Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (26)

Глава 25

Тейт правеше всичко възможно да вземе присърце собствения си съвет. Докато Матю спеше до нея в каютата на „Русалка“, тя се опитваше да прогони страховете си.

Беше казал, че е крайно време да започнат да си вярват. Тя знаеше, че доверието може да бъде щит, не по-слаб от любовта. Тя щеше да направи своя достатъчно здрав, така че да защити и двамата от всичко и от всеки.

Каквото и да станеше, каквото и да направеше той, щяха да го посрещнат заедно.

— Стига си се притеснявала — промърмори Матю и я притисна към себе си.

Топлината на тялото му, твърдата плът, до която се притискаше всеки сантиметър от нейното, действаше успокояващо.

— Кой казва, че се притеснявам?

— Усещам го. — Той прокара длан по хълбока й. — Непрекъснато излъчваш едни отвратителни малки стрелички на притеснение. Не мога да заспя от тях. — Ръката му тръгна нагоре по ребрата й. — А след като така и така съм буден… — Той се намести върху нея и обсипа гърлото й с целувки.

— Следващата яхта, която построя, ще има по-голяма капитанска каюта.

Тя въздъхна, когато устните му си запроправяха път към ухото й.

— Следващата?

— Аха. И ще я направя звукоизолирана.

Тейт се изкиска. Хъркането на Бък, който спеше в съседната каюта, разтърсваше стените като гръмотевица.

— Можеш да разчиташ на моята помощ. Лару как издържа?

— Казва, че било като поклащането от вълните. Не можеш да го избегнеш. — Плъзгайки пръст в кръг около едната й гърда, Матю разглеждаше лицето й на лунната светлина, която се процеждаше през отворения прозорец. — Когато проектирах жилищната част, не предвиждах съпруга.

— Гледай да предвиждаш отсега нататък — предупреди го тя. — Тази тук. Според мен жилищната част си е съвсем наред. — Тя предизвикателно близна челюстта му. — Особено капитанската каюта.

— Ако се бях сетил, че един годеж ще ни разчисти пътя до каютата, да знаеш, че щях по-рано да си пробвам късмета. — Той доволно разстла косата й по възглавницата. — Тук е доста по-добре от пода на мостика.

— Определено. — Тя изви устни под неговите. — Но на мен ми харесваха онези нощи. Не мисля, че тая работа с годежа ще продължи дълго — добави тя. — Утре отиваме на Нейвис да уредим формалностите.

— Боже, голяма шефка се извъди.

— Аха. И съм те сгащила, Ласитър. — Тя стегна ръцете си около него. — Наистина съм те сгащила.

Нищо, абсолютно нищо, закле се тя, нямаше да го отдели от нея.

 

 

— Веднага щом свършите, ви чакам в бутика — каза Марла, докато изтърсваше пясъка от сандалите си, стъпила на каменната пътека, която водеше от плажа към курортния комплекс. Скромна сватба или не, тя възнамеряваше да изпълни задълженията си като майка на булката и заместник-майка на младоженеца, при това съвсем сериозно.

Тейт въздъхна и преметна плитката на гърба си.

— Предполагам, че няма смисъл да ти повтарям, че не ми трябва нова рокля.

— Няма. — Марла се усмихна лъчезарно. — Ще ти купим сватбена рокля, Тейт Бомон. Ако в бутика на комплекса няма нищо подходящо, ще отидем до Сейнт Кристофър. И, Матю. — Тя го потупа лекичко по бузата. — Едно подстригване ще ти се отрази добре. Както и един свестен костюм.

— Да, госпожо.

— Айде стига бе! — промърмори Тейт.

Без да й обръща внимание, Марла продължи да се усмихва.

— Сега вървете да поговорите с администратора. Сигурна съм, че той ще може да ви упъти към кого да се обърнете за документите. Матю, двамата с теб ще се огледаме за костюм по-късно следобед. А, Тейт, попитай го и за обувки.

— Обувки?

— Нали трябва да вземем някакви, които да подхождат на роклята. — Тя им махна жизнерадостно и заизкачва стълбите към бутика.

— Вече нищо не може да я спре — промърмори Тейт. — Слава богу, че го правим тук и сега. Можеш ли да си представиш какво чудо щеше да организира, ако се бяхме женили на Хатерас? Дарове и излагане на чеиза. Цветя, уредници на банкети, торти… — Тя потръпна. — Сватбени консултанти.

