Марион Дели
Любовта на монахинята (7)

VII

Два пъти седмично Ели, придружавана от госпожица Матилд, обикаляше бедните и болните в околността на Прексей. На трите монахини беше останало само колкото да могат да живеят удобно и да поддържат замъка.

Ели обичаше тези посещения. Нейното нежно сърце искаше да принася жертви, да излива своите милости и над други. Госпожа Дьо Прексей констатира това със задоволство: „Струва ми се, че моята Ели има все по-голямо влечение към монашеството. Толкова по-добре, защото по такъв начин ще ме освободи от всички грижи“.

Леля й обаче се лъжеше. Ели наистина беше твърде набожна и добра, но съвсем не обичаше монашеския живот. Досега младото момиче бе имало само едно желание: да прекара целия си живот в Прексей и да остарее като момиче, както беше направила най-старата между тях — госпожица Антоанет, както беше направила и госпожица Матилд. Защото още от времето на нейното детство най-старата монахиня Дьо Прексей постоянно я бе убеждавала, че това е най-хубавият начин, по който би могла да прекара живота си.

За омъжване никога не беше ставало дума. Госпожица Дьо Прексей, която лично се занимаваше с възпитанието и образованието на младата Ели, се мъчеше по всички възможни начини да обвие тоя въпрос с презрително равнодушие. По този начин смяташе, че ще може да моделира по свое желание една чувствителна и сериозна душа. Дори и най-чистият роман не бе попадал между книгите, които й даваха да чете. Старата монахиня веднага проявяваше незадоволство, когато в произведенията на най-сериозни писатели се споменаваше за любов.

„Ах, ако бяха страдали като мен от тази проклета любов, не биха говорили така спокойно за нея“ — мислеше си тя сърдито.

След като беше отгледала своята племенница в самотата на Прексей, държейки я откъсната от света, госпожица Антоанет смяташе, че вече я е примирила напълно с живота, който й бе подготвила. И както някогашните аристократични момичета, които не искаха или не успяваха да се омъжат, но все пак не постъпваха в манастир, така и Ели, подчинявайки се на желанието на старата си леля, беше поискала да бъде приета в един австрийски монашески орден, след като бе дала всички необходими доказателства за своя стар аристократичен род. Госпожица Дьо Прексей вярваше, че по този начин Ели ще продължи след своите лели да живее в замъка, забравяйки, че е неомъжена.

Всички тези комбинации страдаха от една основна грешка: не бяха съобразени с характера на Ели и с нейните стремежи, които тепърва бяха започнали да се очертават.

Госпожица Антоанет гледаше на племенничката си като на интелигентно и послушно дете. В действителност Ели беше такава, но в характера си имаше и още нещо: една прелестна тайнственост, която господин Дьо Шансеней веднага беше доловил като опитен и изтънчен наблюдател.

Ели бе енергична и с жива фантазия, които проявяваше в меланхоличната си самота. Често започваше да мечтае, понякога съвсем несъзнателно.

Възкресяваше в спомените си някогашните обитатели на Прексей, които бяха прекарали в замъка целия си живот. Тук бяха живели млади съпруги и майки, често пъти щастливи, както беше отбелязвано в техните дневници. Тези дневници бяха запазени във фамилията, в тях се срещаха и подобни слова:

„Днес е годишнината от нашата венчавка. Ходихме на църква, за да благодарим на бога за десетгодишното щастие, с което ни бе дарил…

Този ден беше кръстен нашият син Жан Мари Франсоа в капелата на Прексей. Благодаря ти, господи, за хубавия дар, с който зарадва своите верни слуги.

На празника на светите равноапостоли Петър и Павел беше извършена венчавката на нашата дъщеря Ели с Луи Бенини дьо Варзон, маркиз Дьо Сомел.

Блажени апостоли, молете се за тези деца, които се обичат, за да съумеят с достойно сърце да изпълнят всички задачи на своя живот.“

Най-старата монахиня на Прексей беше взела строги мерки, за да скрие от племенницата си всички любовни романи, но й беше позволила да чете дневниците на прадедите на фамилия Прексей. Както беше по традиция, всички момичета от фамилията Прексей, щом станеха на петнадесет или шестнадесет години, започваха да се запознават, посредством дневниците, с живота на своите прадеди. Госпожица Антоанет не беше съзряла никаква опасност за Ели в дневниците, където бяха описани радостите и мъките на семейния живот.

