Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (14)

Глава 13

Що се отнасяше до Вандайк, Манзанило бе единственото място на света, където си заслужаваше човек да прекара първите дни на пролетта. Кацналата на скалите къща на западния мексикански бряг му предоставяше възможно най-живописната гледка към неспокойните води на Тихия океан. Нищо не му действаше така отпускащо, както да стои пред остъклената стена и да гледа вълните, които се разбиваха и изригваха долу.

За него силата никога не губеше своето очарование.

Беше зодия Водолей и смяташе водата за своя стихия. Обичаше да я гледа, да я слуша, да я усеща с обонянието си. Макар да пътуваше много, както по бизнес, така и за удоволствие, никога не се задържаше за дълго далеч от стихията си.

Всичките му къщи бяха купени или построени в близост до някакъв воден басейн. Вилата му на Капри, плантацията на Фиджи, бунгалото на Мартиника. Дори и къщата му от червеникавокафяв камък в Ню Йорк имаше прекрасна гледка към Хъдзън. Но той питаеше особена любов към мексиканското си убежище.

Не че това му пътуване бе пътуване за удоволствие. Работната етика на Вандайк бе също толкова подчинена на дисциплината, колкото и всичко в него. Наградите се печелеха — а той бе спечелил своята. Той вярваше в тежкия труд, в упражняването на тялото наред с упражняването на ума. Вярно бе, че беше наследил голяма част от богатството си, но той не си бе губил времето, нито бе намалил първоначалния си капитал. Напротив, бе го надграждал, упорито и умело, докато не утрои с лекота наследството, което беше получил.

Смяташе се за дискретен и достоен човек. Бе всичко друго, но не и един търсещ популярност Тръмп. Вандайк преследваше личните и бизнес целите си тихо, звездата му светеше с фин, едва доловим блясък, който държеше името му далеч от пресата и заглавията на таблоидите.

Освен ако той не ги поръчваше. Публичността, когато бе от нужния вид, можеше да потули някоя сделка или да наклони везните в правилната посока.

Никога не се беше женил, макар дълбоко да се възхищаваше на жените. Бракът бе договор, а отмяната на този тип договори твърде често завършваше с вадене на кирливите ризи, и то нерядко публично. В резултат на този договор често се появяваха наследници, а наследниците можеха да бъдат използвани злонамерено.

Вместо това той внимателно подбираше компаньонките си и се отнасяше към тях със същото уважение и любезност, с каквито се отнасяше към всеки от своите служители. А когато поредната жена спреше да го забавлява, тя биваше щедро отпращана.

Малко бяха онези, които се оплакваха.

Миниатюрната италианска благородничка, от която се бе отегчил наскоро, се бе оказала нещо като проблем. Леденопрозрачните диаманти, които й бе предложил като прощален подарък, не бяха охладили горещия й темперамент. На практика тя го бе заплашила. С известно съжаление той уреди да й бъде даден урок. Но бе дал строги указания да не остават видими следи.

В края на краищата тя имаше хубаво лице, както и тяло, което му бе доставяло изключително удоволствие.

Струваше му се, че насилието, добре овладяното насилие, е инструмент, който никой преуспял мъж не може да си позволи да пренебрегне. В последните години го бе използвал често и, както си мислеше, доста успешно.

Странно, но то му носеше много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквал. Нещо като лесна чувствена печалба, реши той. Пред себе си би могъл да признае, че да плаща за него често смекчава пристъпите на черна ярост, които го измъчваха.

Толкова много мъже познаваше. Мъже, които като него контролираха огромни състояния и управляваха финансови империи, и които губеха проницателността си, като се примиряваха с един, после с втори провал и правеха твърде много компромиси. Или просто се изтощаваха до смърт в стремежа си да останат на върха. „Чувството за неудовлетвореност — помисли си той — гноясва, когато е потиснато. Мъдрият човек намира начин да се отпусне и винаги, винаги брои печалбата.“

Сега го чакаше работа, работа, която му доставяше удоволствие. В момента негов приоритет бе „Номад“ — и екипажът му, и неговата изключителна находка.

