Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (9)

Глава 8

— Престани да се самообвиняваш.

Тейт прекъсна неспокойните си обиколки из коридора и седна до Матю на скамейката пред интензивното отделение. Беше изминал един ден откак Бък бе дошъл в съзнание. Колкото по-добри изглеждаха шансовете му за възстановяване, толкова по-дълбоко потъваше Матю в депресията си.

— Нямам подръка друг, когото да обвиня.

— Понякога стават неща, за които никой не е виновен, Матю… — „Бъди търпелива“ — отправи си мълчаливо предупреждение Тейт. Проявите на собствения й темперамент нямаше да му помогнат. — Онова, което се случи, е ужасно, трагично. Ти не можеше да го предотвратиш. Нито пък можеш да го промениш сега. Единственото, което можеш да направиш, единственото, което всички ние можем да направим, е да помогнем на Бък да се справи.

— Той изгуби крака си, Тейт. И всеки път, когато ме погледне, и двамата знаем, че аз трябваше да бъда на негово място.

— Да, ама не беше ти. — Мисълта за това, което можеше да се случи, я преследваше безмилостно. — И да си мислиш какво е трябвало да бъде е глупаво. — Изморена от непрестанните уговорки, изцедена от старанието да бъде силна и да го подкрепя, тя прокара ръка през косата си. — Сега той е уплашен, освен това е разгневен и потиснат. Но не те обвинява.

— Така ли мислиш? — вдигна глава Матю. Мъката и горчивината се бореха за надмощие в очите му.

— Да, така мисля. Защото не е толкова плиткоумен и самовлюбен като теб. — Тя скочи от скамейката. — Отивам при него. А ти си стой тук и се търкаляй в самосъжалението си на спокойствие.

Вдигнала високо глава, тя се понесе грациозно по коридора и влезе през вратите на интензивното. Но щом се скри от погледа му, спря и почака, докато се успокои. Нагласи слънчева усмивка на лицето си и дръпна завесата пред леглото на Бък.

Очите му се отвориха. Зад дебелите лещи на очилата погледът му бе празен.

— Здрасти. — Тя се приближи бодро и го целуна по бузата, сякаш той я бе поздравил с намигане и приятелски жест. — Чух, че след ден-два ще те местят в обикновена стая. С телевизор и по-хубави сестри.

— Така казаха. — Той присви очи, когато болката в липсващия крак го прониза. — Помислих, че двамата с момчето сте се върнали на яхтата.

— Не, Матю е отвън. Искаш ли да го повикам?

Бък поклати глава и започна да дипли чаршафа между пръстите си.

— Рей беше тук.

— Да, знам.

— Каза, че в Чикаго имало някакъв специалист, при когото трябвало да отида, като ме изпишат.

— Аха. Казват, че правел истински чудеса.

— Никакви чудеса не могат да ми върнат крака.

— Затова пък ще ти сложат по-добър. — Тейт знаеше, че гласът й звучи прекалено жизнерадостно, но не бе в състояние да го контролира. — Гледал ли си онзи сериал, Бък? С кибернетичния човек? Обожавах го, когато бях малка. Ти ще си Кибернетичния Бък.

Ъгълчето на устата му се изви в кратка усмивка.

— Да бе. Ето ме и мен, Кибернетичния Бък, царя на сакатковците.

— Тръгвам си, ако ще говориш така.

Той вдигна рамене. Беше твърде уморен, за да се препира. И твърде уморен, за да се самосъжалява.

— И по-добре. Отдавна трябваше да си се върнала на яхтата. Съкровището трябва да се извади преди да го е надушил някой друг.

— Не бива да се тревожиш за това. Находката е законно регистрирана.

— Какво ли пък знаеш ти! — сопна й се той. — Това ви е лошото на вас аматьорите. Вече се е разчуло. Особено след това. Нападенията на акули винаги се разчуват, ако пък са в туристически зони — съвсем. Ще се появят всеки момент. — Пръстите му забарабаниха в бърз ритъм по дюшека. — Скрили сте изваденото досега, нали? На някое хубаво и сигурно място?

