Марион Дели
Любовта на монахинята (15)

XV

Два дни след това Ожие бе навестен от баба си, която бе дошла с автомобил от Саржак. Нейният траур, безпокойството й за съдбата на внука й не бяха повлияли на бодрия й дух. Тя продължаваше да се гримира с голямо умение и дори в траура си изглеждаше невероятно елегантна.

Кокетството на старата жена дразнеше Ожие, който с мъка прикриваше неодобрението си. Трябваше да положи усилия над себе си, за да демонстрира към баба си почитта, която й дължеше. Той обаче не скри негодуванието си, когато тя започна да му прави повърхностни комплименти:

— Колко хубаво ти стои униформата, моето дете!

Или пък, когато забеляза с лукава усмивка:

— За теб винаги е имало жени, които да те обичат!

Младият граф отговори студено и спокойно:

— Да оставим тези незначителни неща, драга бабо! Това са дреболии. Що се отнася до жените, моите мисли сега са погълнати от много по-сериозни въпроси.

Подобни посещения съвсем не се нравеха на господин Дьо Шансеней. Той страдаше от различията между своите възгледи и тези на баба си. Страдаше поради по-другия морал на тази жена, която го обичаше искрено, а не само защото тази любов ласкаеше самолюбието й. Сега се измъчваше още повече, защото прероденото му сърце, отърсено от някогашния скептицизъм, търсеше истинска и искрена любов.

Госпожа Дьо Шансеней му донесе много новини за техните сродници. Между тях мнозина вече не бяха живи. Уилям Хорн, който веднага след избухването на войната бе постъпил в армията, загинал миналата година по време на сраженията във Фландрия.

Ожие извади картичка от джоба си и я подаде на госпожа Дьо Шансеней.

— От лейди Мод. Била малко болна, но веднага след това отишла да продължи своите грижи за ранените и болните войници като милосърдна сестра.

— Ах, милата Мод! Прелестно момиче, чудна душа. Винаги съм си мислила, драги Ожие, че това е жената, която ти трябва, жена, сякаш създадена за теб.

— Лъжете се, бабо! Такава жена съществува, но за мен това не е Мод.

Госпожа Дьо Шансеней погледна изпитателно внук си:

— Вече си избрал някоя?

— Да.

— Коя?

— Позволете ми, бабо, да не отговарям още на този въпрос.

Макар любопитството й да се изостри, маркизата не настоя повече. Знаеше от опит, че Ожие не би казал нищо повече и че всички усилия биха останали напразни.

След малко тя стана и разделяйки се с внук си, каза:

— Получих напоследък новини от Дьо Пардей посредством нашия братовчед Вилимон. Дьо Пардей е освободен от военна служба за болно сърце. През цялото време пътува между Париж и Биариц, където го виждат много често в компанията на госпожа Дукза.

— Значи историята продължава! Този стар глупак би направил по-добре, ако малко се пази, защото се опасявам, че тази дама се занимава с непозволени неща, които твърде лесно биха могли да поставят в неловко положение всички лековерници около нея. А това лесно може да стане, стига полицията да си отвори малко по-добре очите.

— Да, донякъде… Жена с неизвестно минало. Дьо Пардей я въведе в средите, които посещава майка му, и тя си е създала многобройни връзки, които днес могат да й бъдат извънредно полезни.

Говорейки, господин Дьо Шансеней и баба му излязоха от вилата. В двора ги чакаше автомобил.

— Искате ли, бабо, да се поразходим? Ще се качите в колата малко по-нататък.

— Разбира се, драги. А и времето днес е чудесно. Освен това лекарят ми препоръча разходки, за да не пълнея.

Ожие заповяда на шофьора да потегли напред, а той излезе заедно с маркизата през железните врати. Тръгнаха по пътя с бавни крачки. Госпожа Дьо Шансеней непрекъснато бъбреше. Младият граф й отговаряше разсеяно.

Изведнъж Ожие потрепери с цялото си тяло. На пътя видя две жени. В едната от тях той позна Жермен. Другата беше Ели.

Полагайки големи усилия да се овладее, офицерът каза:

— Бабо, позволете ми да ви представя нашата директорка и милосърдна сестра, госпожа Жермен.

— Коя от двете?

— По-възрастната. Другата е нейна братовчедка, живее с лелите си в Прексей, до Гукси. Тези дами са били приятелки на покойната госпожа Дьо Валей.

— Ах, наистина… Чудесно е, че са попаднали тук.

