Джанел Тейлър
Среща с непознат (9)

Девета глава

— Какво ще правим тази вечер? — попита Бо, като видя, че Джордан слиза по стълбите, след като беше взела душ.

— А ти какво предлагаш? — промърмори тя, сетне изпод око погледна към Спенсър. Момченцето лежеше по корем до канапето, на което седеше Бо, и разглеждаше голям албум за корабите, потънали край брега на Северна Каролина.

— Искам детско меню — обяви малчуганът и за миг отмести поглед от миниатюрните метални колички, които Бо му беше купил от супермаркета. Беше им построил рампа, използвайки някакви стари мокасини и телефонния указател.

— Детско меню ли? — повтори тя, като се питаше какво ли е това.

— Май наблизо няма закусвалня „Макдоналдс“, приятелче — усмихна се Бо и разроши косата му.

„Ясно — помисли си Джордан. — Очевидно става въпрос за нездравословна храна, без която Спенсър спокойно може да мине.“

Малчуганът разочаровано ритна масичката.

— Не прави така! — Тя машинално посегна към скулптурата на чайка, поставена в средата на масичката.

— Не се безпокой, няма начин да я повреди — промърмори Бо. — Солидна е и тежи поне един тон.

— Кога пак ще отидем на плажа? — намеси се Спенсър.

— Утре, ако времето е хубаво — отговори Джордан.

— Ще ми разрешиш ли да си играя на моята скала?

Тя се усмихна:

— Разбира се.

„Скалата на Спенсър“ беше грамаден камък, който стърчеше пред дюните и изглеждаше не на място сред планините от мек пясък. Още като отидоха на плажа, малчуганът я забеляза и прояви голям интерес към нея. С лекота се покатери на нея и замислено се загледа в океана. Джордан тревожно се запита дали той не мисли за майка си. За щастие в този момент Бо го накара да слезе от скалата, за да хвърлят фризби.

Сега, докато слизаше по стълбата, тя се страхуваше, че наближава мигът, в който Спенсър ще научи за съдбата на родителите си. Тръсна глава да прогони тази мисъл и подаде на Бо шишенцето с лосион:

— Благодаря, че ми го даде. Наистина ми помогна.

— Намаза ли се навсякъде?

— Да.

— И гърба ли? Кожата ти беше ужасно зачервена, когато си тръгнахме от плажа.

— Е, точно там не можах да се намажа — промърмори тя, но веднага й се прииска да си вземе думите обратно.

— Ще ти помогна. Ела тук.

— Не е необходимо. Скоро ще ми…

— Ела тук — повтори той и й направи знак да седне на канапето.

Джордан седна с гръб към него. Знаеше, че наистина трябва да предприеме нещо. Беше получила сериозно слънчево изгаряне, защото не беше взела необходимите предпазни мерки. Късно беше да съжалява, че е намазала със защитен крем само Спенсър.

Сега щеше да плати за непредпазливостта си. Лицето на момченцето само беше порозовяло, докато тя имаше усещането, че се е пържила под жарките лъчи на слънцето.

— Вдигни тениската си — каза Бо, сякаш това беше нещо съвсем естествено.

Искаше й се да запротестира, но не го стори, защото си помисли, че Спенсър ги наблюдава. Обаче момченцето отново си играеше с количките и мърмореше, задето няма да получи любимото си детско меню — очевидно не забелязваше напрежението между Джордан и Бо, което постепенно нарастваше.

„Е, не мога де си кривя душата — помисли си тя. — Не беше така през целия ден… особено когато се плискахме във водата или се опитахме да построим пясъчен замък.“

На Спенсър му хрумна да зарови Бо в пясъка — безкрайно приятно занимание за едно хлапе. Само че настоя Джордан да му помогне и неволно я въвлече в неловка ситуация.

Като приклекна до Бо и се залови да посипва с пясък мускулестите му бедра, в съзнанието й нахлуха неканени образи от миналата нощ. Прекалено лесно й бе да си спомни какво изпита, когато се притискаше до голото му тяло, и да си представи какво щеше да се случи помежду им… при друга обстоятелства.

В мига, в който усети дланта на Бо върху голия си гръб, осъзна, че отново се е озовала във взривоопасна ситуация. Ахна и едва се въздържа да скочи на крака.

— Извинявай — промълви той. — Опитах се да постопля в дланите си лосиона. Студено ли ти стана?

— А, не… — измънка тя.

Всъщност лосионът беше топъл… а мислите й я бяха отвели на опасна територия.

— Ще се опитам да не ти причиня болка — обеща той.

С върховете на пръстите си нежно втри лосиона в зачервената й кожа, което мигновено облекчи болките й, но й създаде много по-голям проблем.

„Божичко, как е възможно да ми се иска да се любя с него, след като животът и на тримата ни може би е в опасност?“ — гузно се запита Джордан, давайки си сметка, че е прекалено лесно да се отдаде на подобни мисли.