Както бе наредил, докладите го чакаха на бюрото му. Сам бе подбрал екипа за своята експедиция, от учените и техническия персонал чак до последния кухненски помощник. Фактът, че инстинктите му за пореден път се бяха оказали на висота, му доставяше истинска радост. Не го бяха подвели. След края на експедицията щеше лично да се погрижи всеки член на екипажа на „Номад“ да получи заслужената премия.

Искрено се възхищаваше на учените, на логиката и дисциплината им, на въображението им. Беше изключително доволен от Франк Лиц, както в ролята му на биолог, така и в тази на шпионин. Лиц го държеше в течение на отношенията вътре в екипажа на „Номад“, до най-интимните подробности.

Да, Лиц определено бе добра находка, особено след разочарованието, което му бе поднесъл Пайпър. Младият археолог бе обещаващ. С изключение на онзи малък недостатък, който го бе направил немарлив.

Пристрастеността водеше до липса на ред. Самият той се бе отказал преди години от цигарите с единствената цел да докаже на себе си, че е в състояние да го направи. Вътрешната сила се равняваше на властта над околните. Жалко, че на Пайпър му липсваше вътрешна сила. Накрая Вандайк му бе дал непречистения кокаин, който го уби, без капка съжаление.

Всъщност се бе оказало доста вълнуващо. Един вид дисциплинарно уволнение.

Вандайк се облегна удобно и се зачете в докладите на Лиц и неговия екип от морски биолози за екосистемата, за растенията и животните, които бяха колонизирали останките на „Джъстин“. Гъби, златен корал, червеи. Вандайк се интересуваше от всичко.

Всичко можеше да се прибере и използва.

Със същото уважение и интерес той проучи докладите на геолозите, химиците, на представителите, които бе изпратил да наблюдават операцията и резултатите от нея.

Като дете, на което са дали лакомство, Вандайк остави доклада на археолозите за накрая. Той беше добре организиран, подробен и ясен като кристал. Всички подробности бяха налице, до последния фаянсов чиреп. Всеки артефакт бе описан, датиран и фотографиран, всеки предмет каталогизиран според датата и часа на откриването му. Имаше препратки към доклада на химиците във връзка с обработката, тестуването и почистването на всеки артефакт.

Изпълни го бащинска гордост, докато четеше чисто напечатаните страници. Беше страшно доволен от Тейт Бомон, дори я смяташе за свое протеже.

От нея щеше да се получи идеален заместник на нещастния Пайпър.

Решението му да наблюдава научния й напредък през годините вероятно бе резултат на някакъв импулс. И импулсът се бе изплатил стократно. Как само се бе изправила срещу него на борда на „Триумф“. Умните й очи горяха от праведен гняв, а това го изпълваше с възхищение. Смелостта е ценно качество, когато е придружена с подреден ум.

Тейт Бомон притежаваше и двете.

В професионално отношение тя бе надскочила първоначалните му очаквания. Беше се дипломирала трета в курса си, а първата си публикация бе направила още като второкурсничка. Дипломната й работа беше истинско бижу. Щеше да защити доктората си години преди повечето от състудентите си.

Тя го вълнуваше.

Толкова го вълнуваше, че бе отворил няколко врати по пътя й. Врати, които дори нейните умения и упоритост нямаше да успеят да й открехнат. Възможността да участва в изследването с двуместната подводница край бреговете на Турция на дълбочини от двеста метра я бе издействал той. Макар че, като грижовен чичо, не се бе възползвал от това. Все още.

Личният й живот също бе спечелил възхищението му. В началото бе останал разочарован от раздялата й с Матю Ласитър. Една продължителна връзка щеше да подпомогне контрола му над Матю. И все пак бе останал доволен от очевидно добрия вкус на Тейт, който не й бе позволил да се свърже с човек, който стои толкова по-долу от нея.

