и не консумираше алкохол и никога не пиеше кафе. Това му бе помогнало да оцелее в трудния живот на революционера, който можеше да съсипе обикновен човек.

Беше сменил униформата със син анцуг, тъй като тази вечер не очакваше повече посетители. Плешивата му глава беше гола и както обикновено, лицето му — с торбички под очите — бе обрасло с неколкодневна брада. Носеше очила за четене, които уголемяваха изпъкналите му като на жаба очи. Дебелата му долна устна бе издадена напред, придавайки му вид на дете, готово да се разплаче.

Арафат притежаваше фотографска памет за документи и лица, която му позволи да прегледа набързо купчината книжа. От време на време спираше и си водеше бележки в полето на меморандума или се подписваше. Сега отговаряше за ивицата Газа и за голяма част от Западния бряг — развитие, което бе изглеждало невъзможно само няколко години по-рано. В ресора на неговата администрация вече влизаха много аспекти от гражданското управление, в това число образованието и обществената чистота. Това далеч не бяха старите дни, когато той беше най-известният в света лидер на въоръжената борба за национално освобождение.

Арафат отмести настрана останалата част от книжата и се съсредоточи върху един документ, сложен в кожена папка. Беше копие на временното споразумение, което трябваше да подпише на следващия ден в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Споразумението беше нова стъпка към осъществяването на делото на живота му: основаването на палестинската държава. Беше доста по-малко от това, което бе искал, когато бе поел по този път — тогава мечтаеше за пълното унищожаване на Израел, — но беше най-доброто, което щеше да получи. Имаше хора в палестинското движение, които желаеха неговия провал, и други, които желаеха смъртта му. Това бяха опозиционерите, мечтателите. Ако следваха техния път, палестинците щяха да бъдат обречени завинаги да живеят в бежанските лагери зад граница.

Един адютант почука на вратата. Арафат вдигна глава, когато той влезе в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, Абу Амар, но по телефона ви търси американският президент.

Арафат се усмихна. Това също щеше да е невъзможно само допреди няколко години.

— Какво иска толкова късно вечерта?

— Казва, че жена му е извън града и му е скучно. Иска да знае дали бихте приели да отидете в Белия дом и да му правите компания.

— Сега ли? — попита Арафат.

— Да, сега.

— И за какво?

Адютантът вдигна рамене:

— Да разговаряте, предполагам.

— Кажи му, че ще бъда там след десет минути.

Арафат се изправи, съблече анцуга си и облече обичайната си военна униформа с традиционната кърпа на главата. Той носеше черно-бялата кефия^[1] на селяните, като предната й част бе оформена така, че да символизира картата на Палестина.

Адютантът се появи отново с палтото му и го сложи на раменете му. Двамата излязоха в коридора и веднага бяха обградени от група охранители. Някои бяха членове на личната му охрана, а останалите бяха агенти от щатската служба за сигурност към дипломатическия корпус. Групата с Арафат по средата мина по коридора и се качи в един частен асансьор, който ги свали бързо до гаража. Там палестинският лидер седна на задната седалка на лимузината си. Минута по-късно неговият моторизиран ескорт се носеше с пълна скорост по 15-а улица към Белия дом.

Арафат погледна през прозореца си. Това бързо шофиране по мокрите улици късно през нощта му напомни за старите дни, когато никога не прекарваше две последователни нощи в едно и също легло. Понякога той дори сменяше резиденциите си посред нощ, когато силният му инстинкт долавяше опасност. Арафат избягваше обществените места — никога не ядеше в ресторант, не ходеше на кино или на театър. Кожата му се покри с петна от липсата на слънце. Умението му да оцелява бе осуетило стотици атентати срещу него както от страна на израелците, така и на враговете му в палестинското движение.

Но някои от съратниците му не се бяха оказали такива щастливци. Спомни си за стария си приятел и заместник Абу Джихад. Той бе водил военните операции в Окупираните територии, бе помогнал да се организира интифадата. И заради това израелците го бяха убили във вилата му в Тунис. Арафат знаеше, че без Абу Джихад сега нямаше да е тук и да пътува през Вашингтон за тайна среща с американския президент. Колко жалко, че старият му приятел не можеше да види това.

Моторизираният ескорт мина през загражденията на Пенсилвания Авеню и влезе на територията на Белия дом. След минута лимузината спря под навеса на северната порта на Белия дом.

Един морски пехотинец пристъпи напред и отвори вратата.

— Добър вечер, мистър Арафат. Оттук, моля.

Президентът Джеймс Бекуит чакаше в приемната на Белия дом. Изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от палубата на яхтата си. Носеше жълто-кафяви посмачкани панталони и пуловер с обло деколте. Беше висок мъж с напълно побеляла коса и с изтънчени обноски. Лицето му — с постоянен слънчев загар — излъчваше младост и добро настроение, независимо от факта, че наближаваше седемдесетте.