Ели приближаваше, измъчвана от вълнение. Госпожа Жермен вървеше до нея. Младото момиче бе познало отдалеч човека, който беше обсебил мислите й, който беше за нея единствената любов.

Когато госпожа Жермен минаваше заедно с Ели покрай тях, младият офицер ги спря:

— Ще ми позволите ли, госпожо, да представя на баба ми нашата предана болногледачка?

След това той добави няколко слова на признателност, към които се присъедини любезно и госпожа Дьо Шансеней. През цялото време младият граф виждаше само Ели, почервеняла и смутена, която се мъчеше да гледа встрани. Беше напразно, защото погледите им се срещнаха и двамата прочетоха в очите си своята любов, която раздялата, мъките и страданията бяха направили още по-силна.

— Госпожице, казах на госпожа Дьо Шансеней, че вие и вашите лели сте били най-добрите приятелки на покойната госпожа Дьо Валей.

— Да, ние страшно много обичахме добрата госпожа Дьо Валей, тя беше така привързана към нас.

Госпожа Дьо Шансеней подаде ръката си на красивата Ели и я изгледа с необикновен интерес.

— С братовчедка ми като че ли се бяхме позабравили — продължи госпожа Дьо Шансеней, — но все пак си пишехме от време на време. Моята бедна Валентин смяташе, че ще направи най-добре, ако посвети целия си живот на самотата…

— Тя е вършила много добрини в нашия край. И ви уверявам, че никога не е изпитала скука.

Господин Дьо Шансеней се намеси в разговора.

— Един полезен живот никога не омръзва. Лентяйството е болест, която, уверен съм, вие, госпожице, никога не сте изпитвали.

На устните на Ели заигра кротка усмивка, която придаде нова прелест на лицето й.

Вместо нея отговори госпожа Жермен:

— Ели е неуморима работничка. Понякога се виждаме принудени насила да я откъснем от работата й, защото има нужда от почивка. Трябва сама да се щади, защото в последните две години здравето й се е поразклатило.

Топъл поглед погали прелестното пламнало лице.

— Вие боледувате, госпожице? Не вярвам да е нещо сериозно?

— Чувствувам се вече несравнимо по-добре.

— Мислите ли да останете тук по-дълго време?

— До следващата пролет, предполагам. Лекарят не ми позволява да прекарам зимата в Прексей, понеже там климатът е много студен.

— Той има право. Лелите ви с вас ли са?

— Само леля Антоанет. Леля Матилд остана в Гукси, за да се грижи за бедните заедно с майката на тамошния свещеник.

— Ах, абат Дембри! Узнах от един негов приятел, също така свещеник, че му е ампутиран единият крак. С удоволствие ще го навестя, когато се завърна в „Благословеното обиталище“.

— А вие, господине? Вашата ръка?

Той се усмихна и повдигна с лявата си ръка обездвижената си десница, която носеше винаги превързана.

— Няма да ми служи вече за нищо. Щастие е, че поне едната от тях ми остана.

Госпожа Дьо Шансеней извика:

— Ах, драги, мълчи! Не ме карай да мисля за онова, което можеше да стане.

— Да, бабо. Трябва да мислите и за него, за да можете да благодарите на бога, задето ви е върнал внука от война, без да е съвсем осакатен.

Казвайки това, младият граф продължаваше да наблюдава Ели. Виолетовите й очи, блеснали от вълнение, което мъчно можеше да се прикрие, се бяха загледали в ордените за храброст, окачени върху офицерската му униформа.

След като вдигна поглед, Ожие можа да прочете в него необикновен възторг и дълбока и чиста нежност.

Когато след малко се разделиха, за тях беше ясно, че със сърце и душа си принадлежаха завинаги един на друг.

Продължавайки пътя си, уловена под ръка за внук си, госпожа Дьо Шансеней забеляза:

— Много добра е тази госпожа Жермен, невероятно благородна. Що се отнася до младото момиче, то е сладко и красиво. Какви прелестни очи! Такъв цвят на очите рядко се среща. Виолетови… Само да се облече модерно и няма защо да се безпокои, защото където и да се яви, никъде не би могла да намери съперница на своята хубост.

Ожие сякаш се беше пробудил от някакъв сън:

— Хубаво да се облече! Какво значение има това? Да носи дрехите на известни моделиери! О, те полагат всички възможни усилия, за да прикрият смешното. Ще ви призная искрено, че аз я предпочитам сто пъти с тази скромна рокля, която й стой така хубаво.

