Марион Дели
Любовта на монахинята (3)

III

Следобед Ожие се запозна с графиня Антоанет дьо Прексей.

Тя беше дошла да се моли край смъртния одър на приятелката си и господин Дьо Шансеней, който беше дал нареждане предварително да я уведомят за неговите намерения, слезе долу, за да я поздрави.

Той се озова пред лицето на една стара дама, чиято изправена фигура излъчваше жизненост. Нейното лице все още беше запазило безспорни следи на някогашна красота. Тя също така носеше върху траурната си рокля знаците на манастира, към който се числеше. Студената й и строга физиономия не се проясни нито за миг през време на разговора с Ожие. Тя изказа няколко похвални и пълни с тъга слова за госпожа Дьо Валей. След това попита дали господин Дьо Шансеней одобрява взетите вече решения във връзка с погребението и добави:

— Сега ще остана за малко край ковчега на своята добра приятелка. През нощта тук ще бди моята племенница заедно с Розали и госпожа Дембри, майката на свещеника.

Тя протегна на младия човек ръката си с вдървени вече пръсти, малко деформирани от ревматизма. Но когато графът се наведе, за да докосне устните си до ръката на калугерката, тя рязко се отдръпна.

— Не, няма нужда! Не си правете труд, не е особено приятно да се целува ръка на стара дама.

Гласът й беше отсечен, лукаво ироничен и в погледа й, който тя хвърли към господин Дьо Шансеней, можеше да се долови нещо като неприязън.

Ожие не обичаше да изпада в подобно положение и отговори с известно високомерие:

— Не съм предполагал, че може да ми бъде неприятен този акт на вежливост, на който са ме възпитали в моето детство.

— Зная, че сте голям аристократ, както и всички от рода ви. Но все пак това не им е пречило да бъдат…

Тя не довърши думите си и като се раздели с младия човек, влезе в стаята.

„Чудна жена — мислеше си Ожие. — Вижда се, че не е особено любезна. Може би възрастта е причина да промени в известна степен възгледите си. Някога е била много добра, а и днес си остава истинска дама. Монашеството й допада много. Не допада обаче на племенницата й…“

Той направи няколко крачки из библиотеката и салона, където беше приел госпожица Антоанет дьо Прексей, а след това заговори тихо, усмихвайки се малко подигравателно:

— Естествено, любезна монахиньо! И аз бих изпитал много по-голямо удоволствие да целуна прелестната ръка, която видях тази сутрин… Ех, струва ми се, че тази леля бди над племенницата си като цербер. Бди ден и нощ…

Монологът на Ожие бе прекъснат от Розали, дошла да го уведоми, че е пристигнал нотариусът и иска да говори с него.

Господин Будар, дребен човек с болнаво жълтеникаво лице, уведоми господин Дьо Шансеней, че покойницата е завещала на своята братовчедка, маркиза Дьо Шансеней, къщата си „Благословеното обиталище“, а също мебелите и семейните накити. Наличните около сто хиляди франка били разпределени между разни благотворителни организации за епархията в Гукси, за старата й камериерка Розали… В края на завещанието си госпожа Дьо Валей добавя: „Искам ветрилото ми от осемнадесети век, прибрано в ковчежето ми с накити, да бъде предадено на скъпата ми приятелка Ели дьо Валроме, която е била радостта на моите старини“.

Когато нотариусът довърши четенето на завещанието, Ожие заяви одобрително:

— Добре, много добре… Вие ще уредите всичко това с писмо до моята баба, нали? Принуден съм да замина още утре, защото ме чакат.

— Разбира се, господине, нищо по-лесно от това.

Добрият човек наблюдаваше почтително елегантния джентълмен, който не прояви и най-малък признак на неудоволствие, когато узна, че наследството на неговата сродница отива за благотворителни цели. Господин Будар, заинтригуван от това държане, просто не можеше да си го обясни. В себе си обаче почувствува дълбок респект към непознатия при мисълта, че тази така значителна за един провинциален нотариус сума нямаше никакво значение за господин Шансеней.

Когато нотариусът най-после си отиде след многобройни поклони, Ожие слезе в градината да се разходи. Беше му скучно и с нетърпение чакаше утрото на следващия ден, за да замине. Смъртта на тази непозната за него сродница не му направи впечатление. Пътуването, краткото пребиваване в „Благословеното обиталище“, утрешната церемония — всичко това го потискаше и той щеше да се почувствува необикновено щастлив, когато свърши. Мрачното време го караше да си мисли за „Ла Либела“, за италианското слънце и нежните очи на Сари.

„Поне да беше тук младата и красива монахиня!“ — ядосваше се той, разхождайки се из тесните алеи на градината. Ах, как би му се искало да види очите й! Може би ще дойде довечера с леля си?

Остана обаче излъган, защото госпожица Матилд се придружаваше само от една слугиня, когато в десет часа вечерта пристигна, за да заеме своето място край покойницата. Тя размени няколко думи с Ожие, но този път свенливо и колебливо, с поглед, в който се четеше безпокойство и дори страх. Не беше особено хубава, но имаше приятно лице, спокойни и благи очи и малко тих, но мил глас. В своята рокля, отдавна излязла от мода, бе запазила елегантността, която изненада господин Дьо Шансеней.

