Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (28)

Глава 27

Спеше неспокойно и сънуваше.

Килията вонеше на болест и страх. Зората се промъкна крадешком през решетките на прозорчето като знак за предизвестената смърт. Амулетът лежеше студен под вкочанените й пръсти.

Когато дойдоха, тя се изправи царствено. Нямаше да опетни паметта на съпруга си с малодушни сълзи и молби за милост, които никой нямаше да чуе.

Той беше там, разбира се. Графът, който я бе осъдил, задето бе обичала собствения му син. Неутолим глад, похот и жажда за смърт просветваха в очите му. Протегна ръка, издърпа амулета през главата й и го нахлузи през своята.

И тя се усмихна, защото знаеше, че го е убила.

Завързаха я за кладата. Тълпата се събираше в краката й, за да види как ще изгорят вещицата. Жадни очи, злобни гласове. Повдигаха децата, за да им осигурят по-добра гледка към спектакъла.

Беше й даден шанс да се отрече, да се помоли за Божията милост. Но тя мълчеше. Дори когато пламъците изпукаха под нозете й, когато я обвиха в горещина и заслепяващ дим, тя не каза дума. А в мислите й имаше само една.

Етиен.

От огън към вода, толкова хладна и синя и нежна. Отново беше свободна и плуваше в дълбините сред рой от златни рибки. Радостта беше толкова голяма, че очите й заплакаха насън. В безопасност и свободна, чакана от своя любим.

Гледаше го как плува към нея с ефирна лекота и сърцето й се пръскаше от щастие. Засмя се, протегна ръце към него, но не успя да преодолее разстоянието.

Заедно разцепиха повърхността към благоуханния въздух. Луната се търкаляше над главите им, сребърна като кюлче скъпоценен метал. Звездите приличаха на блещукащ наниз, положен върху черно кадифе.

Той се изкачи по стълбата на „Русалка“, обърна се и й подаде ръка.

Амулетът лежеше като петно тъмна кръв върху гърдите му, като рана, изцедила сърцето му.

Пръстите й докоснаха неговите секунда преди светът да се взриви.

Огън и вода, кръв и сълзи. Пламъци валяха от небето и се забиваха във водата, докато тя не завря от горещина.

Матю.

Името му ехтеше в главата й, докато тя се въртеше неспокойно в съня си. Изгубена в сънищата и мъката, тя не видя фигурата, която се промъкваше безшумно към нея, нито проблясъка на ножа в ръката, когато лунната светлина се сблъска с острието. Не чу шепота, когато той се приближи и се наведе над стола, в който беше заспала.

Ръката, покрила устата й, прекъсна грубо съня. Тейт размаха инстинктивно ръце в съпротива, очите й се разшириха, когато зърна сребърния проблясък на ножа.

Макар да знаеше, че е напразно, тя продължи да се бори и сключи пръсти около китката преди острието да се е стрелнало надолу.

— Тихо. — Дрезгавият шепот просъска край ухото й. — По дяволите, Червенушке, не можеш ли да ме оставиш поне да те спася, без да спориш?

Тя замръзна. Матю. Надежда, твърде болезнена, за да я задържи. Едва долавяше очертанията на силуета, миризмата на море, уловена от водолазния костюм, и водата, която се процеждаше от тъмната коса.

— Тихо — повтори той, когато дъхът й изстена в дланта му. — Никакви въпроси. Довери ми се.

Тя нямаше въпроси. Беше още един сън, сън в който щеше да живее. Впи се в него, докато той я извеждаше от каютата и нагоре по стълбата към палубата. Трепереше като лист, помитан от природна стихия, но когато той й даде знак да се прехвърли през парапета, тя го послуша, без да задава въпроси.

Прилепен към основата на стълбата стоеше Бък. Под луната като сребърно кюлче лицето му се белееше като оголена кост. Той мълчаливо нахлузи бутилките на раменете й. Ръцете му трепереха като нейните, докато й помагаше да си сложи маската. Край тях Матю нагласяше собствената си екипировка.

И се гмурнаха.

Придържаха се близо до повърхността, използвайки лунната светлина като водач. Фенерчето оставяше следа, която не можеха да си позволят — Матю го знаеше. Беше се страхувал, че тя ще е прекалено уплашена, за да се справи с тежкия подводен преход, но тя поддържаше замах след замах темпото, което той беше наложил.

