Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (16)

Глава 15

Но настъпваха и такива времена, когато вятърът бе силен и неустоим и надвиваше дори най-решителния моряк.

Тейт изтърпя присъствието на Матю по време на вечерята около голямата маса от кестеново дърво. Разговаряше с Бък и Лару, изслушваше историите, които разказваха, смееше се на шегите им.

Просто не й даваше сърце да развали празничното настроение или да угаси радостната светлина в очите на баща си със силата на безмилостните факти и студената логика.

Тъй като бе достатъчно наблюдателна, за да забележи редките разтревожени погледи, които й отправяше майка й, Тейт съумя да демонстрира някаква минимална любезност към Матю. Макар че направи всичко възможно да ограничи директния контакт до задължителното „подай ми солта“.

Когато приключиха с вечерята, тя промени ситуацията в своя полза, като настоя двамата с баща й сами да разчистят масата.

— Обзалагам се, че не си яла нищо подобно през последния месец — отбеляза той, тананикайки си едва доловимо, докато трупаше съдовете на кухненския плот.

— През последната година. Съжалявам, че трябваше да пасувам на ореховия пай.

— Ще го опиташ по-късно. Тоя Лару е голяма работа, нали? В един момент си разменя рецепти с майка ти, а в следващия обсъжда външната политика, като вмъква примери от бейзбола и изкуството през осемнайсети век.

— Истински ренесансов човек — промърмори тя. Но все още се въздържаше от оценки относно въпросния господин. Всеки приятел на Матю изискваше внимателно проучване. Дори да е интересен, начетен и чаровен. И особено ако е такъв. — Така и не разбрах какво прави с Матю.

— О, мисля, че чудесно се допълват. — Рей напълни мивката със сапунена вода за тенджерите, докато Тейт подреждаше чиниите в миялната. — Матю има голям потенциал, но просто никога не е имал шанса да се възползва от него.

— Аз бих казала, че е човек, който знае как да се възползва максимално от възможностите. За което всъщност бих искала да поговоря с теб.

— „Изабела“. — Рей запретна ръкави и нападна тиганите в мивката. — И до това ще стигнем, слънчице. Веднага щом всички се настанят удобно. Досега се въздържах от допълнителни обяснения, исках първо и ти да пристигнеш.

— Татко, знам какво означаваше за теб онзи недокоснат кораб, който открихме преди осем години. Помня как се чувствах самата аз, така че мога да разбера защо мислиш, че идеята да се върнем там е добра. Но не съм сигурна, че си даваш сметка за всички подробности, за възможните капани.

— Мислил съм много за това през изминалите години и два пъти повече през последните девет месеца. Последния път взехме своя дял от късмета, и добър, и лош. Но сега ни чака много повече.

— Татко. — Тейт сложи още една чиния в миялната и се изправи. — Ако информацията ми е правилна, Бък не се е гмуркал от злополуката насам, а Лару е работил като корабен готвач. Никога не е слагал кислородни бутилки на гърба си.

— Всичко това е вярно. Бък може и въобще да не слезе под водата, но още две ръце на палубата няма да са ни излишни. Колкото до Лару, той има желание да се учи, а шестото чувство ми подсказва, че възприема бързо.

— Ще бъдем шестима — продължи Тейт в безрезултатен опит да охлади оптимизма му. — От които само трима могат да се гмуркат. Самата аз не съм се гмуркала като хората почти две години.

— То е като карането на колело — убедено заяви Рей и сложи един тиган настрани. — А при всички случаи ще ни трябват хора, които да следят уредите. Да не говорим, че вече си имаме подръка професионален морски археолог, а не просто студентка по морска археология. — Той й хвърли сияйна усмивка. — Може пък да си напишеш доктората по време на експедицията.

— Точно сега не ми е до докторати — каза тя. Мъчеше се да запази спокойствие. — Тревожа се за вас. Двамата с мама прекарахте последните години да си играете на лов на съкровища, татко. Изучавахте отдавна разработени кораби, гмуркахте се за удоволствие, събирахте миди. Това е нищо в сравнение с тежката физическа работа, която изисква онова, дето сте си го наумили.

— Аз съм в страхотна форма — каза той, леко засегнат. — Три пъти седмично работя навън, гмуркам се редовно.

