Джанел Тейлър
Среща с непознат (5)

Пета глава

Когато предаването „Шейсет минути“ свърши, Бо изключи телевизора и се протегна. През целия следобед не беше мръднал от канапето, ала му беше приятно да си почива и да гледа телевизия. Бедата беше там, че всъщност не си почина. Явно не беше от хората, които могат да живеят без работа, и по цял ден да си губят времето.

Стана, отиде в кухнята, отвори хладилника и огледа няколкото бурканчета. Кетчуп, горчица, майонеза, масло, няколко бутилки бира и картонена кутия с храна от китайски ресторант, която стоеше в хладилника толкова отдавна, че той не си спомняше какво има в нея.

Извади я и я изхвърли в кошчето за смет, без да погледне какво съдържа. Какво не би дал, за да опита отново храната от предишната вечер, макар и претоплена…

Апетитът му се възбуди, само като си помисли за пилето по френски, приготвено от Джордан.

С нежелание си даде сметка, че апетитът му се възбуждаше, само като си помислеше за самата нея. През целия ден тя присъстваше в мислите му; казваше си, че не бива да я търси повече, само ще се обади на Спенсър…

Кого заблуждава? Разбира се, тя ще вдигне слушалката. Което пък означава, че ще проведат някакъв разговор. Може би днес тя ще бъде по-благоразположена. Може би помежду им ще припламне искра и двамата ще…

„Какви ги мислиш, Бо?“

Не искаше помежду им да припламне искра. Не искаше ново романтично обвързване. Стигаше му горчивият опит с Лиса. В крайна сметка осъзна, че само я използва, че не постъпва честно спрямо нея. Когато се разделиха, се помъчи да й обясни, че заслужава мъж, който е по-добър от него, с който ще изградят съвместното си бъдеще. Че не й трябва човек, чийто живот е разбит от трагичното минало.

Стисна зъби и се върна в дневната, като се стараеше дори да не поглежда телефона. Взе вестника и отново се настани на канапето.

Няма да телефонира на Джордан Къри. Поне не веднага. Чувстваше се прекалено уязвим.

Засега ще си остане вкъщи и ще чете вестник, опитвайки се да забрави Джордан и Спенсър.

Колкото и да е чудно, тактиката му се оказа успешна.

Докато не видя снимката на последната страница на раздела, посветен на новини от страната.

* * *

— Трябва ли да се изкъпя? — сънено избърбори Спенсър, когато Джордан го заведе в банята и пусна водата във ваната.

Тя нямаше представа какво да му отговори, Фийби не я беше инструктирала по този въпрос, пък и малчуганът не си беше играл навън. Ала устните му бяха боядисани в оранжево от консервираните спагети, които му беше поднесла за вечеря, а косата му беше на фитили, тъй като вероятно се беше залял с кока-кола.

— Да, трябва — отвърна строго, както би сторила всяка майка.

— Много съм уморен.

Наистина изглеждаше капнал от умора. А преди малко, докато седеше на масата, така клюмаше, че носът му едва не попадна в чинията със спагети.

За себе си тя беше претоплила пилето, приготвено вчера, но всяка хапка й напомняше за човека, за когото си повтаряше, че трябва да забрави. Още по-лошо бе, че при всяка възможност Спенсър говореше за Бо и за обещанието му да отидат заедно в зоопарка.

— Знаеш ли какво, изкъпи се набързо, после веднага ще си легнеш.

— Не искам да си легна! — запротестира малчуганът.

— Не се инати, капнал си от умора.

— Не е вярно. — Той прикри прозявката си, а Джордан побърза да свали тениската му, която също беше изцапана с оранжев сос. Помисли си, че ще се наложи после да я изпере. Всъщност няма да е зле да изпере и другите дрехи, които беше носил. Куфарът, който Фийби остави, беше претъпкан с всичко необходимо. Джордан се запита дали това означава, че приятелката й ще отсъства по-дълго.

Случващото се започваше да й действа на нервите. Единственото положително в цялата загадъчна история бе гостуването на Спенсър — за нейна изненада изпитваше удоволствие от присъствието му, особено след като той престана да се цупи всеки път, когато го погледнеше. Още не се беше отпуснал достатъчно, но на връщане от киното за пръв път си поговориха приятелски.

Но настроението му се промени, когато отново заразпитва за майка си. След като Джордан не му каза нищо ново, лицето му помръкна, пороят от думи секна.

Тя също искаше някой да отговори на въпросите й. Например още колко време ще трябва да се грижи за момченцето, чиято майка сякаш бе потънала вдън земя?

Понечи да свали гащетата му, но той се отдръпна и заяви:

— Мога и сам.

— Сигурен ли си?

Спенсър кимна, изчерви се и промърмори:

— Ще излезеш ли?

— Но…

— Не съм бебе, ще се изкъпя сам.

Джордан се поколеба:

— Можеш ли да измиеш шампоана от косата си?

— Разбира се.

— Добре. Обаче ме извикай, ако не успееш да се справиш — каза му и посегна да спре водата, тъй като ваната почти се беше напълнила.