До мястото, където бяха преместили „Ново приключение“, имаше почти четири мили. Сепии и други нощни хищници се мяркаха като неясни цветни петна в морето от сенки. Тейт обаче не се поколеба и за секунда.

Само това би било достатъчно да се влюби в нея — упоритият начин, по който пореше водата, косата и дрехите й, развени около нея, очите тъмни и решителни зад маската.

От време на време той поглеждаше компаса си и коригираше посоката. Отне им повече от половин час, докато стигнат до яхтата.

Тейт изскочи на повърхността, разплисквайки водата около себе си.

— Матю, мислех, че си мъртъв! Видях „Русалка“ да избухва и знаех, че си на нея.

— Май не ще да е било така — засмя се той. — Дай да те качим на палубата, Червенушке. Трепериш ужасно, а мама и татко са се побъркали от тревога.

— Мислех, че си мъртъв — повтори тя, простена и притисна устни към неговите.

— Знам, миличко. Съжалявам. Бък, помогни ми да я прехвърлим.

Но Рей вече протягаше ръце през парапета. Очите му, насълзени от облекчение, шареха по тялото на дъщеря му, докато изтегляше бутилките.

— Тейт, ранена ли си? Добре ли си?

— Нищо ми няма. Нищо ми няма — повтори тя, когато Марла се втурна към нея. — Не плачи.

Но самата тя плачеше. Майка й я прегърна.

— Толкова се тревожехме. Онзи ужасен човек… Онова копеле! Боже, дай да те погледна! — Марла я погали по лицето и почти се усмихна, но после видя моравите петна. — Ударил те е! Ще ти донеса лед. И горещ чай. Седни, слънчице, сега ще се погрижим за теб.

— Вече съм добре. — Но бе истинско облекчение да се отпусне на пейката. — „Русалка“…

— Я няма — каза меко Рей. — Не се притеснявай за това сега. Искам да те огледам добре, може да си в шок или…

— Не съм в шок. — Тя отправи към Бък благодарна усмивка, когато той наметна одеяло на раменете й. — Трябва да ви кажа нещо. Лару…

— На вашите услуги, мадмоазел. — С наперена усмивка канадецът излезе от камбуза с бутилка бренди в ръце.

— Кучи син! — Умората, страхът и мъгливата замаяност на шока изчезнаха като по чудо. Тейт изръмжа, скочи и се хвърли към него. Матю едва успя да я хване преди да е забила нокти и зъби в лицето на Лару.

— Нали ти казах? — Лару потръпна и отпи от брендито направо от бутилката. — Щеше да ми извади очите стига да имаше възможност. — Той потупа намазаните с лекарство драскотини по бузата си. — Още един пръст нагоре и щях да нося превръзка на окото до края на живота си.

— Той работи за Вандайк! — изсъска Тейт. — През цялото време е бил неговите очи и уши.

— Сега пък ме обижда. Ти й дай брендито — каза той и го бутна в ръката на Рей. — Защото мене ще ме цапардоса по главата с него.

— Ще те вържа за кърмата за стръв на рибите.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Матю. — Седни и пийни една глътка. Лару не работи за Вандайк.

— Той само ми плаща — каза жизнерадостно Лару.

— Той е предател, шпионин! Той взриви яхтата ти, Матю.

— Аз сам взривих яхтата си. Пий — каза Матю и само дето не изля брендито в устата й.

Тя се задави. Силният алкохол я блъсна в стомаха като юмрук.

— Какви ги говориш?

— Ако седнеш и се успокоиш, ще ти кажа.

— Отдавна трябваше да й кажеш, а и на всички нас — сопна му се Марла, която бързаше към тях с димяща купичка в ръце. — Ето ти малко супа, слънчице. Яла ли си нещо?

— Дали съм яла?! — Напук на всичко Тейт се разсмя. Едва когато се оказа, че не може да спре, си даде сметка, че е на границата на истерията. — Менюто не ми беше първа грижа.

— Защо по дяволите си го последвала с валсова стъпка? — избухна Матю. — Поне десетина души са те видели да се качваш безропотно на лодката му.