„Погрешна тактика“ — помисли си тя.

— Добре де. А какво ще кажеш за разходите? Може да отнеме месеци, плюс цената на припасите, екипировката и така нататък. Тук не става въпрос за ваканция, нито за хоби. Кой ще финансира тази авантюра?

— Двамата с майка ти сме много добре материално.

— Хубаво. — Потискайки яда си, тя грабна една гъба и се зае да бърше плотовете. — Това отговаря на последния ми въпрос. Залагате своите пари, което означава, че ще носите Ласитърови на гърба си.

— Не става въпрос за носене на гръб, слънчице. — Искрено озадачен, той извади ръце от водата и ги избърса. — Това е съдружие, точно както преди. Разликата в участието ще се компенсира с дела от печалбата, когато разработим кораба.

— Ами ако няма кораб? — избухна тя. — Не ми пука, дори да пръснеш последното си пени в преследването на някоя мечта. Заслужил си си забавленията с години труд. Но не мога просто да си стоя, докато ти позволяваш на това самовлюбено копеле да те използва!

— Тейт. — Притеснен от високия й глас, той я потупа по рамото. — Не знаех, че си разстроена от всичко това. Когато каза, че се връщаш, помислих, че идеята ти допада.

— Върнах се, за да те предпазя от една грешка.

— Не правя грешка. — Лицето му помръкна по познат на Тейт начин. Беше го наранила. — Освен това кораб има. Знаел го е бащата на Матю, знам го и аз. „Изабела“ е някъде там, а „Проклятието на Анжелик“ е на борда й.

— Пак ли този амулет!

— Да, пак този амулет. Него е търсил Джеймс Ласитър, него иска Вандайк и него ще вземем ние.

— Какво му е толкова важното? На този кораб и на колието?

— Важни са, защото изгубихме нещо през онова лято, Тейт — тихо каза той. — Нещо повече от съкровището, което ни отмъкна онзи крадец. Дори повече от крака на Бък. Загубихме радостта си от постигнатото, от онова, което тепърва можехме да постигнем. Загубихме магията на предстоящото. Време е да си я върнем.

Тя въздъхна. Как можеше да се пребори с една мечта? Нима и нейната не бе все още жива? Музея, за който си бе правила планове, за който бе мечтала през по-голямата част от живота си. И който някой ден щеше да види готов. Коя беше тя да подлага крак на единствения траен стремеж на баща си?

— Добре. Можем да се върнем само ние тримата.

— Ласитърови са част от това сега, точно както бяха и тогава. И ако някой има правото да открие този кораб и амулета, то това е Матю.

— Защо?

— Защото са му стрували бащата.

Тейт не искаше да мисли за това. Не искаше да си представя момчето, което скърби отчаяно над мъртвото тяло на баща си.

— За него амулетът не е нищо друго освен средство за постигането на определена цел, просто вещ, която да продаде на най-щедрия купувач.

— Това ще си го реши той.

— Това не го прави много по-добър от Вандайк — поправи го Тейт.

— Той те е наранил през онова лято. — Рей нежно взе лицето й в ръцете си. — Знаех, че между вас става нещо, но не си бях дал сметка, че те е наранило толкова дълбоко.

— Това няма нищо общо с онова — възрази тя. — Става въпрос за това кой и какъв е той.

— Осем години са много време, слънчице. Може би трябва да отстъпиш крачка назад и да се вгледаш отново. А междувременно, има някои неща, които искам да ти покажа, както и на останалите. Хайде всички да се съберем в бърлогата ми.

Тейт с неохота се присъедини към групичката в уютната стая, където баща й се занимаваше с проучванията си и пишеше статии за специализираните списания по водолазен спорт. Нарочно отиде в противоположния на Матю край на стаята и се настани на облегалката на майчиния си стол. Отворените прозорци пропускаха уханията и звуците на пролива, както и достатъчно от хладния вечерен въздух, за да си позволят тихия огън, който гореше в камината. Рей отиде зад бюрото си и прочисти гърло като някой притеснен лектор, който се кани да започне речта си.

— Знам, че всички сте любопитни какво ме е накарало да се впусна в тази авантюра. Всички знаем какво се случи преди осем години, какво намерихме и какво загубихме. Всеки път, когато се гмурках след това, си мислех за случилото се.