Намираха се далеч от Джорджтаун, което я караше да се чувства в сравнителна безопасност… макар да знаеше, че това чувство е измамно. Само че докато усещаше допира на Бо, беше прекалено лесно да забрави защо са тук, да забрави Спенсър, бедната Фийби… и пирата.

Спокойно можеше да си внуши, че са дошли на почивка, а по-късно, когато момченцето заспи, с Бо ще продължат започнатото снощи.

Изведнъж забеляза, че той се е умълчал. А пръстите му вече не бяха пъргави като на опитна медицинска сестра. Понечи да запротестира, когато Бо отдръпна ръка, после чу как той отново изсипва лосион в шепата си. Благодарна, че масажът ще продължи, Джордан затвори очи и се приведе, за да му позволи да намаже мястото над закопчалката на сутиена й.

Бо я хвана за рамото, докато с другата си ръка втриваше ароматната течност в пламналата й кожа. Кръгообразните движения на пръстите му й напомниха за божественото усещане, което снощи бе предизвикал езикът му.

Тя едва се сдържа да извика от удоволствие.

— Благодаря — изхриптя. — Вече съм много по-добре.

— Сигурна ли си? Достигнах ли навсякъде?

„Не! Не навсякъде!“ — искаше й се да изкрещи. Помъчи се да потисне страстта, която се надигаше и караше всяка фибра от тялото й да се напряга в очакване. Наложително беше да насочи мислите си и разговора на друга тема.

— Гладна съм като вълк — заяви, напъха тениската си в шортите и се изправи. — А вие, момчета?

— Искам детското меню — обяви Спенсър, все едно не му бяха казали, че наблизо няма закусвалня „Макдоналдс“. Изглежда, всеки миг щеше да избухне в плач.

Джордан знаеше, че някак трябва да спаси положението.

— Добре. Ей сега ще ти го приготвя.

— Ти ли? — учудено възкликна хлапето и погледна Бо, който пък се втренчи в нея.

— Наистина ли? — промърмори и остави шишенцето с лосион. — Да не би да си вълшебница?

— Ако планината не може да отиде при „Макдоналдс“, „Макдоналдс“ ще отиде при нея… тоест — при нас — самоуверено заяви Джордан. — Преди да отидем на плаж, погледнах в хладилника и в кухненските шкафове. Бо, поздравявам те за зареждането. Мисля, че ще приготвя нещо за хапване, което ще хареса не само на Спенсър.

Хлапето и Бо недоумяващо се спогледаха. Той сви рамене:

— Да видим на какво е способна, приятел. Да й дадем възможност да ни покаже.

— Ами… добре — колебливо промърмори Спенсър.

Джордан тръгна към кухнята. Въпреки самоувереното си изражение нямаше дори най-бегла представа какво включва детското меню. Преди да излезе, спря, обърна се и се провикна: — Бо, забравих да те попитам нещо.

Той отново сви рамене, сякаш искаше да каже: „Сега пък какво ти хрумна?“, но все пак стана и тръгна към нея.

Като се приближи, Джордан се приведе към нето и прошепна:

— За бога, какво представлява прословутото детско меню?

* * *

— Е, приятел, вече можеш да погледнеш! — каза Бо. Накарал беше Спенсър да затвори очи и като го хвана за раменете, го доведе в трапезарията.

Малчуганът се подчини и ахна:

— Леле! Какво е това?

— Детско меню.

Момченцето грабна белия хартиен плик от кроасаните, който Бо беше украсил с различни рисунки, използвайки маркерите, намерени в едно чекмедже, и който досущ приличаше на плик с детско меню от някоя закусвалня.

— Благодаря, Бо! — възкликна, отвори хартиената торба и надникна вътре.

— Благодари на Джордан — поправи го той.

— Благодаря, Джордан — избърбори момченцето, без да я погледне.

Тя се обърна, но миг преди това Бо зърна разочарования й поглед. Домъчня му за нея. Тя даваше всичко от себе си, за да спечели обичта на Спенсър, но малкият продължаваше да се държи враждебно с нея, докато към него проявяваше странна привързаност. Вероятно поведението му измъчваше Джордан.

Докато тя занесе чиниите на масата, хлапето започна да изпразва хартиения плик.

Джордан беше поставила вътре кутийка с плодов сок, салфетки и пакетчета с кетчуп от „Макдоналдс“, които беше намерила в жабката на джипа. Хамбургерът беше увит във восъчна хартия, също изрисувана от Бо така, че да прилича на опаковка от закусвалня, имаше и пържени картофки в хартиена фунийка.

— Ммм, мирише много апетитно — одобрително кимна Бо и взе хамбургера, който му поднесе Джордан. — Много благодаря.

— Няма защо. Ти купи бургерите, хлебчетата и картофите. Аз само ги приготвих.

— Недей да скромничиш. Забелязах, че ти отне цял час, за да нарежеш картофите на толкова тънки парченца, преди да ги изпържиш — каза той най-вече заради Спенсър. — Това си е много работа.