— Ами… — От два дни не се бе сещала за съкровището. И се съмняваше някой да се е сетил. — Разбира се. — От лъжата й приседна и тя преглътна с усилие. — Разбира се, Бък, не се тревожи.

— Трябва да слезете и да качите останалото, възможно най-бързо. Дали казах на Рей? — Клепачите му потрепнаха и той с усилие отвори очи. — Казах ли му? От тъпите лекарства главата ми е като пълна с памук. Трябва да го качите. Всичкото това злато. Като кръвта за акулите. — Той се изсмя и главата му се килна назад върху възглавницата. — Като кръвта за акулите. И това ако не е простотия! Намерих съкровище, само дето ми струваше един крак. Качвайте го и го скрийте някъде, момиче. Чуваш ли?

— Добре, Бък. — Тейт нежно го погали по челото. — Аз ще се погрижа за съкровището. Сега си почивай.

— Не слизай сама.

— Няма, няма, разбира се — промърмори тя и внимателно свали очилата му.

— Проклятието на Анжелик. Тя не иска никой да спечели. Внимавай.

— Ще внимавам. Почини си сега.

Когато се увери, че е заспал, тя тихичко излезе. Матю го нямаше на скамейката, не беше и в коридора. Тейт погледна часовника си. Родителите й щяха да дойдат след по-малко от час.

Тя се поколеба, после решително тръгна към асансьора. Сама щеше да се погрижи за всичко.

Почувства се у дома веднага щом стъпи на борда на „Приключение“. Някой, вероятно майка й, бе измил палубата. Нямаше и следа от кръв, а екипировката беше прибрана.

Вместо да се мъчи да си припомня какво бяха оставили на яхтата преди инцидента с Бък, тя влезе в палубната каюта да вземе тетрадката си.

И веднага разбра, че нещо не е както трябва.

Цареше пълен ред. Възглавничките бяха подредени, масата избърсана до блясък. Камбузът зад трапезарията блестеше от чистота. Нямаше и находки, внимателно струпани в средата й, нито пък приготвени за почистване и каталогизиране върху кухненския плот.

След като първоначалният спазъм на тревога отпусна стомаха й, тя си каза, че най-вероятно родителите й са направили онова, което бе дошла да направи самата тя. Събрали са находките и са ги преместили в хотела. Или на „Морския дявол“.

Логично беше, нали така. Всичко да бъде на едно място. Нали така?

Погледна към брега, чудейки се дали да не се върне и да ги потърси. Но тревогата на Бък започна да обхваща и нея. Щеше да прескочи до „Морския дявол“ и да провери. Разстоянието бе малко — нямаше да й е трудно да се справи без чужда помощ.

По-спокойна след взетото решение, тя отиде на мостика и вдигна котвата. Един час. Нямаше да й трябва повече за едно бързо отиване и връщане. После щеше да може да каже на Бък, че всичко е наред.

Докато насочваше яхтата в открито море, напрежението й се разпръсна. Животът винаги изглежда толкова прост, когато имаш палуба под краката си. Чайките прехвърчаха в бърз полет и се препираха над главата й, а синята шир на морето я зовеше. Докато вятърът галеше лицето й, а щурвалът потрепваше в ръцете й, Тейт се зачуди дали би открила този удивителен свят, ако родителите й бяха други. Дали пак би чувствала съблазънта, ако бе получила традиционното възпитание, лишено от разказите за морета и съкровища на заспиване?

В този момент, докато морето трептеше наоколо й, Тейт бе сигурна в това. „Съдбата — помисли си — е търпелива. Може да чака.“

Тя бе намерила своята, може би по-рано от повечето хора. Вече можеше да види как животът й с Матю се разстила пред нея. Заедно щяха да обикалят световните океани, да разбулват тайните, скрити в подземията им. „Партньори — мислеше си замечтано тя, — партньори във всяко отношение.“

С времето той щеше да разбере, че онова, което правят, има и друга стойност освен паричната. Щяха да основат музей, да помогнат на хиляди хора да почувстват пулса на историята и вълнението от срещата с нея.