— Тормозеше се за случилото се — поправи го Марла с усмивка.

Рей й се усмихна в отговор.

— Така и не можах да забравя. За известно време мислех, че ще мога, но после все се случваше нещо, което да ми напомни и отново да ми подпали фитила. Един ден ме свали грип и Марла не ми даде да стана от леглото. Убивах времето, като се ровех из телевизионните програми и попаднах на един документален филм за разработката на потънали кораби. Ставаше въпрос за един кораб край бреговете на нос Хорн, много богата находка. И кой мислите финансираше експедицията, кой се къпеше в слава? Естествено Сайлъс Вандайк.

— Копеле — промърмори Матю. — Сигурно и този е измъкнал под носа на някого.

— Може и така да е, но въпросът е, че бе решил да заснеме работата по кораба. Самият той не се появяваше често в кадър, но разказа по малко за другите си експедиции, за другите кораби, които бил намерил. Тъпото копеле говори и за „Санта Маргерит“. Въобще не си направи труда да спомене, че корабът вече е бил намерен, че се е работило по него. Според думите му излизаше, че той е свършил цялата работа, а после, понеже е щедра душа, дарил половината от приходите на правителството на Сейнт Кристофър.

— Под формата на подкупи и рушвети — вметна Матю.

— Направо ми кипна кръвта. Захванах се с проучванията си още в леглото. Реших, че може и да се е докопал до единия кораб, но никога няма да се докопа до другия. Почти две години се рових, търсейки и най-малката информация, която можех да открия за „Изабела“. Нищо, което засягаше кораба, екипажа или бурята, не ми се струваше твърде дребно или незначително. Точно така и го открих. Или по-скоро така открих две жизненоважни фигурки от пъзела. Една карта и един документ, отнасящ се до „Проклятието на Анжелик“.

Той внимателно извади някаква книга от най-горното чекмедже. Кориците й бяха опърпани и залепени с тиксо. Страниците изглеждаха чупливи и пожълтели.

— Разпада се — ненужно обясни Рей. — Открих я в една антикварна книжарница. „Животът на един моряк“. Написана е през 1846 от правнука на един от оцелелите при потъването на „Изабела“.

— Но оцелели не е имало — намеси се Тейт. — Това е една от причините корабът още да не е открит.

— Няма данни за оцелели. — Рей погали книгата, сякаш тя бе любимото му дете. — Според това, а именно историите и легендите, които авторът й е записал по разказите на прадядо си, Хосе Балтазар е бил изхвърлен от вълните на остров Нейвис. Той е бил моряк на „Изабела“ и я е гледал как потъва, докато, почти припаднал, се държал за една дъска, донесена вероятно от разбилата се „Санта Маргерит“. Матю, мисля, че баща ти е попаднал на същата следа.

— Ако това е вярно, какво правеше той край бреговете на Австралия?

— Следвал е „Проклятието на Анжелик“. — Рей направи драматична пауза. — Но е избързал с едно поколение. Сър Артър Майнфийлд, британски аристократ, е закупил амулета от един френски търговец.

— Майнфийлд. — Бък присви съсредоточено очи. — Помня, че съм виждал това име в записките на Джеймс. Нощта преди да умре ми каза, че е търсил не където трябва. Каза, че Вандайк се е объркал и че проклетото колие е на друго място. Точно така каза — „проклетото колие“, и беше много развълнуван. Каза, че като приключим с работата при рифа, сме щели да се отървем от Вандайк и сме щели да го изпреварим. И че трябвало да внимава с Вандайк и да действа полека. Чакало го още проучване и обмисляне преди да тръгнем след амулета.

— Моята теория е, че той е попаднал на някакъв друг източник, споменаващ колието или Балтазар. — Рей внимателно постави книгата върху бюрото. — Всъщност амулетът не е потънал при Големия бариерен риф. Потънал е корабът, потънал е Майнфийлд, но не и „Проклятието на Анжелик“. За следващите трийсет години няма почти никаква информация. Може да е било изхвърлено на брега или някой да го е намерил, докато се е гмуркал при рифа. Не можах да открия нищо за него за периода от 1706 до 1733. Но Балтазар го е видял на врата на една млада испанка на борда на „Изабела“. Описал го е. Чул е легендата и я е разказал на правнука си.