И така, прелиствайки старите дневници, Ели започна да мечтае за неясните и непознати за нея радости, каквито не можеше да предвиди в своя живот.

Ели дьо Прексей, която се бе омъжила за Луи Бенини дьо Варзон, маркиз Дьо Сомел, беше предизвикала особен интерес у младата монахиня. Тя се мъчеше да си я представи в своя собствен образ, защото двете имаха едно и също име. А Луи Бенини, какъв беше той? Ели се забавляваше, представяйки си го като свой любим: едър и рус мъж, елегантна фигура и сериозен поглед. Имаше горди очи, но те можеха да гледат и с необикновена доброта.

Невинните мечти, с които Ели не се занимаваше дълго време, може би щяха да отмрат в душата й, ако младото момиче не се бе запознало с граф Ожие дьо Шансеней.

Той беше рус също като Дьо Бенини от нейните мечти. Висок, с елегантна походка… Имаше горд поглед, очи, които ставаха и добри…

Топлите милувки на погледа на граф Дьо Шансеней Ели никога нямаше на забрави. Щом си помислеше за тях, младата монахиня започваше да чувствува как сърцето й забиваше по-силно и по-бързо. Оставаше изненадана от това колко живо помнеше всички разменени между тях слова… И тогава й се струваше, като че ли е пак до него, там, в алеята, под орехите… Развълнувана и неспокойна, тя разгонваше тези мисли, но те отново и отново се раждаха в главата й. Гордият мъжки силует, с очи, изпълнени с огнен блясък, с леко иронична усмивка, вълнуваха младото й сърце, в което живееше любовта. Да, тя вече обичаше Ожие, без да съзнава това, с искрен и добродушен възторг, примесен с известен страх… Защото госпожица Антоанет не пропускаше нито един случай да представи пред нея силния пол в най-черни и най-грозни краски. Госпожица Дьо Прексей съвсем не подозираше какво става в душата на младото момиче, понеже не беше забелязала в нея никакви външни признаци на промяна. Освен че понякога не беше вече така весела и се унасяше често в мечти.

Госпожица Дьо Прексей беше доволна от бързото заминаване на господин Дьо Шансеней. И през ум не й минаваше, че някога ще се върне в тихия кът на „Благословеното обиталище“. Тя се уверяваше, че всяко впечатление, ако той е оставил такова в душата и сърцето на младото момиче, ще изчезне твърде скоро, защото Ели бе разумна девойка.

И така наглед нищо не се беше изменило в живота на младата монахиня. Тя се справяше грижливо с домашните си задължения, грижеше се за бедните, окичваше с цветя църковния олтар, а в часовете на почивка рисуваше или се занимаваше с музика… По природа тя бе щедро надарена и постигаше добри успехи.

Госпожица Антоанет обичаше да я слуша, когато свиреше стари мелодии на пианото, грижливо съхранено в Прексей. Ели имаше няколко тома нотни тетрадки, подвързани с кожа, белязани с герба на Прексей. Една вечер, когато ги нареждаше, забеляза, че няма една от тетрадките. След като я търси напразно, най-после си спомни, че я е оставила в „Благословеното обиталище“ ден преди да умре госпожа Дьо Валей. Смъртта и последвалите я събития бяха причина да забрави старите мелодии.

Госпожица Дьо Прексей заяви:

— Добре, ще минеш утре край „Благословеното обиталище“ и ще помолиш Розали да ти потърси нотните тетрадки. Не може да стане грешка, защото всяка тетрадка носи нашия герб, а под него е написано и твоето име.

— По-добре да й кажа, когато излезем от църква и тя ще ми изпрати нотите по Мелиса.

— Както искаш, мое дете. Разбирам, че за теб ще бъде трудно да прекрачиш прага на къщата, в която вече няма да видиш старата си приятелка — покойната госпожа Дьо Валей. В такъв случай просто кажи на Розали да ти изпрати нотите.

