Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Moves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
florida (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Среща с непознат

ИК „Плеяда“, София, 2003

Американска. Първо издание

Редактор: Радка Малезанова

История

  1. — Добавяне

Първа глава

„Здравей, Джордан. Отново се обажда Бо Съмървил. В петък получих съобщението ти, с което отлагаш срещата ни за следващия ден. Сигурно си получила и моето съобщение да се видим утре вечер. Съжалявам, но поради неотложен ангажимент не мога да спазя уговорката. Обади ми се и ще разберем за друг ден и час, но имай предвид, че другата седмица излизам в отпуска и ще отсъствам от града. Извинявай. Доскоро.“

Джордан Къри намръщено изслуша посланието, продиктувано от мъжки глас с креолски акцент, и въздъхна, когато телефонният секретар се изключи след второто съобщение за деня.

Първото беше от родителите й, които се сбогуваха с нея, напомняйки й, че заминават на триседмично пътуване с кораб край бреговете на Аляска.

Кларк Къри, който доскоро беше преподавател по социология в гимназията на родния си град, след пенсионирането си заяви, че възнамерява да прекара остатъка от живота си, като пътува и опознае света. Разбира се, съпругата му го подкрепи. По време на щастливия им брак, продължил три десетилетия, тя винаги безусловно подкрепяше Кларк.

Джордан седна на канапето, тапицирано с дамаска в бежово и розово, и се наведе да свали тъмносините си обувки с нисък ток.

„Що за идиотски обичай са подобни срещи? — помисли си, докато масажираше уморените си стъпала. — Питам се дали и Бо Съмървил не споделя мнението ми, щом отново не спази уговорката. Може би наистина има уважителна причина.“

А може би няма. Може би и на него не му се излиза с напълно непозната жена, въпреки че отскоро е във Вашингтон и не познава жива душа в този град.

Джордан геройски се съпротивлява срещу намерението на Андрея Макдъф да й „намери подходящ партньор“. Ала съпругата на сенатора от Луизиана Харлан Макдъф, която беше и най-важната клиентка на Джордан, продължи да упорства, приемайки, че желанието й е закон за младата жена.

Андрея, която беше възпитана в южняшките традиции, имаше доста старомодни възгледи. Твърдо отказваше да повярва, че Джордан не е тръгнала на лов за съпруг и че като собственичка на преуспяваща фирма за уреждане на празненства намира в работата си същото удовлетворение, което някои жени откриват в брака.

Значи Бо иска да се свърже с него, за да уговорят нова среща, така ли?

Хм, може би ще му се обади, но по-късно… ако е в настроение за разговори. В момента единственото й желание беше да замени с къс панталон и тениска елегантния си тъмносин костюм, който беше облякла заради деловата среща с нова клиентка, да се излегне на дивана и да прегледа последния брой на списанието „Диетична кухня“ или пък да почете книга.

Взе обувките и претъпканото си дипломатическо куфарче, стана от канапето и, пристъпвайки боса по мокета с цвят на слонова кост, тръгна към стълбата, водеща към спалнята на горния етаж, като пътьом натискаше бутоните за осветлението.

Беше топла юнска привечер, оставаха часове до падането на нощта, но буреносни облаци закриваха небето и навън се беше смрачило.

Като се качи на втория етаж, тя спря за момент, за да пренастрои климатичната инсталация. След потискащата горещина, притискаща улиците, в къщата й се беше сторило прохладно, но сега почувства, че се задушава.

Това беше третото й лято в задуха и влагата на Джорджтаун, обаче още не беше свикнала да държи прозорците плътно затворени и да оставя климатика да работи без прекъсване.

Беше израснала в градче в Пенсилвания в полите на Алегейни, където само супермаркетите и местната болница бяха обзаведени с климатични инсталации. В детството си обичаше да заспива, унасяна от песента на щурците, мелодичното дрънчене на камбанките на прозореца, полюшвани от ветреца, и гласовете на родителите си, които седяха на верандата и тихо разговаряха, а люлката проскърцваше под тежестта им.

Понякога затворените прозорци и едва доловимото бръмчене на климатика я караха да се чувства като в болница, ала предвид местния климат това беше неизбежно зло.

Влезе в спалнята и за кой ли път въздъхна от удоволствие при вида на стените, боядисани в бледожълто, завършващи с бели гипсови корнизи. Ремонтът на апартамента бе приключил едва преди седмица и тя още не можеше да забрави как неуместно избраната синя боя превръщаше просторното помещение в тясна кутийка.