Беше се концентрирала над учението, над целите си, точно както би очаквал от собствената си дъщеря, ако имаше такава. На два пъти се бе впускала в романтични преживявания. Първия път бе по-скоро резултат на младежки бунт, според Вандайк. Младият мъж, с който бе излизала в първите седмици след завръщането си в колежа, едва ли бе повече от експеримент, бе сигурен в това. И много скоро бе разкарала този мускулест, празноглав атлет.

На жена като Тейт й подхождаха мъже с интелект, стил, възпитание.

И наистина, след дипломирането си тя бе започнала връзка с един от състудентите си, човек, който споделяше много от собствените й интереси. Връзката бе продължила почти десет месеца, причинявайки на Вандайк известна тревога. Но и на това бе сложен край, когато той бе уредил да предложат работа на младежа в океанографския институт в Гренландия.

За да осъществи напълно потенциала си, Тейт трябваше да ограничи нещата, които я разсейват, така както бе правил той през годините. Бракът и семейството щяха само да размият приоритетите й.

Беше доволен, че работи за него. Смяташе да я задържи, засега в периферията. След време, ако продължеше да доказва стойността си, щеше да я изтегли в ядрото.

Жена с интелигентност и амбиции като нейните щеше да разбере колко голям е дългът й към него и щеше да оцени онова, което той можеше да й предложи за в бъдеще.

Един ден щяха да се срещнат отново и да работят рамо до рамо.

Той беше търпелив човек и можеше да я изчака. Както чакаше „Проклятието на Анжелик“. Инстинктите му нашепваха, че когато моментът назрее, едното ще го отведе при другото.

Тогава щеше да има всичко.

Вандайк хвърли поглед към факса, който бе започнал да жужи. Изправи се и си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок. Ако разписанието му за деня не бе толкова натоварено, щеше да прибави и капка шампанско. Но малките удоволствия можеха да почакат.

Взе факса и вдигна вежда. Беше последният доклад относно Ласитърови. Значи така — Матю е зарязал кораба и се е върнал при чичо си. Може би ще натика впиянчения глупак в поредния рехабилитационен център. Не преставаше да се учудва на факта, че Матю още не е зарязал стареца да се въргаля в собствения си бълвоч и не е духнал нанякъде.

„Семейна лоялност“ — помисли си той и поклати глава. Нещо, което Вандайк знаеше, че съществува, но самият той никога не бе изпитвал. Ако собственият му баща не бе умрял съвсем навременно на петдесетгодишна възраст, Вандайк щеше да осъществи плановете си по завземане на контрола над семейния бизнес. За щастие, нямаше братя и сестри, с които да си съперничи, а майка му бе изтляла тихо в една скъпа психиатрична клиника, когато той бе едва на тринайсет години.

Беше останал само той, помисли си Вандайк, докато отпиваше от охладения сок. И богатството му. Заслужаваше си да използва една малка част от него, за да държи под око Матю Ласитър.

„Семейна лоялност“ — помисли си отново той и се подсмихна. Ако случаят бе такъв, то бащата на Матю сигурно бе намерил начин да предаде своята тайна на сина си. Рано или късно, Матю щеше да бъде принуден да тръгне след „Проклятието на Анжелик“. А той, търпелив като паяк, щеше да го чака.

 

 

Времето се развали и разкопките бяха прекратени за четиридесет и осем часа. Бурните вълни повалиха половината екипаж въпреки таблетките против морска болест. Тейт и железният й стомах преживяха бурята на работната маса с термос кафе отстрани.

Беше предоставила каютата на стенещата позеленяла Лорейн.

Рокендролните подскоци на кораба не й попречиха да включи в каталога най-новите постъпления към съкровището.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук.

Тя вдигна глава — пръстите й спряха да шарят по клавиатурата — и се усмихна на Хейдън.