На следващия ден Ели констатира, че старата камериерка не беше дошла на църковната служба. На излизане от църквата тя каза на госпожица Дьо Валроме:

— Струва ми се, че Розали е или уморена, или болнава. Ще ида до „Благословеното обиталище“ да я видя какво прави, ще потърся и нотите.

— Иди! Аз ще посетя стария Матис, там ще ме намериш.

Разделиха се на излизане от селото. Младата монахиня продължи пътя си за „Благословеното обиталище“.

Както бе забелязала госпожица Антоанет, тежко бе на младата монахиня да влезе в къщата, която криеше спомен за жената, която така много обичаше Ели дьо Валроме. Да види отново празните стаи, всички онези предмети, с които покойницата си служеше или пък се беше докосвала до тях със своята внимателна ръка. Целият тоя интимен кът, в който нейната приятелка беше прекарала последните дни от живота си.

Когато наближи къщата, забеляза, че всички прозорци на първия етаж са широко отворени. И веднага си помисли: „Розали е използувала хубавия слънчев ден, за да проветри стаите. Има право, защото няма да имаме дълго време такова слънце“.

Отвори дървената врата и влезе в двора. В този момент Лио, припнал от постройките за слугите, се отправи към нея, лаейки весело.

Тя помилва голямата му глава, като се мъчеше да успокои радостта му.

— Добър ден, стари приятелю! Но сега ме остави. Остави ме де!

И Ели се отправи към вратата на къщата. Отвори я, както беше правила това в миналото, и влезе в салона. Но изведнъж остана като закована от изненада… руменина се разля по страните й…

На прага на библиотеката се бе появил господин Дьо Шансеней, облечен в елегантен утринен костюм. Изненадата, в която се криеше и задоволство, можеше да се долови в неговия поглед. Очите му погледнаха младата монахиня открито, а ръката му я поздрави радостно. Ели започна да се оправдава:

— Извинете, господине, но не знаех, че сте тук… Дойдох да потърся нещо при Розали…

— Моля ви, госпожице, присъствието ми да не ви притеснява. Пристигнах снощи съвсем неочаквано и това смути малко Розали. Бъдете така добра да влезете, аз ще я повикам…

Господин Дьо Шансеней отвори вратата на салона и се отдръпна, за да стори път на младото момиче.

Ели малко се беше опомнила и отговори със свенливо колебание:

— Но, господине, щом вие сте тук, смятам, че трябва да се обърна тъкмо към вас.

— Какво обичате, госпожице?

Тя му обясни накратко какво я беше довело тук. Ожие се усмихна:

— Разбира се. Това не се отнася до Розали. Но ще ви помоля, госпожице, сама да намерите нотите, които търсите. Чувствувайте се свободно като у дома си, а и сам ще ви помогна, ако ми позволите.

Младата монахиня поруменя още повече и измънка някаква благодарност, влизайки в салона… Господин Дьо Шансеней тръгна след нея и отиде да затвори прозорците на салона, а преди това и капаците. Слънцето падаше върху овехтелите мебели. Беше осветило с лъчите си смутеното лице на Ели, сивата й рокля в елегантни дипли и калугерския й кръст на синята панделка.

— Сега, госпожице, ще бъдете ли така добра да ми кажете мястото, където смятате, че сте забравили вашата нотна тетрадка? Тук познавате всичко несравнимо по-добре от мен.

Младата монахиня посочи един шкаф, който господин Дьо Шансеней веднага отвори. Ели намери нотите много по-бързо, отколкото Ожие би искал… Но младият граф не смяташе да я пусне така лесно. Малката монахиня нямаше да си отиде така бързо, както си мислеше. Днес тя му се бе сторила много по-хубава, отколкото преди заминаването му. Наблюдаваше я с нежен възторг, докато тя прелистваше подвързаното томче с ноти, в което се бяха вмъкнали отделни листове от други музикални парчета. Сърцето му почувствува необикновено вълнение пред тази красота, пред тази чиста младенческа прелест, пред този непорочен цвят, чийто упоителен аромат малката монахиня не бе в състояние да осъзнае. Вдигайки глава, Ели каза с изтънчена усмивка:

— Благодаря ви, господине, и моля да ме извините за безпокойството!

— Не говорете така, госпожице. Напротив, много доволен съм, задето се озовах тук по това време. Защото съм запазил най-хубави спомени за госпожица Ели дьо Валроме, макар и да съм я виждал малко.