На Тейт това не й прозвуча убедително и тя скръсти ръце.

— Ако съществува документ, който сочи „Изабела“ като последното място, където е видян амулетът, защо Вандайк не го е открил и не е тръгнал сам да търси кораба?

— Той беше абсолютно убеден, че колието е в Австралия — каза Бък. — Здраво се беше запалил по него. Науми си, че Джеймс крие нещо от него, и непрекъснато го тормозеше.

— А накрая го уби — каза с равен глас Матю. — От години праща екипи, които разработват района.

— Но ако моят баща е намерил документ, който сочи, че амулетът е другаде — продължи упорито Тейт, — и ако твоят баща е намерил друг документ с подобно съдържание, би било съвсем логично човек с възможностите и алчността на Вандайк също да открие това.

— Може амулетът да не иска той да го намери — безучастно проговори Лару, докато си свиваше цигара.

— Амулетът е неодушевен предмет — възрази Тейт.

— Такъв е и диамантът „Надежда“ — каза Лару. — Също и философският камък и кивотът на Завета. Въпреки това легендите, които ги придружават, са живи и досега.

— Важната дума тук е „легенда“.

— Университетските ти степени са те направили циничка — отбеляза Матю. — Лоша работа.

— Според мен — намеси се Марла, видяла войнствения блясък в очите на дъщеря си — важното е, че Рей е попаднал на нещо, независимо дали амулетът притежава някаква сила, или не.

— Добре казано. — Рей потърка носа си. — Докъде бях стигнал? Балтазар бил омаян от амулета дори след като плъзнали слухове за проклятието и сред екипажа се усетило известно неспокойствие. Бил убеден, че корабът е потънал заради проклятието, а той е оцелял, за да разказва историята. И я е разказвал добре — добави Рей. — Копирал съм няколко страници от спомените му за бурята. Когато ги прочетете, ще видите, че се е разразила адска битка с природните стихии, безнадеждна битка. От двата кораба първа се е предала „Санта Маргерит“. Когато „Изабела“ се разбила, пътниците и екипажът били пометени в морето. Балтазар твърди, че е видял испанската дама да потъва, а амулетът висял на врата й като инкрустирана със скъпоценни камъни котва. Разбира се, пикантерията може да е прибавена за драматичен ефект.

Рей им раздаде копията.

— Във всеки случай той оцелял. Вятърът и вълните го отнесли далеч от Сейнт Кристофър. Бил изгубил всякаква надежда, както и чувството си за време, когато зърнал очертанията на Нейвис. Не вярвал, че ще стигне до брега, тъй като бил твърде слаб, за да преплува разстоянието. Но в крайна сметка приливът го отнесъл до брега. Намерило го едно младо момче от местното население. Цели седмици бил в делириум и с единия крак в гроба. Когато се възстановил, нямал никакво желание да служи в Армадата^[1]. Вместо това оставил света да го мисли за умрял. Заселил се на острова, оженил се и завещал на своите наследници историите за морските си приключения.

Рей извади друг документ от папката си.

— И чертаел карти. Една карта — продължи Рей, — начертана от очевидец, която сочи за място на корабокрушението района на няколко градуса юг-югоизток от потъналата „Санта Маргерит“. „Изабела“ е там. И ни чака.

Матю стана да вземе картата. Беше груба и оскъдна, но той разпозна отправните точки — полуострова на Сейнт Кристофър с форма на китова опашка и извисяващия се конус на Маунт Нейвис.

Една стара, почти забравена нужда се надигна в него. Нуждата от лова. Когато вдигна очи, усмивката, огряла лицето му, бе усмивка от неговата младост. Смела, безразсъдна и неустоима.

— Кога тръгваме?

 

 

Тейт не можеше да заспи. Твърде много мисли препускаха в главата й и караха кръвта й да кипи. Разбираше и полагаше усилия да приеме факта, че нещата са извън нейния контрол. Никой и нищо не бе в състояние да откаже баща й от издирването. Нито логиката, нито нейните лични съмнения можеха да разклатят намерението му да поднови съдружието с Ласитърови.

Поне моментът бе подходящ. Току-що бе захвърлила една превъзходна възможност за професионално израстване, само за да угоди на принципите си. Това й даваше известно удовлетворение. Плюс възможността да помогне в старта на експедицията по търсенето на „Изабела“.