Ожие остана край покойницата до полунощ и след това се оттегли в стаята си. В салона на първия етаж той срещна Розали, която беше отишла да търси шал за майката на свещеника. Камериерката поиска да се отдръпне, пожелавайки на графа лека нощ. Младият човек обаче спре пред нея и я попита:

— Струва ми се, че днес госпожица Дьо Валроме не е идвала?

— Така е, господин графе.

— Чудно! В последните дни тя непрестанно е била тук. Така поне ми казахте.

— Да, господин графе.

И след дълго колебание старата прислужница добави:

— Това е, защото господин графът е тук.

— Е, добре… Все пак това не е оправдание, за да не дойде с леля си и да се помоли край покойната си приятелка?

— Извинете, господине, но това е оправдание, когато се вземат под внимание възгледите на госпожица Антоанет…

— Какви възгледи?

— Тя е на мнение, че госпожица Ели не бива да се омъжва, както не се е омъжила и госпожица Матилд.

— Така ли! Значи тя й забранява да вижда мъже, за да не се влюби в някой от тях?

— Доколкото това е възможно, господин графе. И особено за такъв млад човек, какъвто сте вие.

Ожие с мъка въздържа усмивката си пред възторжения поглед на старата прислужница.

— Страшна е тази стара монахиня! Какви причини има, за да мрази така мъжете?

— По-малката й сестра, която тя сама отгледала и обичала като своя дъщеря, била ужасно нещастна в брака си и починала от мъка. Племенникът й бил също така лош съпруг. И госпожица Антоанет е решила да не позволи и госпожица Ели да страда.

— Това е отвратително — отговори господин Шансеней. — Впрочем тя няма това право! А какво казва за всичко това онази млада нещастница?

Розали поклати глава:

— Тя още нищо не разбира, не познава живота. А животът в Прексей и тук е един и същ — необикновено спокоен. Вижда се с някои съседи, чиито синове са твърде малки още и много бедни. Всички останали се избягват. Не, тя нищо не знае. И по-добре така, защото госпожица Антоанет има воля, която нито не е в състояние да сломи. Тя никога няма да промени своето решение.

— Интересна е тази госпожица Дьо Прексей. Надявам се, че племенницата й ще има кураж да отхвърли от себе си наложения й ярем. Лека нощ, Розали!

* * *

Влизайки на следващия ден в салона, малко преди определеното за церемонията време, господин Дьо Шансеней свари трите монахини. Госпожица Антоанет му подаде ръка.

— Да се помолим за последен път пред нейните останки, преди да дойдат поканените.

Ожие се поклони пред госпожица Матилд, след това пред младото момиче, застанало до леля си. Изправяйки глава, той я изгледа бързо, но дискретно и този поглед беше достатъчен, за да констатира, че по-хубави очи никога не са осветявали едно тъй красиво лице…

Изненадан и очарован, трябваше да положи усилия, за да не погледне още веднъж девойката. Страшната леля бдеше над нея от непосредствена близост.

Обръщайки се към най-възрастната монахиня, Ожие попита с пресилена любезност:

— Бих ли могъл, госпожо, да ви помоля, понеже бяхте приятелка на покойната, да ме представите на поканените, които са ми съвършено непознати. Освен това да ми помогнете и за обяда, който, съгласно обичаите в този край, се дава за упокой душата на починалия…

Госпожа Прексей любезно се съгласи, но без особена сърдечност. След всичко онова, което му беше казала Розали, господин Дьо Шансеней си обясняваше държането й, нейното дълбоко и сдържано презрение вчера, когато изтръгна ръката си изпод устните му. Поради своя пол, той също беше попаднал в онази половина от човешкия род, към която тя хранеше особени чувства. Това не би го тревожило, ако не беше малката красива монахиня.

Поканените започнаха да пристигат: аристократи от околността, чифликчии, селяни. Всички пръскаха ковчега с по някоя капка светена вода. Сетне пристигна и свещеникът със своя клисар и едно момче от хора. След като бяха изпълнени молитвите, които съпровождат изнасянето на тялото, четирима селяни вдигнаха ковчега и го пренесоха. Ожие крачеше след него, следваха го поканените, които говореха шепнешком помежду си.

Слънцето с усилие можа да пробие облаците. Гората зеленееше, освободена от мъглата, усещаше се ароматът на прясна трева и на влажна земя. Меката утринна светлина се харесваше на Ожие, който под маската на скептицизма имаше душа на артист. И изведнъж почувствува особено благоразположение към хората в Гукси. Помисли си за малката красива госпожица от замъка, осъдена да не се омъжва. Красотата й го беше изненадала и трогнала.