Усмивка на фина ирония открехна леко устните му и оживи с особен блясък неговия поглед, чиято топла милувка смути до дълбините на душата младото момиче.

Тя още по-силно поруменя и сведе дългите си мигли, които от време на време потръпваха.

Ожие продължи с тон, в който се долавяше нежна ирония:

— Интересна е тази монашеска титла, особено когато я носи едно такова младо и хубаво момиче като вас. За щастие обаче всичко това няма значение. Не след дълго време сигурно ще се освободите от титлата си, за да се омъжите.

Младият граф видя как дълбок смут блесна в красивите виолетови очи, които го наблюдаваха.

— Да се омъжа… Аз няма да се омъжвам.

Ожие се засмя сдържано.

— О, това още не се знае! Имате ли наистина намерение да последвате примера на лелите си, които са останали госпожици?

Ели не отговори. Изведнъж почувствува цялата неловкост на момента, изпита вълнение под топлия поглед на младия мъж, който й говореше за едно бъдеще, каквото тя никога не си бе представяла. С несъзнателно движение тя сложи малката си трепереща ръка върху главата на верния Лио, който се бе приближил до нея в този момент.

Ожие се усмихваше и не настояваше пред младото момиче да му каже как си представя своето бъдеще. Смущението на малката монахиня ясно му разкриваше истината, невинната й душа започваше да съзира нови хоризонти…

След кратко мълчание той заяви с прелестна любезност:

— Ще ми бъде приятно, госпожице, да си изберете между нотните листи, онова, което ви харесва, и да го запазите като спомен от покойната госпожа Дьо Валей, вашата приятелка. Сам бих ви ги донесъл в Прексей, ако леля ви позволи.

— О, благодаря ви, господине… Не бих искала… Струва ми се, че леля ми…

Малката монахиня бе страшно смутена. Мудно вълнение я заливаше.

— Добре, но все пак ще попитате госпожица Дьо Прексей, нали?

— Да, ще я питам.

Тя направи няколко крачки към вратата. Но изведнъж спря и в очите и проблеснаха сълзи. Беше забелязала пред прозореца креслото, малката масичка за ръкоделие от розово дърво и кошничката.

— Спомнихте си за покойната приятелка? — попита Ожие.

— Често съм седяла тук, до нея! Разговаряхме, тя ми даваше съвети. Толкова добри съвети, които никога не бих могла да забравя… След това започвах да й чета книгите…

— Какви бяха тези книги?

— Религиозни произведения, главно жития, преведени и обяснени… След това и извадки от нашите класици. Госпожа Дьо Валей особено много обичаше Расин. Четяхме обаче само някои места от „Андромаха“ и от „Естер“ и „Атали“.

Ожие забеляза с иронична усмивка:

— Да, разбирам… Като изключим тези произведения, останалите от Расин не са за млади монахини… които са едва на осемнадесет години. Би им вдъхнал мисли, с които те не бива да живеят.

Ели наведе очи, докато хубавото й лице трептеше от вълнение. Тия очи, тия красиви черни очи, които я гледаха! За какви непознати, прелестни неща и говореха те!

Тя продължи към вратата, но Ожие й говореше със същия нежен тон:

— Знаете ли с какво ви сравнявам, госпожице? Сравнявам ви с някой старинен скъпоценен предмет, който попада в ръцете на колекционер, преди останалите да са подозирали за неговото съществуване…

Девойката вдигна очи и в погледа й се прочете неспокойствие и изненада. Очите й се срещнаха с погледа на Ожие, топъл и страстен…

— И този щастлив колекционер ще направи от драгоценния предмет най-скъпото украшение на своя дом. Защото неговата душа, досега напълно равнодушна, е намерила онова, към което се е стремила в дълбините си, без дори да го подозира.

Младият граф се приближи до монахинята и улови горещата й ръка.

— Вие ме разбрахте, Ели, аз ви обичам!… Няма да губя нито минута и ще се явя при госпожица Дьо Прексей, за да поискам ръката ви. Преди това обаче бих искал да знам на какъв отговор мога да разчитам от ваша страна. Бих искал да знам дали не съм ви неприятен?

