Даниъл Силва
Художникът убиец (28)

27. Бейзуотър, Лондон

Операцията навлезе в спокойна, даже досадна ритмичност. Габриел прекарваше безброй часове, без да има какво да прави, освен да слуша банални подробности от живота на Юсеф, което с времето му заприличваше на безкрайно дълга и скучна радиопиеса. Юсеф говори по телефона. Юсеф обсъжда политиката в Близкия изток с палестинските си приятели на чаша турско кафе. Юсеф казва на съкрушена девойка, че няма да я вижда повече, защото има сериозна връзка с друга жена.

Габриел откри, че животът му върви с ритъма на този на Юсеф: ядеше, когато той ядеше; спеше, когато той спеше; и се любеше във фантазията си с Жаклин, както той правеше любов с нея.

Бяха изминали десет дни, а бръмбарите на Габриел не бяха уловили нищо съществено. За това имаше няколко възможни обяснения. Може би Шамрон просто бе допуснал грешка и Юсеф наистина бе обикновен студент, който работеше като сервитьор в свободното си време. Може би все пак беше агент, но по някаква причина в момента не бе активиран. Или пък беше действащ агент, но се свързваше с ръководството чрез посредници или по друг начин, без да използва технически средства. За да разбере това, Габриел трябваше да организира двадесет и четири часово наблюдение, а то изискваше много екипи, поне дузина агенти, тайни квартири, автомобили, радиостанции… Подобна операция трудно можеше да се скрие от британската служба за сигурност МИ5.

Обаче имаше и още една възможност, която най-много безпокоеше Габриел: операцията вече да е разкрита.

Може би наблюдението му не бе довело до нищо, защото Юсеф бе заподозрял, че е следен. Навярно се бе досетил, че апартаментът и телефонът му се подслушват. Може би подозираше, че красивата французойка от художествената галерия всъщност е израелска агентка…

Габриел реши, че е време за втора среща с Шамрон в Париж.

Той срещна Ари на следващата сутрин в една чайна на улица „Муфтар“. Шамрон плати сметката си и те бавно поеха нагоре по хълма, минавайки през пазари и край улични търговци.

— Искам да я изтегля — каза Габриел.

Ари спря пред щанд за плодове, взе един портокал и го разгледа, преди внимателно да го върне в щайгата. После отвърна:

— Не ми казвай, че си ме накарал да бия целия този път до Париж за подобна глупост.

— Нещо не е наред. Искам да я изтегля, преди да е станало твърде късно — повтори Габриел.

— Няма признаци, че тя е разкрита и отговорът ми е не. — Ари го изгледа внимателно и добави: — Защо ти е помръкнало лицето? Да не би да прослушваш записите, преди да ми ги изпратиш?

— Разбира се, че ги прослушвам.

— Тогава не разбираш ли какво става? — изгледа го остро Шамрон. — За какво са тези безкрайни лекции за страдащите палестинци и жестоките израелци? Рецитирането на палестинска поезия? Всичките тези изтъркани приказки за това колко хубав е бил животът в Палестина, преди да дойдат евреите?

— Какво искаш да кажеш?

— Според мен или момчето е влюбено, или има нещо друго наум.

— Точно втората възможност ме притеснява — кимна Габриел.

— Не ти ли е хрумвало, че може би Юсеф вижда в нея нещо повече от едно красиво момиче? Не ти ли е минавало през ума, че може да я смята за умна и съобразителна жена, която да бъде полезна на Тарик и неговата организация?

— Хрумвало ми е естествено, но тя не е подготвена за такъв вид операции. А честно казано — и ние не сме.

— Значи искаш да прекратим операцията и да си ходим вкъщи? — ядоса се Стареца.

— Не, искам само да изтегля Жаклин.

— И тогава какво ще стане? Юсеф ще се изнерви. Ще го обхванат подозрения и ще прерови апартамента си. Ако е дисциплиниран, ще изхвърли всички електрически уреди, а с тях — и твоите микрофони.