Само че Спенсър изобщо не го чу, защото току-що беше открил „наградата“, увита в целофан, и пъхната най-отдолу — миниатюрно хвърчило, което Бо беше купил от супермаркета заедно с още няколко играчки. Хрумнало му беше, че хлапето сигурно ще скучае, след като във вилата няма телевизор.

— Благодаря ти, Бо! — Спенсър остави на масата хвърчилото и взе пакетчето с кетчуп. — Искаш ли после да отидем на плажа и да си поиграем с него?

— Май ще се наложи да го отложим за утре, приятел. Навън вече се смрачава.

Бо наблюдаваше как Джордан без желание отхапа от сандвича си, очевидно нещо я тревожеше. Погледите им се срещнаха и той сякаш прочете мислите й.

Докато приготвяше вечерята, телефонът иззвъня.

Отново се обаждаше Ед. Обясни, че се опитва да се справи сам с Ландри, но онзи настоявал да разговаря лично със Съмървил. Пътуването обратно до Вашингтон изглеждаше неизбежно. Все пак Ед обеща да телефонира по-късно и да го уведоми за решението на господин Важна клечка.

— Не се безпокой — тихо каза той. — Дотам са само шест часа път с кола.

Изражението й му подсказа, че го е разбрала. Тя погледна Спенсър, който усърдно поливаше с кетчуп пържените картофи.

— Вчера пътувахме повече от шест часа — промълви.

— Първо, движението беше доста натоварено, второ, пътувахме по второкласно шосе. Ето какво ще направя — ако потегля призори по магистрала №95, в дванайсет на обед ще бъда във Вашингтон; ще се срещна с онзи досадник и веднага ще тръгна обратно. Ще бъда тук, преди да се е мръкнало… или най-късно до полунощ. Важното е, че няма да отсъствам дълго.

— Толкова продължително шофиране е изморително…

— Не и за мен — прекъсна я той.

— Не говори така. Излагаш се на опасност…

— Няма страшно. Ако случайно ми се доспи, ще спра някъде и ще пия силно кафе. Но да не говорим за това. Може би няма да се наложи да…

Телефонът иззвъня.

Избягвайки погледа на Джордан, Бо остави сандвича си в чинията, приближи се до апарата и вдигна слушалката. Знаеше, че се обажда съдружникът му — само той знаеше номера във вилата. И се оказа прав.

— Съжалявам, Бо. Помолих Ландри да отложим съвещанието, но той се заинати — знаеш го какъв е. Настоява утре следобед да се срещне с двама ни.

Бо се изкушаваше да го помоли да се откажат от проекта. Искаше му се да телефонира на Албърт Ландри и да му каже да си намери други архитекти, които да върти на малкия си пръст.

Докато се колебаеше, извърна глава и срещна погледа на Джордан. Изненада се, като видя изражението й.

— Един момент — каза в слушалката, отмести я от ухото си и с длан затисна микрофона.

— Не се безпокой за нас — прошепна Джордан. — Говоря съвсем откровено.

— Но…

— Сигурна съм. Трябва да заминеш.

Изпълнен с благодарност, той й се усмихна, но след миг усмивката му помръкна, отново го обзеха тревожни мисли. Вярно е, че двамата със Спенсър бяха в безопасност във вилата. Никой не знаеше, че са тук. По време на отсъствието му няма да им се случи нищо лошо. Обаче…

Не! Няма да позволи на параноята да надделее. Джордан и Спенсър са в безопасност, а съдружникът му не може да се справи без него. Ако не се срещне с Ландри, фирмата им със сигурност ще фалира.

Той отмести дланта си и каза в слушалката:

— Добре, ще дойда.

* * *

След като сложи Спенсър да си легне, Джордан отново взе душ — хладката вода й действаше успокояващо. После си каза, че отново трябва да намаже с лосион раменете и гърба си, за да не се обели кожата й. Да му се не види, защо й трябваше да връща на Бо шишенцето?

„Може би го е оставил на масичката в дневната“ — помисли си. Набързо среса мократа си коса и я върза на конска опашка, сетне се качи по стълбата.

На горния етаж цареше тишина. Вероятно Бо си беше легнал, за да се наспи добре преди изморителното шофиране на следващия ден.

Вместо да си сложи късата памучна нощница, която беше оставила на леглото си, беше облякла халата си и го беше престегнала с колана. Така щеше да изглежда „прилично“, ако случайно налети на Бо.

Докато вървеше по коридора към дневната, където смяташе, че ще намери лосиона, тя се питаше как ще се справи следващия ден, когато ще остане сама със Спенсър.

Знаеше, че във вилата са в безопасност. Сигурна беше, че никой не ги е проследил до тук. Когато снощи се движеха по пътя, свързващ сушата с острова, бяха единствената кола на шосето.

Нямаше причина Бо да пропусне важната среща. И все пак мисълта, че ще остане сама, я плашеше.

Днес, докато със Спенсър се плискаха във водата и строяха пясъчни замъци, се беше почувствала като на почивка. После… после напрежението между нея и Бо започна да нараства, подсилвано от страха и мъката за трагично загиналата й приятелка.