— Мислех, че си на легло. — Тя наклони глава. — Все още си малко блед, но си загубил оня интригуващ зеленикав оттенък. — Усмивката й подлярски се разшири. — Искаш ли бисквитка?

— Какво самодоволство! — Той внимаваше да не погледне към чинията с бисквити на масата. — Чух, че Бауърс си прекарвал страхотно, като засипвал Дарт с все по-нови и нови рецепти за свинско.

— Хм, Бауърс, аз и още няколко колеги се насладихме на обилна закуска тази сутрин. — Тя се засмя. — Успокой се, Хейдън, няма да ти я описвам. Ще седнеш ли?

— Неудобно е за един ръководител на екип да губи достойнството си по този начин. — Той с благодарност се настани на сгъваемия стол. — Прекалено много време в класната стая и твърде малко на фронта, струва ми се.

— Добре се справяш. — Доволна, че има компания, тя обърна гръб на монитора. — Целият филмов екип е на легло. Хич не ми е приятно, че се радвам на нечие нещастие, но си е истинско облекчение да се спасиш от досадното им присъствие за няколко дни.

— Един документален филм ще повиши неимоверно интереса към този тип експедиции — посочи той. — Можем да използваме публичността и субсидиите.

— Знам. Рядко можеш да се ползваш от облагите на частно субсидирана експедиция, и то такава, която се изплаща толкова добре. Виж това, Хейдън. — Тя взе един златен часовник в комплект с луксозен ланец. — Красив е, нали? Виж само гравюрата на капака. Направо можеш да подушиш розите.

Тя нежно поглади с палец фино гравираните пролетни пъпки преди внимателно да отвори капачето.

„На Дейвид, моя любим съпруг, който накара времето да спре.

Елизабет.“

Въздишката излезе направо от сърцето й.

— В списъка на пътниците фигурират имената на Дейвид и Елизабет Макгауън — каза тя с натежал глас. — И трите им невръстни деца. Тя и най-голямата й дъщеря са оцелели. Загубила е сина си, другата си дъщеря и своя любим Дейвид. Времето е спряло за тях, и то завинаги. — Тя нежно затвори часовника. — Сигурно го е носил, когато корабът е потънал. Сигурно го е взел със себе си. Може дори да го е отворил и да е прочел посвещението за последен път, след като се е сбогувал с нея и с децата им. Повече никога не са се видели. Повече от сто години този символ на любовта й към него е чакал някой да го намери. И да си спомни за тях.

— Действа смиряващо, когато ученикът надмине учителя си — каза Хейдън. — У теб има повече, отколкото аз някога съм имал — добави той, когато Тейт го погледна изненадано. — Аз бих видял просто един часовник, стила на изработката, производителя. Бих си отбелязал посвещението, щастлив, че разполагам с дата, която да потвърди собствените ми изчисления за възрастта му. Можеше и да отбележа съществуването на Дейвид и Елизабет, и със сигурност щях да потърся имената им в списъка на пътниците. Но нямаше да ги видя. Нямаше да ги почувствам.

— Не е научно.

— Задачата на археологията е да изучава културата. Твърде често забравяме, че културата се създава от хора. Най-добрите от нас не го забравят. Най-добрите от нас му придават значение. — Той хвана ръката й. — Като теб.

— Не знам какво да правя, когато се натъжа от нещо такова. — Тя обърна ръка, така че пръстите им се преплетоха. — Ако можех, щях да взема това, да издиря праправнуците им и да им кажа: Вижте, това е част от Дейвид и Елизабет. Ето какви са били. — Тя се почувства глупаво и остави часовника на масата. — Но не е мой. Вече дори не е техен. На „Морско проучване“ е.

— Без „Морско проучване“ никога нямаше да бъде намерен.

— Знам това. Наистина. — Тейт изпита нуждата да изясни собствените си мисли и се наведе по-близо до него. — Това, което правим тук, Хейдън, е важно. Начинът, по който го правим, е новаторски и високоефективен. Освен съкровището, което вадим на бял свят, има и знание, открития, теории. Правим „Джъстин“ и хората, които са загинали с нея, реални и им даваме втори живот.

