Даниъл Силва
Художникът убиец (38)

37. Монреал

На летището Лейла нае кола и с Жаклин се понесоха с пълна скорост по магистралата, водеща към града. От дясната им страна се виждаха очертанията на скована от лед река, а отляво — голямо железопътно депо, над което се стелеше гъста сива мъгла. Тя напомняше реещ се над бойно поле дим. Не след дълго светлините на разположения ниско Монреал изплуваха пред тях — доста неясни поради сипещия се сняг. Лейла шофираше така, сякаш познаваше пътя.

— Друг път идвали ли сте тук? — попита тя.

Обръщаше се към Жаклин за пръв път, откакто бяха напуснали кафенето на летище „Шарл де Гол“ в Париж.

— Не, никога. А вие?

— И аз.

Жаклин скръсти ръце пред гърдите си и потрепера. Парното работеше, но в колата все още бе толкова студено, че виждаше дъха си.

— Нямам дрехи за такъв студ — оплака се тя.

— Люсиен ще ви купи всичко, от което се нуждаете.

Значи Люсиен щеше да се срещне с нея в Монреал. Жаклин разтри ръцете си:

— Много е студено да се ходи по магазините.

— Всички най-хубави бутици в Монреал са под земята. Няма да ви се наложи да си покажете носа навън.

— Нали казахте, че никога не сте били тук?

— Не съм била.

Жаклин облегна глава на прозореца и притвори за кратко очи. До Монреал бяха летели в бизнес класа, като Лейла седеше от другата страна на пътеката и един ред по-назад. Час преди кацането тя бе отишла до тоалетната. Като се връщаше, подаде бележка на Жаклин:

„Минете сама през имиграционния и митническия контрол. Ще се срещнем на гишето на фирма «Херц».“

Лейла отби колата от магистралата и зави по булевард „Рене Левек“. Вятърът фучеше между високите административни сгради и хотели. Покритите със сняг тротоари изглеждаха почти безлюдни. Тя подмина няколко пресечки и спря пред голям хотел. Портиерът се втурна навън и отвори вратата на Жаклин.

— Добре дошли в „Куин Елизабет“. Имате ли резервация?

— Да — отговори Лейла. — Можем да се оправим сами с багажа си, благодаря.

Портиерът й даде квитанция за колата и седна зад волана. Лейла въведе Жаклин в просторното шумно фоайе. То беше пълно с японски туристи. Жаклин се запита какво ли ги е довело в Монреал посред зима. Спътницата й преднамерено премести чантата си от дясната в лявата си ръка. Жаклин се насили да погледне на другата страна. Беше обучена да разпознава доста неща от езика на тялото. Скоро щеше да започне следващото действие на пиесата.

 

 

Тарик ги наблюдаваше от бара на хотела. Външният му вид нямаше нищо общо с този в Ливан. Сега бе облечен с тъмносив вълнен панталон, кремав пуловер и италиански блейзер. Беше гладко избръснат, носеше очила със златни рамки и прозрачни стъкла, а косата му бе леко прошарена.

Беше виждал снимката на жената, представяща се като Доминик Бонар, но въпреки това бе поразен от външността й. Зачуди се как Шамрон и Габриел Алон могат да изложат подобна красавица на такава опасност.

Той огледа фоайето. Знаеше, че копоите на Шамрон са някъде тук, скрити сред туристите, бизнесмените и хотелските служители. Беше се опитал да ги излъже, завеждайки жената от Лондон в Париж, а оттам — в Монреал. Но те сигурно вече се бяха прегрупирали и бяха заели позиции. Беше наясно, че в момента, в който приближи Доминик, за пръв път ще се разкрие пред враговете си.

Изненада се сам, че очаква това с нетърпение. Най-сетне, след толкова много години в сянка, се канеше да излезе на светло. Искаше му се да извика: „Ето ме. Вижте — аз съм човек от плът и кръв като вас, а не чудовище“. Не се срамуваше от делото, на което бе посветил живота си — тъкмо обратното: гордееше се с него. Запита се дали Алон може да каже същото за себе си.

Тарик знаеше, че има едно огромно предимство пред Габриел. Знаеше, че скоро ще умре. Животът му свършваше. Беше оцелял, движейки се винаги по ръба на опасността, за да бъде предаден накрая не от враговете си, а от собственото си тяло. Щеше да използва знанието си за своята неминуема смърт като оръжие — най-силното, което някога бе притежавал.

Той се изправи, приглади блейзера си и пресече фоайето.

 

 

Качиха се с асансьора на четиринадесетия етаж, минаха по пустия коридор и спряха пред стая 1417. Той отключи вратата с електронната карта, после я мушна в джоба си. Когато влезе в стаята, Жаклин се огледа и както я бе учил Шамрон, веднага запомни обстановката: малък апартамент, състоящ се от спалня и хол. На масичката бе поставен поднос, в който имаше чиния с наполовина изядена салата, а на пода до нея — пълна с нещо платнена пътна чанта, чийто цип бе отворен.

Той й подаде ръка:

— Казвам се Люсиен Даво.

— Доминик Бонар — представи се Жаклин.

Арабинът се усмихна самоуверено, но с топлота.

— Моите помощници ми казаха, че сте много красива жена, но смятам, че това описание е слабо.

Маниерите и начинът му на изразяване бяха съвсем френски. Ако не знаеше, че е палестинец, щеше да предположи, че е заможен парижанин.

— И вие не сте такъв, какъвто очаквах — отговори Жаклин искрено.

— О, наистина ли? А какво очаквахте? — Вече я проверяваше, усещаше го.