— На мен ми звучи добре.

— Ласитър! — Тя го погледна развеселена. — Не ми казвай, че всичката тази суетня ти харесва. Ако й се даде възможност, тя би те напъхала в смокинг, а вероятно и във фрак. — Тя го плесна дружески по задника. — Не че няма да изглеждаш страхотно де.

— Мислех, че жените по правило харесват големите, показни сватби.

— Това не се отнася за нормалните жени. — Вече съвсем развеселена, тя спря по средата на стълбите. — Матю, ти това ли искаш, всичките ония помпозни отживелици?

— Виж какво, Червенушке, взимам те всякак. Просто не разбирам какво лошо има в това да се понагиздим малко. Нова рокля, подстрижка.

Тейт присви дяволито очи.

— Тя ще те накара да си сложиш вратовръзка, приятелче.

Едва се сдържаше да не й намигне.

— Голяма работа.

— Прав си. — Тейт се засмя и притисна с ръка стомаха си. — Май ще е най-добре просто да си призная и толкова. Страх ме е.

— Хубаво. — Той сложи ръка върху нейната. — Значи ставаме двама.

Влязоха във фоайето.

Петнайсет минути по-късно излязоха замаяни.

— Страшно лесно, нали — успя да изрече тя. — Да докажем поданството си, да подпишем някой и друг документ. — Тя издуха косата от очите си. — Току-виж сме успели за два-три дни.

— Крачетата ли ти изстинаха?

— Ледени блокчета са, но ще ми мине. А ти?

— Никога не се измъквам от уговорена сделка. — За да го докаже, той я грабна и я завъртя. — Доктор Ласитър ли ще бъдеш, или доктор Бомон?

— Ще бъда доктор Бомон и госпожа Ласитър. Доволен ли си?

— Доволен съм. Е, май е по-добре да потегляме към бутика.

— Мога да ти го спестя. — Тя му лепна една силна, разбираща целувка. — Ако харесаме някоя рокля в бутика, на теб няма да ти е позволено да я видиш. Мама ще получи припадък, ако не спазим поне една традиция.

Надеждата разцъфна на лицето му.

— И не се налага да обикалям по магазините?

— Не се налага да обикаляш по магазините, докато мама не успее да те докопа. Защо не наминеш след половин час? Чакай, забравих, че си имам работа с Марла Бомон, по прякор Бясната купувачка. Дай ни един час. И понеже изпитвам необичаен прилив на щедрост, когато се отнася до теб, ако мама реши да ме завлече на Сейнт Кристофър, първо ще минем покрай яхтата и ще те оставим там.

— Дължа ти голяма услуга, Червенушке.

— Няма да забравя. Пусни ме долу.

Той я целуна за последно и я остави да стъпи на краката си.

— В бутиците продават и дамско бельо, нали?

— Няма начин да не продават. — Тя се засмя и го сръга в ребрата. — Ще те изненадам. Изчезвай, Ласитър.

С усмивка на лице, тя го гледа, докато той не се изгуби във фоайето. Най-неочаквано идеята за една нова рокля, нещо ефирно и романтично, вече не й се струваше толкова глупава. Нещо, което да върви с едно малко златно сърчице, украсено с перла.

„Ласитър — реши тя, — направо ще ти взема акъла.“

Зачервена от удоволствие, тя тръгна през вътрешния двор. Ръката, която я сграбчи за лакътя, я накара да се засмее.

— Матю, стига…

Думите заседнаха заедно с дъха й в гърлото. Тя се взираше в гладко избръснатото, красиво лице на Сайлъс Вандайк.

За момент реалността сякаш бе на ръба да се срути. „Той въобще не се е променил“ — помисли си глупаво Тейт. Годините въобще не му личаха. Гъстата лъскава коса с цвят на калай, гладкото изящно лице и бледите очи си бяха същите.

Ръката му върху нейната беше мека като на дете, долавяше се и тънкият аромат на скъп одеколон.

— Госпожице Бомон, какво удоволствие да ви срещна по този неочакван начин. Трябва да кажа, че годините са били изключително щедри към вас.

Звукът на гласа му, с едва доловим европейски акцент и студено самодоволен, бе онова, което я върна в действителността.

— Пусни ме.

— Сигурен съм, че можете да отделите някоя и друга минутка за един стар приятел? — Като продължаваше да се усмихва любезно, той я подкара грубо покрай голямата леха с лъскави растения, преди още да е завършил репликата си.