— Защото каза, че един от хората му ще те убие, ако не го направя — не му остана длъжна Тейт. — Друг стоеше пред бутика, в който беше мама.

— О, Тейт! — За пореден път потресена до дъното на душата си, Марла се отпусна на колене до дъщеря си.

— Нямах никакъв избор — каза Тейт и между предпазливите глътки от горещата пилешка супа им разказа възможно най-подробно какво се бе случило, след като Вандайк я бе открил.

— Изкара ме на палубата — завърши тя. — Дори ми даде бинокъл, за да видя как избухва яхтата. Нищо не можех да направя. Мислех, че си мъртъв, Матю… И не можех да направя нищо.

— Нямаше как да ти кажа какво става тук. — Понеже не знаеше как да я успокои, Матю седна до нея и хвана ръката й. — Съжалявам, че си се притеснила.

— Да съм се притеснила? Ами да, бях малко притеснена при мисълта, че парчета от теб се носят из целия Карибски басейн. И защо си взривил собствената си яхта?

— За да си мисли Вандайк, че парчета от мен се носят по целия Карибски басейн. Освен това Лару ще получи допълнително четвърт милион по този повод.

— С удоволствие ще си прибера наградата. — Кривата усмивка на Лару се стопи. — Извинявам се, че не го убих вместо теб, когато те заварих на яхтата му. Това бе неочаквано развитие на нещата. Тогава не знаех, че си изчезнала. Когато се върнах да кажа на Матю, той вече обмисляше как да те измъкне.

— Ще извиниш объркването ми — хладно каза Тейт. — В крайна сметка предавал ли си, или не си предавал информация за Матю на Вандайк по време на експедицията?

— По-точно би било да се каже, че предавах подбрана информация. Той знаеше само това, което двамата с Матю искахме да знае. — Лару седна на палубата и отново надигна бутилката бренди. — Ще ти кажа как започна всичко. Вандайк ми предложи пари да държа Матю под око, да се сближа с него, а на Вандайк да предавам всичко по-важно, до което се докопам. Аз обичам парите. Обичам и Матю. Реших, че има начин да взема първите и да помогна на втория.

— Лару ми каза за сделката още преди няколко месеца — поде разказа Матю и взе бутилката. — Разбира се, Лару вече си е получавал парите в продължение на колко, на около година преди да реши да ми разкаже за споразумението.

Лару се ухили и златния му зъб проблесна.

— Кой ти ги брои, mon ami? Когато му дойде времето, нали си разкрих картите?

— Аха. — Матю отпи от бутилката, за да успокои стомаха си, който тъкмо бе започнал да го присвива като закъсняла реакция на случилото се. — Решихме да продължим играта като поделим печалбата.

— Седемдесет и пет на двайсет и пет, разбира се.

— Аха. — Матю му хвърли един кисел поглед. — Както и да е, допълнителните средства ни свършиха добра работа, а и мисълта, че ги доим от Вандайк, поддържаше доброто ми настроение. Когато решихме да се върнем за „Изабела“, знаехме, че ще трябва да качим мизата. А ако изиграехме правилно картите си, Вандайк също щеше да ни падне в ръчичките.

— Знаел си, че той ни наблюдава? — не особено умно отбеляза Тейт.

— Лару ни наблюдаваше — поправи я Матю. — Вандайк знаеше само онова, което ние искахме да знае. Когато ти намери амулета, с Лару решихме, че е време да го хванем на въдицата. Обаче стана малко по-сложно, когато той те хвана преди ние да го хванем.

— И си пазил това в тайна от мен, от всички нас?

— Не знаех как ще реагираш, дори не знаех дали ще бъдеш включена в личния ми дневен ред. После нещата се развиха много бързо. Логично е — каза той и вдигна вежда, — че колкото по-малко хора са посветени, толкова по-добре.

— Знаеш ли какво, Ласитър? — Тя се изправи вдървено. — От това боли. Трябва да се преоблека в нещо сухо — измърмори тя и се отправи към каютата си.

Едва бе затръшнала вратата след себе си, когато той я отвори с трясък. Един поглед към лицето й му бе достатъчен. Той превъртя ключа.

