Даниъл Силва
Художникът убиец (26)

25. Сейнт Джеймс, Лондон

Джулиан Ишърууд чу звънеца на входната врата, докато работеше над купчинка сметки и си сръбваше уиски. Той остана на бюрото си — в крайна сметка беше задължение на секретарката да отваря вратата, — но когато звъненето се повтори, вдигна поглед.

— Доминик, звъни се. Доминик?

Тогава си спомни, че я беше изпратил в склада да върне няколко картини. Изправи се, отиде бавно в преддверието и погледна в монитора на охранителната камера. Отвън стоеше млад мъж, средиземноморски тип, красив. Джулиан натисна бутона на интеркома:

— Съжалявам, затворено е. Освен това приемаме посетители само по предварително уговорена среща. Защо не дойдете утре сутрин? Моята секретарка ще ви запише в удобно за вас време за посещение.

— Всъщност аз търся вашата секретарка. Казвам се Юсеф.

В този момент Жаклин излезе от асансьора и влезе в преддверието.

— Долу има някакъв младеж — каза й Ишърууд, — дошъл да ви види.

Тя погледна в монитора и натисна бутона за отключване на вратата.

— Познавате ли го? — учуди се Джулиан.

— Да, той е мой добър приятел.

Джулиан зяпна и очите му се ококориха.

— Ако ще се чувствате неудобно, може би ще е по-добре да излезете — предложи без свян Жаклин.

— Да, мисля, че така ще е по-разумно — измърмори Ишърууд.

Той отиде в кабинета си и си облече сакото. Когато се върна в преддверието, арабинът тъкмо целуваше красавицата по бузата. Тя се усмихна:

— Юсеф, бих искала да ти представя господин Ишърууд. Той е собственикът на галерията.

— Приятно ми е да се запознаем — забъбри, ошашавен, Джулиан, — бих искал да остана и да си побъбрим, но закъснявам за среща. Извинете, но наистина трябва да тръгвам.

— Ще имате ли нещо против да разведа Юсеф из галерията? — попита Жаклин.

— Разбира се, че не. Само не забравяйте да включите алармата, скъпа Доминик. Благодаря, ще се видим утре сутрин. Радвам се, че се запознахме, Юсеф. Чао!

Ишърууд се спусна по стълбите и забърза през Мейсън Ярд към своето обичайно убежище — бара на „Грийнс“. Поръча си уиски и го изпи на един дъх. През цялото време се питаше дали наистина е възможно момичето на Габриел току-що да е довело терорист в галерията му.

 

 

Габриел седеше на една пейка на крайбрежния булевард „Кралица Виктория“ и наблюдаваше как сивата река лениво тече под моста Блекфрайърс. Той държеше вестник „Дейли Телеграф“, на чиято тринадесета страница, скрит зад рекламно каре, беше кодираният му доклад за Шамрон. Боделът се появи след десет минути. Мина край Габриел и се заизкачва по стълбите към метростанция „Темпъл“. Носеше шапка, което означаваше, че не е следен и е безопасно да се действа. Габриел тръгна след него към станцията на метрото и слезе с ескалатора на перона. Когато влакът пристигна, двамата мъже се качиха в един и същи вагон. Той беше толкова претъпкан, че стояха, притиснати един до друг, което направи размяната почти невъзможна за проследяване: ключовете на Юсеф срещу вестника с доклада на Габриел. Реставраторът слезе на гара „Падингтън“ и се отправи обратно към своя подслушвателен пост.

 

 

— Има нещо, което искам да ти покажа — усмихна се Жаклин и въведе Юсеф в асансьора. Те се заизкачваха мълчаливо. Когато вратата се отвори, тя го хвана за ръката и го заведе в средата на тъмната галерия. — Затвори очи!

— Не обичам такива игрички.

— Хайде! — повтори тя закачливо. — Обещавам, че чакането ще си струва.

Той затвори очи. Жаклин пресече помещението, отиде до панела с ключовете за осветлението и сложи ръка върху реостата.

— А сега ги отвори.

Движейки реостата, тя бавно включи една след друга халогенните лампи. Юсеф удивено започна да обхожда с поглед заобикалящите го картини.

— Каква красота… — ахна палестинецът.

— Това е най-любимото ми място на света.

Арабинът направи няколко крачки напред и застана пред една от картините.

— Боже мой, това наистина ли е творба на Клод?

— Да — един от първите му речни пейзажи. Много е ценен. Виж как е нарисувал слънцето! Клод е един от първите живописци, които са използвали слънцето като източник на светлина в цялата композиция.

— Ако не греша, този художник е роден във Франция, но почти целия си живот е прекарал във Венеция.

— Грешиш. Клод е живял и работил в Рим, в малък апартамент на Виа Маргута, близо до Пиаца ди Спаня. Постепенно е станал най-търсеният пейзажист в цяла Италия.

Юсеф се извърна и я погледна.

— Имаш големи познания за живописта.

