Марион Дели
Любовта на монахинята (4)

IV

На следващия ден господин Дьо Шансеней се отправи към замъка Прексей. В дясната си ръка държеше дълга кутия, покрита с пожълтяла кожа. В нея се намираше красивото ветрило от осемнадесети век. То щеше да му послужи като повод, за да поведе разговор с младата монахиня.

Още вчера беше загатнал на госпожица Антоанет за завещанието в полза на племенницата й, като беше добавил, че нотариусът, господин Будар, е натоварен веднага да приведе завещанието в изпълнение. А предаването на ветрилото ще има много по-елегантен характер, ако бъде извършено от внука на покойната, който е и неин пълномощник. Госпожица монахинята наистина няма да има какво да каже.

Да, всичко е хубаво, при условие че ще има възможност да види красивата Ели. Защото лелята би могла да провали всичко, изпращайки малката монахиня някъде далеч, щом й съобщят за пристигането му.

Необходимо беше да ги изненада, но не можеше да се вмъкне незабелязано в къщата на трите жени.

Фикс идеята на старата отмъстителна госпожица страшно го ядосваше и дразнеше. Беше свикнал да вижда как около неговото богатство и видно положение в обществото се събират любезни хора, които често стигаха до сервилност.

„Ако някога ми се удаде да видя сама вашата Ели, госпожо Дьо Прексей, ще се помъча да я ухажвам и да я науча, че не всички мъже са черни като дявола“ — мислено се заканваше младият човек.

Тъкмо в този миг погледът му спря върху тясната пътека, която лъкатушеше точно под самия път, и видя Ели да крачи по нея с леки бързи стъпки. Тя държеше шапката си в ръка и слънцето свободно милваше черните й коси, които блестяха с меките отблясъци на коприната. Хармоничната линия на плещите и раменете се очертаваше под бялата блуза, добре скроена, но без да има каквото и да било общо с модата. Такава беше и сивата й пола, елегантно набрана, която даваше възможност да се вижда нейният малък крак.

Ожие я наблюдаваше, продължавайки да крачи с тържествуваща светлина в очите. После си помисли: „Тази пътека трябва да излиза на пътя, вероятно недалеч от замъка… Трябва да стигна там преди девойката!“.

Продължи бързо и възторжено по своя път, който продължаваше да се изкачва по нагорнището. Това беше истинско удоволствие за спортист като него. Скоро стигна мястото, където пътеката пресичаше пътя — беше на няколко метра от ореховата алея, водеща към замъка.

Почти в същия момент се появи и младото момиче. Остана доста изненадана, когато видя чужденеца. Веднага почувствува милувката на погледа му и свела глава, отговори на поздрава му. След това продължи пътя си.

Ожие направи няколко крачки към нея.

— Извинете, госпожице, но тъкмо идвах да ви предам един спомен, завещан от госпожа Дьо Валей. Леля ви сигурно ви е уведомила вече за това?

— Да, господине… Колко добра беше госпожа Дьо Валей!

Този път граф Дьо Шансеней успя да види хубавите очи на младата монахиня. Те бяха сини, необикновено меки, върху тях падаше сянката на дългите й мигли. Когато спомена за покойната си приятелка, в очите й се появиха сълзи и техният мек блясък усили още повече красотата им.

— Заповядайте, госпожице.

Ожие й подаде кутията, която тя пое с признателност. Лека червенина се появи по деликатния й тен.

— Вие няма ли да дойдете в замъка, господине? — свенливо попита тя. — На леля ми ще й бъде много приятно да ви поблагодари лично.

Колко хубава беше младата монахиня с пламналото си лице, с радостния си възбуден поглед! Несигурност и свенливост излъчваха малките й треперещи устни. Удоволствието, че ще има възможност да продължи да я гледа и да слуша нейния звънлив глас, заслужаваше жертвата на едно посещение при госпожица Антоанет.

— Ще бъда щастлив да изкажа почитта си на леля ви, госпожице, ако с това не ви безпокоя?

— Не, господине, никак…

Младото момиче продължи пътя си и господин Дьо Шансеней тръгна с нея. Красивата монахиня изглеждаше смутена. Ясно беше, че не е свикнала да я съпровожда млад и елегантен кавалер. Може пък изведнъж да си бе помислила, че всичко това ще раздразни строгата й леля.