— Минах през ада заради теб! — Тя отвори рязко вратата на гардероба си и измъкна един халат. — И всичко това, защото си ми нямал доверие!

— Свирех по слух, Червенушке. Не можех да се доверя дори на себе си. Виж, това не е първата ми грешка, когато става въпрос за теб.

— Позна. — Тя се мъчеше да разкопчее мократа си риза.

— Няма да е и последната. Така че защо да не… — Думите му заглъхнаха, когато тя свали с едно рязко движение ризата си. По ръцете и раменете й имаше синини в различна отсянка на моравото. Когато отново заговори, гласът му бе студен и безизразен. — Той ли ти направи това?

— Той и дяволският му оръженосец с месестите ръце. — Все така ядосана, тя събу панталоните си и облече халата. — Намушках оня славянски робот с химикалка от сто долара.

Той се взираше в лицето й и в синината върху скулата й.

— Какво?

— Целех се в очите, но май не ми стигна куражът. Обаче му оставих бая голяма дупка в бузата. И на Лару му пообелих кожата. Сега май би трябвало да съжалявам. Обаче не съжалявам. Ако ми бяхте казали… — Тя изписка от болка и изненада, когато Матю се хвърли напред и я притисна в прегръдките си.

— По-късно ми викай колкото искаш. Пипал те е с мръсните си ръце? — Очите му горяха от гняв. — Кълна се в Бога, че никога вече няма да те докосне. — Матю нежно я целуна. — Никога вече. — Възвърнал част от самообладанието си, той отстъпи крачка назад. — Добре, сега можеш да ми викаш.

— Много добре знаеш, че ми провали викането. Матю… — Тя пристъпи назад към него и се остави да я прегърне. — Толкова ме беше страх. Повтарях си, че все някак ще се измъкна, после помислих, че си мъртъв. Вече нищо нямаше значение.

— Няма нищо. Всичко свърши. — Той я вдигна, занесе я до леглото и я гушна на коленете си. — Когато се върна, Лару ми каза колко лошо се отнасят с теб. Дотогава не знаех какво значи да си болен от страх. — Той обсипа косата й с целувки. — Когато Лару се върна, вече бяхме измислили как да те измъкнем. Двамата с Бък щяхме да преплуваме до яхтата, той щеше да се оправя с бутилките и екипировката, докато аз те търся. Сигурно щеше да се получи и така, но Лару улесни нещата.

— Как?

— Първо, преди да си тръгне, разбрал в коя каюта те държат и свил един от резервните ключове. В негова защита трябва да кажа — добави Матю, — че се беше побъркал от мисълта, че е трябвало да те остави сама с онова копеле.

— Ще се опитам да запомня това. — Тя въздъхна дълбоко. — Имал си ключ. А аз си представях, че си се метнал на борда като някой пират и си разбивал врата след врата, стиснал нож между зъбите.

— Може би следващия път.

— А, не. Вълнението ми стига за следващите петдесет или шестдесет години.

— Щом казваш. — Той си пое дъх. — И така, обясних ситуацията на Бък, след това на Рей и Марла. Най-доброто, което можах да измисля, бе да използвам в наша полза плана на Вандайк за взривяването на яхтата. Ако не му бяхме осигурили представлението, той можеше да отпраши нанякъде или да ти направи нещо. — Затворил очи, той притисна устни към косата й. — А такъв риск не можех да поема.

— Красивата ти яхта.

— Беше страхотен начин да му отклоним вниманието и да го накараме да повярва, че всичко се развива според собствения му план. Трябваше да се надявам, че като ме помисли за умрял, ще се отпусне достатъчно, за да се вмъкна на яхтата и да те изведа, без да се стига до стълкновение.

Едно стълкновение щеше да му хареса, помисли си той. Бе копнял за такова. Но не и когато тя е по средата.

— Сега ние… — Тя млъкна и вдигна рязко глава. — Бък! Едва сега го осъзнах. Той е влязъл във водата!

— Беше му трудно. Не бях сигурен, че ще се справи. Когато Лару се върна, мислех той да дойде с мен, но не бях сигурен, че ще мога да ти запуша устата, ако го видиш. А колкото до Рей… ами двамата с Марла трябваше да са заедно. Така че оставаше Бък. Направи го за теб.