Ако беше там, в центъра на нещата, поне щеше да държи останалите под око. И особено Матю.

Мислеше тъкмо за него, когато излезе навън да се порадва на луната и на вятъра, който клатеше върховете на боровете.

Бе го обичала някога. През последвалите години си бе казвала, че просто е станала жертва на бурно и романтично влюбване, на сляпото увлечение на една девойка, омаяна от грубата хубост на един авантюрист.

Но това бе лъжа на страхливец.

Беше го обичала, призна си Тейт, и се загърна още по-плътно в якето си, потръпвайки от влажния нощен бриз. Или бе обичала човека, който бе мислила, че е или може да бъде той. Никой и нищо не бе пленявало така изцяло сърцето й преди да го срещне. Също както никой и нищо не бе го разбивало толкова болезнено и с такова безразличие.

Тя откъсна листо от едно уханно дафиново дръвче и го завъртя под носа си. Тръгна към водата. Това изглеждаше нощ за размисъл. Луната, почти пълен кръг, пъплеше по осеяното с ярки звезди небе. Въздухът трептеше от аромати и обещания.

Навремето само това би било достатъчно да я съблазни. Преди да отстранят с един удар романтичната страна на природата й. Смяташе, че е щастливка, задето е в състояние да оцени нощта заради самата нея, без това да пълни главата й с глупави мечти.

В известен смисъл трябваше да благодари на Матю, че й е отворил очите. Грубо и болезнено наистина, но ги бе отворил. Сега знаеше, че принцовете и пиратите съществуват само в мечтите на младите глупави момичета. Нейните цели бяха далеч по-реални.

Ако трябваше да отложи за известно време осъществяването на тези цели, щеше да го направи. Всичко, което бе тя, всичко, което бе постигнала, дължеше на подкрепата на родителите си и на вярата им в нея. Би направила всичко, за да ги защити. Дори това да означаваше да работи рамо до рамо с Матю Ласитър.

Тя спря близо до водата, встрани от кея. Тук родителите й бяха подсилили брега срещу ерозията, засаждайки водна леща и диви треви. Водата неизменно крадеше от брега. А брегът винаги се нагаждаше.

„Добър урок“ — помисли си тя. От нея бяха откраднали. И тя се бе нагодила.

— Хубаво местенце, нали?

Раменете й се стегнаха при звука на гласа му. Учуди се, че не го е усетила. За човек, който е прекарал живота си в морето, той се движеше по сушата прекалено безшумно.

— Мислех, че вече си в леглото.

— Спим на яхтата. — Знаеше, че тя не го иска край себе си, затова, подтикнат от някакво вироглавство, той пристъпи към нея, докато раменете им почти не се докоснаха. — Бък все така хърка като дъскорезница. На Лару не му пречи. Но той пък спи като умрял.

— Опитай със запушалки.

— По-скоро ще си опъна един хамак на палубата. Като в доброто старо време.

— Което свърши отдавна. — Тя си пое дълбоко дъх и се стегна мислено, преди да се обърне към него. Съвсем според очакванията й, а вероятно и според опасенията й, той изглеждаше великолепно на лунната светлина. Дързък, вълнуващ, дори опасен. Колко добре за нея, че качества като тези вече не й влияеха. — Време е да очертаем основните правила.

— Теб винаги повече те е бивало по правилата от мен. — Той седна на една туфа и потупа подканящо мястото до себе си.

Тя подмина поканата му, както и полупразната бутилка с бира, която й предложи.

— Става въпрос за бизнес уговорка. Както аз виждам нещата, моите родители ще посрещнат почти всички разходи по експедицията. Смятам да водя стриктен отчет на вашия дял.

„В гласа й още се усещат онези сладки, леещи се гласни на Юга — помисли си той, — а съгласните бледнеят като меки сенки.“

— Хубаво. Счетоводството е по твоята част.

— Ще им върнеш всичко, Ласитър. До последното пени.

Той отпи от бирата.

— Плащам си дълговете.

— Лично ще се погрижа да платиш този. — Тя замълча за момент, преди да премине към следващия практически въпрос. Луната се отразяваше красиво върху спокойната повърхност на водата, но Тейт не я удостои с вниманието си. — Разбрах, че учиш Лару да се гмурка.