За да й подобри настроението, Ожие отново заговори за покойната й приятелка. И отново срещна погледа на тия чудни очи, залети от чистата светлина на душата… Ели изказа своята любов към покойницата в няколко деликатни слова. Похвали нейната доброта и готовност да се пожертвува за всеки. Вълнението извика топъл блясък в погледа й и очите и често се свеждаха пред погледа на чужденеца, който беше толкова учтив и едновременно така прелъстителен. Руменината не изчезна от страните й, полското слънце и чистият въздух не бяха в състояние да я променят.

Тя крачеше със стройни стъпки край Ожие, който забавяше ход, колкото повече наближаваха замъка. Искаше му се да я наблюдава по-дълго време! Нито една жена не бе пораждала у него такъв интерес към себе си, както младата монахиня. Поведението й се различаваше от това на момичетата, които беше срещал досега в живота си.

Нейната сдържаност, свенливост и колебание придаваха на красотата й особена прелест.

„Никога не съм виждал толкова прекрасно същество!“ — мислеше си Ожие.

И той все повече забавяше крачките си. Разговаряше за Гукси и околностите, които би желал да познава колкото се може повече. Ели обичаше този кът на света, от който никога не беше излизала, с изключение на посещението й до Безансон и Порталие. Господин Дьо Шансеней се засмя:

— Това е нещо необикновено за нашето време. Нима у вас не се е пораждало желание да видите и други хоризонти и да промените малко своите стари навици?

Ели отговори с дискретна лека усмивка:

— Да, понякога! Не съм се спирала обаче на тази мисъл, знаейки, че подобни желания са неосъществими. Лелите ми не смятат да напускат Прексей, което значи, че и аз ще бъда принудена да прекарам тук с тях.

— Но защо? Кое ви гарантира, че ще останете да живеете завинаги тук?

Поглед, пълен с изненада, се отправи към него. На граф Дьо Шансеней веднага стана ясно, че е казал нещо повече, отколкото е трябвало да каже, и за да се поправи, допълни:

— Никой не може да знае какво бъдеще го очаква.

Младата монахиня отвърна със спокойна сериозност:

— О, не! Аз знам своето бъдеще.

Графът веднага си помисли с необяснимо безпокойство: „Дали, когато се е присъединила към австрийския монашески орден, не е дала клетва за вечна девственост!“.

В желанието си да узнае това каза като на шега:

— Вие сте още твърде млада и неопитна, за да имате правилна представа за бъдещето си. Ако вървите по общия път на връстничките си, тогава ще се омъжите…

Младата монахиня отново се изненада, лицето й пламна още повече и тя отвърна със същата сериозност:

— Аз обаче няма да се омъжа.

— О, това не се знае! Освен ако не противоречи с правилата на ордена, към който принадлежите.

Девойката отговори решително, поклащайки глава:

— Не, монахините на „Света Хедвига“ не дават обет за моминство.

От този отговор на Ожие му олекна. Навеждайки се към младата монахиня, каза усмихнато:

— Това монашество е истинска тежест за младостта ви, за вашите осемнадесет години, госпожице! Ще ме извините, задето не ви наричам „мадам“, както е редно по нашия монашески протокол.

Погледите им се срещнаха. Очите на красивата Ели се свиха смутени и тя веднага оброни глава. Лека тръпка мина по прелестното й лице. Младото момиче ускори крачките си. Замъкът се появи пред тях — голяма сива постройка с величествен вид, пред който се ширеше покрит е калдъръм двор. Ожие спря, за да разгледа замъка, разпитвайки за някои подробности. През цялото време се възхищаваше от поруменялата млада монахиня, която искаше да сложи час по-скоро край на този разговор насаме.

Мина с нея през двора на замъка, между камъните на който бе израснала трева, и влезе в големия салон със сводове, украсен с ловджийски трофеи. Оттам бе въведен в стая с три прозореца, които гледаха към градината. Вътре работеха госпожица Антоанет и госпожица Матилд, седнали една срещу друга. С малко възбуден глас Ели се обърна към тях:

— Лельо, господин Дьо Шансеней бе така любезен сам да ми донесе завещания спомен от скъпата госпожа Дьо Валей.

Двете дами вдигнаха глави. Госпожа Дьо Прексей потрепери и в погледа, който беше отправила към госта, се четеше сърдита изненада.