„Какъв цвят имат нейните очи? — питаше се той, докато крачеше. — Стори ми се, че са сини, но твърде тъмни. Тъкмо това придава на лицето й очарование, каквото още не съм виждал… Ще вземе ли и тя участие в обяда? Безспорно старата й леля няма да й позволи! И все пак ми се иска да ми се удаде случай да я разгледам по-добре.“

В малката мрачна черква ковчегът беше поставен между множество свещи. Ожие беше сам в първата редица. От другата страна бяха заели места старите калугерки. Като извърна малко глава, господин Дьо Шансеней видя решителния профил на госпожица Антоанет. Беше толкова едра, че почти закриваше госпожица Матилд Валроме и младото момиче. Той слушаше разсеяно литургията, изпълнявана по-скоро с добра воля, отколкото с музикално разбиране. Наблюдаваше старите сводове над олтара, окичени с цветя, подредени с необикновен вкус, великолепната резба, както и красивия килим. Душата му от години беше привикнала на равнодушие — плод от светското му възпитание, при което на религията гледаха само като на скъпа драгоценност. Той почиташе вярата на своите деди, но я беше отстранил от душата си, за да се чувствува напълно свободен.

През едно нанадолнище погребалното шествие стигна до гробищата. След последните молитви господин Дьо Шансеней се изправи на няколко крачки от гробницата, залята от светлината на мекото слънце. Поканените поднасяха съболезнованията си, когато минаваха край него и край дамите от Прексей. Когато всички се изредиха, Ожие извърна глава и направи няколко крачки към монахините. Трябваше обаче да положи големи усилия, за да не издаде раздразнението си, когато видя, че бяха само две. Госпожица Антоанет беше отпратила племенницата си на сигурно място, далеч от този опасен екземпляр от мъжки пол. Старата дама заяви със студена учтивост:

— Ще желае ли господинът да се качи в нашата кола? По този начин ще стигнете много по-бързо в „Благословеното обиталище“, където ще посрещнем вашите гости.

— Не бих искал да ви бъда в тежест, госпожо. Ще вървя по-бързо и няма да се забавя.

— Няма да ни пречите, колата е доста голяма.

„А красивата Елен е на сигурно място“ — завърши в себе си господин Дьо Шансеней.

Виждайки, че е неудобно да не приеме поканата, Дьо Шансеней се съгласи и тръгна след монахините. Пред гробищата чакаше стар кочияш, със стари коне… Всичко впрочем наподобяваше някогашната стара аристокрация и подхождаше на самите собственици на колата.

Докато пристигнаха, госпожица Антоанет разказваше за покойницата и хвалеше нейното милостиво сърце и дискретна доброта. Накрая попита:

— Мислите ли, че баба ви ще запази тази къща?

— Съмнявам се, защото тя няма да й бъде от полза.

— Госпожа Дьо Валей се надяваше, че къщата няма да бъде продадена, защото е владение на фамилията още от шестнадесети век и се е предавала от поколение на поколение…

— Не знам точно какво ще направи баба ми, госпожо. Възможно е да я задържи.

В този момент господин Дьо Шансеней си мислеше: „Уверен съм напълно, че няма да я задържи“.

И той си представи своята баба, лицето на която беше все още младо благодарение на изкуственото поддържане, меките й руси коси и елегантната и жива походка. Почитта към миналото никога не бе намирала място в сърцето на госпожа Дьо Шансеней. Да запази някаква стара къща, издигната далеч в провинцията, само защото в течение на цели четири века тя е била обитавана от членовете на семейството — за нея това би било връх на абсурда!

Госпожица Дьо Прексей продължи след кратко мълчание:

— Сигурно не мислите да останете тук по-дълго време?

— Смятах да замина още тази вечер, но навярно обстоятелствата ще ме принудят да остана до утре сутринта. Така поне ще мога да взема по-удобен влак. Имам приятели, които ме чакат. Бяхме предприели обиколка по море край италианските брегове, когато получих съобщението.

Блясък на задоволство се появи в сините, малко мътни вече очи на старата монахиня. Господин Дьо Шансеней забеляза това и си помисли: „Тя е във възторг, че заминавам така бързо. Ех, госпожо, имам желание да изиграя своята роля и да ви накарам да разберете, че не съм глупак“.

Тази мисъл се затвърди в съзнанието му по време на обяда. Беше свикнал да налага волята си още от детинство и не можеше да търпи пречки. Ето защо се зарече, че старата леля, която му пречеше да види прелестната Ели, няма да има последната дума! Ще нагласи всичко така, че да успее да се срещне с девойката, да й говори, да й покаже какво значи възторг и какво — да я обожава един мъж. И реши да остане още няколко дни в „Благословеното обиталище“…

Ще види малко по-късно „Ла Либела“ и своите приятели. Уили ще продължава да играе ролята на домакин на яхтата и ще уведоми гостите, че Дьо Шансеней е задържан по стечение на обстоятелствата около наследството. Още днес следобед Ожие реши да му напише писмо в този дух.

Малко след това госпожица Антоанет си тръгна.

— И така, мога ли да ви кажа сбогом, господине?

— Разбира се, сбогом, госпожо! — отговори и той, като едва прикриваше усмивката си.