— Работя с него от известно време. — Матю помръдна рамене. — Бързо схваща.

— Бък ще се гмурка ли?

Макар очите му да бяха в сянка, тя забеляза блясъка в тях.

— Това си зависи от него. Не го насилвам.

— Не бих те карала да го правиш. — Тя омекна достатъчно, за да пристъпи малко по-близо до него. — Той ми е мил. Радвам се… радвам се, че изглежда толкова добре.

— Радваш се, че е зарязал бутилката.

— Да.

— И преди се е случвало. Веднъж издържа цял месец.

— Матю. — Преди да осъзнае действията си, вече бе поставила ръка на рамото му. — Той полага усилия.

— Не го ли правим всички? — Внезапно той сграбчи ръката й и я дръпна да седне до него. — Уморих се да гледам нагоре. Освен това така те виждам по-добре. Винаги си изглеждала добре на лунна светлина.

— Лично правило — побърза да каже тя. — Дръж си ръцете далеч от мен.

— Както кажеш. Пък и не искам да получа измръзване на пръстите. Определено си охладняла с годините, Червенушке.

— Просто развих по-изискан вкус.

— Колежани! — Усмивката му бе презрителна. — Винаги съм смятал, че ще си паднеш по академичния тип. — Той нарочно сведе поглед към ръцете й, после отново я погледна в очите. — Няма пръстени. Как така?

— Не закачай личния ми живот и аз няма да закачам твоя.

— Това няма да е лесно, при положение че ще работим заедно.

— Ще се оправим някак. А що се отнася до работните правила, когато се гмуркаме, един член на вашия екип ще се гмурка с един от нашия. Нямам ти доверие.

— А толкова добре го прикриваше — промърмори той. — Става — продължи той. — Мен ме урежда. Обичам да се гмуркам с теб, Тейт. Носиш ми късмет. — Той вдигна очи към звездите. — Доста отдавна не съм се гмуркал в топли води. Северният Атлантически е мръсно копеле. Няма начин да не го намразиш.

— Тогава защо си се гмуркал там?

Той й хвърли кос поглед.

— Това не спада ли към личния живот?

Тя погледна настрани и се прокле наум.

— Спада, макар че попитах от професионално любопитство.

Е, защо пък да не й каже?

— От изваждането на метални останки падат доста пари. В случай, че не си чувала, Втората световна е видяла сметката на много кораби.

— Мислех, че единственият метал, който те интересува, е златото.

— Интересува ме всичко, в което има пари, скъпа. А имам чувството, че от това пътуване ще паднат много пари. — Удоволствието бе не по-малко от болката, затова той продължи да изучава профила й. — Ти май не си убедена в това.

— Не съм. Но съм убедена, че баща ми изпитва нуждата да го направи. „Изабела“ и „Санта Маргерит“ от години палят въображението му.

— Както и „Проклятието на Анжелик“.

— Да, от момента, в който чу за него.

— Но ти вече не вярваш в проклятия. Нито в магии. Предполагам, че си натъпкала главата си с книги, докато там не е останал и милиметър за друго.

Не можеше да обясни защо я заболя от думите му, при положение че бяха самата истина.

— Вярвам, че амулетът е съществувал, и като познавам баща си, вярвам, че е на борда на „Изабела“. Намирането му обаче е съвсем друга работа. Стойността му ще дойде от възрастта, скъпоценните камъни и теглото на златото му, а не от някакво суеверие.

— В теб не е останала и частица от русалката, Тейт — тихо каза той и спря преди да е вдигнал ръка да погали косата й. — Навремето ми приличаше на нещо приказно, което принадлежи както на морето, така и на ефира. С безброй тайни в очите и безкрайни възможности, които трептят наоколо ти.

Кожата й настръхна, не от резливия бриз, а от жега. Гласът й бе отбранително студен.

— Дълбоко се съмнявам, че си страдал от романтични полети на въображението във връзка с мен. И двамата знаем какво мислеше за мен.

— Мислех, че си красива. И дори по-недостъпна, отколкото си сега.

Изпълни я презрение към самата нея, задето подобни нехайни лъжи караха сърцето й да прескача, и тя бързо се изправи.