Най-лошото беше, че не можеха да говорят свободно пред Спенсър, да обсъдят положението и да решат каква ще бъде следващата им стъпка.

Нито пък се осмеляваха дори за миг да откъснат поглед от него и да поразсъждават на спокойствие.

Ето защо в определени моменти тя почти забравяше какво ги е довело тук. Моменти, в които можеше да си въобрази, че всичко е наред.

Сетне се връщаше към действителността.

Бо не й беше съпруг, нито Спенсър — неин син. Съдбата временно я беше свързала с този мъж, но скоро всеки щеше да поеме своя път.

Само че мисълта какво ще се случи със Спенсър, когато го заведат в полицията, не й даваше покой.

Питаше се дали ще го приютят семейни приятели, за които никога не е чувала. Или пък негов попечител ще стане Кърт, когото малкият почти не познаваше.

Все пак дълбоко в сърцето си знаеше, че всяка от двете възможности е много по-разумна, отколкото Спенсър да остане при нея.

Дори да беше способна да се грижи за едно четиригодишно момченце, тя не си правеше илюзии, че в завещанията си Рино или Фийби са я определили за негова настойница. Не биха и могли — в крайна сметка тя беше неомъжена, отделяше прекалено много време на работата във фирмата си, отгоре на всичко не живееше във Филаделфия.

Знаеше, че дори да заведе съдебно дело за попечителство, вероятно ще загуби, защото липсват юридически основания. При дадените обстоятелства нито един съдия няма да разреши делото в нейна полза. Пък и ако Спенсър има възможност да избира, никога няма да пожелае да остане при нея.

Кого ли би избрал?

„Бо, разбира се. Ако го попитат, непременно ще пожелае да живее с Бо.“

Що за абсурдна мисъл? Все пак тя е кръстница на Спенсър, докато Бо влезе в живота му едва преди два дни. Вярно е, че от първия миг детето се привърза към него, но това не означава, че той ще играе някаква роля в бъдеще. Когато тази история най-сетне приключи, господин Съмървил ще поеме по пътя си.

„Как ли ще се почувства Спенсър, когато Бо го напусне?“

Мисълта за това я плашеше не по-малко от мига, в който момченцето щеше да научи за смъртта на родителите си. Тя трябваше да му го каже или да остави на полицейските служители да му го съобщят. Чувала беше, че при подобни случаи се търси съдействието на социални работници, които имат опит с деца, и знаят как да утешават хора, загубили близките си при трагични обстоятелства.

„Само че всички те ще бъдат непознати — помисли си с горчивина. — Спенсър ще бъде заобиколен от непознати.“

Струваше й се странно, че макар непрекъснато да разпитваше за майка си и няколко пъти спомена баща си, момченцето никога не говореше за другите хора в живота си.

После си спомни, че Фийби се беше обърнала именно към нея, когато е разбрала за опасността. Не бе потърсила помощ от някого, с когото е по-близка или който живее в същия град. Напротив — пътувала беше чак до Вашингтон, за да помоли Джордан да се грижи за Спенсър.

Нима в живота й не е имало друг човек, на когото може да се довери?

Нима не е познавала никого, който да обича момченцето толкова, че да бди над него?

Джордан си каза, че ще направи всичко възможно да изпълни обещанието, което беше дала на скъпата си приятелка. Обзета от тези мисли, тихо отвори вратата на Спенсър и на пръсти се приближи до спящото момченце. Изглеждаше толкова невинно и уязвимо.

Тя се наведе и го целуна по страната.

Очакваше, че в съня си Спенсър отново ще замахне да я прогони като досадна муха, ала това не се случи.

Като се обърна и тръгна към вратата, тя чу как детето тихо въздъхна.

Сърцето й се сви.

Отново си даде сметка колко е необходима на Спенсър. Доколкото й беше известно, малкият си нямаше другиго, освен нея. Затова тя щеше да направи всичко възможно да го защити, щеше да бди над него като родна майка.

* * *

Без да включи осветлението, Бо седеше на шезлонг на терасата, взираше се в мрака и се вслушваше в шума на прибоя. Небето беше като черен свод, не се виждаше нито една звезда, влажният и топъл въздух беше някак потискащ. „Сигурно утре ще вали“ — помисли си Бо. Още по-добре — така Джордан и малкият няма да излизат от вилата, докато него го няма.

Разбира се, нямаше опасност някой да познае Спенсър, докато си играе навън. Плажът беше частен, което означаваше, че се посещава от малко хора. Днес никой не се беше приближил до тях, но дори да са ги наблюдавали отдалеч, едва ли са видели лицето на момченцето, закривано от широкополата шапка, която му беше купил сутринта.