— Всъщност знам много малко, но все пак работя в художествена галерия.

— От колко време си тук? — заинтересува се той.

— От около пет месеца.

— Какво точно означава това? Четири или шест месеца?

— Означава почти пет месеца — леко се раздразни Жаклин. — Ала защо искаш да знаеш с такава точност? Толкова ли е важно за теб?

— Доминик, ако нашата връзка ще продължава, трябва да бъдем напълно откровени.

— Връзка ли? Мислех, че само спим заедно.

— Възможно е тя да прерасне в нещо повече, но само ако между нас няма лъжи и тайни.

— Пълна откровеност, сигурен ли си в това? — замисли се Жаклин. — Може ли тя изобщо да съществува между двама души? Здравословно ли ще бъде? Не е ли най-добре някои неща да бъдат запазени в тайна? Ти каза ли ми всичките си тайни, Юсеф?

Той не отговори на въпроса, а попита:

— Кажи ми, Доминик, влюбена ли си в друг мъж?

— Не, не съм.

— Не мисля така.

— И защо?

— Заради начина, по който се люби с мен снощи.

— О, правил си секс с много жени и се смяташ за експерт по този въпрос? — дяволито го изгледа Жаклин, а Юсеф се усмихна скромно. Но тя продължи: — И какво в начина, по който се любих с теб, те кара да мислиш така?

— Когато проникнах в теб, ти затвори очите си, сякаш не искаше да ме гледаш. Сякаш мислеше за друг.

— И ако приемем, че съм влюбена в друг мъж, какво? Това би ли променило нещата между нас?

— Не, дори ще ме накара да се отнасям към теб с още по-голямо внимание.

— Обичам да се любя със затворени очи, Юсеф. Това е всичко.

— Криеш ли някакви тайни от мен?

— Нито една, която те засяга. — Тя се усмихна. — Е, ще ме заведеш ли в някой хубав ресторант?

— Всъщност имам по-добра идея. Да отидем у нас, ще приготвя лично вечерята.

Жаклин почувства как у нея се надига паника. Той сякаш усети притеснението й, защото предпазливо попита:

— Нещо не е наред ли, Доминик?

— Не, нищо — отговори тя, успявайки да се усмихне вяло. — Вечеря у вас звучи прекрасно.

 

 

Габриел пресече улицата. Беше преметнал през рамо раница от импрегниран плат, в която бяха новият телефон и радиочасовникът. Вдигна поглед към подслушвателния пост. Карп бе светнал лампата — знак, че е безопасно да действа. Бяха планирали да общуват чрез светлинни сигнали, макар че за всеки случай Габриел носеше и мобилен телефон.

Той изкачи стълбите пред сградата на Юсеф и извади от джоба си дубликатите на ключовете. Избра този за входната врата, мушна го в патрона и завъртя. Заяде. Габриел изруга тихо, размърда го напред-назад и отново опита. Този път отключи.

Като влезе вътре, пресече без колебание фоайето. Това беше правило, набито в главата му от Шамрон по време на акцията срещу „Черният септември“: нанасяш удара бързо и решително, без да се притесняваш, че може да вдигнеш шум, и веднага се изтегляш. След първата си задача — ликвидирането на шефа на „Черният септември“ в Рим — Габриел излетя за Женева час след убийството. Надяваше се и сега всичко да мине гладко.

Качвайки се по стълбите, на площадката на първия етаж срещна група индийци. Бяха двама младежи и красива девойка, които слизаха надолу. Докато се разминаваше с тях, Габриел обърна лице, преструвайки се, че търси нещо в раницата си. Когато те отминаха, погледна назад, но никой от тях не се обърна. Като стигна площадката на втория етаж, спря и се ослуша. Изчака, докато те прекосят фоайето и излязат, хлопвайки входната врата. После тръгна по коридора към апартамент 27 — квартирата на Юсеф.

Този път ключовете не заядоха и след секунди Габриел беше в апартамента. Затвори вратата, без да светва лампата. Бръкна в раницата си и извади малко фенерче. Включи го и бързо изследва на светлината му пода близо до вратата, търсейки някакъв заложен капан — парченце хартия или мъничък предмет, който можеше неволно да ритне и така да предупреди Юсеф, че е влизано в жилището му. Не видя нищо.

Обърна се и обходи с лъча стаята. Устоя на импулсивното желание да претърси апартамента. Беше наблюдавал арабина няколко дни от разстояние и у него се бе събудило естественото любопитство към този мъж. Беше ли чист и подреден или бе мърляч; какво ядеше; имаше ли дългове? Използваше ли наркотици; носеше ли странно бельо? На Габриел му се искаше да прегледа чекмеджетата и да прочете личните му книжа, да надникне в банята му. Щеше му се да огледа всичко, дори най-незначителната подробност, която можеше да доизгради образа на този човек и да отговори на основния му въпрос: защо Юсеф работи за Тарик. Но сега не беше време за подобно претърсване, беше твърде рисковано.