За разлика от предишния собственик тя бе предпочела цветове, напомнящи за разпукваща се пролет. Новата й завивка — тъмнозелена на жълти цветчета, както и чаршафите, внос от Египет, още бяха в полиетиленовите калъфи, подредени на пода до двойното легло. Килимът, който наскоро бе купила, стоеше навит на руло в единия ъгъл на спалнята.

Тя се прозина и за миг се изкуши от мисълта да разопакова покупките, да изглади чаршафите и да разгъне килима.

О, не!

Беше прекалено изтощена… както, впрочем, бе всяка вечер през тази седмица. Може би утре ще се заеме с домакинските задължения, след като господин Бо Съмървил бе отменил срещата им. Отново!

„Всяко зло за добро — помисли си. — И без това Андрея направо ме насили да отида на тази среща.“

Напомни си, че й е най-приятно да прекара вечерта вкъщи, и то сама. Всъщност се радваше на възможността да се позанимава с онова, което обичаше от детинство — приготвяне на сладкиши, градинарство, шев и бродерия. Това бяха нейните хобита, макар да си даваше сметка, че не са особено подходящи за нея. В крайна сметка сам човек може да изконсумира определен брой сладки с канела или парчета кейк със стафиди, нали? Друго си е, когато имаш съпруг и дечица, които да радваш с кулинарните си умения.

Пребоядисването и обзавеждането на къщичката в Джорджтаун не беше удовлетворяващо като да се занимава с преустройството на „истинска“ къща, предназначена за голямо семейство — с детска стая, помещение за игра, една-две спални за малчуганите…

Въпреки че всяко свободно място в малкия вътрешен двор на тукашното й жилище беше заето от глинени саксии с петунии, а до парапета от ковано желязо стояха сандъчета, в които бяха засадени ароматни билки, заниманията с тези растения не можеше да се нарече „градинарство“ в истинския смисъл на думата.

А след като една млада жена е избродирала безброй покривчици, които подарява на приятелките си по случай сватбите им или раждането на първото им дете, съвсем естествено е да започне да се пита дали не пропуска нещо в живота.

Джордан тръсна глава да прогони предателските мисли; свали костюма, отвори дрешника и прибра сакото и полата в коша с дрехи, приготвени за химическо чистене. Като блъсна обратно коша, той се закачи в нещо, скътано в дъното на дрешника. Тя смръщи вежди и отмести дългата рокля от бяла ефирна материя, грижливо увита в полиетиленов калъф.

Сватбената й рокля.

Всяко изваждане и прибиране на коша й напомняше за деня, който би искала завинаги да се заличи от паметта й.

— Щом е така, защо не се отървеш от проклетата дреха? — промърмори, сетне решително затвори двойната врата на дрешника.

Знаеше, че тази стъпка ще бъде още по-мъчителна. Само като си представеше, че изважда булчинската рокля, оставя я на задната седалка на колата, после я взима, за да я подари на…

„Да му се не види, на кого можеш да подариш булчинска рокля, която е носена едва четирийсет и пет минути?“

Четирийсет и пет минути.

Четирийсет и пет минути, през които лимузината измина разстоянието между родния дом на бъдещата булка и черквата, украсена с цветя по случай тържествената церемония по бракосъчетаването.

Четирийсет и пет минути, през които Джордан позира за снимки сама, заедно с родителите си и с шаферката си Фийби, после, хванала баща си под ръка, застана пред олтара и заедно със събралите се близки и роднини зачака младоженеца, вслушвайки се в тържествената мелодия, изпълнявана от органиста.

Накрая вместо Кевин Сандърс се появи по-малкият му брат Дейвид, който забързано се приближи до свещеника й напрегнато му зашепна.

Сърцето на Джордан се разтуптя така, сякаш искаше да изскочи от гърдите й, ръката, с която стискаше букета от бели лилии, неудържимо затрепери. Дейвид тичешком излезе от черквата, а свещеникът тръгна към нея.

Разбира се, още преди той да проговори, Джордан вече знаеше какво ще й каже. Може би дори го беше очаквала, макар че упорито отказваше да го признае пред себе си.

Кевин, когото беше обикнала още през последната им година в гимназията, бе променил решението си.

В крайна сметка нямаше да се ожени за нея.

