Марион Дели
Любовта на монахинята (5)

V

На следващия ден Ожие получи писмо от баба си. Госпожа Дьо Шансеней му съобщаваше, че съвсем няма намерение да запазва тази старинна къща и молеше Ожие да уреди предварителните работи с нотариуса около продажбата.

„Не си създавай обаче около това големи неприятности — добавяше старата жена. — Просто дай нарежданията си и веднага след това замини при приятелите си, между които има, както чувам, една красива жена, към която не си равнодушен.“

Господин Дьо Шансеней леко надигна рамене, четейки тези редове. Сари?… Но образът на младата Ели му се налагаше с такава сила, че всичко друго изчезваше.

Остана за момент замислен, втренчен в писмото, което беше оставил отворено пред себе си. След това взе лист хартия и започна да пише:

„Не, недейте продава «Благословеното обиталище», скъпа бабо! Дайте го на мен, тази стара къща ми харесва. Освен това тя винаги е принадлежала на нашата фамилия. Идния месец е рожденият ми ден. Не търсете за мен никакъв друг подарък. Въпросът е решен, нали?

Тази местност е много приятна… Между другото ми казаха, че тук се ловува. Пак ще намина насам и затова ще запазя целия досегашен персонал. Говоря за старата камериерка и за готвачката.

Смятам да замина след няколко дни, за да продължа разходката с яхтата. Не чувствувам никаква мъка по красивото лице, за което ми пишете. Знаете, че лесно забравям тези неща.

Очаквам вашия отговор и съвсем не се съмнявам, че той ще бъде положителен. Ще започна вече да се държа тук като истински господар… Ще уведомя за своето решение нещастната Розали, старата камериерка, която често ме гледа с изпитателен поглед, иззад който се крие загриженост за неизвестното бъдеще. Безспорно тя самата се пита дали ще бъде принудена да напусне къщата, в която е живяла толкова дълго време и е била свидетелка, на смъртта на своята господарка.

Целувам с най-голяма почит ръката ви, мила бабо. До скорошно виждане в Саржак. Ще бъда там, щом се върна от Италия…“

След като свърши писмото, Ожие позвъни на Розали. Възрастната жена се яви, понакуцвайки, защото страдаше от ревматизъм. Господин Дьо Шансеней й подаде затворения плик.

— Моля ви, Розали, предайте това писмо на пощенския раздавач, когато мине оттук.

— Да, господин графе. Пощенският раздавач сигурно ще мине сега, защото той твърде рядко се отбива до Прексей. Дамите там нямат почти никаква кореспонденция.

Старата камериерка понечи да напусне салона, но Ожие я задържа с движение на ръката:

— Почакайте малко… Ако задържа този имот, ще искате ли да останете тук заедно с Мелиса?

Дребното лице на камериерката засия.

— Господин графът ще задържи имота! Ах, така се страхувах, че… Със сигурност ще остана, господин графе. И Мелиса ще остане.

— И така, споразумяхме се… Оставям ви като домакиня в този дом. Що се отнася до възнаграждението, върху това ще говорим допълнително.

— Ах, господин графе, нямам нужда от нищо. Нещастната ми господарка ми е оставила от какво да живея. Искам само да остана тук…

— Не, Розали, свикнал съм да плащам винаги услугите, които искам.

Камериерката излезе след искрени благодарности. Вече беше напълно успокоена — „Благословеното обиталище“ няма да бъде продадено… Господин Дьо Шансеней имаше горд поглед, това държеше хората на пристойно разстояние от него. Камериерката си мислеше от два дни, че този млад и елегантен мъж няма никога да се заинтересува от старата къща. На такива мисли я бяха навели описанията на Селестен за светския живот на графа. Бедната Розали не можеше да подозре, че Ели дьо Валроме, малката красива монахиня, има голям дял за неочаквания интерес, който граф Дьо Шансеней прояви изведнъж към „Благословеното обиталище“.

Беше си съставил малък план, за да може отново да види девойката. Разчиташе да замине след два дни, за да довърши предприетата из Средиземно море обиколка, както беше вече писал на баба си, а след това да се завърне тук, без да уведомява никого и да се помъчи да срещне госпожица Ели дьо Валроме, преди госпожица Антоанет да е узнала за завръщането му.

Любовта и желанието му да излезе победител над старата леля се бяха съчетали в един порив, който вдъхна у Ожие стремеж да надделее всички трудности. Ели ще му бъде толкова по-мила, колкото по-големи усилия положи, за да може да я спечели.

Разчиташе, освен това, че госпожица Дьо Прексей ще се смили, когато види внучката си влюбена. Разчиташе също, че тя ще признае за грешка решението си да осъди младото момиче на самотен монашески живот, какъвто самата тя беше водила.

На втория ден след като беше получил писмото от баба си, господин Дьо Шансеней се отправи за Гукси, за да присъствува на голямата неделна служба. Розали случайно му беше казала, че госпожица Ели свири в църквата, а понякога и пее. За да я види и чуе, Ожие, който отдавна вече беше забравил неделните си задължения към религията, реши да иде в старата църква.