Някой ден щяха да имат деца, да създадат семейство и тя щеше да напише книга за приключенията им. Той щеше да осъзнае, че няма нещо, което да не могат да направят, когато са заедно.

Също като съдбата, Тейт щеше да чака търпеливо.

Още се усмихваше на мечтите си, когато забеляза „Морския дявол“. Усмивката й избледня в недоумение. Вляво от него бе закотвена лъскава бяла яхта.

Беше истинска красавица — трийсет метра лукс и блясък. На палубата се мяркаха някакви хора. Мъж в униформа с поднос с чаши в ръце, жена, лениво припичаща се на слънцето и очевидно гола, моряк, който лъскаше украсата по фордека. Множеството прозорци на палубната кабина и мостика отразяваха слънцето на ивици бяла светлина.

При други обстоятелства Тейт би се възхитила на прекрасния й, донякъде женствен силует, на празничното многоцветие от раирани чадъри и сенници. Но издайническата мътилка по повърхността на водата вече бе привлякла вниманието й.

Долу имаше някой и той работеше със смукач.

Почти тресейки се от гняв, Тейт уби скоростта и насочи „Приключение“ вдясно от „Морски дявол“. После пусна котвата с бързи и пестеливи движения.

Вече можеше да го подуши — ясната миризма на развалени яйца, която бе истински парфюм за търсача на съкровища. Газовете, които изпуска всеки потънал кораб. Без колебание Тейт изхлузи маратонките си, хвърли се във водата и заплува към „Морския дявол“.

Разтърсвайки глава, за да отметне мокрите кичури от лицето си, тя се качи на палубата. Парчетата брезент, които двамата с Матю бяха използвали да покрият находките от „Санта Маргерит“, си бяха на мястото. Но един поглед й стигаше, за да прецени, че голяма част от изваденото липсва.

Не беше по-различно и в каютата. Изумруденият кръст, кофата, пълна с монети, крехкият порцелан, калаената купа, която тя и майка й бяха почистили толкова внимателно. Нямаше ги. Скърцайки със зъби, Тейт извърна глава и погледна към яхтата.

Въоръжена с гнева си и с чувството, че правото е на нейна страна, тя пак скочи във водата. А когато се изкачваше по стълбата към лъскавата махагонова палуба на яхтата, вече ръмжеше, оголила зъби.

Една блондинка със слънчеви очила, слушалки и миниатюрно долнище на бански костюм се бе излегнала на мек тапициран шезлонг.

Тейт се отправи към нея с маршова стъпка, сграбчи я за рамото и я раздруса яко.

— Кой е главният тук?

— Qu’est-que c’est?^[1] — Блондинката се прозина широко, смъкна на носа си очилата с огромни стъкла и огледа Тейт с отегчените си сини очи. — Qui le diable es-tu?^[2]

— Коя, по дяволите, си ти? — ядно изстреля в отговор Тейт на отличен френски. — И какво точно си мислиш, че правиш с моя кораб?

Блондинката сви сметановите си рамене и свали слушалките от главата си.

— Американка — раздразнено установи тя на лош английски. — Вие американците сте толкова досадни. Allez. Дръпни се. Цялата ме измокри.

— След минута ще се молиш само да съм те измокрила, Фифи.

— Ивет. — С развеселена котешка усмивка блондинката извади дълга кафява цигара от пакета до лакътя си и я запали с тънка златна запалка. — О, какъв шум! — Тя се протегна и още повече заприлича на котка. — Цял ден и половината нощ.

Тейт стисна зъби. Шумът, от който се оплакваше Ивет, идваше от компресора, задвижващ смукача.

— Имаме разрешително за „Санта Маргерит“. Вие нямате право да я разработвате.

— Маргерит? C’est qui, cette^[3] Маргерит? — Тя издуха ароматна струйка дим. — Аз съм единствената жена тук. — Тя вдигна вежда и измери Тейт от глава до пети. — Единствената — повтори тя. После погледът й се измести към нещо зад Тейт и се оживи. — Mon cher^[4], имаме си компания.