Лъчът на фенерчето попадна върху телефона, Габриел пресече стаята и коленичи до него. Извади дубликата от раницата и бързо го сравни с оригинала. Абсолютна прилика! Жаклин добре си бе свършила работата. Изключи телефона на Юсеф и на негово място сложи дубликата. Тогава забеляза, че старият кабел е протрит и разтеглен, докато този на дубликата — чисто нов, така че побърза да ги размени.

Погледна през прозореца — отсреща сигналната лампа на Карп все още светеше. Беше безопасно да продължи. Мушна телефона на Юсеф в раницата, докато се придвижваше от всекидневната към спалнята.

Като мина край леглото, във въображението му изникна смущаваща картина: голото тяло на Жаклин, извиващо се сладострастно сред смачканите чаршафи. Зачуди се дали любопитството му към Юсеф е чисто професионално. Не беше ли станало и лично? Дали не считаше палестинеца за нещо като съперник?

Осъзна, че е гледал към празното легло в продължение на няколко секунди и изруга наум: „Какво ти става, по дяволите?“

Обърна се и съсредоточи вниманието си върху радиочасовника. Преди да го изключи, провери настройките. Беше програмиран да звъни в осем часа сутринта. Включи радиото: пета станция на Би Би Си, доста намален звук.

Загаси радиото и дръпна шнура от контакта.

В този момент мобилният му телефон иззвъня.

Той се изправи и погледна през прозореца. Сигналната лампа бе угаснала.

Беше толкова изнервен от представата за Жаклин в леглото, че бе забравил да поглежда към подслушвателния пост. Отговори, преди телефонът да иззвъни повторно.

— Изчезвай оттам! — каза Карп. — Имаме си компания.

Отиде до прозореца и погледна към улицата. Жаклин и Юсеф тъкмо слизаха от едно такси. Какво ли бе станало с вечерята в ресторанта?

Обърна се. Сега имаше сериозен проблем. Беше изключил радиочасовника на Юсеф. Трябваше да включи другия и да го препрограмира, преди да излезе. Иначе арабинът щеше да заподозре, че някой е бил в апартамента му.

Изчисли колко време ще им отнеме да се качат: няколко секунди да отключат входната врата; още няколко да пресекат фоайето; около четиридесет и пет секунди да се изкачат по стълбите и да минат по коридора, за да стигнат до вратата… Разполагаше с около минута.

Реши да го направи.

Извади дубликата на радиочасовника от раницата си и го включи. На дисплея замигаха червени цифри: 12:00… Едва не се изсмя на абсурдността на положението — успехът му зависеше от това дали ще може да настрои алармата достатъчно бързо. Ари Шамрон го беше убедил да се върне заради реномето на Службата, а сега щеше да има още едно фиаско.

Започна да натиска бутона за настройване на часовете. Цифрите следваха една след друга, но пръстите му леко трепнаха от напрежението и по погрешка настрои алармата за девет вместо за осем часа. „Мамка му!“, изруга той. Трябваше да мине отново през целия двадесет и четири часов цикъл. Втория път го направи правилно. Свери часовника, пусна радиото, намери на скалата пета станция на Би Би Си, настрои силата на звука.

Нямаше представа колко време му беше отнело.

Грабна раницата, угаси фенерчето и тръгна от спалнята към входната врата на апартамента. Докато вървеше, измъкна беретата изпод колана на кръста си и я мушна в джоба на якето.

Спря пред вратата, притисна ухо до нея и се ослуша. Коридорът беше тих. Трябваше да се опита да излезе. В апартамента нямаше място, където можеше да се скрие и по-късно да се измъкне. Отвори вратата и прекрачи в коридора.

Чу стъпки по стълбището.

Мушна ръка в джоба си, стисна дръжката на пистолета и тръгна.

В таксито Жаклин се помъчи да се успокои. Задачата й бе да задържи Юсеф далеч от неговия апартамент, но ако бе отхвърлила предложението му да вечерят в дома му, можеше да го обземат съмнения. А и нямаше вероятност Габриел да е в жилището, когато се приберат. Цялата работа щеше да му отнеме само няколко минути. Имаше и друга, по-успокояваща възможност: Габриел очакваше Юсеф да я вземе от галерията в шест и половина и да я заведе на вечеря. Може би още не беше влязъл в апартамента. А по-късно щеше да забележи, че те са се върнали.

Двамата пресякоха фоайето и поеха по стълбите. На втория етаж се разминаха с някакъв мъж. Беше Габриел. С приведена глава и раница на рамо се изниза покрай тях.

От изненада Жаклин неволно потръпна. Бързо се овладя, но не и преди Юсеф да забележи нервността й. Той спря и се загледа подир непознатия, който слизаше по стълбите. После погледът му се върна на Жаклин. Без да каже нещо, я хвана за ръката и я поведе към апартамента си. Когато влязоха, палестинецът бързо огледа стаята, след това отиде до прозореца и проследи Габриел, който се отдалечаваше в тъмнината.