— Безспорно е твърде хубава. Ще бъде хубава дори и ако би навлякла чувал. Не може да се отрече.

Ожие слушаше с едно ухо бележките на баба си и отговаряше кратко на въпросите, които му задаваше за госпожица Дьо Валроме, нейните лели и живота им в Прексей. Госпожа Дьо Шансеней, въпреки че не бе дарена с наблюдателност, не можеше да не свърже тези две странности: присъствието на това хубаво момиче в Гукси и необикновения интерес, който Ожие беше проявил към „Благословеното обиталище“.

„Поискал е да започне с нея флирт, но е срещнал съпротивата на лелите й. Ето на какво се е дължало лошото му настроение, когато се завърна от Гукси.“

Такива бяха обясненията, които госпожа Дьо Шансеней си даваше сама, след като не се беше решила да запита внук си.

И най-сетне дойде до заключението: „Той сигурно ще се опита да продължи тук малката идилия. Бедното дете, в това ще намери развлечение…“.

Нейната далновидност обаче не отиваше дотам, че да я накара да си помисли как това нещастно девойче, останало сираче, възпитано скромно, далеч от света, би могло да бъде девойката, за която Ожие бе казал: „Намерих жената на своя живот!“.

След като господин Дьо Шансеней изпрати баба си и остана сам, почувствува облекчение. С леки крачки се завърна във вилата. Сърцето му беше изпълнено с истинско щастие. Главното препятствие обаче — поведението и гледището на госпожица Антоанет — продължаваше да съществува. Той чувствуваше, че сега разполага с ново оръжие, с което ще може да се бори успешно със старата дама. Това оръжие беше неговото неотдавнашно минало — цели две години на фронта, изпълнени с безподобна храброст, самопожертвователност и прераждане.

Без да подозира, Ожие бе намерил ценни съюзници в лицето на госпожа Дьо Белан и нейната дъщеря. Двете тайно го проучваха и той всеки ден печелеше все по-искрени симпатии в техните сърца.

Приятелят му, поручик Блаве, изсипа един ден големи похвали за Ожие пред госпожа Жермен.

— Не мога да намеря думи, с които да опиша неговата храброст и хладнокръвие. Той наелектризираше всички ни. О, великолепен офицер! Необикновено добър към войниците, макар да ги държеше строго. Не ги наказваше и всички го обичаха. Полагаше грижи за всеки свой войник, спаси един от смърт, излагайки на страшна опасност собствения си живот.

В друг случай, говорейки с госпожа Жермен за болницата в Ирсо, поручикът забеляза:

— Без едно строго и компетентно управление редът в болницата не може да се поддържа, още повече, че болничният персонал се набира от най-различни среди… С Дьо Шансеней прекарахме известно време в една болница край Бордо. Милосърдните сестри бяха много добри, но две-три от тях се проявиха като опасни кокетки.

След това добави, смеейки се:

— Проявиха особен интерес към Дьо Шансеней. Той обаче остана равнодушен и запази студеното си държане към жените, които се надпреварваха да го спечелят. Необикновено сериозен мъж е…

Всички сведения, които успя да събере за Ожие, госпожа Жермен реши да предаде на госпожица Дьо Прексей, когато настъпи удобен момент. Що се отнася лично до нея, тя бе уверена, че друг мъж не би могъл да бъде така достоен за Ели дьо Валроме.

Младото момиче, вземайки под внимание изкуственото равнодушие, което госпожица Дьо Прексей прояви, когато тя й съобщи за пристигането на Дьо Шансеней, не й каза за втората си среща с него. Госпожица Антоанет обаче долавяше, че отново са се видели, по необикновения блясък в очите й.

Как да се измъкне от това тежко положение? Старата дама търсеше изход, но все не можеше да го намери. Тя продължаваше да упорствува в решението си и нито за миг не позволи да се загнезди в главата й мисълта за капитулация. От друга страна обаче, тя се безпокоеше твърде много за здравето на племенницата си, опасяваше се да не би някои нови сътресения да го разклатят окончателно.

Един ден тя попита госпожа Дьо Белан за Ожие, това бе първият случай, при който тя завързваше разговор за младия офицер.

— Ще остане ли тук още дълго време господин Дьо Шансеней?

— Вероятно… Ръката му изисква грижи и постоянни превръзки.

Преструвайки се, че не забелязва неприятната изненада, която се изписа по лицето на братовчедка й, госпожа Дьо Белан използува случая да изкаже дискретно куп похвали по адрес на Дьо Шансеней.