Тя неволно потръпна, припомняйки си болката и унижението, съжалението, изписано на лицата на хората, изпълнили църквата.

Спомни си как Фийби я притисна в прегръдките си, опитвайки се да прикрие сълзите си. Как майка й затича по пътеката между редовете, решена да защити дъщеря си от любопитните погледи… как баща й ги отведе до лимузината.

По-малкият й брат Анди заедно с другите шафери вече бяха завързали за задната броня няколко празни тенекиени кутии, а на задното стъкло бяха поставили плакат с надпис „Младоженци“. Глухото дрънчене на кутиите ги съпровождаше по време на обратния път до дома на младоженката, изоставена пред олтара. Щом се озова в спалнята си, Джордан съблече булчинската рокля, захвърли я на пода, просна се на леглото и се разрида.

Фийби, която беше израснала в бедно семейство и наскоро се беше омъжила, бе научена да спестява всеки цент. Вместо да изхвърли бялата дреха в първия контейнер за смет, както й поръча опечалената й приятелка, тя прилежно я прибра в найлоновия плик и заяви, че спокойно може да бъде продадена.

След време Джордан се съгласи, че Фийби има право. Наистина можеше да продаде роклята. Или да я изхвърли.

Но не й се занимаваше нито с едното, нито другото. И в двата случая трябваше да я извади от дрешника, да я докосне, да си спомни за Кевин, за плановете, които крояха заедно, докато той, без да му мигне окото, я захвърли като непотребна вещ.

Една година по-късно тя се пресели във Вашингтон. Изобщо не възнамеряваше да вземе дрехата, свързана с толкова болезнени спомени, затова, както си беше в найлоновия плик, я остави върху кашона с боклуци. Едва когато се зае с багажа, струпан по средата на жилището в Джорджтаун, откри, че служителите от транспортната фирма са опаковали и изпратили не само роклята, но и целия кашон.

Не знаеше дали да се смее, че е платила да пренесат сметта й на разстояние петстотин километра, или да се разплаче, докато се взираше в бялата рокля, украсена с мъниста и бродерии, която явно щеше да я преследва до края на живота й като натрапчиво привидение.

Ето защо…

Бялото привидение продължи да обитава дрешника й четири години след несъстоялата се венчавка.

Някой й беше казал, че скоро след заминаването й за Вашингтон Кевин се е оженил за момиче от родния им град, което било с няколко години по-малко от него. Чула беше още, че двамата не си губели времето и вече имали две дечица.

Навлече тениската и зърна отражението си в огледалото, прикрепено на вратата на дрешника.

Сутринта бе прибрала тъмната си коса на кок, ала сега немирни кичури обрамчваха лицето й. Носеше лек грим, който подчертаваше големите й зелени очи, високите скули и плътните й устни.

Изгаряше от нетърпение час по-скоро да измие „мазилата“, както ги наричаше. Не обичаше да се гримира, но държеше да изглежда добре в очите на многобройните си клиенти. Каза си, че е прекалено бледа… а може би само й се струва, защото, откакто започна сезонът на отпуските, беше заобиколена от все повече хора със слънчев загар.

Навремето и за нея лятото означаваше бронзов загар. През ваканцията двете с Фийби по цял ден лежаха по бански костюми в задния двор на къщата, без да се страхуват от радиацията или че ще получат рак на кожата.

„Златни времена, които безвъзвратно са отминали“ — с горчивина си помисли тя, сетне се запита кога за последен път се е разхождала под слънцето. Напоследък се придвижваше само с кола и със спуснати сенници, които да я предпазват от палещите му лъчи.

„Трябва да се посветиш на нещо“ — повтаряше Джереми, нейният съдружник и приятел от студентските години. Казваше й го всяка седмица, а напоследък — всеки ден.

Джордан не му обръщаше внимание. В края на зимата, когато работата намаляваше и Джереми заминаваше да кара водни ски на Карибите, тя гледаше да прочете книгите, които си беше набелязала, и да експериментира с нови готварски рецепти.

Докато се взираше в отражението си, тя направи равносметка на краткия си житейски път. Бе постигнала много, но внезапно й се стори, че в живота й има празнина, която не може да се запълни с работа.

С Джереми дори не бяха очаквали, че съвместната им фирма за организиране на празненства ще има толкова голям успех. Работеха едва от три години, а сред клиентите им имаше видни политици и представители на висшето общество.