Ожие се поклони пред тях и обясни посещението си с лека усмивка:

— Както виждате, госпожо, не съм заминал. През нощта обмислих и реших, че ще е по-разумно, ако дочакам тук писмо от баба си, за да видя какво мисли да прави с оставената в наследство къща. В случай че е решена да я продаде, ще поговоря с нотариуса и ще го упълномощя да извърши продажбата, преди да напусна Гукси. Понеже останах още в „Благословеното обиталище“, сметнах за свой дълг да дойда и ви поздравя. Искам да ви благодаря и за помощта, която вчера ми оказахте.

Всичко бе казано коректно и учтиво. Въпреки това недоволният израз на старата дама не се измени. Тя подаде ръка на младия граф без каквато и да било сърдечност. След това му посочи едно кресло. В това време Ели изчезна от стаята. Не се ли беше подчинила на някой знак, който беше направила леля й? Ожие не можеше нищо да предположи. И той напусна Прексей, без да я види повече. Госпожа Матилд не произнесе нито дума през цялото време на посещението му, което продължи четвърт час. Остана с ръкоделието си в ръце, а нейният добродушен и мечтателен поглед често се отправяше към госта. Ожие веднага почувствува, че бе предизвикал симпатията й.

Още щом младият мъж излезе, госпожица Дьо Прексей отвори една врата и извика:

— Ели, там ли си?

— Да, лельо.

Старата монахиня влезе в обширна зала, пълна с шкафове за книги и стари мебели. Пред една маса, с книга в ръка, беше седнала Ели. Госпожица Антоанет се приближи до нея с тежките стъпки на старостта.

— Ще ми обясниш ли как се случи така, че ти доведе тук господин Дьо Шансеней?

Тонът й беше студен и сърдит. Силна червенина заля страните на младото момиче. Въпреки това отговори спокойно:

— Срещнах го в края на алеята, лельо. Предаде ми ветрилото и аз му благодарих, а след това сметнах, че е мой дълг да го поканя тук!

Чистите и открити очи не се сведоха пред погледа на старата дама. И тя отговори с известно усилие:

— Не, ти не трябваше да идваш с него, той трябваше да се яви сам!

Поколеба се за миг. Ясно беше, че както в сърцето й, така и на устните й бяха заседнали и други въпроси. Какво ли беше говорил на Ели господин Дьо Шансеней? Госпожица Антоанет обаче сметна, че ще е по-разумно да не придава значение на това събитие пред Ели, макар за нея да бе тревожно, особено като се вземе под внимание прелъстителният вид на младия мъж. След кратко мълчание лелята продължи:

— Всичко това няма никакво значение в края на краищата! Господин Дьо Шансеней е постъпил неучтиво, обръщайки се направо към теб. Ние обаче вече няма да го видим, защото той ще замине след няколко дни. „Благословеното обиталище“ няма да има вече честта да го приютява, дори и в случай, че не бъде продадено. Къщата е твърде скромна и скучна за него. Какво значение имат традициите и спомените за подобен род същества, които търсят в живота само удоволствията…

Дълбока горчивина и жестоко презрение се чувствуваха в гласа на старата дама. Хубавите очи, които я гледаха открито, се замъглиха от тъга и безпокойство. След това Ели каза замислена:

— Нещастното „Благословено обиталище“! Колко тежко ще ми бъде, когато някой съвсем чужд човек се настани в него!

— Ще ни бъде твърде тежко, но в това отношение не можем да направим нищо. Във всеки случай, щом там не е вече нашата приятелка, тази къща е затворена за нас.

Когато леля й излезе от библиотеката, Ели автоматично се залови за книгата си. Мислите й обаче не бяха тук. Те се върнаха към алеята, където до нея крачеше красивият млад човек. Благороден и елегантен, той й говореше с необикновено звънлив глас, който галеше като приятна музика ухото й. Този млад мъж имаше твърде изразително лице, леко иронична усмивка и прелестни очи.

Ели леко потрепери, когато си спомни топлия поглед, когато очите им се срещнаха.

Книгата изпадна от ръцете й. Остана за миг неподвижна, със свити пръсти.

Мъдрата и набожна Ели мечтаеше… Госпожица Антоанет можеше да бди колкото си иска!

Ели дьо Валроме бе водила самотен живот и сега изведнъж почувствува живия блясък, който се криеше в очите на графа…

И наистина господин Дьо Шансеней призна тази вечер сам пред себе си, че се е влюбил истински в прелестната млада монахиня.

За него това беше като удар от гръм. Това ли е той, скептикът, за когото приятелите му казваха: „Дьо Шансеней? Засега не е готов да си надене веригите на брака. Позволява да го обичат, но грижливо пази своята независимост“.