— Юсеф ми каза, че сте интелектуалец. Сигурно съм очаквала някой с дълга коса, сини дънки и размъкнат пуловер.

— Някой с вид на университетски преподавател ли?

— Да, това е думата. — Тя успя да се усмихне. — Обаче не изглеждате така.

— Защото не съм университетски преподавател.

— Бих попитала какъв сте, но Юсеф ми каза да не задавам много въпроси. Така че, предполагам, ще трябва да се ограничим до светски разговори за незначителни неща.

— Отдавна не съм водил светски разговор с красива жена. Мисля, че следващите няколко дни ще ми доставят огромно удоволствие.

— Откога сте в Монреал?

— Току-що ми зададохте въпрос, Доминик — усмихна се Тарик.

— Съжалявам, аз само… — сведе виновно очи тя.

— Не се извинявайте. Пошегувах се. Пристигнах тази сутрин. Както виждате, още не съм успял да разопаковам багажа си.

Жаклин отиде в спалнята, а Тарик подвикна след нея:

— Не се притеснявайте, тази вечер смятам да спя на дивана.

— Обясниха ми, че ще трябва да се преструваме на любовници.

— Така е — кимна Тарик.

— Ами ако персоналът на хотела забележи, че спите на дивана?

— Може да предположат, че сме се скарали. Или че аз работя до късно и не искам да ви притеснявам, затова спя отделно. Юсеф каза, че сте интелигентна, но пропусна да спомене, че имате и конспиративен ум.

Така беше и тя го използваше по предназначение вече доста време. Жаклин се гордееше с факта, че първа поведе разговора. Това й даваше усещането, че поне донякъде има контрол над ситуацията.

— Ще имате ли нещо против да запаля цигара?

— Не.

Тя сложи цигарата между устните си и щракна запалката, подарена й от Шамрон. Нагледно си представи как радиовълните се разпространяват, търсейки приемник.

— Не съм си взела дрехи за студено време. Лейла каза, че ще ме изведете по магазините да ми купите нещо по-топло.

— За мен ще е удоволствие. Извинявам се, че трябваше да ви държим в неведение за мястото, където отивате. Уверявам ви, че обстоятелствата го налагат.

— Разбирам. — Жаклин помълча и добави: — Поне така предполагам.

— Отговорете ми на един въпрос, Доминик. Защо се съгласихте да ме придружите в тази мисия? Вярвате ли в това, което правите? Или просто го вършите, защото сте влюбена?

Преднамереността на въпроса му бе твърде очевидна, за да я изненада. Жаклин спокойно върна запалката в чантата си и отговори:

— Правя го, защото вярвам в любовта. А вие вярвате ли в нея?

— Вярвам в правото на моя народ да има родина по собствен избор. Колкото до любовта — никога не съм познавал това чувство.

— Съжалявам… — Щеше да каже Люсиен, но по някаква причина се спря.

— Неприятно ли ви е да произнесете името ми, Доминик?

— Знам, че не е истинското. Юсеф ми каза.

— А знаете ли истинското ми име?

— Не, Юсеф не ми го довери.

— Той е добър човек.

— Аз много го обичам.

— Доминик истинското ви име ли е? Беше хваната неподготвена.

— За какво говорите?

— Просто обикновен въпрос. Искам да знам дали името ви наистина е Доминик.

— Видяхте паспорта ми.

— Паспортите лесно могат да бъдат подправяни.

— Може би от хора като вас! — Жаклин се престори на обидена. — Чуйте, Люсиен — или както там се казвате, въпросът ви не ми харесва. Кара ме да се чувствам неловко.

Тарик седна и разтърка слепоочията си.

— Права сте, съжалявам. Моля ви да приемете извиненията ми. Политиката в Близкия изток не след дълго прави човека параноичен. Надявам се, че ще ми простите.

Жаклин не отговори. Двамата помълчаха известно време, след което тя изведнъж се сети:

— Трябва да проверя съобщенията на телефонния си секретар в Лондон.

— Разбира се. — Тарик протегна ръка и натисна стикер бутона на телефона. — Кажете ми номера и аз ще го набера вместо вас.

Тя го продиктува и пръстите му заиграха по клавиатурата. След няколко секунди Жаклин чу двутоновия сигнал на британската телефонна линия, последван от собствения й глас, записан на секретаря. Тя си представи как пред техника, седнал пред компютъра си в Тел Авив, се изписват думите: хотел „Куин Елизабет“, Монреал, стая 1417. Посегна да вдигне слушалката, но Тарик я покри с ръка и погледна към нея.

— Бих искал да слушам, ако нямате нищо против. Параноята отново ме обзема.

Жаклин имаше три съобщения. Първото беше от жена, която се представи за майката на Доминик. Второто беше от Джулиан Ишърууд — не можел да намери някаква папка и питаше дали тя не би могла да му звънне по някое време и да му каже къде е. Третото беше от мъж, който не се представи. Жаклин веднага позна гласа на Габриел. Просто исках да знаеш, че мисля за теб. Ако се нуждаеш от нещо, аз съм насреща. Надявам се да се видим скоро. Чао!

— Вече можете да затворите — рече тя.

Тарик натисна спикер бутона и прекъсна връзката.

— Този не ми звучеше много като Юсеф.

— Не беше Юсеф. Беше мъж, когото познавах преди него.

— Струва ми се, че този мъж все още ви обича.

— Не, той никога не ме е обичал истински.

— Но за мен е ясно, че вие сте го обичали. А може би още таите чувства към него?

— Аз обичам Юсеф — отвърна Жаклин.

— А, да, забравих. — Тарик се изправи рязко. — Да вървим на покупки.