В този момент чу звъненето на телефона. Изскочи от банята и се втурна към най-близкия телефонен апарат, който се намираше в нейната спалня. Знаеше, че на четвъртото позвъняване ще се включи секретарят, но ако се обажда Фийби, може би няма да остави съобщение.

Преди да стигне до спалнята, чу включването на телефонния секретар. Вероятно шумът от шуртящата вода бе заглушил предишните позвънявания.

Грабна слушалката и извика „Ало?“ тъкмо когато гласът й, записан на лентата, приканваше обаждащия се да остави съобщение. Последва изщракване, после прозвуча сигналът за свободна линия.

Който и да я търсеше, бе затворил.

— Да му се не види! — Тя тресна слушалката на вилката. Тръгна обратно към банята, но си спомни, че Спенсър я помоли да не влиза.

И още, че наскоро на телефона в кухнята бяха монтирали устройство, показващо от кой номер са я търсили.

* * *

Бо захвърли встрани слушалката на безжичния телефон, прекоси всекидневната и се доближи до прозореца. Невиждащо се втренчи в белия обелиск, който се очертаваше на фона на небето, обагрено в розово от лъчите на залязващото слънце. Сърцето му биеше до пръсване.

Миг преда да затвори, чу гласа на Джордан. Ала пръстът му вече машинално бе натиснал бутона за прекъсване на разговора. Не беше намислил какво да й каже, ако се обади, камо ли какво да продиктува на телефонния секретар.

Сега обаче знаеше, че тя си е у дома.

Прекрасно. А сега какво?

Мислено се върна към двете възможности, които му бяха хрумнали.

Да отиде в дома на Джордан и да я принуди да му разкрие истината за Спенсър.

Или да се обърне към полицията.

Здравият разум го съветваше да не се забърква — това е работа на органите на закона. Ала само преди миг, когато понечи да набере номера на местния полицейски участък, нещо го възпря.

Вместо да позвъни на ченгетата, се обади на Джордан.

Осъзнаваше, че постъпва неразумно, като се подчинява на импулса си. Та нали още снощи му беше направило впечатление, че момченцето се чувства неловко в присъствието на Джордан. А след като прочете дописката във вестника, разбра, че животът на малкия е в опасност.

Ала дълбоко в себе си не може да повярва, че Джордан представлява заплаха за хлапето. Нямаше представа как то е попаднало при нея. Даваше си сметка, че изобщо не я познава… и все пак не вярваше, че е способна да стори зло някому, камо ли на дете. Доверието му не се основаваше на факти, само на интуицията му.

И така, какво да предприеме?

Щом няма да се обади на полицията, непременно трябва да поиска обяснение от Джордан. Но ако се свърже по телефона и преценката му за нея е погрешна, Бог знае каква ще бъде реакцията й. Представи си, че избяга заедно с момченцето, или…

Или стори нещо по-страшно.

Не! Бо поклати глава.

Знаеше, че Джордан няма да стори зло на Спенсър. Нямаше представа какво е намислила, всъщност почти не я познаваше, но знаеше, че с нея детето е в безопасност.

Баба му често го хвалеше, че от пръв поглед умее да преценява хората. Разказваше наляво и надясно как като съвсем малък най-неочаквано захапал пръста на един новопостъпил чиновник в банката, а не след дълго този човек бил арестуван за незаконно присвояване на средства. Случилото се потресе всички в града, само бабата продължаваше да твърди как веднага е усетила нещо гнило в Чийвър — така се казваше чиновникът — щом дружелюбният по природа Бо от пръв поглед го е намразил.

Разказваше още как Бо упорито е отказал да се снима заедно с младата жена, станала съпруга на чичо му Кал. Бракът продължил само колкото тя да вкара съпруга си в огромни дългове, след което избягала с някакъв женен мъж.

— Нашият Бо — казваше често — не може да се преструва. Веднага показва дали харесва някого или не. А неприязънта му в повечето случаи е напълно основателна.

Бо си даваше сметка, че харесва Джордан Къри.

Вярно е, че не желае да започне връзка с нея, вярно е и това, че не й се доверява напълно, но за нищо на света няма да я предаде на полицията. Първо трябва да провери фактите.

И то лично.

* * *

Ободрена от горещия душ, Джордан се настани на удобното кресло в дневната и разгърна вестника, който беше купила следобеда.

Спенсър вече спеше дълбоко. Преди да се изкъпе, тя зареди пералнята, после включи телевизора, но установи, че не може да се съсредоточи. Непрекъснато се ослушваше, очаквайки телефонът отново да иззвъни.

Ала това не се случи.

Питаше се защо Бо не е оставил съобщение.

Одеве, когато тичешком отиде в кухнята, очакваше да види на екранчето на устройството номера и името на Фийби, не на Бо Съмървил. Очевидно той не обичаше да контактува с телефонни секретари. „Прав му път!“ — помисли си. Може би отново ще й позвъни, тогава тя ще измисли някаква причина повече да не се срещнат.

Лошото бе, че й се искаше да го види.

Като видя кой я е търсил, цялата се разтрепери, обзе я радостно предчувствие. Дори за миг си внуши, че не само тя е мислила за него, а и неговите мисли са били обсебени от нея.