Да, никога до този ден не беше обичал! Животът му беше изпълнен само с капризи, от които запазваше някакъв равнодушен спомен, примесен с известно презрение.

Красивата Сари го беше схванала много правилно — той презира жените, които са били близки с него… Мястото им беше в края на мислите му.

Сега обаче работата беше съвсем друга. Той трябваше да признае пред себе си, че младата и красива монахиня беше го впечатлила дълбоко. Нейната красота и невинна прелест бяха надвили равнодушието му, той беше изменил плана си, според който нямаше да се жени още пет години.

Тревожеше го съпротивата на леля й, но граф Дьо Шансеней чувствуваше достатъчно сили, за да надвие в тази борба, особено ако красивата Ели се яви в негова помощ.

Преди всичко той трябваше да спечели любовта на младото момиче. За да постигне това, трябваше да види още веднъж младата монахиня… Приемът на госпожица Антоанет беше необикновено студен и той не можеше дори да помисли да повтори посещението си. Оставаше му единствено да опита щастието си в случайна среща.

Беше седнал в старо кресло, тапицирано с овехтял плат. Прозорецът пред него гледаше към градината. Свежият, малко влажен въздух проникваше в стаята, обзаведена със стари мебели.

Тази обстановка, така различна от средата, в която Ожие бе свикнал да живее, му изглеждаше сега съвършено друга. До вчера бе наблюдавал всичко това с абсолютно равнодушие. В тази къща, както и в блестящия замък Дьо Саржак, бащината къща на граф Дьо Шансеней, се носеха сенките на прадедите и спомените на минали поколения. Всички тези впечатления бяха по-близки в аристократическото и спокойно еднообразие на този провинциален дом, в който госпожа Дьо Валей бе водила самотен живот, какъвто са водили и много от нейните предшественици. Защото „Благословеното обиталище“ беше предназначено почти изключително за жилище на вдовиците от фамилия Дьо Шансеней, от които маркиза Дьо Шансеней бе останала последна.

Може би граф Дьо Шансеней сега гледаше по-иначе на старинния дом, защото в този следобед една малка уста с деликатно пурпурни устни беше казала: Обичам твърде много „Благословеното обиталище“.

Той стана и се отправи в съседния салон, в който Розали беше запалила две лампи. Пред прозореца стоеше все още голямото кресло на покойната госпожа Дьо Валей, масичката й за работа от розово дърво и дървената кошничка за плетиво. Вдясно от камината в полумрака блестеше политурата на старо пиано. По средата на салона имаше овална маса, покрита с избеляла покривка от зелена коприна. Върху нея — книги и албуми със снимки, наредени старателно. Господин Дьо Шансеней отвори разсеяно един албум.

… Младата жена с приятно лице, от което лъхаше доброта, бе госпожа Дьо Валей. Ожие я позна по изработения с маслени бои портрет — произведение на талантлив художник. Показа му го миналия ден Розали в една от стаите на първия етаж.

… Друга снимка на госпожата, като възрастна жена с благородно и прояснено лице.

Малко по-нататък попадна на снимка на виконт Дьо Валей, разорил изцяло жена си, преди да загине в дуел. До него беше единственото им дете, починало на шестгодишна възраст — вечната и неутешима болка на нещастната майка, както бе казала Розали. Той отгърна още една страница. По лицето му се изписа интерес. Това хубаво, засмяно дете с дълги къдри беше Ели… Малко по-нататък пак тя като малко момиченце, положила ръка върху главата на любимото куче Лио.

Малката любителска фотография беше твърде сполучлива. Върху устните на Ели играеше весела детска усмивка, която правеше още по-хубави дълбоките й очи. Тази усмивка сякаш беше отправена към господин Дьо Шансеней, който прошепна:

— Вие сте идеалът за жена, хубава монахиньо!

Разходи се няколко пъти из салона и пак се върна при разтворения албум. Още дълго време наблюдава портрета. Лицето му в тоя момент имаше блажен, малко неспокоен вид, характерен за него. Любовта към това дете, прелестно и чисто, пораждаше непознати чувства у Ожие. По вина на своето възпитание той беше станал елегантен егоист, но душата му беше запазила носталгия към един полезен и благороден живот.

„Ще устроя всичко така — мислеше си той, — че да остана тук за известно време. Необходимо е, абсолютно необходимо е да я видя пак.“