— Виждам.

Тейт се обърна и видя един строен мъж в идеално изгладени светлобежови риза и панталон и раирана вратовръзка в убити пастелни тонове. Върху косата му с цвят на калай се мъдреше елегантно килната панамена шапка. Злато проблясваше закачливо на фона на потъмнялата му от слънцето кожа по врата и китката. Лицето му, гладко като на момче, светеше от здраве и добро настроение. Дългият тесен нос, изписаните посребрени вежди и тънките извити устни го правеха поразително красив. В бистрите му сини очи проблясваше интерес.

Първото впечатление на Тейт говореше за пари и добро възпитание. Той се усмихна и протегна ръка толкова очарователно, че тя едва не я пое, преди да си спомни защо е тук.

— Това вашата яхта ли е?

— Всъщност да. Добре дошла на борда на „Триумф“. Твърде рядко ни посещават водни нимфи. Андре! — извика той. Гласът му бе с едва доловим европейски акцент. — Донеси кърпа за дамата. Тя е доста мокра.

— Не ви искам кърпата, по дяволите! Искам да извадите гмуркачите си. Онзи кораб е мой.

— Така ли? Колко странно. Защо не седнете, госпожице…

— Няма да сядам, крадлив пират такъв!

Той примигна, но усмивката му не трепна дори за миг.

— Изглежда, ме бъркате с някой друг. Убеден съм, че можем да разрешим това малко недоразумение като цивилизовани хора. А! — Той взе кърпата от униформения стюард. — Ще ни трябва шампанско, Андре. Три чаши.

— Нещата ще станат твърде нецивилизовани — предупреди го Тейт, — ако не изключите този компресор.

— Шумът наистина не улеснява разговора ни. — Той кимна на стюарда и седна. — Моля ви, седнете.

Колкото по-дълго й говореше с този спокоен, любезен глас, колкото повече се усмихваше с непринудената си очарователна усмивка, толкова по-глупава и недодялана се чувстваше Тейт. Реши да направи малък компромис с достойнството си и седна вдървено на един от шезлонгите. „Ще бъда хладна, логична, решителна и не по-малко учтива от него“ — зарече се тя.

— Взели сте лична собственост от яхтите ми — започна Тейт.

Той вдигна едната си вежда и извърна глава, оглеждайки „Морския дявол“.

— Това изстрадало нещо е ваше?

— Принадлежи на съдружниците ми — промърмори Тейт. Край „Триумф“ „Морския дявол“ приличаше на гемия за въглища втора ръка. — Известен брой неща липсват от „Морския дявол“ и „Приключение“. И…

— Мило мое момиче. — Той скръсти ръце и се усмихна благо. Квадратен диамант с размерите на голям зар й намигна от кутрето му. — Приличам ли ви на човек, който има нужда да краде?

Тя не каза нищо, докато стюардът отваряше шампанското, чиято тапа се отдели от гърлото на бутилката със силно екливо изпукване. Гласът й бе сладък като лекия бриз.

— Не крадат само онези, които имат нужда. На някои хора просто им харесва да го правят.

Очите му светнаха от задоволство.

— Не само привлекателна, но и умна. Впечатляващи качества за толкова млада дама.

Ивет измърмори нещо пренебрежително на френски, но той само се засмя и я потупа по ръката.

— Ma belle^[5], покрий се, моля те. Притесняваш гостенката ни.

Докато нацупената Ивет си слагаше символичното електриковосиньо горнище, той предложи на Тейт кристална чаша с шампанско. Преди да усети хитрата му маневра, тя вече беше обвила пръсти около изящното столче.

— Слушайте…

— С най-голямо удоволствие — съгласи се той и въздъхна, когато компресорът внезапно замлъкна. — А, така е по-добре. Та казахте, че ви е изчезнала някаква собственост?

— Много добре знаете за какво говоря. Артефакти от „Санта Маргерит“. Разработваме кораба от седмици. Разполагаме със законно разрешително.