Въпреки това той отново се изкуши да телефонира на съдружника си, да му съобщи, че му е невъзможно тъкмо сега да се върне във Вашингтон, и да го посъветва да се отърве от капризния клиент. Само че Ед ще започне да го разпитва, ще поиска обяснение… дори ще му стане обидно, че колегата му поставя на карта бъдещето на фирмата, само и само да не прекъсне почивката си. Бо така и не успя да му обясни защо отказва предложението му да го превози с чартърен полет.

— Знаеш, че съм се зарекъл повече да не се качвам на самолет, Ед — каза му.

— Зная, обаче знам и това, че излишно се обвиняваш. Ако приемеш, че…

Бо грубо изруга и му заповяда да не си пъха носа в личния му живот. Веднага след това съжали, но не можеше да върне думите си.

Ед беше женен, имаше деца… безпокоеше се да не фалира, да не остане без средства за издръжка на семейството си. Не беше преживял трагедия като съдружника си… Бо не пожелаваше на никого да го сполети преживяното от него.

Стисна зъби и потърка зачервените си клепачи. Знаеше, че единственото му спасение в момента е алкохолът. Ех, ако имаше под ръка бутилка бърбън, щеше да си налее пълна чаша. Жадуваше за забравата, която питието щеше да му донесе. Съзнаваше, че е прекалено изнервен, но донякъде причината бе и в горещината. Той свали тениската си и я преметна на парапета. Почувства се малко по-добре, ала все още копнееше за силно питие, което да притъпи горчивия вкус на скръбта.

Преди в подобни мигове се качваше на колата, влизаше в първия магазин за спиртни напитки и задоволяваше желанието си.

Ала това беше по времето, когато душевната му рана още беше отворена, а мъката — непоносима. С течение на времето започна да изпитва смътна, пулсираща болка, примесена повече със съжаление, отколкото със скръб.

Само гузната му съвест продължаваше да го измъчва, питаше се защо още е жив. А тази вечер черните мисли бяха особено натрапчиви.

Защото в живота му се беше появила друга жена.

И друго дете.

Трябваше да ги закриля, а той се канеше да ги изостави…

Внезапно го обля светлина.

Той стреснато се обърна и погледна в дневната. Беше затворил високите прозорци заради климатичната инсталация, но през стъклото видя, че Джордан е влязла в помещението.

Косата й беше влажна. Бо знаеше, че от нея се разнася уханието на шампоан. Дълбоко си пое дъх и му се стори, че ароматът се смесва със соления въздух.

Джордан носеше бяла роба, която стигаше до коленете й. Когато се наведе към масичката, дрехата се разтвори до кръста. Той ахна — отдолу младата жена беше гола. Не можеше да откъсне поглед от лебедовата й шия, от снежнобелите й гърди.

Внезапно желанието му за алкохол беше изместено от друго желание, което го накара да скочи на крака.

Осъзна, че се приближава към остъклените врати, но в последния миг спря порива си. Повтаряше си, че трябва да се овладее. Не може да се спусне към Джордан, да я притисне в прегръдките си и да я обладае. Трябва да обмисли действията си. Да предвиди последствията…

Само че страстта замъгляваше съзнанието му; невъзможно му беше да откъсне поглед от жената пред себе си, да мисли за друго, освен за нея.

И за насладата, която ще изпита в прегръдките й.

Отвори вратата.

Джордан стреснато извика.

Погледите им се срещнаха.

— Не бой се, аз съм — промърмори той и влезе в прохладното помещение. Видя, че Джордан държи шишенцето с лосион.

— Изплаши ме. Мислех, че си си легнал.

— Не можах да заспя. Ако искаш, ела да поседнем на терасата — предложи той, без да откъсва поглед от лицето й. Страхуваше се какво може да направи, ако погледне надолу. — Нощта е прекрасна — добави и се засрами от лъжата си.

На небето нямаше нито една звезда, въздухът беше прекалено горещ и влажен.

Запита се какви ги върши.

Отговорът беше съвсем елементарен — искаше му се Джордан да излезе на терасата. Надяваше се мракът да скрие страстта в погледа му, а думите му, заглушавани от прибоя, да не изглеждат толкова престорени.

— Добре — кимна тя, погледна надолу, придърпа на гърдите халата си и още по-силно пристегна колана. — Но само за няколко минути. Налага се да поговорим за Спенсър.

— Вярно е. — Бо учтиво й направи път и задържа вратата. Джордан мина покрай него. Този път уханието на шампоана й не беше въображаемо. Ароматът беше толкова съблазнителен, че на Бо му се прииска да притисне устни до косата й.

— Ей сега се връщам — промърмори и без да отговори на Джордан, която го попита къде отива, се втурна към спалнята си. Влезе в банята, извади от чантичката с тоалетни принадлежности пакетче, увито в станиол, и го пъхна в джоба на шортите си. Изведнъж зърна отражението си в огледалото и се запита: „Какво правиш? Какво си намислил?“.

Истината беше, че му беше омръзнало да обмисля всяка своя постъпка. Искаше му се поне веднъж изцяло да се отдаде на чувствата.

Обърна се, за да не вижда собствения си обвиняващ поглед, с бързи стъпки се върна на терасата и отново се настани на шезлонга.