Преди още Ели да отвори уста, Ожие долови в нейния поглед безспорните признаци на любовта: искрената радост, боязливите колебания на чистата й душа, която в този миг беше открила новите страни на живота. И девойката отвърна с леко потрепващ глас:

— Не зная. Никога не съм мислила върху това!

Графът се усмихваше развълнувано, защото това дете беше породило в душата му най-чиста любов, нежни чувства, каквито никога по-рано не бе в състояние да изпита.

— Е, добре, сега мислете върху това. Но кажете ми дали поне малко ви харесвам?

— Да…

Погледът й обаче говореше много по-изразително, отколкото свенливите й устни.

— И така, ще се съгласите ли да станете моя съпруга, ако леля ви позволи?

— Необходимо е да си помисля. Не мога да ви отговоря веднага.

— Но това не значи отказ, нали?

— Не, разбира се…

Усмивка се появи по фините устни на Ели и една необикновена руменина заля нежното й лице. Това беше достатъчно граф Дьо Шансеней да разбере на какъв отговор би могъл да разчита.

— И така, ще мога ли да намеря днес следобед госпожица Дьо Прексей и да поговоря с нея?

— Да, господине.

И с рязко движение тя се отправи към вратата. Искаше да избяга час по-скоро от погледа му, от който лъхаше нещо така нежно, така страстно… Каза пред самата врата:

— Сега ще си вървя, леля ми Матилд ме чака.

Ожие обаче отново я спря.

— Моля ви, само за момент. Мога ли да ви помоля да не казвате нищо на леля ви, преди да говоря с нея?

Изненада, придружена от известно безпокойство, се появи по лицето на Ели.

— Да не казвам нищо на леля си! Защо?

— Имам основания да подозирам, че госпожица Дьо Прексей храни към брака особени предразсъдъци. Когато узнае причините за посещението ми в замъка, може би ще откаже да ме приеме. Напротив, ако се явя неочаквано, ще мога по-успешно да защитя своята теза. По такъв начин тя ще бъде принудена да ме изслуша.

Сянка на неспокойствие премина в очите на Ели. Младото момиче се замисли.

— Наистина леля ме е предупредила, че съдбата ми е определила да остана завинаги госпожица като нея и като леля Матилд. Никога не са говорили за нещо друго…

— И когато й се е удавал случай, вероятно ви е говорила лоши неща за нас, бедните мъже?

Ели се усмихна, прелестно смутена.

— Да… Но аз… аз винаги съм смятала, че тя малко прекалява…

След това изведнъж извърна пламналото си лице и погледа си, в които можеше да се прочете признание в любов, която вълнуваше в този момент чистата й душа.

— Ще говоря с леля си едва довечера, след като я посетите. Но все пак ще трябва да й кажа, че съм ви виждала тази сутрин.

— Вероятно ще започне да ви разпитва, така че вие да се видите принудена да й разкриете всички подробности от днешния разговор. Бъдете внимателна, моля ви! Ако е необходимо, ние ще й обясним по-късно причините на това премълчаване и тя ще ни прости, уверен съм в това.

— Ах, да, защото леля Антоанет е много добра, макар външно да изглежда така студена. Тя е необикновено предана жена. Дължа й признателност, задето ме е отгледала и обсипала с любовта си, задето с такава грижовност е треперела над мен.

— Струва ми се, че вие сте били много по-откровена с госпожа Дьо Валей, отколкото с госпожица Антоанет?

— Да, наистина, така е и с леля Матилд. Струва ми се, че леля Антоанет е страдала твърде много и затова е станала малко по-затворена в себе си.

„Тя употребява същите изрази, както и свещеникът“ — мислеше си Ожие в този момент.

И Ели повтори с убедителен тон:

— Тя е много добра, сам ще се уверите в това!

— И така, до скоро виждане, госпожице! Може би пак ще ви видя днес следобед в Прексей?

— Може би… Довиждане, господине.

Тя подаде на господин Дьо Шансеней деликатната си бяла ръка. Ожие я улови и като се наведе, сложи устните си леко и внимателно върху малките, тънки, топли и разтреперани в този миг пръсти…

Ели дръпна ръката си с изплашено движение. След това изведнъж напусна салона на „Благословеното обиталище“, отнасяйки със себе си видението на засмените очи, на влюбения поглед на мъжа, който я гледаше с такова нежно състрадание.