„Наоколо има хора“ — напомни си тя, докато се бореше със страха си. Почиващи, персонал, подранили гости на ресторанта край басейна. Трябваше само да извика.

Мисълта, че се страхува, тук, на ярката дневна светлина, я накара да забие пети в земята.

— Е, имам някоя и друга минутка за тебе, Вандайк. Всъщност с най-голямо удоволствие бих се разправила с теб. — Сама, без Матю да й се пречка. — Но ако не ме пуснеш, и то веднага, ще се разкрещя.

— Виж, това би била една наистина непростима грешка — спокойно каза той. — А вие сте разумна жена. Знам го.

— Продължавай да ме буташ и ще видиш точно колко разумна съм. — Тя издърпа побесняла ръката си. — Достатъчно съм разумна, за да знам, че не можеш да ми направиш нищо на обществено място.

— Да ви направя? — Той изглеждаше смаян и дори обиден. Но главата му се пръскаше от пулсираща болка при мисълта, че тя смее да го предизвиква. — Тейт, мила моя, как можахте да кажете нещо толкова глупаво? Не бих си и помислил да ви направя нещо. Просто ви каня да дойдете с мен и да прекарате няколко часа на яхтата ми.

— Нещо не си наред.

Пръстите му се впиха толкова неочаквано и болезнено в ръката й, че тя беше прекалено изненадана, за да извика.

— Внимавай. Лошите обноски не са ми по вкуса. — Лицето му отново се успокои и по устните му се плъзна усмивка. — Да опитаме още веднъж, а? Бих искал да ме придружиш за едно кратко дружеско гостуване. Ако откажеш, ако държиш да направиш сцена тук, както сама се изрази, на обществено място, то годеникът ти ще плати за това.

— Моят годеник ще ти остърже физиономията в паветата, Вандайк, освен ако аз не го изпреваря.

— Колко жалко, че доброто възпитание на майка ти не се е проявило в следващото поколение. — Той въздъхна и се наведе към нея, стиснал зъби, за да контролира гласа си. — Докато с теб си говорим, двама от моите хора наблюдават Матю. Няма да направят нищо, освен ако не ме принудиш да им дам знак за противното. Те са доста опитни и също толкова дискретни.

Кръвта се отцеди от лицето й.

— Едва ли могат да го убият във фоайето на курортен хотел. — Но той бе посял семето на страха и то вече даваше плод.

— Нищо не ти пречи да поемеш този риск. О, а онази в бутика не беше ли майка ти? Избрала ти е няколко прекрасни неща.

Изтръпнала от страх, Тейт вдигна очи. От мястото й се виждаха стъклената врата и витрините, в които се отразяваше слънцето. Както и мъжът, широкоплещест, добре облечен, който се мотаеше отвън. Тя бавно наведе глава.

— Не я наранявай. Нищо не ти е направила.

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да има причина да наранявам никого. Ще тръгваме ли? Наредих на готвача да приготви един наистина специален обяд, а сега има и с кого да го споделя. — С ужасяваща галантност той я хвана под ръка и я поведе към кея. — Пътуването ще бъде съвсем кратко — увери я той. — Хвърлил съм котва западно от вас.

— Как разбра?

— О, скъпа моя. — Наперен в белия си костюм и панамената шапка, доволен от победата си, той се изкиска. — Колко наивно от твоя страна да смяташ, че няма да разбера.

Тейт издърпа ръката си и хвърли последен поглед към курортния комплекс, преди да стъпи в очакващата ги лодка.

— Ако им направиш нещо, ако само докоснеш някой от тях, ще те убия със собствените си ръце.

И докато яхтата пореше вълните, тя обмисляше начините, по които да го направи.

 

 

Марла въздъхна, помоли продавачката да отдели нещата, които беше избрала, и тръгна да търси дъщеря си. Обиколи ресторантите и фоайетата, огледа плажа и басейна, накрая, леко раздразнена, мина през магазина за сувенири и се върна в бутика.

Но тъй като и там нямаше следа от Тейт, Марла тръгна обратно към фоайето с намерението да помоли портиера да прати някой пиколо да я потърси.

Забеляза Матю, който тъкмо изскачаше от едно такси.

— За бога, Матю, къде бяхте?

— Трябваше да се погрижа за едно нещо. — Той потупа джоба си, където, внимателно сгънат, лежеше току-що подписаният договор. — Закъснях съвсем малко!