Той изучаваше лицето й с явен интерес. Винаги му бе доставяло удоволствие да наблюдава смели и жизнени хора, особено когато победата е вече в ръцете му. Беше му жал за онези, които не можеха да оценят красотата на предизвикателството в една бизнес сделка и на триумфа при победата.

— Предполагам, че е възможно да е станало някакво объркване. Споменахте за разрешително… — Той сви устни, после отпи от шампанското си. — Тук сме в свободни води. Правителството често оспорва подобни неща, затова и се свързах с тях преди няколко месеца да ги уведомя за плановете си да копая тук. — Той отпи отново. — Твърде жалко, че не сте били известени. Естествено, когато пристигнах, разбрах, че някой е работил в района. Но по онова време тук нямаше никого.

„Преди няколко месеца друг път“ — помисли си Тейт, но се насили да говори спокойно.

— Имахме злополука. Един от екипа ни е в болница.

— О, колко неприятно. Търсенето на съкровища крие много опасности. На мен ми е хоби вече от доста години. Като цяло късметът ми не е за изхвърляне.

— „Морския дявол“ беше оставен тук — продължи Тейт. — Маркерите ни бяха тук. Според правилата на улова…

— Склонен съм да си затворя очите за неуместността на думите ви.

— Ти си склонен? — Спокойствието да върви по дяволите, реши тя. — Не зачиташ разрешителното ни, крадеш находки и записки…

— Не знам нищо за изчезналата ви собственост — прекъсна я той. Гласът му се стегна, сякаш говореше на някой незначителен свой подчинен. — Предлагам да се свържете с властите на Сейнт Кристофър или Нейвис във връзка с това.

— Със сигурност ще го направя.

— Разумна постъпка. — Той извади бутилката от сребърната кофичка и доля своята чаша, както и тази на Ивет.

— Не обичате ли шампанско?

Тейт рязко остави чашата си.

— Няма да ти се размине току-така. Ние намерихме „Маргерит“, ние я разработихме. Един от екипа ни едва не загина. Няма да вдигнеш платната и да отнесеш нашето.

— Собствеността при такива случаи е мъглява материя. — Той замълча за момент, изучавайки виното в чашата си. А именно собствеността е солта на живота. — Може, разбира се, да оспорите правото ми, но се боя, че ще останете разочаровани от резултата. Имам репутацията на победител. — Той й се усмихна широко и прокара пръст по лъскавата ръка на Ивет. — Така — каза той и се изправи. — Навярно бихте искали да поразгледате „Триумф“. Тя е моята гордост. Притежава някои уникални качества.

— Хич не ми пука, дори да си направил носа й от чисто злато! — Собственото й самообладание я изненада, когато се изправи и го изгледа от глава до пети. — Лъскавите яхти и европейският акцент не променят факта, че си най-обикновен пират.

— Сър. — Стюардът учтиво прочисти гърлото си. — Търсят ви на носа.

— Идвам след секунда, Андре.

— Да, господин Вандайк.

— Вандайк — повтори Тейт и стомахът й се сви. — Сайлъс Вандайк?

— Славата ми ме предхожда. — Той изглеждаше само по-доволен от факта, че тя е чувала за него. — Какъв пропуск от моя страна да не се представя, госпожице…

— Бомон. Тейт Бомон. Знам кой си, Вандайк, и знам какво си направил.

— Това наистина ме ласкае. — Той вдигна чашата си в наздравица и после я изпи до дъно. — Но аз всъщност съм направил много неща.

— Матю ми каза за тебе. Матю Ласитър.

— А, да, Матю. Сигурен съм, че е говорил за мен, и то не твърде мило. И тъй като вече го е направил, вие вероятно знаете, че съществува един определен предмет, който ме интересува.

— „Проклятието на Анжелик“. — Дланите й може и да бяха потни, но това не й попречи да вирне брадичка. — След като вече си убил заради него, кражбата едва ли би представлявала някаква пречка.