— Ако организираме внимателно изтеглянето й, той няма да заподозре нищо. Освен това, като я наемах, й обещах, че операцията няма да трае дълго. Знаеш, че тя има и други ангажименти.

— Нито един от тях не е по-важен от този. Плати й максимума, дори повече. Тя остава. Край на обсъждането!

— Ако тя остане, аз си тръгвам — неочаквано заяви Габриел.

— Ами върви! — троснато каза Шамрон. — Върни се в Корнуол и си зарови главата в твоя Вечелио. Ще изпратя някой друг да те замести.

— Знаеш, че няма да я оставя в ръцете ти.

Възрастният мъж бързо смени тона:

— Отдавна работиш без почивка и не изглеждаш добре. Не мисли, че съм забравил какво е. Остави Юсеф за няколко часа, той никъде няма да избяга. Разходи се, направи нещо, с което да проясниш мислите си. Нужен си ми в най-добрата си форма.

* * *

Във влака за Лондон Габриел влезе в тоалетната и заключи вратата. Остана дълго време пред огледалото, разглеждайки лицето си. Край очите му се бяха появили нови бръчки, гънките край устата му бяха станали по-дълбоки, скулите му се бяха изострили, а под очите му имаше тъмни кръгове.

„Не мисли, че съм забравил какво е“.

И той не беше забравил. След приключване на операцията срещу „Черният септември“ всички членове на екипа бяха с разклатено здраве: проблеми със сърцето, високо кръвно налягане, кожни обриви, хронични настинки. Но най-много бяха пострадали екзекуторите. След първата си задача в Рим Габриел не можеше да спи. Всеки път, щом затвореше очи, чуваше как куршумите разкъсват плът и чупят кости, виждаше смокиновото вино да се смесва с кръвта на мраморния под. Шамрон намери лекар в Париж — един саян, — който изписа на Габриел силни транквиланти. След няколко седмици той се пристрасти към тях.

От хапчетата и стреса Габриел бе започнал да изглежда шокиращо по-възрастен. Кожата му загуби своята еластичност, ъгълчетата на устата му увиснаха, а очите му помръкнаха. Черната му коса се прошари на слепоочията. Тогава беше на двадесет и две, но изглеждаше поне на четиридесет. Като се прибра у дома, Леа едва го позна. След като се любиха, тя призна: имала чувството, че спи с друг мъж. Не по-възрастен вариант на Габриел, а напълно непознат.

Той наплиска лицето си със студена вода, енергично го изтърка с хартиена кърпа и отново разгледа отражението си. Замисли се за поредицата събития, завъртени в странната рулетка на съдбата, които го доведоха дотук. Ако не беше Хитлер, нямаше да има холокост и родителите му щяха да останат в Европа, вместо да търсят убежище в някакво прашно земеделско селище в Йерусалимската долина. Преди Втората световна война баща му — есеист и историк — бе живял в Мюнхен, а майка му — талантлива художничка — в Прага. Нито един от двамата така и не прие ционистката идея за колективизма и необходимостта от физически труд. Те се отнасяха към Габриел по-скоро като към възрастен, отколкото като към дете, чиито нужди са различни от техните. От него се очакваше да се забавлява и да се грижи сам за себе си. Най-ранните му детски спомени бяха от малката им двустайна квартира в кибуца: баща му седеше на креслото и четеше, майка му стоеше пред триножника си, а Габриел, на пода между тях, строеше градове с дървени кубчета.

Родителите му не харесваха иврита, затова когато бяха сами, използваха езиците, които бяха говорили в Европа: немски, френски, чешки, руски, идиш. Габриел ги научи всичките. По-късно усвои иврит и арабски. От баща си бе наследил превъзходната памет, а от майка си — стоическото търпение и вниманието към детайла. Тяхното презрение към колективизма го направи високомерен и затворен, а светските им възгледи — равнодушен към еврейския морал и етика.