За пръв път през живота си Джордан разполагаше с много пари, имаше солидна сума в банковата си сметка и акции в печеливши компании. Членуваше в дамски клуб със зала за фитнес, гардеробът й беше пълен с дрехи за всякакви случаи, притежаваше нова кола и напълно преустроена къща, обзаведена с мебели по поръчка и с кухненски уреди по последната дума на техниката.

За беда беше прекалено заета да пътува за удоволствие, затова шофираше черното си беемве кабриолет само до работното си място и обратно; затова повечето й дрехи, предназначени за спорт и туризъм, още бяха с етикетчета с цените, затова не умееше да борави с повечето електронни кухненски приспособления. Още не беше изпробвала новото компактдисково устройство, не беше сърфирала в Интернет, не беше изпратила нито едно писмо от домашния си компютър.

Докато стоеше пред огледалото в спалнята, тя се замисли за Андрея Макдъф, която явно беше на мнение, че животът на Джордан е трагичен.

„Тя дори не подозира, че не съм имала физически контакт с мъж — нито дори най-невинна целувка, за бога! — откакто Кевин ме изостави“ — помисли си. Разбира се, изобщо не споделяше старомодните възгледи на Андрея по отношение на жените със собствена кариера и брака. И все пак…

И все пак може би беше време отново да се среща с мъже.

Дори с мъже, на които не е виждала и очите.

Сложи си удобни шорти и слезе обратно на долния етаж, за да телефонира на Бо Съмървил.

* * *

Когато клетъчният телефон в джоба му иззвъня, Бо не отмести поглед от монитора на компютъра, на който се виждаше жилищен план. Съсредоточил се бе върху задачата да промени формата на големия плот, разделящ кухнята на пристройката към провинциалната къща на семейство Макдъф. Андрея настояваше плотът да бъде с г-образна форма, въпреки предупреждението на Бо, че това ще наруши целостта на помещението. Мелодичният й глас с очарователен южняшки акцент и деликатната й външност бяха подвеждащи. Понякога напомняше на Бо за майка му — истинска магнолия от стомана.

На третото позвъняване той посегна към мобилния си телефон с машиналното движение, с което хората пропъждат досаден комар, като продължаваше да се взира в монитора. От няколко часа седеше пред компютъра и вече усещаше болки в гърба, а слепоочията му пулсираха. Понякога съжаляваше за отминалите времена, когато архитектурните проекти се чертаеха на хартия.

— Бо Съмървил — промърмори, докато с помощта на мишката завъртя перпендикулярно част от плота.

За миг от отсрещната страна на линията не се чу нито звук, после непознат женски глас каза:

— Здравей. Направо не е за вярване, че отново не попаднах на гласовата ти поща.

— На този телефон още нямам гласова поща — отвърна той и се намръщи, защото обаждането го беше разсеяло.

— О… нима звъня на мобилния? Извинявай. Андрея ми даде и двата номера, а пък аз реших, че този е домашният ти…

— Андрея ли?

— Да, Андрея Макдъф.

— Че има ли друга? — Той неволно се усмихна. — Ти сигурно си Джордан. Джордан Къри.

— Че има ли друга?

Бо се изкиска — бе развеселен и изненадан от остроумния и хаплив отговор. Може би все пак не е трябвало да отменя утрешната си среща с нея. Решението му да се откаже бе импулсивно…

Всъщност се беше изплашил в последния момент.

Последното, което искаше, бе да се обвърже с някоя жена. Едва преди няколко месеца беше пристигнал във Вашингтон, и то след раздялата си с Лиса, която си мислеше, че той ще се ожени за нея, ще я дари с деца и ще й построи къща мечта. А преди Лиса…

Не!

Няма да се връща толкова назад в миналото. Помъчи се да върне мислите си към настоящето, ала беше прекалено късно. Споменът, прелетял като птица, сякаш смрази сърцето му.

— Получи ли съобщението ми? — обърна се към Джордан Къри, за която Андрея бе заявила, че е най-красивата, най-интелигентната и най-преуспяващата жена не само във Вашингтон, но и в целия щат. И че „приготвя най-вълшебния сладкиш с ромов пълнеж“ — цитатът също бе на Андрея.

— Да, получих го — едва ли не с безразличие отвърна тя, сякаш провеждаха делови разговор. — Искаше да се уговорим за друг ден и час, нали?