— А, значи младият Матю ви е напълнил главата с глупости — каза любезно той. — Разбираемо е, че момчето изпитва нужда да обвини някого за злополуката с баща си, особено като се има предвид, че е възможно именно собствената му немарливост да я е причинила.

— Матю не е немарлив — сопна му се тя.

— Тогава беше много млад и едва ли можем да го виним. Можех да им предложа някаква финансова помощ навремето, но се боя, че с него не можеше да се разговаря. — Той сви леко рамене. — Както казах, госпожице Бомон, търсенето на съкровища крие много опасности. Стават и злополуки. Едно нещо обаче трябва да е съвсем ясно на всички ни. Ако амулетът се намира на „Маргерит“, той е мой. Както и всичко останало. — Блясъкът в очите му бе станал още по-ярък, толкова благ, че те побиваха тръпки. — А аз винаги взимам онова, което е мое, и го пазя добре. Нали така, ma belle?

Ивет прокара ръка по гладкото си бедро.

— Без изключения.

— Значи още не си го намерил. — Тейт тръгна към парапета. — Тепърва ще видим кой държи правата върху „Санта Маргерит“.

— Без съмнение. — Вандайк завъртя празната чаша в ръцете си. — А, госпожице Бомон, нали няма да забравите да предадете на Ласитърови моите поздрави. И съболезнования.

Докато скачаше във водата, Тейт го чу как се смее.

— Сайлъс. — Ивет запали още една цигара и се разположи удобно в шезлонга си. — За какво беше цялото това досадно дърдорене на тъпия ви американски?

— Тя досадна ли ти се стори? — С доволна усмивка той наблюдаваше Тейт, докато тя плуваше със силни движения обратно към „Приключение“. — А на мен не. Стори ми се очарователна — млада, смела до глупост и така сладостно наивна. В моя кръг рядко се натъквам на подобни качества.

— Така значи. — Ивет издуха струя цигарен дим и се навъси. — Намираш кльощавото й тяло и момчешката подстрижка за привлекателни?

Тъй като бе в добро настроение, Сайлъс приседна на ръба на шезлонга и се зае да я успокоява.

— Тя е още дете. А аз се интересувам от жени. — Той докосна с устни нацупената уста на Ивет. — Ти си тази, която ме омайва — промърмори той, пресегна се зад гърба й и дръпна връзките на горнището й. — Тъкмо затова си тук, ma chere amie.

И щеше да стои тук, помисли си той, похлупил с ръка една от великолепните й гърди. Докато не започнеше да го отегчава.

Загладил перушината на Ивет, Вандайк се изправи и с усмивка на уста проследи Тейт, която насочваше „Приключение“ към Сейнт Кристофър.

„Има нещо в младостта“ — помисли си той. Нещо, което дори неговите пари и умения в бизнеса не можеха да купят. Имаше чувството, че би минало много, много време преди някой със свежестта на Тейт да стане отегчителен.

Той закрачи към носа, тананикайки си едва доловимо. Гмуркачите му бяха разстлали последния товар върху парче брезент. Сърцето му запя. Всичко това — корозирало, калцирано или блестящо, бе негово. Успех. Печалба за бъдещи инвестиции. Фактът, че бе принадлежало на Ласитърови, само го правеше още по-вълнуващо.

Никой не проговори, когато Вандайк коленичи и започна да прехвърля плячката с покритите си с бижута идеално поддържани ръце. А мисълта, че той е вадил съкровища от дълбините на морето, докато братът на Джеймс Ласитър се е борил за живота си, го изпълваше с още по-голямо задоволство.

„Това само доказва истинността на легендата, нали така“ — помисли си разсеяно той, докато разглеждаше една монета. „Проклятието на Анжелик“ помиташе всички, всички, които го търсеха. Освен него.

Защото той бе склонен да почака, да изчака благоприятния момент, да използва находчивостта си. Отново и отново, деловият му усет му бе казвал да забрави за него, да съкрати загубите си, които се бяха оказали значителни. И все пак амулетът се бе загнездил упорито там, в задните ниши на ума му.