Той предпочиташе да рита топка и да чете книги за земеделие. Изпитваше почти патологичен страх да не си изцапа ръцете. Имаше много тайни. Един от учителите му го бе описал като „студен, егоистичен и безчувствен, но с блестящи способности“. Когато Ари Шамрон тръгна да вербува войници за новата тайна война срещу арабските терористи в Европа, попадна на момчето от Йерусалимската долина. То притежаваше невероятна дарба за езици и търпението на Соломон. Шамрон откри у него още една ценна черта: емоционалната студенина на убиец.

Габриел излезе от тоалетната и се върна на мястото си в купето. През прозореца вече се виждаше Източен Лондон: редици от рушащи се тухлени складове от Викторианската епоха с изпочупени прозорци. Затвори очи. Нещо друго ги бе поболяло всичките по време на операцията срещу „Черният септември“. И това беше страхът. Колкото по-дълго стояха на бойното поле, толкова по-голям бе рискът от разкриване — не само от разузнавателните служби в Европа, но и от самите терористи. Тези опасения се оправдаха в разгара на операцията, когато бойците от „Черният септември“ убиха един катса в Мадрид. Внезапно всички членове на екипа осъзнаха, че те също са уязвими. И тогава Габриел научи най-ценния урок в кариерата си на таен агент: когато операцията се провежда далеч от дома, на вражеска територия, ловците лесно могат да се превърнат в дивеч.

Влакът спря на гара „Ватерло“. Габриел слезе на перона и си проправи път през тълпата от пътници. Беше оставил колата си в подземния паркинг. Той изпусна ключовете си, за да направи обичайния оглед, после се качи в нея и потегли за Съри.

На портата нямаше табела. Габриел винаги си бе мечтал за убежище без обозначения. Отвъд стената се простираше безупречно окосена ливада, сред която растяха дървета, разположени на равни разстояния едно от друго. В края на лъкатушещата алея за коли се издигаше внушителна тухлена викторианска сграда с начупена фасада. Габриел свали прозореца на колата, протегна ръка и натисна звънеца. Охранителните камери се взираха в него като страховити гаргойли^[1]. Той инстинктивно извърна лице и се престори, че търси нещо в жабката.

— Какво обичате? — прозвуча от интеркома женски глас.

— Идвам на посещение при госпожица Мартинсон. Доктор Ейвъри ме очаква.

Той вдигна стъклото, изчака портата да се плъзне настрани, после подкара колата в двора и бавно пое по алеята. Беше късен следобед, студен и сив. Върховете на дърветата се полюшваха от лекия бриз. Когато наближи сградата, видя някои от пациентите. Жена, облечена в празнични дрехи, седеше на една пейка и гледаше безизразно в празното пространство. Мъж в мушама и гумени ботуши се разхождаше под ръка със санитар ямаец.

Доктор Ейвъри го чакаше във фоайето. Носеше скъп, прилежно изгладен ръждивокафяв панталон от рипсено кадифе и сив кашмирен пуловер, който изглеждаше по-подходящ за игрище за голф, отколкото за психиатрична клиника. Лекарят се ръкува хладно с Габриел, сякаш той беше представител на окупационни войски, после го поведе по дълъг, постлан с пътека коридор.

— Този месец тя говори малко повече — каза Ейвъри. — Всъщност на няколко пъти водихме смислен разговор.

Габриел се усмихна напрегнато. През всичките тези години тя никога не бе общувала с него.

— А как е със здравето? — попита той.

— Няма промяна, тя е здрава, доколкото е възможно в нейното състояние.

Лекарят използва магнитна карта, за да мине през вратата, която водеше към друг коридор, чийто под, за разлика от този на първия, бе настлан с теракотени плочки. Докато вървяха, Ейвъри го информираше за лечението й. Беше увеличил дозата на едно от лекарствата, бе намалил приема на друго и бе отменил трето. Уведоми го, че имало ново, експериментално лекарство, което показвало някои обнадеждаващи резултати при пациенти, страдащи от аналогичен посттравматичен синдром, усложнен с остра психична депресия.

— Смятате ли, че ще помогне? — присви очи Габриел.