„Съвсем не“ — помисли си той. Дълбоко в сърцето си се надяваше, че след като веднъж два пъти разиграе Джордан, тя ще се откаже и повече няма да го потърси.

— Точно така — каза, защото именно това гласеше съобщението му. Разгневи се на малодушието си и демонстративно затрака по клавиатурата, намеквайки, че е много зает. Сетне попита, като се стараеше да подражава на безразличния тон на Джордан: — Кога искаш да се срещнем?

— Зависи от теб.

На Бо му хрумна, че в гласа й има нещо… горещо и страстно. Освен това тя говореше без всякакъв акцент. Престореният южняшки говор на Лиса така му беше омръзнал, че с удоволствие се вслушваше в непознатата си събеседница. Лиса беше израснала в Средния запад, но предпочиташе да играе ролята на южняшка красавица. Беше завършила университета в Тълейн, където най-вероятно бе започнала да изрусява кестенявата си коса, да носи сини контактни лещи и да провлачва думите. Тръпки го побиваха, като си спомнеше вечното й маниерничене.

— Свободна ли си в събота? — чу се да казва на Джордан Къри.

— За коя събота става въпрос? Тази, която е вдругиден, или следващата седмица?

— Следващата седмица ще отсъствам от града, затова предлагам да се видим вдругиден — уточни Бо, като се питаше какво, по дяволите, го е прихванало. Само защото тази жена не говореше като Лиса, не означаваше, че трябва да отиде на среща с нея. Не бива да ходи на срещи. Никога повече!

— Вдругиден… — Той чу шум от прелистване на бележник. — Свободна съм.

Дали си въобразяваше, но му се стори, че и Джордан не е особено ентусиазирана от перспективата да се срещнат. Е, в крайна сметка тя го потърси, нали? Ако не й се е искало да излиза с него, не трябваше да отговаря на съобщението му.

— Чудесно! — с престорен ентусиазъм заяви той. — Какво ще кажеш да вечеряме някъде?

— С удоволствие.

— Добре.

— Къде предлагаш да се срещнем?

Той назова един ресторант.

Тя определи часа на срещата.

После и двамата затвориха.

Бо се запита дали да не запише в електронния си бележник датата и часа. Не! Няма да забрави. Та дотогава остават само два дни.

Отново се загледа в изображението на монитора и свъси вежди. Част от кухненския плот сега препречваше вратата към мокрото помещение. Как се бе случило?

Определил си бе среща с Джордан Къри. Как се бе случило?

Поклати глава. От сърце му се искаше да удуши Андрея Макдъф.

* * *

След малко повече от двайсет и четири часа Джордан слезе от колата си и се втурна към входната врата на къщата си, за да се спаси от проливния дъжд. Какъв ден… каква нощ! Пръстите й бяха изтръпнали от изваждането на костилките на черешите за плодовото желе, предназначено за някакво празненство в неделя, отгоре на всичко раменете й бяха схванати от привеждането над кухненския плот. Всъщност цялото тяло я болеше, а като капак на всичко пороят я измокри до кости.

Дъждът рукна около полунощ и оттогава не спираше да вали.

Единственото желание на Джордан беше да влезе в уютния си дом, да захвърли мокрите дрехи, да вземе последния брой на списанието „Марта Стюарт Ливинг“ и да се излегне на канапето. Снощи беше толкова уморена, че само прелисти списанието и като видя как не успява да се съсредоточи, предпочете да си легне…

Някой стоеше на площадката под козирката над входната врата.

Докато напрегнато се взираше във фигурата с тъмен дъждобран, тя си даде сметка, че всъщност посетителите са двама, само че единият е много нисък.

— Джордан, ти ли си?

— Господи! — възкликна тя, като позна гласа на най-добрата си приятелка. — Фийби! — Изтича нагоре по стъпалата и я прегърна. — Защо си тук? — добави, като премести поглед от лицето на Фийби, полускрито от качулката, към малчугана, който се беше вкопчил в крака й.

— Чакам те.

— Божичко, откога висиш под дъжда? Да не би да си ме предупредила за посещението си, а пък аз, понеже съм много заета, да съм забравила? — попита, макар да знаеше, че е невъзможно. Посещението на Фийби беше… беше „монументално“ събитие.