— Но?

— Ето тук се препъвам. Къде ще отиде часовникът на Дейвид, Хейдън? И десетките други лични ценности, които хората са носили със себе си? Нямаме контрол върху това, защото колкото и важна да е работата ни, ние сме само едни наемни работници. Ние сме едни мравки, Хейдън, мравки в рамките на огромен конгломерат. „Морско проучване“ към „Посейдон“, „Посейдон“ към „Трайдънт“ и така нататък.

Устните му се извиха.

— Повечето от нас прекарват научната си кариера като мравки, Тейт.

— И това задоволява ли те?

— Предполагам, че да. Мога да върша работата, която обичам, да преподавам, да чета лекции, да публикувам в печата. Без тези конгломерати и трохите, отпуснати от обществената им съвест или усета им към данъчни отбивки, никога нямаше да мога да отделя време за подобна практическа работа и пак щях да балансирам на ръба на бедността.

Беше вярно, разбира се. Звучеше съвсем логично. И все пак…

— Но дали е достатъчно, Хейдън? Трябва ли да е достатъчно? Какво пропускаме като сме тук? Без рискове, без очакването на лова. Без право или контрол върху това, което правим, и онова, което откриваме? Не ни ли грози опасността да изгубим страстното увлечение, което в крайна сметка ни е издигнало дотук?

— Теб не те грози. — Сърцето му започваше да приема онова, което разумът му бе нашепвал през цялото време. Никога нямаше да бъде негова. Тя беше екзотично цвете, а той обикновена трудолюбива пчелица. — Ти никога няма да го загубиш, защото е в центъра на същността ти.

Като вид символично сбогуване с една глупава мечта, той вдигна ръката й и притисна устни към нея.

— Хейдън…

Можеше да прочете в очите й загрижеността, съжалението и симпатията, като последното го изпълни с болка.

— Не се притеснявай. Просто знак на възхищение между колеги. Имам подозрението, че общата ни работа няма да продължи още дълго.

— Не съм решила — побърза да каже тя.

— Мисля, че си.

— Имам своите отговорности тук. И съм ти задължена, задето ме препоръча за тази работа.

— Името ти вече беше включено в списъка — поправи я той. — Аз просто одобрих избора.

— Но аз си мислех… — Тя сбърчи чело.

— Вече си си спечелила репутация, Тейт.

— Оценявам думите ти, Хейдън, но… Вече съм била в списъка, казваш? Чий списък?

— На „Трайдънт“. Шефовете там са били впечатлени от служебната ти характеристика. Всъщност останах с впечатлението, че има определен натиск да бъдеш включена от един от чичковците с парите. Не че не бях щастлив да се присъединя към препоръката.

— Разбирам. — По причини, които не би могла да назове, гърлото й пресъхна. — Кой може да е този чичко паричко?

— Както сама каза, аз съм само една мравка. — Той сви рамене и се изправи. — Както и да е, ще ми е неприятно да те изгубя, ако решиш да се оттеглиш преди края на експедицията, но изборът си е твой.

— Нали ти казах, че не съм решила. — Факта, че е била набелязана, я изнервяше, но въпреки това, тя се усмихна на Хейдън. — Благодаря все пак.

Обърна се към монитора си и затрака по клавиатурата, присвила очи към екрана. „Трайдънт“, бе казал Хейдън. Значи засега щеше да пропусне „Посейдон“ и „Морско проучване“. За да откриеш източника на властта, на което и да е ниво, първо трябва да разбереш откъде идват парите.

— Здравейте, приятели и съседи. — Бауърс се появи с бодра стъпка, захапал едно пилешко бутче. — Обядът е готов, поне за някои. — Веждите му заиграха в очакване Тейт да оцени шегата му.