Ожие остана сам в салона и започна да се разхожда из него. Чувствуваше се твърде развълнуван. Малката Ели му беше вече така скъпа! И дори при самата мисъл, че леля й може да започне да им пречи, да се противопоставя упорито, почувствува тръпка на неспокойство.

Но не, двамата ще победят! Монахинята е хипнотизирана от нещастието на сестра си и на своя племенник…

Ожие продължаваше да си мисли:

„И когато излезем победители, тогава ще покажем на госпожица Антоанет, че не всички жени са мъченици“.

Наистина той беше готов да обича с цялата си вярност и преданост прелестната Ели с нейните виолетови очи и чиста душа. Край нея и атмосферата на деликатната й нежност и изтънчена интелигентност, която се долавяше под нейната резервираност, той ще забрави скептицизма си и никога няма да съжалява за своето минало.

Преди малко нямаше намерение да говори за чувствата, които малката монахиня му беше вдъхнала. Думите обаче сами се бяха появили на устните му, когато се озова пред това пленително момиче с нежността на ранно цвете.

Сега той беше застанал пред отворения прозорец, загледан в градината, залята от слънцето. Лио се бе излегнал на алеята и гледаше добродушно една бяла котка, изпънала гръбнак недалеч от него. Розали се връщаше от зеленчуковата градина, носеше кошница, пълна с грах.

— Има много тази година, господин графе — рече му старата жена, минавайки под прозореца — Бедната ми господарка много го обичаше!…

И въздишайки, влезе вкъщи.

Ожие за момент бе изтръгнат от своите мечти, но веднага след това потъна в тях. Мисълта за родителите му, починали много млади, го бе навестила точно в момента, когато и той се готвеше да създаде семейство.

Спомни си тъжната история на младата госпожа Дьо Шансеней, загинала при автомобилна катастрофа. И Жан дьо Шансеней, неутешимия съпруг, който обичаше безумно жена си и се помина от тъга по нея след няколко години… И двамата почиваха във фамилната гробница на Шансеней в Саржак… Ожие остана след смъртта им под грижите на дядо си и баба си.

Спомняйки си баща си като офицер от полка на ловците, сериозен и все пак нежен мъж. Беше винаги меланхоличен, откак бе загубил съпругата си. Ожие не помнеше майка си. Имаше обаче нейния портрет, абсолютно идентичен, според твърденията на онези, които са познавали покойната госпожа Дьо Шансеней, майка му Анабел. Погледът й бе бистър и дълбок, който осветяваше лицето й. Зад това изражение можеше да се долови решителна и нежна душа, която Жан дьо Шансеней бе овладял, ставайки твърде млад съпруг на тази жена от елита на обществото.

И Ожие много пъти си мислеше, че би израснал съвсем друг, ако бе отгледан сред нежностите и милувките на своите родители. Днес би изпитвал удоволствието да води полезен живот, да бъде нещо съвсем друго от онова, което представляваше сега… Какво беше той? Видна личност, интелигентен, добър спортист, чиито конюшни, автомобили и яхта задоволяваха всичките му желания…

Обикновено не се спираше дълго време на тези мисли. Тази сутрин обаче те му се наложиха с всичката си сила. В сърцето му се бе промъкнало съжаление, задето не е такъв човек, какъвто би го възпитала неговата майка. И по този начин той би бил достоен за хубавото дете с неговата прелестна невинност.

Той си представяше един друг Ожие — офицер, какъвто беше и неговият баща, сериозен и съвестен в изпълнението на своите задължения.

Младият мъж разкърши нетърпеливо плещите си и бързо разгони неприятните мисли.

Обичана от него, Ели щеше да бъде щастлива, беше си го обещал! Какво го интересуваше всичко останало? Какво го интересуваше миналото, от което той равнодушно извръщаше глава?

И Ожие си мислеше: „Безспорно е, че майка ми би я обичала, искрено би се радвала на направения от мен избор“.

И сърцето му започна да бие по-живо… Чувствуваше се щастлив, мислейки си за красивото поруменяло лице, за хубавите й светли очи, в които бе доловил завидното обещание за любов.