Настани се така, че да може да вижда хармониума, а сам да остане незабелязан от госпожица Антоанет. Без да обръща внимание на интереса, които беше предизвикал, с нетърпение очакваше появата на трите монахини. Малко след това те влязоха в църквата и веднага се отправиха към стола от резбовано дъбово дърво. Там заеха своите места госпожица Дьо Прексей и госпожица Дьо Валроме.

Ожие наблюдаваше профила на младата монахиня, седнала зад хармониума. Наоколо се бяха струпали няколко момичета от селото, между които беше и Мелиса, готвачката на „Благословеното обиталище“, внучка на Розали. Момичетата пееха повече с желание, отколкото с талант, под диригентството на младата монахиня. От време на време се разнасяше и нейният глас. Не беше школуван, но в неговата звънливост се криеше особена прелест, сякаш красивата девойка го сдържаше, за да не се понесе над всички останали гласове.

Красивата Ели беше всецяло погълната от ролята си на акомпаняторка и диригентка. Беше изпаднала в някакъв религиозен възторг. През време на малките почивки тя се обръщаше към олтара и душата й потъваше в най-искрена молитва.

Когато я видя такава, Ожие започна сериозно да се безпокои. Да не би наистина всецяло да е отдадена на религията? Да не би тъкмо поради това да изглеждаше така уверена в своето бъдеще?

Вече бе казала: „Тук ще живея до края на живота си“.

Да, докато бъдат тук госпожица Антоанет и госпожица Матилд. А сетне, останала сама и свободна, може би ще се посвети всецяло на бога.

Дьо Шансеней се мъчеше да избие от главата си тази мисъл, която беше зародила в душата му нов страх. Но тя го обладаваше все повече, особено след като се връщаше в „Благословеното обиталище“ или когато се разхождаше из градината, придружаван от кучето Лио, което много бързо се беше привързало към него.

Размисляше, потънал в мечти, малко изненадан от обрата на нещата.

„Изглежда, че необикновено много държа на тази малка Ели… От друга страна, винаги съм смятал, че любовта се явява непременно пречка в живота, поради което трябва да се избягва… Но ето че и аз съм попаднал вече в клопката. Това е просто смешно!“

И все пак той не се опитваше да се бори сериозно срещу едно така силно и ново чувство, което беше породило в душата му неспокойство. Ели му се струваше като осъществяване на идеал, който винаги беше живял в него неясен и неопределен. За него това беше идеал за жена. Беше намерил у Ели нещо, което ценеше особено много — деликатна душа и сърце. Твърде изтънчен наблюдател в своята светска среда, той умееше да схване у всяка жена кокетството, тайните амбиции, дребните непостоянства и лукавства. Но от всичко това у Ели нямаше и следа. Тя се смущаваше от погледа му и трепереше, докато бяха разменили няколко думи насаме. И чувствуваше, че младият човек й отделя особено внимание…

С големи усилия се сдържа, за да не изрази пред нея искрения си възторг. Днес обаче всички негови почтени намерения се бяха изяснили — той искаше красивата монахиня да се влюби в него! Само по такъв начин тя би могла да му стане помощник в неизбежната борба за сломяване волята на госпожица Антоанет.

Това не би била най-тежката задача за него. Знаеше, че никоя жена не е могла да устои на неговата привлекателност. А щом към всичко това се прибавеше и любовта, желанието му това хубаво момиче да бъде негово, той не се съмняваше, че младата монахиня скоро ще бъде победена. И ще бъде негова завинаги.

Докато обикаляше из градината за втори път, Ожие чу камбаните на църквата в Гукси да бият за вечерня. Младият човек веднага си спомни за посещението, което възнамеряваше да направи на свещеника, преди да замине. Това беше задължителна учтивост, особено след като бе затвърдил намерението си да задържи „Благословеното обиталище“. Освен това свещеникът можеше да му бъде ценен помощник, в случай че старата монахиня излезе несломима.

Господин Дьо Шансеней погледна часовника си. Беше време да върви. В къщата на свещеника щеше да пристигне около четири часа, минавайки по страничен път, така че да види колкото се може по-добре околността, чиято красота сега ценеше твърде много…

Влезе вътре, за да се приготви. Когато мина през салона, срещна Мелиса, младата готвачка. Тя беше твърде хубаво момиче, което почти винаги гледаше към земята. Сега погледна новия си господар с изненада, в която се долавяше възторг. Върху неговите устни се появи иронична усмивка и той помисли: „Смел поглед, щом те погледне право в очите… Всичко това още не значи нищо… Тия евини дъщери имат нужда от лоялна и силна душа“.

След това се усмихна добродушно и дискретно, изкачвайки се по старата дъбова стълба.

„Ето как се превръщам в моралист. Това ми допада. Ще го разправя след няколко дни на Уили на яхтата. Той дълго ще се забавлява…“