— За какво си закъснял?

— Разбрахме се за един час. — Той погледна спокойно часовника си. — Няма и пет минути да съм закъснял. Е, уговори ли я за роклята, или още се инати?

— Не съм я виждала — нацупено каза Марла. Беше й горещо и се чувстваше объркана. — Мислех, че сте заедно.

— Не, разделихме се. Тя тръгна към теб. — Той вдигна рамене. — Говорехме си за различните видове сватби, за цветя и такива работи. Сигурно се е заплеснала някъде.

— Не мисля… фризьорския салон! — каза Марла, получила внезапно вдъхновение. — Сигурно е решила да си запише час да й направят косата, маникюра, при козметичката…

— Тейт?

— Ами това е нейната сватба. — Смаяна от нехайството на младостта, тя поклати глава. — Всяка жена иска да бъде красива булка. В момента със сигурност е там и разглежда списания с фризури.

— Щом казваш. — Мисълта как Тейт се лъска и клепа в негова чест го накара да се ухили. Това той не можеше да пропусне. — Давай да я изкараме оттам.

— Ще й кажа аз на нея — измърмори Марла. — Бях започнала да се притеснявам.

 

 

— Шампанско? — Вандайк вдигна една кристална чаша от подноса, който стюардът бе поставил до двата шезлонга в електриков цвят.

— Не.

— Смятам, ще се съгласиш, че то подготвя небцето за блюдото с омари, което ще ни поднесат за обяд.

— Не ме интересува нито шампанското ти, нито омарите, нито прозрачните ти любезности.

Без да обръща внимание на леките тръпки от страх, които пълзяха по гръбнака й, Тейт държеше раменете си изправени. Ако преценката й бе правилна, намираха се на около миля западно от „Русалка“. Можеше да преплува дотам, ако се наложи.

— Онова, което ме интересува, е защо ме отвлече.

— Такава силна дума. — Вандайк отпи малка глътка от шампанското и реши, че е охладено до подходящата температура. — Седни, моля те. — Очите му изстинаха, когато тя продължи да стои, облегната на парапета. — Сядай — повтори той. — Трябва да поговорим по работа.

Смелостта е едно нещо. Но сега, когато очите му я фиксираха с поглед, безизразен и безумен като на акула, тя реши, че ще е по-разумно да се подчини. Седна с изправен гръб и се застави да приеме чашата, която той й подаде.

Беше сгрешила. Вандайк се беше променил. Мъжът, срещу когото се бе изправила преди осем години, беше нормален. А този…

— За… съдбата, навярно?

Би предпочела да лисне чашата в лицето му. Малкото удовлетворение, което подобно действие би й донесло, щеше да има висока цена, осъзна Тейт.

— За съдбата? — Беше ободряващо да чуе, че гласът й звучи спокойно. — Да, бих могла да пия за това.

Той се облегна назад, пръстите му стискаха столчето на кристалната чаша.

— Толкова е приятно да си говорим отново. Знаеш ли, Тейт, ти ми направи много добро впечатление при последната ни среща. За мен бе удоволствие да следя професионалния ти напредък през годините.

— Ако знаех, че по някакъв начин си свързан с последната експедиция на „Номад“, никога нямаше да участвам в нея.

— Колко глупаво. — Той кръстоса глезените си, за да се наслади по-пълно на виното и компанията. — Сигурно знаеш, че съм финансирал редица учени, изследователски лаборатории, експедиции. Без моята подкрепа много проекти въобще нямаше да бъдат реализирани. Да не говорим за благотворителната ми дейност, благородните каузи… — Той отпи отново. — Би ли отрекла ползата от тези каузи, благотворителни и научни, само защото не одобряваш източника на финансирането им?

Тя надигна чашата си и отпи също толкова деликатно, колкото и той.

— Когато източникът е убиец, крадец, човек без съвест и морал — да.

— За щастие малцина споделят твоето мнение за мен, или по-скоро твоята наивна представа за морал. Ти ме разочарова — каза той с тон, от който сърцето й прескочи. — Предаде ме. И ме вкара в разходи. — Той разсеяно вдигна очи към приближаващия се стюард. — Обядът е сервиран. — Беше възвърнал изисканите си маниери. — Надявам се да ти хареса.

Той се изправи и й подаде ръка, която тя отказа да приеме.