— Няма да стане, Ласитър. Присъствието ми в експедицията няма за цел да те забавлява. Ние сме бизнес партньори. Фифти-фифти, щом така е решил баща ми.

— Колко интересно — промърмори той. Остави бутилката на земята и бавно се изправи, докато не застанаха лице в лице. Докато не подуши косата й. Докато пръстите му не запулсираха от спомена за кожата й под тях. — Все още ти действам, нали?

— Все още ти е голямо самочувствието. — Тя изписа на лицето си израз на лениво презрение. — И все още е на същото място. Точно под ципа на дънките ти. Какво да ти кажа, Ласитър, ако ми стане прекалено досадно и ако съм достатъчно отчаяна, за да прибегна до всичко, само и само да се спася от скуката, ще те уведомя. Но докато не настъпи това малко вероятно събитие, помъчи се да не се излагаш повече.

— Нямам чувството, че се излагам — ухили се той. — Просто съм любопитен. — С надеждата да разхлаби част от възлите в стомаха си, той отново се отпусна на тревата. — Някакви други правила, Червенушке?

Бе й необходима минута преди да се довери на гласа си. Незнайно как сърцето й се бе качило в гърлото.

— Ако по силата на някакво чудо открием „Изабела“, аз, като морски археолог, ще поема каталогизирането, оценката и консервацията на всички артефакти. Всичко влиза в компютъра, до последния пирон.

— Чудесно. Току-виж академичните ти степени влезли в работа.

Тя се наежи при очевидната липса на уважение към научните й познания.

— Точно това смятам да направя. Двайсет процента от намереното, каквото и да е то, отиват за правителството на Сейнт Кристофър и Нейвис. И макар справедливостта да изисква гласуване, аз лично ще отделя артефактите, които сметна подходящи за дарението.

— Двайсет процента звучи доста тежкарско, Червенушке.

— Вкуси и от славата наред с богатството, Ласитър. Ако нещата се развият според надеждите ни, смятам да убедя правителството да бъде уреден един музей. Музеят „Бомон-Ласитър“. Ако находката е толкова богата, колкото се говори, спокойно можеш да отделиш десет процента от дела ви и пак да си живееш царски до края на дните си. Ще ти стигне за скаридите и бирата.

Той отново й метна ослепителна усмивка.

— Още те е яд за онази сабя. Изненадваш ме.

— Докато картите са на масата, изненади няма да има. Това са моите условия.

— Мога да ги преживея.

Тя кимна.

— Има и още едно. Ако случайно намерим „Проклятието на Анжелик“, то отива в музея.

Той вдигна бирата си и я изпи до дъно.

— Не. Ти вече назова условията си, Тейт. Аз имам само едно. Амулетът е мой.

— Твой? — Би се засмяла, ако зъбите й не бяха стиснати до болка. — Нямаш никакво основание да го искаш. Потенциалната му стойност е огромна.

— Тогава можеш да го каталогизираш, да го оцениш и да извадиш стойността му от моя дял. Но той е мой.

— За какво ти е?

— Да платя един дълг. — Той се изправи и онова, което видя в очите му, я накара да отстъпи крачка. — Смятам да го увия около врата на Вандайк и да го удуша с него.

— Това е глупаво! — Гласът й й изневери. — Истинска лудост!

— Обаче е факт. Примири се с него, Тейт, защото точно така ще стане. Ти си имаш твоите правила… — Той я хвана за брадичката и тя трепна. Този път не от докосването, а от убийствената омраза, която прочете в очите му. — Аз си имам моите.

— Нали не очакваш от нас да стоим настрана, докато ти планираш убийство?

— Нищо не очаквам. — Отдавна бе спрял да очаква каквото и да било. — Просто няма да е много умно от твоя страна да застанеш на пътя ми. А сега по-добре иди да поспиш. Чака ни много работа.

След секунда вече се бе изгубил в сянката на дърветата. Тейт уви ръце около тялото си с надеждата да прогони студа.

Той не се шегуваше. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Но все пак можеше да си повтаря, че търсенето на „Изабела“ ще охлади жаждата му за отмъщение.

Вероятността да намерят кораба бе малка. А дори и да го намереха, бе още по-малко вероятно да намерят амулета.

За пръв път тя се подготвяше за експедиция с надеждата да се провалят.