— Не, не съм те предупредила — отвърна приятелката й. — Дойдохме преди малко. Като разбрах, че не си вкъщи, се помъчих да измисля какво да предприема. От гарата до тук взехме такси. Трябваше да кажа на шофьора да почака…

— Няма значение — прекъсна я Джордан и заровичка в чантата си за ключовете, после отключи вратата. — Влизайте, влизайте! Това Спенсър ли е? Защо не ми телефонира да ме предупредиш, че пристигаш?

Фийби само промълви: „Да, това е Спенсър“, после двамата със сина й влязоха в къщата.

Джордан ги последва. В главата й се блъскаха объркани мисли.

Изобщо не беше очаквала най-добрата й приятелка от детинство изневиделица да се появи пред вратата й.

Не беше виждала Фийби от… от кога? От онзи ден в погребалния дом в родното им градче Глен Хилс. Оттогава бяха изминали осемнайсет месеца. Осемнайсет месеца от смъртта на бащата на Фийби.

Още си спомняше среднощното телефонно обаждане и треперещия глас на приятелката си от другата страна на линията. Откакто Фийби се омъжи за Рино и замина да живее във Филаделфия, двете разговаряха много рядко. Ала всеки път времето и разстоянието помежду им сякаш изчезваше.

— Джордан, татко почина — изхлипа тя през онази нощ.

Разбира се, Джордан настоя да присъства на погребението. Пристигна с чартърен самолет, който едва успя да се приземи поради снежната буря, и излетя обратно за Вашингтон още същия ден — трябваше да организира празненството на племенницата на правителствения говорител.

Сега си спомни как Фийби я беше прегърнала, докато стояха до ковчега, и как Рино грубо дръпна съпругата си и заяви, че свещеникът иска да разговаря с нея.

Спенсър не беше в погребалния дом. Бяха го оставили на грижите на бавачка в дома на Кърт, по-големия брат на Фийби.

— На колко годинки си, Спенсър? — попита и приклекна до кръщелника си, когото не беше виждала откакто той едва беше проходил.

— На трийсет и една.

— Не, миличък, аз съм трийсет и една годишна — поправи го Фийби и пресилено се усмихна, после добави: — Скоро ще стане на четири, обаче притежава доста… богато въображение.

Тя отметна качулката, разкривайки дългата си руса коса, завързана на конска опашка, а Джордан за пореден път се възхити от красотата й.

Веднага забеляза, че приятелката й доста е отслабнала. Страните й бяха хлътнали, скулите — още по-изпъкнали. Под лешниковите й очи имаше дълбоки сенки, сякаш напоследък я измъчваше безсъние.

— Не мога да повярвам, че сте тук. — Джордан се изправи, свали скъпия си лоден и небрежно го преметна на облегалката на най-близкия стол. — Каква невероятна изненада! Рино с вас ли е?

— Не. Хубава къща имаш. — Фийби се огледа. Тапетите в антрето бяха бежови на райета с цвят на слонова кост, дървеният под бе излъскан до блясък.

— Благодаря. Наскоро приключих основния ремонт.

— Извинявай, от нас капе вода, ще измокрим килимчето.

— Че то затова е поставено тук — усмихна се Джордан, погледна приятелката си и едва сега забеляза, че нещо не е наред.

Фийби, която бе мълчалива и затворена — особено след като се омъжи за Рино — изглеждаше като на тръни. Пръстите й така трепереха, че едва разкопча дъждобрана си. А малчуганът мълчаливо стърчеше посред антрето, големите му кафяви очи изплашено надничаха изпод кичурите гъста кестенява коса.

— Какво се е случило, Фийби? — попита Джордан, опитвайки да укроти мислите, препускащи в съзнанието й. Дали приятелката й е напуснала съпруга си? И ако е така…

„Крайно време беше!“ — каза си. Никога не беше харесвала смуглия красавец, който след кратко, но бурно ухажване се ожени за Фийби. Необяснимата й неприязън към него не бе предизвикана нито от думите, нито от постъпките му. В края на краищата тя го познаваше съвсем бегло, за да има точна преценка за характера му, мразеше го интуитивно. А понякога интуицията е най-добрият съветник.

— Фийби, какво се е случило? — повтори, взирайки се в приятелката си, която упорито избягваше погледа й.

— Аз… всъщност не мога… да обясня. Не в момента. — Тя кимна към сина си. Очевидно не искаше малкият да разбере причината, поради която са се озовали във Вашингтон.

Джордан разбра, че не бива да настоява. Взе дъждобраните, постави ги на закачалки и ги окачи над ваната, която още не беше използвала. После покани гостите в дневната и ги попита искат ли да пийнат нещо.