— Не поставяй на изпитание търпението ми, Тейт. Дребните бунтове само ме дразнят. — Той илюстрира думите си като я сграбчи за китката. — Ти вече ме разочарова дълбоко — продължи той, докато тя се мъчеше да измъкне ръката си. — Но се надявам, че ще се възползваш от този последен шанс да поправиш грешката си.

— Махни си ръцете от мен! — Гневът й бе излязъл от контрол и бушуваше във вените й. Вдигна юмрук, готова да го удари, но той внезапно сграбчи плитката й и я дръпна така силно, че пред очите й се появиха звезди. Привлече я грубо към себе си. Тялото под елегантния костюм се оказа твърдо и жилаво.

— Ако си мислиш, че имам скрупули, които да ми забраняват да ударя жена, то помисли си още веднъж. — Очите му блестяха, когато я бутна безцеремонно на стола и се наведе над нея. Дъхът му свистеше, очите му не виждаха. — Ако не бях разумен и цивилизован човек, ако реша да забравя, че съм такъв, ще те потроша, миличка, кокал по кокал.

Очите му се промениха като лампа, която се включва и изключва с едно натискане на копчето. Злобата се превърна в усмивка, тънка и нервна.

— Много хора смятат, че телесното наказание е неразумно и дори нецивилизовано. — Той се засуети придирчиво с омачканите си ревери, после седна и махна с ръка, което бе знак за стюарда да прибере виното и чашите. — С което аз не съм съгласен. Твърдо вярвам, че болката и наказанието са много ефикасни, когато е необходимо да се внуши някому чувство за дисциплина. Или уважение. Аз изисквам уважение. Заслужил съм го. Наистина трябва да опиташ тези маслини, скъпа. — Превъплътил се за пореден път в добродушен домакин, той й предложи кристалното блюдо. — Те са от една от маслиновите ми горички в Гърция.

Ръцете й трепереха и тя ги държеше преплетени под масата. Що за човек трябва да си, за да заплашваш с физическа разправа в един момент, а в следващия да черпиш заплашвания с екзотични вкусотии? Не и нормален във всеки случай.

— Какво искаш?

— Най-напред, да споделя един вкусен обяд на едно приятно място с една привлекателна жена. — Той вдигна вежди, когато страните й побеляха. — Не се притеснявай, скъпа Тейт. Чувствата ми към теб са твърде бащински, за да съдържат сексуален подтекст. Честта ти, както ти вероятно би я нарекла, не е заплашена от нищо.

— И от мен се очаква да почувствам облекчение от факта, че изнасилването не присъства в плановете ти?

— Още една грозна дума. — Леко раздразнен от начина й на изразяване, той си сипа от маслините и ордьовъра. — Мъж, който се унижава дотам да се натрапва сексуално на една жена, за мен не е никакъв мъж. Един от отговорните ми служители в Ню Йорк беше принудил асистентката си да прави секс с него. Наложи се жената да влезе в болница, след като онзи свършил с нея. — Вандайк си отряза парче пушена шунка. — Наредих да го уволнят. След като уредих да го кастрират. — Той попи устата си с бледосиня ленена салфетка. — Лаская се от мисълта, че жената би ми благодарила. Моля те, опитай омарите. Гарантирам ти, че са превъзходни.

— Май нямам апетит. — Тейт бутна чинията си настрана с мисълта, че жестът й е безсмислено предизвикателен. — Докара ме тук, Вандайк, и очевидно можеш да ме държиш тук. Поне докато Матю и семейството ми не започнат да ме търсят. — Тя вирна брадичка и го погледна право в очите. — Защо не ми кажеш какво искаш?

— Ще трябва да поговорим за Матю. — Той се замисли. — Но това може да почака. Искам онова, което винаги съм искал. Искам онова, което ми принадлежи. „Проклятието на Анжелик“.

 

 

Тревога разяждаше стомаха на Марла. Без значение колко пъти си повтаряше, че Тейт не може да изчезне просто така, в действителност беше ужасена. Гледаше хората, които влизаха и излизаха, персонала, забързан в изпълнение на задълженията си, гостите, които се разхождаха между басейна, фоайето и градината.

До ушите й долитаха смях, пляскането на децата в басейна, жуженето на шейкъра, който смесваше ледени питиета за чакащите на бара.

С Матю се бяха разделили — тя имаше задачата да съобщи на рецепцията, да разпита портиера, таксиметровите шофьори, всеки, който може да е видял Тейт да напуска комплекса. Той бе тръгнал да провери плажа и пристанището.