— Я ми помогни малко, Бауърс.

— Веднага, сладурано. Винаги на твоите услуги.

— Засега ще ми е достатъчно, ако направиш една-две от твоите компютърни магии. Искам да разбера кой финансира „Трайдънт“.

— Ще пишеш благодарствени писма, така ли? — Той остави обяда си настрани, изтри ръце в предницата на ризата си и се хвана на работа.

— Хм… доста нива има тук — промърмори след малко той. — Имаш късмет, че съм най-добрия. Свързана си с главния компютър, така че хората, които ни трябват, са някъде там. Винаги е така. Искаш борда на директорите или какво?

— Не — бавно каза тя. — Забрави за борда. Собственикът на „Номад“, Бауърс, този, който стои зад корпорацията. Чий е корабът?

— Не би трябвало да е трудно да открием собственика. Не и с тази дружелюбна технология. На „Морско проучване“ е, бейби. Чакай малко… има дарител. Боже, как обичам филантропите. Някакъв шмекер на име Вандайк.

Тейт се втренчи в екрана.

— Сайлъс Вандайк?

— Той е голяма работа. Сигурно си чувала за него. Финансира цял куп експедиции. Човекът заслужава една голяма, звучна целувка. — Усмивката му се стопи, когато погледна лицето на Тейт. — Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. — Тя стисна зъби, борейки се с внезапната ярост. — Тук съм благодарение на същия този кучи син. Този… Няма значение, измитам се.

— Измиташ се? — Бауърс се взираше озадачен в нея. — Къде се измиташ?

— Мисли си, че може да ме използва! — Почти заслепена от гняв, тя се втренчи в артефактите, които лежаха в спретнати купчинки на масата й. Часовникът на Дейвид и Елизабет. — Да върви по дяволите това копеле!

 

 

Матю затвори телефона и взе кафето си. Още един изгорен мост. Или може би, само може би, първите копки в основата на нов.

Утре сутринта отплаваше за Хатерас.

Ако не друго, това поне щеше да е добър тест за плавателните възможности на „Русалка“.

Яхтата беше завършена, боядисана, полирана и кръстена. През последните дни двамата с Лару на няколко пъти я бяха изпробвали на кратки разстояния. Бе се представила страхотно.

Матю се отпусна в стола. Бе приятно уморен. Може би най-сетне бе направил нещо истинско.

Дори и името й имаше особено значение за него. Отново бе сънувал онзи сън — за Тейт в дълбокото тъмно море. Не му трябваше Фройд, за да му го обясни. През последните няколко седмици често бе говорил с Рей. Името на Тейт бе извадено от забвение, също като „Изабела“ и спомените от онова лято.

Естествено, това го бе навело на някои мисли, бе обърнало погледа му към миналото и сънят се бе върнал.

Тейт можеше и да си остане само един тъжен спомен, но сънят бе толкова жив, че той се бе почувствал задължен да кръсти яхтата на него. А косвено и на нея.

Чудеше се дали ще я види. Едва ли. Предаде се на сладката заслужена отмора и си каза, че в крайна сметка това няма значение.

Вратата се отвори с протяжен вой, после се затръшна. Влезе Лару с две кесии, пълни със сандвичи и пържени картофки.

— Обади ли се? — попита той.

— Аха. Казах на Рей, че потегляме утре сутринта. — Матю вдигна ръце над главата си, преплете пръсти и се протегна. — Времето изглежда добро. За три-четири дни би трябвало да стигнем при нормална скорост. Тъкмо ще я разработим.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него и съпругата му. — Лару извади картонени чинии. — Не ти ли каза нещо повече за откритието си?

— Иска лично да го видя. — Внезапно изгладнял, Матю се зае с хамбургера. — Не смята да потегли към Карибите преди средата на април. Казах му, че това ни устройва.