Ако не го намереше, ако не го направеше свой, това би означавало провал. А провалът бе неприемлив. Дори когато се отнасяше до едно хоби. Можеше да оправдае времето и парите. Имаше предостатъчно и от двете. А освен това помнеше как му се бе присмял Джеймс Ласитър и как се бе опитал да го преметне в сделката.

Ако „Проклятието на Анжелик“ го преследваше в мислите му, то за това си имаше причина. То му принадлежеше.

Той вдигна очи. Гмуркачите му чакаха. Хората от екипажа го гледаха мълчаливо, готови да изпълнят всяка негова заповед. Тези неща, помисли си Вандайк със задоволство, парите можеха да купят.

— Продължавайте с разкопаването. — Той се изправи и заизтупва коленете на идеално изгладените си панталони. — Искам въоръжена охрана. Петима на палубата, петима при потъналия кораб. Да се действа дискретно, но твърдо при всяко вмешателство. — Доволен, той погледна към морето. — Да не се наранява момичето, ако случайно се върне. Тя представлява интерес за мен. Пайпър, ела. — Той повика с пръст морския си археолог.

И закрачи бързо към предната каюта и влезе в кабинета си. Пайпър вървеше по петите му като вярно куче.

Като всичко останало на яхтата, кабинетът на Вандайк бе едновременно стилен и удобен за работа. Стените бяха покрити с лъскава ламперия от палисандър, подът блестеше, прясно полиран с горещ восък. Бюрото, здраво закрепено, беше антика от деветнадесети век, която някога бе красяла дома на английски лорд.

Вместо типичния корабен декор той бе предпочел уюта на господарското имение, допълнен с картина на Гейнсбъро и тежки брокатени завеси. Поради тропическия климат малката мраморна камина бе приютила едно избуяло ананасово дръвче вместо пукащи в огъня цепеници. Столовете бяха тапицирани с мека кожа в бургундово и ловджийско зелено. Различни антики и безценни артефакти бяха изложени с вкус, който бе само на крачка от показността.

В реверанс към двадесетото столетие и практичността, кабинетът му бе обзаведен с пълния набор от най-добрите електронни устройства.

Като работлив човек, Вандайк бе затрупал бюрото си с карти, корабни дневници и копия от документи и товарителници, които го насочваха в търсенето на съкровища. Хоби или бизнес, знанието беше равносилно на контрол.

Вандайк седна зад бюрото си и изчака няколко секунди. Пайпър нямаше да седне, докато не му кажеха. Тази дребна, но живителна демонстрация на властта му беше приятна. Готов да прояви благоволение, Вандайк махна към един от столовете.

— Свърши ли с прехвърлянето на дискета на тетрадките, които ти дадох?

— Да, сър. — Дебелите лещи на очилата увеличаваха кучешката преданост в кафявите очи на Пайпър. Той имаше брилянтен ум, който Вандайк уважаваше. Както и пристрастеност към кокаина и залаганията, което Вандайк презираше и използваше.

— Откри ли нещо за амулета?

— Не, сър. — Пайпър скръсти вечно треперещите си ръце, после ги отпусна отново. — Обаче, който и да се е занимавал с каталогизирането, е свършил първокласна работа. Всичко, до последния железен шип, е записано и датирано. Снимките са чудесни, а бележките и обяснителните скици са кратки и ясни.

Не бяха намерили амулета. Бе го знаел, разбира се, в сърцето си, в червата си. Но предпочиташе да се опре на по-осезаеми източници.

— И това е нещо. Запази онова, което може да бъде полезно, а останалото унищожи. — Обмисляйки нещо, Вандайк подръпна меката част на ухото си. — До десет утре сутринта искам пълен отчет за днешния улов. Осъзнавам, че това ще те държи зает през по-голямата част от нощта. — Той отключи чекмеджето и извади малко шишенце с бял прах. Необходимостта надделя над отвращението, когато видя отчаяната благодарност, изписана по лицето на Пайпър. — Използвай го разумно, Пайпър. И дискретно.