Забеляза Матю да идва към нея и сърцето й затуптя, изпълнено с надежда. Само след секунда обаче видя, че е сам и че лицето му е мрачно.

— Тейт?

— Няколко души са я забелязали. Видяла е някого и се е качила с него в една лодка.

— Качила се е? Кого е видяла? Сигурен ли си, че е била тя?

— Тя е била. — Паниката, която беснееше в него, можеше да бъде овладяна. Но не беше толкова лесно да овладее нуждата да убива. — Описанието, което ми дадоха, съвпада с Вандайк.

— Не! — Останала без сили от страх, тя посегна да хване ръката му. — Тя не би отишла с него.

— Освен ако не е имала избор.

— Полицията — успя да изрече тя. — Ще съобщим в полицията.

— И ще им кажем, че е напуснала острова, без да се съпротивлява, с човека, който е спонсорирал последния й проект? — Той поклати глава, очите му горяха. — Не знаем и колко ченгета си получават заплатите от него. Ще го направим по моя начин.

— Матю, ако й направи нещо…

— Няма. — Но и двамата знаеха, че го казва само за да я успокои. — Няма причина да я наранява. Хайде да се връщаме. Според мен той едва ли е далеч от мястото, където сме хвърлили котва.

 

 

„Той не знае.“ Различни вероятности се блъскаха безредно в ума на Тейт. Знаел е къде да ги намери. По някакъв начин е знаел какво правят. Но не знаеше какво са намерили. Печелейки време, тя посегна към чашата си.

— Мислиш ли, че щях да ти го дам, ако беше у мен?

— О, смятам, че когато го намериш, ще ми го дадеш, за да спасиш Матю и останалите. Крайно време е да заработим заедно, Тейт, както го бях планирал.

— Планирал си го?

— Да. Макар и да не се получи точно както се бях надявал. — За момент той се замисли над казаното. — Склонен съм да забравя грешките ти, дори съм склонен да ви оставя, теб и твоя екип, да приберете съкровището на „Изабела“. Искам единствено амулета.

— Ще го вземеш и ще си тръгнеш? Каква гаранция имам, че ще стане така?

— Имаш моята дума, разбира се.

— За мен твоята дума не струва абсолютно нищо.

Тя ахна неволно, когато Вандайк смаза пръстите й в ръката си.

— Не позволявам да ме обиждат. — Когато я пусна, ръката й пулсираше като развален зъб. — Думата на един мъж е свещена, Тейт — каза той със зловещо спокойствие. — Предложението ми остава същото. Амулетът е единственото, което искам от теб. В замяна ще имаш славата и богатството, които вървят с „Изабела“. Името ти ще значи нещо. Дори съм склонен да ти помогна в това отношение, доколкото е в сферата на възможностите и влиянието ми.

— Не ми трябва твоето влияние.

— Неведнъж си се облагодетелствала от него през последните осем години. Но го правех за мое собствено удоволствие. Все още ме боли от мисълта, че на щедростта ми бе отвърнато с неблагодарност. — Лицето му потъмня. — Дело на Ласитър. Разбирам. Сигурно си даваш сметка, че като се свързваш с него, ти дискредитираш собствените си очаквания, стандартите си, обществените и професионалните си възможности. Мъж като него не може да бъде придобивка за теб в нито едно отношение.

— Пред мъж като Матю Ласитър ти си едно дете. Едно разглезено злобно дете.

Главата й отскочи назад и очите й се насълзиха, когато той я зашлеви по бузата.

— Предупредих те. — Вбесен, Вандайк бутна чинията си и тя падна от масата и се разби на палубата. — Няма да позволя неподчинение. Проявих снизхождение, защото се възхищавам на куража и интелигентността ти, но по-добре внимавай какво говориш.

— Презирам те. — Тя се стегна в очакване на следващия удар. — Ако намеря амулета, по-скоро бих го унищожила, отколкото да ти го дам.

Той откачи пред очите й. Ръцете му се тресяха, погледът му беше убийствен. Нещо повече, осъзна тя. Имаше някаква ужасяваща наслада в очите му. Беше сигурна, че ще я нарани. И че това ще му достави удоволствие.

Инстинктът за оцеляване взе връх над парализиращия страх. Тя рязко скочи и хукна към парапета. Единствено водата предлагаше сигурност. Морето щеше да я спаси. Но тъкмо да се хвърли в него и някой я сграбчи изотзад.