Очите на Лару срещнаха погледа му и го задържаха.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ти си луд да се връщаш там. — Измършавялата физиономия на Бък се показа на вратата към спалнята и той влезе. — Онова място е прокълнато. „Изабела“ е прокълната. Отнесе баща ти, нали? — Той се приближи с бавна, премерена стъпка. — Едва не отнесе и мен. А трябваше.

Матю сложи толкова сол на картофките си, че Лару примигна.

— Баща ми си отиде заради Вандайк — спокойно каза той. — А твоя крак го отнесе акула.

— Заради „Проклятието на Анжелик“.

— Може и така да е. — Матю замислено дъвчеше. — Ако е така, значи имам основания да го търся.

— Това нещо носи лош късмет на Ласитърови.

— Време е да променя късмета си.

Бък загуби равновесие и се хвана за малката, покрита с линолеум маса.

— Сигурно си мислиш, че ми пука какво ще стане с теб само заради онова, което ще стане с мен. Обаче не е така. Баща ти очакваше от мен да се грижа за тебе. Направих каквото можах, докато можех.

— Отдавна нямам нужда от нечии грижи.

— Може и така да е. А може и да съм се издънил, що се отнася до теб и що се отнася и до мен, през последните години. Ти си всичко, което имам, Матю. Истината е, че ти си единственият, за когото ми е пукало някога.

Гласът на Бък се пречупи и Матю трябваше да затвори очи, за да прогони поне част от задушаващата го вина.

— Няма да прекарам остатъка от живота си да плащам за нещо, което не съм могъл да предотвратя, нито да те гледам как довършваш работата на акулата.

— Моля те да останеш. Може да започнем някакъв бизнес или… Да возим туристи, рибари, такива неща. — Бък преглътна с усилие. — Този път ще поема своята част от товара.

— Не мога да го направя. — Изгубил апетит, Матю бутна храната настрана и се изправи. — Ще търся „Изабела“. Независимо дали ще я намеря, или не, смятам да започна живота си отново. Потънали кораби колкото щеш и проклет да съм, ако прекарам остатъка от живота си във вадене на метални отпадъци или в разкарване на туристи, вместо да търся злато.

— Не мога да те спра. — Бък погледна треперещите си ръце. — Не съм си и мислил, че мога. — Той си пое дълбоко дъх и изправи рамене. — Тръгвам с теб.

— Виж, Бък…

— От десет дни не съм пил и капка, мамка му. — Бък сви юмруци, после се застави да отпусне ръцете си. — Трезвен съм. Може да не съм още съвсем в ред, но съм трезвен.

Матю го погледна за пръв път. Имаше дълбоки сенки, но очите му бяха бистри.

— И преди си издържал по десет дни, Бък.

— Да, обаче с чужда помощ. И аз имам дял, Матю. Само мисълта да се върна там ме плаши до смърт. Но ако ти отиваш, и аз отивам. Ласитърови се държат един за друг — успя да каже той преди гласът му отново да се пречупи. — Искаш да ти се моля да не ме оставяш тук ли?

— Не. Боже! — Той потри лицето си. Имаше най-малко десет логични и основателни причини да му откаже. И само една да се съгласи. Бък беше неговото семейство. — Не мога да ти бъда бавачка, нито да се притеснявам, че ще се добереш до поредната бутилка. Ще трябва да работиш и да заслужиш мястото си на „Русалка“.

— Знам какво трябва да правя.

— Лару. — Матю се обърна към канадеца, който тихо ядеше вечерята си. — Ти имаш дял. Какво мислиш?

В съгласие с добрия тон, Лару преглътна, избърса устата си с книжна салфетка и каза:

— Според мен още две ръце едва ли ще са излишни, стига да не треперят. — Той вдигна рамене. — Ако треперят, може да го използваш за баласт.

Бък стисна челюсти от унижението.

— Ще поема своята част от работата. Джеймс искаше „Изабела“. Ще ти помогна да му я намериш.

— Добре тогава — кимна Матю. — Събери си нещата. Отплаваме при изгрев.