— Май съм се сдобила с цял куп герои. — Тя го целуна. — Благодаря ти, че се изкачи по стената на замъка, Ласитър. — И с въздишка отново се сгуши в рамото му. — Той не е нормален, Матю. Не става въпрос само за някаква фиксидея или за алчност. Движи се на границата на лудостта. Само отчасти е човекът, с когото се запознах преди осем години, и гледката е страшна.

— Повече няма да ти се налага да го гледаш.

— Той няма да се спре. Когато разбере, че не си се взривил заедно с яхтата, ще продължи да те преследва.

— На това разчитам. По това време утре ще е свършило.

— Все още имаш намерение да го убиеш, нали? — Тейт усети хлад и се отдръпна от ръцете му. — Сега разбирам донякъде как се чувстваш. Щях да го убия със собствените си ръце, ако имах някакво оръжие, когато помислих, че си загинал. Когато разбрах, че той те е отнел от мен. Можех да го направя в онзи момент, когато мъката бе най-силна. — Пое си дълбоко дъх и отново се обърна към него. — Не мисля, че бих могла да го направя сега, когато чувствата са се охладили. Но знам защо чувстваш, че трябва да го направиш.

Той я гледа дълго. Очите й бяха подути от плач. Кожата й още беше бледа, така че синината на бузата й изпъкваше като дамга. Знаеше, че му е простила всички грешки, които бе направил.

— Няма да го убия, Тейт. Бих могъл — продължи замислено той, докато тя го гледаше. — Заради баща ми, заради безпомощното хлапе, което стоеше на палубата и не правеше нищо. Затова, че те отведе, че те е докоснал, за всяка синина, за всяка секунда, в която си се страхувала, бих могъл да му изтръгна сърцето, без да ми мигне окото. Разбираш ли?

— Да.

— Не. — Усмивката му беше горчива. Той се изправи и застана с лице към нея. — Не разбираш, че бих могъл да го убия хладнокръвно, както го бях планирал в продължение на години. През всичките тези години се взирах в тавана над койката ми на оня проклет кораб и единственото, което ме поддържаше жив, бе мисълта, че един ден ще оцапам ръцете си с кръвта му. Дори използвах парите му, отделяйки настрани каквото можех, така че да довърша лодката, да купя оборудване, да довърша започнатото. Защото щях да намеря този амулет, дори ако трябваше да го търся цял живот.

— И тогава баща ми е ускорил нещата.

— Да. Направо виждах кръстчето, което бележи местонахождението му. Знаех, че амулетът е мой, както и Вандайк. После ти… — Той посегна да докосне лицето й. — После ти наклони везните. Не можеш да си представиш какъв шок беше за мен да осъзная, че още съм влюбен в теб. Да разбера, че единственото, което се е променило в чувствата ми към теб, е, че са станали по-силни.

— Напротив, мога — тихо каза тя. — Мога да си го представя без никакви затруднения.

— Може би е така. — Той хвана ръката й и я вдигна към устните си. — Въпреки всичко, нямаше да позволя това да ме спре. Не можех да му позволя да сложи точка на онова, което бе започнало преди шестнайсет години. Дори когато сложи амулета в ръката ми, нямах намерение да му позволя да ме спре. Казвах си, че ме обичаш, че ще разбереш и в крайна сметка ще приемеш онова, което трябваше да направя. Щеше да се опиташ да разбереш, но щеше да ти се наложи да живееш с това. — Той я погледна в лицето и преплете пръстите си с нейните. — Ако го убия, той винаги ще стои между нас. Осъзнах, че повече от всичко друго искам да изживея живота си с теб. Всичко останало е незначително в сравнение с това.

— Толкова те обичам!

— Знам. И искам да опазя чувствата ти. Можеш да се обадиш във всичките си институти и организации.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, че така ще е най-добре за нас. Най-правилно за нас. Амулетът ще почака в някой трезор, докато построим твоя музей. Погрижи се онези, на които се обадиш, да го разгласят широко в медиите. Искам новината да обиколи света.

— Осигуровката на публичността.

— Ще му е трудно да се справи с нея. А междувременно аз ще направя така, че двамата да се срещнем.

Паниката я сграбчи за гърлото.

— Не! За бога, Матю, той вече се опита да те убие.