С Джордан седяха един до друг и безмълвно се взираха в призрачните дюни.

— Изглежда, ще вали — отбеляза тя и нагласи стола си така, че почти се излегна на него.

— Може би.

— Чу ли по радиото прогнозата за времето? Всъщност тази сутрин купи ли вестник от супермаркета?

— Не. А прогнозата не ме интересува. Голяма работа, ако завали — отвърна Бо и сви рамене.

— Имаш право. — Джордан се поколеба, сетне добави: — Трябва да преглеждаме вестниците, за да сме в течение за…

„За Фийби и Рино“ — помисли си той. И защо сутринта не му хрумна да купи вестник? Дали защото не вярваше, че случилото се във Филаделфия ще бъде новина за местните издания. Или несъзнателно се опитваше да удължи престоя им във вилата? Нима се страхуваше, че ако разберат за залавянето на престъпниците, Джордан не ще има причина да остане заедно с него?

Ако наистина убийците са арестувани, още утре може закара жената и детето обратно във Вашингтон. Той ще отиде на съвещанието във фирмата, а Джордан — в полицията… и това ще бъде краят на историята. Ще се върне тук и ще прекара отпуската си сам, както първоначално възнамеряваше.

Само че сега мисълта да прекара цяла седмица на острова му се струваше ужасно потискаща.

— Какво ще предприемем?

За миг той беше толкова поразен от факта, че Джордан говори в множествено число, та въобще не разбра въпроса. Много по-важно беше, че тя го смята за съюзник, че заедно ще се опитат да разгадаят мистерията и да опазят детето. Вече не беше сам на света…

— Бо…

Той се обърна към нея:

— Като се върна в града, ще се опитам да науча повече подробности. Ако има някакъв напредък в разследването, ще знаем дали е безопасно да се обърнем към полицията.

Джордан въздъхна и докато машинално завърташе и развърташе капачката на шишенцето, промърмори:

— Боя се, че именно това трябваше да направя веднага, след като научих за престъплението.

Думите й го жегнаха право в сърцето. Отново говореше в единствено число… мислено се беше откъснала от него.

— Не — възрази й, като се мъчеше да се съсредоточи върху темата за Спенсър. — Щеше да сгрешиш. Само помисли — защо Фийби не се е обърнала към властите, а е дошла при теб? Явно е имала основателна причина, вярвала ти е. А ти не знаеш на кого да се довериш, съмняваш се дори в полицията.

— На теб повярвах — поправи го тя.

Бо се обърна и срещна погледа й:

— Защо?

— Първо, нямах избор. Ти непрекъснато беше около мен и след като видя снимката във вестника, се досети кой е Спенсър. Но има и нещо друго… нещо у самия теб. Бях поразена колко бързо детето се привърза към теб, освен това си толкова уверен, знаеш как да постъпиш при всяка ситуация…

Тя не довърши изречението.

Бо мълчеше и чакаше.

— Как така винаги знаеш какви са желанията на Спенсър? — прошепна тя. — Защото още не си забравил детството си ли? Или защото…

Цялото му същество се бунтуваше, той се беше вкопчил в тайната си.

Но изведнъж се чу да казва:

— Защото имах малък син, Джордан.

По лицето й разбра, че не е очаквала този отговор.

— Имал си малък син ли? — повтори тя.

Бо само кимна; не беше в състояние да отговори, защото грамадна буца беше заседнала в гърлото му. В този миг изражението й се промени — беше разбрала ужасната истина, която той не можеше да изрече.

— О, Бо! — възкликна и протегна ръка.

Той мислеше, че ще хване дланта му или окуражително ще го потупа по рамото.

Ала Джордан докосна страната му като майка, която проверява дали детето й има температура. Заля го вълна от чувства, защото осъзна, че жестът й не е предизвикан от съжаление или чувство за дълг, а от искрена обич към него. Тя усещаше болката му, искаше да я облекчи.

— И двамата са мъртви, Джордан!

Ето! Призна трагичната истина. Думите му бяха придружени от сподавено ридание. Опита да се овладее, но бентът се беше разрушил и думите рукнаха като водопад, разкривайки пред Джордан изтерзаната му душа:

— Тайлър и Джинет… бяха целият ми свят… но загинаха. Не успях да ги спася. О, господи, направих всичко възможно да ги спася!

— Престани, Бо! — Джордан скочи на крака и седна до него. Наведе се, притисна страната си до неговата, помилва го по косата. — Не се измъчвай. Разкажи ми какво се случи.

— Пътувахме със самолет след двата почивни дни, прекарани в Ки Уест — промълви той. Спомените нахлуха в съзнанието му, сякаш всичко се беше случило вчера — как до късно следобед стояха на плажа и се гмуркаха в сапфирено синята вода, а когато слънцето залезе, отидоха в едно крайбрежно заведение и похапнаха пържени картофи и лимонов пай. Както обикновено се опитваха да задържат колкото е възможно по-дълго вълшебните мигове. Излетяха късно вечерта. Той беше прекалено безгрижен… не, прекалено безразсъден, за да се съобрази с метеорологичната информация за тропическата буря, преминаваща над бреговете на Луизиана.