Те се настаниха пред камината. Президентът държеше чаша уиски, а Арафат посръбваше чай, подсладен с мед. Когато беше сенатор, Бекуит бе един от най-преданите израелски съюзници. Беше лидер на опозицията в сената, която не искаше САЩ да признаят Организацията за освобождение на Палестина. Тогава той обикновено наричаше Арафат и ООП „кръвожадни терористи“. Сега двамата мъже бяха близки съюзници по въпроса за установяване на мир в Близкия изток. За да успее това начинание, всеки от тях се нуждаеше от помощта на другия. Арафат се нуждаеше от Бекуит, за да притисне израелците да направят отстъпки на масата за преговори. Бекуит пък имаше нужда Арафат да държи под контрол радикалите и фундаменталистите, за да може преговорите да продължат.

След час президентът повдигна въпроса за убийствата на посланик Елияху и Дейвид Моргентау.

— Директорът на ЦРУ ми каза, че вероятно старият ви приятел Тарик стои и зад двете нападения, но още нямат доказателства.

Арафат се усмихна:

— И за миг не съм се съмнявал, че е Тарик. Но ако от ЦРУ мислят, че ще намерят доказателство, жестоко се лъжат. Тарик никога не оставя следи.

— Ако той продължи да убива евреи, това много ще затрудни развитието на преговорите за мир.

— Простете за прямотата ми, господин президент, но Тарик ще бъде фактор само ако вие и израелците му позволите да бъде такъв. Той не действа от мое име, нито от територията, контролирана от Палестинската автономия. Той не говори от името на палестинците, които искат мир.

— Всичко това е вярно, но не можете ли да сторите нещо, за да го разубедите? — попита президентът.

— Тарик? — Арафат поклати глава замислено. — Някога бяхме близки приятели. Той беше един от най-добрите ми разузнавачи. Обаче ме напусна заради решението ми да се откажа от тероризма и да започна преговори за мир. Не сме си говорили от години.

— Може би сега ще ви послуша.

— За съжаление Тарик слуша само себе си. Той е преследван от демони.

— Всички сме такива. Особено когато човек достигне моята възраст.

— И моята — каза Арафат. — Но за съжаление Тарик е преследван от различни демони. Разбирате ли — той е млад човек, който умира, и иска да си уреди сметките, преди да напусне този свят.

Бекуит изненадано повдигна вежди:

— Умира ли?

— Според моите източници Тарик има тумор в мозъка.

— Израелците знаят ли това?

— Да — отговори Арафат. — Аз лично им го казах.

— На кого?

— На шефа на разузнаването им — Ари Шамрон.

— Чудя се защо той е пропуснал да сподели тази информация с ЦРУ.

Арафат се засмя:

— Предполагам, никога не сте срещали Ари Шамрон. Той е хитър и е воин от старата школа. Има навика да не позволява лявата ръка да знае какво прави дясната. Наясно ли сте с девиза на Израелските тайни служби?

— Опасявам се, че не съм — отвърна президентът.

— Война се печели с измама. Ари Шамрон живее съгласно този девиз.

— Смятате, че Шамрон може да играе някаква игра?

— Когато става дума за него, всичко е възможно. Виждате ли, в Израелските тайни служби има хора, които искат Тарик мъртъв, независимо от политическата цена. Но за съжаление има и други, които биха искали той да има успех.

— В коя категория попада Шамрон?

Арафат се намръщи:

— И аз бих искал да знам.

Малко преди полунощ Бекуит изпрати Арафат до чакащата го лимузина. Двамата мъже — високият аристократичен президент и дребният революционер в маслиненозелена униформа и падаща на дипли кефия — бяха пълна противоположност.

— Разбрах, че утре след церемонията по подписването ще присъствате на прием в дома на Дъглас Канън — рече президентът. — С него сме добри приятели.

— Ние — също — отвърна Арафат. — Той подкрепи справедливостта на палестинската кауза много преди повечето американски политици. Искаше се голям кураж, като се има предвид, че беше сенатор от Ню Йорк, където еврейското лоби е толкова силно.

— Дъглас винаги е отстоявал позициите си и е водил добре политическите си битки. Точно това го отличава от повечето политици в този проклет град. Моля ви, предайте му моите приятелски поздрави, когато го видите.

— Ще го направя.

Двамата се ръкуваха официално пред Северната порта, после Арафат се обърна й се насочи към лимузината си.

— Направете ми още една услуга, мистър Арафат.

Палестинецът се извърна и повдигна въпросително вежди.

— И каква е тя?

— Пазете гърба си.

— Винаги — отговори Арафат. След това се качи на задната седалка на колата и се изгуби от погледа на президента.