Тя риташе, пищеше и се опитваше да хапе. Почти без никакво усилие стюардът обездвижи ръцете й, като ги изви зад гърба й, и продължи да ги извива, докато зрението й се замъгли.

— Остави я на мен.

Сякаш отдалеч чу гласа на Вандайк и се просна безсилно на палубата.

— Не си толкова разумна, колкото се надявах. — Все още в лапите на гнева, той стисна наранената й ръка и я дръпна да се изправи. Стон заседна в гърлото й от пристъп на агонизираща болка. — Лоялността ти е насочена в неправилна посока, Тейт. Ще трябва да ти дам един урок…

Той млъкна, когато звукът от форсиран двигател привлече вниманието му. Тейт залитна и се обърна по посока на бръмченето.

Матю.

Ужасът и болката пометоха остатъците от гордостта й. Тя заплака тихичко, когато Вандайк за втори път я блъсна на палубата.

Беше дошъл. Тя се сви на кълбо, разтривайки натъртените места. Той ще я отведе и вече няма да я боли. Повече няма да се страхува.

— Закъсняваш — каза Вандайк. — Отново.

— Не беше лесно да тръгна. — Лару скочи с лекота на палубата и хвърли кратък поглед на Тейт преди да извади кесийката с тютюна си. — Виждам, че имаш гостенка.

— Съдбата ми се усмихна. — Почти овладял пристъпа, Вандайк седна, извади кърпичка и попи потното си лице. — Уреждах някои подробности на острова, когато кой мислите ми пресече пътя, ако не прекрасната госпожица Бомон?

Лару цъкна с език и отпи от шампанското на Тейт.

— Бузата й е червена. Не одобрявам грубото отношение към жените.

Зъбите на Вандайк се оголиха.

— Не ти плащам за одобрението.

— Може и така да е. — Лару реши да отложи цигарата и да се наслади на ордьовъра. — Когато Матю разбере, че е при теб, ще дойде да я търси.

— Разбира се. — Това щеше да компенсира всичко. Почти всичко. — Нали не си дошъл само да ми кажеш онова, което вече знам?

— Лару! — Треперейки, Тейт успя да се изправи на колене. — Матю? Къде е Матю?

— Бих предположил, че се връща от Нейвис, за да те търси.

— Но… — Тя разтърси глава, за да проясни мислите си. — Ти какво правиш тук? — Бавно започна да осъзнава факта, че е сам, че си седи спокойно на масата и дъвче.

Той се усмихна, когато позна по очите й, че фактите се наместват в главата й, а заедно с тях и отвращението.

— Е, значи най-после ти светна.

— Ти работиш за него. Матю ти вярваше. Ние всички ти вярвахме.

— Трудно бих си изкарал заплатата, ако не беше така.

Тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й.

— За пари? Предал си Матю за пари?

— Аз съм силно привързан към парите. — Без да й обръща повече внимание, той се облегна и пъхна една маслина в устата си. — И като говорим за моята силна привързаност, настоявам да получа още една премия.

— Лару, твоите допълнителни възнаграждения започват да ми омръзват. — Вандайк вдигна пръст. В отговор стюардът направи крачка напред, разтвори колосаното си бяло сако и извади излъскан до блясък пистолет. — Може пък да се издигна в очите на Тейт, като заповядам да те прострелят в няколко особено болезнени места и да те хвърлят през борда. Сигурен съм, че акулите ще те харесат.

Свил устни, Лару размишляваше от кои чушки да си вземе.

— Ако ме убиеш, надеждите ти да се сдобиеш с „Проклятието на Анжелик“ ще умрат заедно с мен.

Вандайк стисна ръката си в юмрук и зачака да се успокои. Последва още един кратък сигнал и пистолетът изчезна под майсторски скроеното сако.

— Не по-малко ми омръзнаха и постоянните ти намеци за амулета.

— Двеста и петдесет хиляди американски долара — започна Лару и затвори очи, наслаждавайки се на лютивия вкус на чушлето. — И амулетът е твой.

— Копеле! — прошепна Тейт. — Надявам се наистина да те убие.

— Бизнесът си е бизнес — каза Лару и вдигна рамене. — Виждам, че още не ти е казала какъв късмет извадихме, mon ami. Намерихме „Проклятието на Анжелик“. Срещу четвърт милион ще се погрижа до утре по залез-слънце да е в ръцете ти.