— Ти ли пилотираше? — тихо попита Джордан и думите й го върнаха към действителността.

— Да. Изкарах курсове по пилотаж, след като с Джинет се оженихме. Искаше ни се да бъдем свободни, да пътуваме, когато и където ни се прииска без предварителни ангажименти. Харесваше ни да летим сред облаците — само ние двамата и Тайлър…

От гърлото му отново се изтръгна ридание. Той притисна длан към устните си.

— Продължавай — тихичко каза Джордан. — Излей си душата, не задържай нищо в себе си.

— Тайлър беше само на… — Гласът му пресекна. След няколко секунди той се овладя и добави: — Беше едва на три годинки. С Джинет седяха зад мен, тя беше поставила предпазните колани, защото след малко щях да приземя машината. Изведнъж излезе ураганен вятър…

В паметта му възкръсна моментът, в който загуби контрол, стори му се, че отново вижда как самолетът пада, а океанът се приближава с шеметна скорост срещу тях…

Беше дошъл в съзнание след секунди, макар да му се струваше, че са изминали часове. Едва се измъкна от разрушената пилотска кабина, изплува на повърхността и видя, че е сам в призрачния мрак, сам сред нетипично спокойните води на залива, в които плуваха змии и алигатори.

Мигът, в който разбра, че съпругата и синът му още са впримчени в кабината, беше най-страшният в живота му. Беше му съдено безброй пъти да го преживява отново и отново, насън и наяве.

— Самолетът се е разбил, а ти си се опитал да ги спасиш. — Джордан не задаваше въпрос, а констатираше един факт. Но лицето й беше изкривено от ужас, сякаш бе проникнала в съзнанието му и виждаше ужасната картина.

— Не положих достатъчно усилия… бях замаян. Гмурнах се няколко пъти, обаче… дори не открих самолета. — От вълнение гласът му стана хриплив. — По-късно ми показаха снимки — разбитият самолет дори не е бил изцяло потопен във водата, Джордан! Трябвало е само да се огледам и щях да видя…

— Загубил си ориентация. Било е тъмно. Вероятно и ти си бил ранен.

— Да, имах сътресение на мозъка, многобройни повърхностни рани и няколко счупени ребра. — Нараняванията му бяха нищожни в сравнение със случилото се на най-близките му. — Удавиха се, Джордан! — изхлипа. — Не са загинали при удара, опитвали са да се освободят от коланите, да се измъкнат от кабината. Чакали са да им помогна, но аз не съм се появил. Докато съм се гмуркал в дълбините, те са били на няколко метра от мен, борили са се за глътка въздух.

— Не се терзай, Бо. — Джордан сложи ръце на раменете му и се приведе към него, очите й като магнити привличаха погледа му. — Били са обречени.

— Можех да ги спася…

— Не е вярно. Ако е имало възможност, щеше да ги избавиш.

Думите й пробиха щита на чувството му за вина, което отново и отново го принуждаваше да се самонаказва.

Ако е имало възможност, е щял да ги спаси.

Години наред се упрекваше, че е бездействал. Че е проиграл живота на най-близките си хора.

Едва сега разбираше, че предвид обстоятелствата е направил максималното, че е дал всичко от себе си.

Отново изхлипа, но по-тихо; в този момент се отрони първото камъче от непревзимаемата крепост, която сам беше построил.

Сърдечните думи на Джордан му бяха донесли надеждата някой ден да намери покой. Истински покой, не временното зашеметяване, причинено от бърбъна; не илюзията, че води нормален живот, която получаваше чрез работата си.

Интуицията му подсказваше, че чувствата на тази жена са искрени. С нейна помощ щеше да се излекува, да изгради нов живот.

Джордан нежно избърса сълзите му с ръкава на халата си.

Бо вдъхна уханието на плътта й. Бурята в душата му беше отминала, но вместо да изпита покой, в гърдите му се надигна друго чувство.

Същата необходимост, същата жажда, които преди малко го накараха да примами Джордан на терасата.

Направи нещо, с което изненада и себе си, и нея.

Притегли я на коленете си.

Случи се ненадейно и непреднамерено също като първата им целувка.

Джордан не оказа съпротива. Когато я взе в прегръдките си, тя му поднесе устните си. От изненада дъхът му секна. Джордан знаеше, че ще я целуне, очакваше го.

Наведе се и плахо докосна устните й със своите, ала само след миг предпазливостта отстъпи място на страстта. Той изстена, езикът му подхвана еротичен дуел с нейния език и с устните й, докато и двамата се задъхаха.

Когато усети ръката й върху гърдите си, Бо беше изненадан от нежността й, която го караше да трепери в предвкусване на райското блаженство. Зацелува я още по-страстно, а тя се вкопчи в голите му рамене и го притисна до себе си.