— Да, господин Вандайк. — Шишенцето изчезна в размъкнатия джоб на Пайпър. — Ще имате всичко на сутринта.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Пайпър. Това е всичко засега.

Останал сам, Вандайк се облегна назад. Очите му пробягаха по документите на бюрото и той въздъхна. Не бе невъзможно Ласитърови просто да са попаднали на недокоснат потънал кораб и откритието им да няма нищо общо с амулета. Годините, в които се бе отдавал на хобито си, дългото търсене, го бяха научили да уважава в пълна мяра късмета.

Ако случаят беше такъв, просто щеше да вземе онова, което те бяха намерили, и щеше да го прибави към собственото си богатство.

Но ако амулетът се намираше на „Санта Маргерит“, той скоро щеше да стане негов. Щеше да разработи всеки сантиметър от кораба и дъното наоколо му, докато не се убеди със сигурност.

Джеймс беше открил нещо. Вандайк забарабани по устните си с изкусно оформените си нокти. Нещо, което бе отказал да сподели с него. И как го дразнеше това и досега! След цялото това време търсенето около бреговете на Австралия и Нова Зеландия бе ударило на камък. Част от документацията липсваше. Вандайк беше сигурен в това.

Джеймс бе знаел нещо, но дали бе имал времето или желанието да го сподели с онзи глупак брат си или със сина си?

Вероятно не. Вероятно бе умрял, запазвайки тайната само за себе си. Той мразеше чувството на несигурност, мразеше усещането, че решението му може да не е било правилно. Гневът, с който го изпълваха тези мисли, нищожният шанс да е сбъркал в преценката си за човека, го накараха да стисне юмруци.

Очите му потъмняха от яд, красивите му устни изтъняха и затрепериха, докато той се бореше с гневното си избухване, както друг мъж би се борил с див звяр, захапал гърлото му. Разпозна симптомите — лудото блъскане на сърцето, кръвта, пулсираща в главата му, зад очите му, бученето в ушите.

Пристъпите на ярост го обхващаха все по-често, както когато бе момче и някой откажеше да изпълни желанието му.

Но това бе преди да се научи да използва силата на волята си, преди да е овладял силата си да манипулира и побеждава. Страховитите, ожесточени вълни на черна ярост го заляха, примамвайки го да затропа с крака, да пищи, да счупи нещо. Каквото и да е. Ах, колко мразеше да осуетяват плановете му, как ненавиждаше мисълта, че не той контролира нещата!

Въпреки това нямаше да се предаде на безполезните емоции, типични за слабаците. Независимо от обстоятелствата, щеше да се овладее, да запази хладнокръвие и ясна мисъл. Неовладените емоции правеха хората уязвими, подлъгваха ги към глупави грешки. Беше жизненоважно да помни това.

И да помни как майка му бе загубила тази битка и бе прекарала последните години от живота си в подгизнали от собствените й лиги копринени ризи, заключена в стаята си.

Тялото му потрепна в последното усилие да отблъсне яростта. Той си пое дълбоко въздух, оправи вратовръзката си и разтри скованите си ръце.

Възможно бе, помисли си той, окончателно възвърнал спокойствието си, да е проявил известно нетърпение по отношение на Джеймс Ласитър. Грешка, която нямаше да повтори с останалите. Годините на търсене го бяха направили по-силен, бяха увеличили мъдростта и знанията му. Бяха му помогнали да осъзнае още по-добре стойността на наградата, силата, която идваше с притежанието й.

Амулетът го чакаше, точно както той чакаше него, напомни си той, и видя, че ръцете му отново са напълно спокойни. Нито той, нито „Проклятието на Анжелик“ щяха да търпят натрапници. Но натрапниците можеха да бъдат от полза преди да се озоват изхвърлени на боклука.

„Времето ще покаже“ — помисли си Вандайк и затвори очи. Нямаше такова море, океан или езеро, където Ласитърови да плават, без той да знае за това.

Един ден те щяха да го заведат до „Проклятието на Анжелик“, до единственото съкровище, което все още му убягваше.