— Имаш ли сокови кутии? — попита Спенсър.

— Сокови кутии ли? — Джордан повтори непознатата фраза. Приклекна до хлапето и продължи: — Май тъкмо ги свърших, обаче в хладилника забелязах няколко портокала, освен това имам сокоизстисквачка, която още не съм използвала. Искаш ли да я изпробваме?

— Не, не си прави труда — намеси се Фийби. — Стига му и чаша мляко… или чаша вода — побърза да добави, като видя изражението на домакинята.

— О, вода със сигурност имам. — Джордан поведе гостите към кухнята, където подът беше облицован с бели керамични плочки, а плотовете бяха от мрамор. Няколко от белите шкафове бяха остъклени, във витринките бяха подредени кобалтови сервизи за хранене и елегантни сини чаши за вино. Печката беше по последна дума на техниката, в единия ъгъл на помещението имаше фризер.

Джордан се приближи до охладителя, пълен с минерална вода, обърна се и подхвърли:

— Съжалявам, но наистина нямам мляко. Не съм купувала, откакто престанах да си приготвям кафе у дома, а изпивам по една чаша в „Старбъкс“ на път за работа. Така ми е по-лесно. Обаче… ако ти се пие, Фийби, мога да направя кафе. Или пък да ти налея чаша вино.

— Не, благодаря. Аз също ще пийна вода. — Фийби помогна на Спенсър да се качи на високото столче пред барплота и седна до него, докато приятелката й извади три сини чаши от шкафа.

Джордан изгаряше от желание да я разпита, ала накрая се спря на „най-неутралния“ въпрос:

— Ще пренощувате ли при мен?

Тъй като не получи отговор, се обърна и видя, че лицето на Фийби е изкривено от тревога.

— Имаш ли стая за гости?

— Нямам друго, освен стаи. Огледай се. Живея сама в цялата къща, място има за всички мои приятели. Остани, колкото желаеш. Стаята за гости е на горния етаж до спалнята ми, а канапето в дневната става на легло.

— Имаш ли кабелна телевизия? — попита Фийби и кимна към сина си, който изпод око оглеждаше кухнята.

Джордан усмихнато кимна:

— Естествено.

— Всяка вечер по това време Спенсър гледа анимационните филмчета по канала „Дисни“ — обясни Фийби. — Имаш ли нещо против да включим телевизора?

— Не, разбира се. Хайде, Спенсър, да отидем в дневната. Вземи си чашата с вода, а пък аз ще ти измисля нещо за вечеря.

— Случайно да ти се намират пластмасови чаши? — със сериозно изражение попита малчуганът, като изгледа изпод око елегантната синя чаша, която тя му подаде. — Тази май е прекалено голяма за мен. Ще взема да я излея.

— Уви, не разполагам с подобни изделия — престорено опечалено заяви тя. — Изобщо не се притеснявай, ако разлееш малка вода.

— Добре, но се страхувам да не я счупя — смръщи вежди хлапето.

— Голямо чудо. Шкафът е пълен с чаши. Ела да ти пусна телевизора. Фийби, връщам се веднага.

Необходими й бяха няколко минути, докато открие канала, по който се излъчваха анимационни филмчета. Като се върна в кухнята, приятелката й не беше помръднала и дори не бе отпила от чашата си. Подпираше лакти върху барплота и намръщено се взираше в една точка.

— Какво става, Фийби? — промълви Джордан и седна на столчето до нея. — Защо си тук? Къде е Рино? И не се опитвай да ме излъжеш — знам, че се е случило нещо неприятно.

Фийби кимна и машинално прокара пръсти през косата си, като срещна погледа на приятелката си. Изражението й беше като на човек, измъчван от кошмари.

— Рино си е у дома… във Филаделфия.

Джордан си каза, че интуицията не я е подвела.

Приятелката й беше напуснала съпруга си. Но защо? Дали не я е малтретирал? Прекалено лесно си представи как вечно намръщеният Рино замахва да удари жена си… дори сина си. Виждала го беше само няколко пъти, но й направи впечатление как непрекъснато гледа да прегърне съпругата си през кръста, сякаш да подчертае, че тя му принадлежи. Въпреки това не бе забелязала искрена любов помежду им, камо ли между бащата и сина. Само Фийби сменяше пеленките на Спенсър, само тя му приготвяше храна и пак тя си играеше с него. Рино като че ли изобщо не се интересуваше от детето.