— Това е нещо, което трябва да се свърши. Този път Вандайк ще е този, комуто ще се наложи да свие платна и да се оттегли. Поне десет новинарски агенции ще пратят репортери насам. Откритието ще бъде хит в научните среди. Той ще знае, че амулетът е извън неговия достъп. Нищо няма да може да направи.

— Звучи разумно, Матю. Но той не е разумен човек. Не преувеличих, когато ти казах, че не е съвсем нормален.

— Достатъчно нормален е, за да не изложи на риск репутацията и положението си.

Щеше й се и тя да е толкова сигурна в това.

— Той ме отвлече. Може да съобщим на властите и да го арестуват.

— Как ще го докажеш? Твърде много хора са те видели да отиваш с него, при това съвсем доброволно. Единственият начин да се сложи край на всичко това е да се изправя лице в лице с него и да го накарам да разбере, че е загубил.

— А какво ако не разбере, ако не се примири?

— Ще го накарам. — Той отново се усмихна. — Кога ще започнеш да ми вярваш, Червенушке?

— Вярвам ти. Обещай ми, че няма да си сам, когато се срещнеш с него.

— На глупак ли ти приличам? Нали ти казах, че искам да изживея живота си с теб? Той ще се срещне с мен, както и с две мои приятелчета, във фоайето на хотела. Ще пийнем и ще си побъбрим на спокойствие.

Тя потръпна.

— Сякаш слушам него.

— Дори и така да е — той я целуна по челото — вдругиден ще сме приключили окончателно с него.

— А след това?

— След това сигурно ще сме доста заети за известно време. С плановете за музея. Има едно местенце в залива Кейдис, което трябва да свърши работа.

— Местенце? Откъде знаеш?

— Проверих го онзи ден. — Очите му пламнаха отново и той погали насинената й буза. — Ако не бях тръгнал да търся посредник по недвижими имоти, Вандайк никога нямаше да се доближи до теб.

— Чакай малко. Намерил си посредник и си тръгнал да оглеждаш парцели, без да ми кажеш?

Предусетил неприятности, той се отдръпна назад.

— Нищо не е окончателно. Просто оставих депозит, за да ни го запазят за един месец. Мислех да бъде нещо като сватбен подарък.

— Мислел си да купиш земя за музея като сватбен подарък?

Раздразнен, той пъхна ръце в джобовете си.

— Не е задължително да го приемеш. Беше просто един импулс и… — Тя се хвърли върху него толкова бързо, че Матю нямаше време да извади ръцете си и да се подпре и падна на леглото. — Хей!

— Обичам те! — Тя го възседна и обсипа лицето му с целувки. — Не, обожавам те!

— Това е добре. — Доволен, макар и леко зашеметен, той освободи ръцете си и ги настани върху хълбоците й. — Реших, че си ме помислила за луд.

— Аз съм лудата, Ласитър. Луда съм по теб. — Тя се наведе и го целуна така дълбоко, че мозъкът му стана на каша. — Направил си го за мен — измърмори тя. — На теб въобще не са ти притрябвали разни музеи.

— Обаче нямам и нищо против тях. — Ръцете му се плъзнаха под халата й. — Всъщност идеята започва да ми харесва. Все повече.

Тя покри с целувки лицето му и продължи надолу по врата.

— Имам намерение да те направя много щастлив.

И издърпа тениската през главата му.

— Дотук се справяш добре.

— Мога и по-добре. — Тя се надигна, без да откъсва очи от неговите, и започна бавно да развързва колана на халата си. — Само гледай.

Тя беше най-старата му и най-ярка еротична фантазия. И сега бе пред очите му, над него, стройна и изкусна. Коса с цвета на пламък, кожа като мляко, очи, в които беше събрано морето. Можеше да я докосне навсякъде, където пожелае. Да я прегръща, да я гледа, докато страстта поглъща сетивата й.

Беше толкова лесно и имаше такъв покой в това да слее тялото и сърцето си с нейните. Можеха да бъдат герои в онзи отдавнашен подводен сън, безтегловни, закотвени единствено един за друг. Всяко сетиво, всяка клетка, всяка мисъл бе свързана с нея, само с нея.

Той си бе у дома, изцяло и окончателно.