— Никога няма да разберем, ако не опитаме.

„Клиничната психиатрия доста прилича на разузнавателната работа,“ помисли си той.

В края на настлания с плочки коридор имаше врата, която водеше към малка стая, пълна с градинарски сечива — гребла, лозарски ножици, лопати. До тях бяха струпани пакетчета със семена на различни цветя и полиетиленови торби с тор. В срещуположния край на помещението имаше двойна врата с овални прозорчета.

— Тя е на обичайното си място и ви очаква. Моля ви, не я задържайте дълго. Мисля, че половин час ще е достатъчен. Ще дойда за вас, когато стане време.

В оранжерията въздухът беше потискащо горещ и влажен. В ъгъла, на метален градински стол с права облегалка, седеше Леа, а в краката й имаше саксии с току-що засадени рози. Беше облечена цялата в бяло. Носеше белия пуловер с поло яка, който Габриел й подари за последния рожден ден, и белия панталон, който й купи по време на лятната им отпуска в Кипър. Той се помъчи да си спомни през коя година се бе случило това, но не успя. Сякаш за него имаше само Леа преди Виена и Леа след Виена. Тя седеше, изправена като ученичка, зареяла поглед през стъклото към зелената ливада. Косата й бе подстригана късо, съгласно изискванията на болницата. Краката й бяха боси.

Когато Габриел пристъпи напред, Леа обърна глава към него и той видя белезите на дясната страна на лицето й. Както винаги, те предизвикаха ледени тръпки у него. После огледа ръцете й или това, което бе останало от тях. Твърдата набръчкана кожа му напомни за оголената канава на повредена картина. Искаше му се да може просто да смеси малко боя на палитрата си и да възстанови нормалния й вид.

Габриел я целуна по челото и вдъхна аромата на косата й, очаквайки да усети познатото ухание на лавандула и лимон. Но вместо него, го лъхна тежкият мирис на растения, отглеждани в спарената атмосфера на оранжерията. Ейвъри бе поставил втори стол, който Габриел придърпа малко по-близо. При стържещия звук, който издадоха металните му крака по каменния под, Леа потръпна. Той й се извини шепнешком и седна. Тя погледна настрани.

Винаги беше така при неговите посещения. Не Леа седеше до него, а неин паметник. Надгробна плоча. Отначало се бе опитвал да говори с нея, но сега бе доволен само да усеща присъствието й. Проследи погледа й към мъгливия пейзаж и се зачуди какво ли вижда. Според доктор Ейвъри имаше дни, в които Леа просто седеше и преживяваше случилото се отново и отново с мъчителни подробности, неспособна или нежелаеща да спре. Габриел не можеше да си представи нейното страдание. Съдбата му беше позволила да продължи да води някакво подобие на живот, но на Леа бе отнела всичко — детето, тялото, здравия й разум. Всичко — освен паметта. Той се опасяваше, че връзката й с живота, колкото и слаба да беше тя, по някакъв начин бе свързана с неговата неизменна вярност. Смяташе, че ако си позволи да се влюби в друга, Леа ще умре.

След четиридесет и пет минути Габриел стана от мястото си, облече си якето и приседна в краката й, като облегна ръце на коленете й. Тя гледа няколко секунди над главата му, преди да сведе очи и да срещне погледа му.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Леа не помръдна.

Тъкмо се канеше да стане, когато тя внезапно посегна и докосна бузата му. Габриел с усилие потисна импулса си да се отдръпне при допира на покритата й с белези ръка. Леа се усмихна тъжно и върна ръката в скута си. Покри я с другата и застина в позата, в която я бе заварил на идване.

Той се изправи и пое към изхода. Ейвъри го чакаше в коридора и го изпрати до колата. Габриел седна зад волана и дълго време не запали двигателя, размишлявайки за докосването на Леа. Беше толкова неприсъщо за нея. Какво видя тя на лицето му? Натрупаното напрежение от работата му? Или сянката на Жаклин Дьолакроа?