— Всичко ще се оправи, скъпа — промълви, сложи ръка на рамото на приятелката си и едва сега забеляза, че е станала на кожа и кости. — Предполагам, че си адски изнервена. Зная колко мъчителни са подобни периоди, но…

— Не е каквото си мислиш — прекъсна я Фийби и тревожно погледна към вратата на дневната, откъдето се чуваше звукът от телевизора.

— С Рино сте се разделили, така ли?

— Не.

Джордан първо изпита разочарование, което почти веднага бе заменено от още по-силно безпокойство. Очевидно се беше случило нещо ужасно. Ако бракът на Фийби не се е разпаднал, защо тогава тя е тук заедно с детето, а съпругът й е във Филаделфия? Родителите й бяха покойници, единственият й родственик беше завареният й брат.

— Да не би нещо да се е случило с Кърт? — попита, макар да подозираше, че отговорът ще бъде отрицателен.

Знаеше, че Фийби така и не успя да се сближи с Кърт, който беше с двайсетина години по-голям от нея. Затова, дори да му се беше случило нещо неприятно, приятелката й едва ли щеше изневиделица да се появи на прага й и да изглежда така, сякаш е на прага на нервен срив.

— Не, не, с него всичко е наред. Става въпрос за… — Фийби отново млъкна, лицето й се изкриви от страх.

„Не може да бъде! — помисли си Джордан, като се взираше в приятелката си. — Тя не прилича на себе си! Да не би да е болна?“ Сърцето й се сви, но тя твърдо бе решила да научи истината.

— Фийби, каквото и да те мъчи, трябва да го споделиш с мен. Като те гледам, тръпки ме побиват.

— И аз се страхувам — едва чуто прошепна Фийби. — Извинявай, че те забърквам в тази история, но ти си единственият човек, на когото имам доверие.

— Радвам се, че си го разбрала. Наистина можеш да ми се довериш — промърмори Джордан. В съзнанието й като на филмова лента се заизреждаха епизоди от отдавна отминалите щастливи летни дни, изпълнени с наивни обещания.

Колко ли пъти бе изричала тези думи? Откакто се помнеше, с Фийби бяха заедно. Родителите им бяха съседи и щом двете момиченца проходиха, започнаха да си играят в двора между двете къщи. Споделяха всичко, а като пораснаха, започнаха да си разменят гримовете и заедно ходеха на срещи.

Разделиха ги университетите — в преносния смисъл, разбира се — случи се много преди Рино да се появи, преди Кевин да избяга в деня на сватбата си — въпреки това Джордан все още смяташе Фийби за най-добрата си приятелка. Готова бе да сподели с нея най-съкровените си тайни.

— Ще те помоля за услуга — промълви Фийби, гласът й бе станал хриплив от вълнение. — За много голяма услуга. Не необходимо да го правиш, но ако ми откажеш… не знам какво ще правя.

— За теб съм готова на всичко, скъпа, знаеш го.

— Искам да се грижиш за Спенсър.

Джордан зяпна от учудване:

— Да се грижа за Спенсър ли? Сериозно ли говориш? — Дълбоко си пое въздух и попита: — Болна ли си? Да не би да имаш…

— Не се безпокой, нямам рак. И не искам завинаги да оставя сина си при теб. Моля те да го приемеш в дома си… временно. — Гласът й потрепери. — Искам да бъде при теб… докато е необходимо.

— Но защо? О, не ме разбирай погрешно! — побърза да добави, въпреки че тази мистерия изобщо не й харесваше… изпълваше я с лоши предчувствия.

Пък и как би могла да се грижи за едно четиригодишно хлапе, след като дори не знае как да общува с него? Точно така — отдавна отмина времето, когато самата тя беше на шест годинки и разговаряше с малкото си братче.

— Не мога да ти кажа подробностите, Джордан. Но разбери, че е жизненоважно никой да не разбере, че той е тук. Никой, чуваш ли? Нито твоите, нито моите роднини не бива да научат. Нито дори Рино.

— Нито Рино ли? Фийби, в какво си се забъркала?

— От все сърце те моля да го приемеш в дома си. Това е… — Тя не довърши мисълта си, само избърса сълзите, които рукнаха от очите й.

— Какво е, Фийби?

— Въпрос на живот и смърт.