Този път откликваше изцяло на необузданото му желание — пламенно отвръщаше на ласките му, дразнеше го, подлудяваше го.

Слепешката Бо смъкна халата от раменете й, обсипа с целувки шията й. Джордан тихо изстена. За миг той си помисли, че е от удоволствие, но с изненада усети как жената в прегръдките му се отдръпва. Голите й гърди ярко контрастираха с ръцете и раменете й. Изведнъж се досети — горкичката, каква ли болка усеща там, където е изгоряла от слънцето!

— Извинявай — прошепна й. — Забравих за изгарянето. Няма да…

— Не, ще го направим! — промълви Джордан и притисна главата му към гърдите си. — Виж, тук изобщо не ме боли.

Бо докосна с език зърната й, а тя отметна глава и замърка като котка. Звукът буквално го подлуди, но той се помъчи да задържи темпото, докато целуваше заоблените й гърди, напомнящи на сребристи хълмчета.

Джордан се размърда на скута му, при което набъбналият му пенис едва не разкъса шортите. В първия момент той не разбра, че не го е направила случайно. Ала когато движението се повтори, му идваше да я обладае още тук, на терасата, без да го е грижа, че някой може да ги наблюдава.

Затаи дъх, когато тя започна да го гали на най-интимното място. През тънката тъкан усещаше подлудяващия допир на пръстите й. Джордан подръпна ластика на шортите му, той се повдигна, за да й помогне. След секунда и двамата бяха голи и като обезумели се прегръщаха.

Джордан го възседна и се наведе да целуне гърдите му. Засмука зърната му, предизвиквайки у него еротично напрежение, подсилено от онова, което последва — тя се отдръпна за миг, сетне устните й се спуснаха надолу. Обсипа с целувки корема му, а Бо усети как мускулите му се свиват в напрегнато очакване.

Изстена, като разбра какво го очаква, а когато наистина се случи, само след няколко секунди леко я отблъсна.

— Не издържам повече — прошепна. — Искам да бъда в теб, когато се случи.

— Но…

— Нямай грижа. — Той посегна към шортите си, които беше захвърлил до шезлонга. Извади пакетчето от джоба и го показа на Джордан.

Тя изумено го погледна.

Изведнъж Бо се изплаши, че е допуснал колосална грешка. Джордан вече знаеше, че е дошъл тук подготвен. Че действията му не са били съвсем спонтанни.

Очакваше тя да го стрелне с леден поглед, да му вдигне скандал, да избяга.

Остана изумен, защото вместо да се намръщи, Джордан закачливо се усмихна:

— Изглежда си бил сигурен какво ще се случи, когато ме покани тук, а?

Той усети как устните му също се разтегнаха в усмивка:

— Не е вярно. Само се надявах…

— Аз също — призна Джордан.

В този миг той я пожела както никога досега. Разкъса опаковката, готов да вземе предпазни мерки, но изведнъж се сепна:

— Не искам да ти причиня болка. Толкова си изгоряла от слънцето…

— Така няма да ме боли — прошепна тя и натисна лостчето отстрани, при което шезлонгът се превърна в легло.

Отново възседна Бо, приемайки го в себе си. Той изпита неописуема наслада, от която за миг пред очите му притъмня. Ала дори в този миг на екстаз, когато движенията на Джордан го водеха към границата на безумието, а дланите му милваха заоблените й гърди и плоския й корем, той внимаваше да не докосне раменете или гърба й.

Ритъмът на бедрата й се ускори, този път той не издържа, престана да се контролира и двамата с Джордан едновременно достигнаха до върха.

Не знаеше колко време измина, докато страстта поутихна. Усети главата на Джордан върху гърдите си и нежно я помилва по косата, докато седяха неподвижно и се вслушваха в шума на прибоя.

— Съжалявам, че тъкмо сега трябва да се върна във Вашингтон — прошепна.

— Аз също.

— Знаеш ли какво, елате с мен!

— Не! — Джордан вдигна глава и го погледна. — Спенсър не бива да се връща там, докато не се уверя, че опасността е отминала. Повярвай, че и за двама ни с него е по-добре да останем във вилата.

Бо знаеше, че тя има право. Но след като вече я беше държал в прегръдките си, не искаше нито за миг да бъдат разделени.

А двайсет и четири часа му се струваха безкрайно много време.

Всичко може да се случи за едно денонощие… както и в един миг.

Никой никога не е в пълна безопасност.

Но сега, когато съдбата му даваше втори шанс, не искаше да го пропусне. Този път ще успее и ще спаси жената и детето от надвисналата опасност. Дори с риск сърцето му повторно да бъде разбито от загубата на любими хора.

Никой не го бе принудил да се забърка в тази история. Направи го напълно съзнателно, като си казваше, че няма да се обвързва. Постъпи глупаво, а сега… сега беше прекалено късно.

От горчив опит знаеше, че никога не можеш да върнеш обратно стрелките на часовника.

Остава ти само слепешката да вървиш напред и да понесеш последствията от избора, който си направил.