Но бързо слезе на земята. Знаеше, че той се обажда, за да спази обещанието, дадено на Спенсър…

Тя поклати глава и разгърна вестника, като се помъчи да се съсредоточи върху новините. Къщата беше притихнала, чуваха се само бръмченето на хладилника и тиктакането на часовника, поставен на полицата над камината.

Два пъти прочете статията, посветена на предстоящото пътуване на президента в Близкия Изток, но не разбра нито думичка. Тъкмо когато реши да опита за трети път, пронизителен писък раздра тишината.

Джордан скочи на крака и хукна към стълбището.

Спенсър!

Спенсър пищеше.

Нещо лошо се е случило със Спенсър!

Ужасяващите мисли се блъскаха в съзнанието й. Какво да предприеме, ако в къщата се е промъкнал крадец? Ами ако някой се опитва да отвлече детето? Или, не дай Боже, да го убие?

Бе обещала на приятелката си да бди над сина й, да не позволи да му се случи нищо лошо.

Тичешком се втурна в стаята му, готова на всичко.

Освен за онова, което видя.

Спенсър лежеше по гръб и дълбоко спеше.

Озадачена, Джордан пристъпи по-близо до леглото, като се питаше дали не й се е причуло, или пък звукът е дошъл от телевизора или отвън. Само че телевизорът беше на долния етаж, а прозорците бяха плътно затворени.

Пък и снощи беше чула същия писък, когато малчуганът се беше събудил от някакъв кошмарен сън.

Може би и сега сънуваше кошмари.

Докато се взираше в него, той неспокойно се запремята в леглото и зашепна нещо.

Джордан се приведе още по-ниско.

Спенсър отново забърбори, стори й се, че чува думата „пилот“. Или „пират“.

След миг той изпищя още по-силно:

— Неее! Неее!

— Миличък! — Джордан го помилва по главата. — Няма страшно. Аз съм при теб. Шшшт.

Момченцето изплака:

— Не… моля те, недей…

— Спенсър, събуди се — прошепна тя. — Сънуваш кошмар.

Малкият отвори очи, погледът му изразяваше неописуем ужас.

— Беше само сън — опита се да го успокои Джордан и го помилва по страната. — Не бой се. Не е било наистина.

— Беше — измънка момченцето, което трепереше като лист.

— Какво ти се присъни?

— Пиратът — без всякакво колебание заяви той.

— Не е бил истински, миличък. Пиратите не съществуват.

— Само че този е истински. Много е страшен и лош, а на окото има черна превръзка.

„Черна превръзка! — мислено повтори тя. — Класическият образ на пират наистина е страшничък. Черна превръзка на окото, черна шапка, украсена с череп и кости, дървен крак или кука вместо ръка…“

Спомни си как следобеда Спенсър не искаше да гледа филм за пирати. В детството си, след като гледа анимация на „Питър Пан“, самата тя така се изплаши от капитан Хук, че се страхуваше да спи на тъмно.

— Пирати има само във филмите и по телевизията, Спенсър… — подхвана, но момченцето я прекъсна, като бурно запротестира:

— Не, не, истински са!

— Да, едно време наистина са съществували. Преди много години са нападали корабите и са ограбвали екипажа и пътниците. Но вече ги няма. — Много добре знаеше, че това не отговаря на истината, но предполагаше, че Спенсър говори за буканиерите от осемнайсети век, не за съвременните пирати.

— С мама и татко видяхме истински пират. Беше лош. Много лош.

— Спенсър…

Момченцето се сгуши под завивката:

— Идва за мен. Искам при мама… — Последните му думи бяха заглушени от ридания.

— Недей, миличък! — Джордан се приведе и го прегърна. Спенсър се наежи, но тя не го пусна. След няколко секунди усети как мускулите му се отпускат. Залюля го, като му шепнеше успокояващо, докато клепачите му запърхаха и той отново затвори очи. Ала когато на пръсти понечи да излезе от стаята, момченцето прошепна:

— Остани при мен.

Джордан изпита прилив на обич към него, усмивка озари лицето й. В отношението му към нея очевидно беше настъпил преломен момент. Бе постигнала важна победа. За пръв път той не я отблъсна.

— Добре — прошепна в отговор.

И изпълни обещанието си. Остана до леглото му дълго, след като той най-сетне се унесе в спокоен сън.

* * *

Докато се изкачваше по стъпалата пред къщата на Джордан, Бо си казваше, че е подготвен за всичко. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че се самозаблуждава.

Не беше подготвен да признае, че Джордан Къри е замесена в престъпно деяние. Изглеждаше невероятно като перспективата през нощта в града да се разрази снежна буря.

Поколеба се, като застана пред входната врата, по челото му се стичаше пот. Според метеоролога по телевизията тази вечер влажността беше почти сто процента, горещината беше непоносима. Той мечтаеше да бъде на брега на океана, да гази в прохладната вода, а свежият ветрец да милва лицето му.

Мечтата му скоро щеше да се сбъдне. След няколко дни заминава за Северна Каролина. Ще остави зад гърба си нетърпимата жега, горчивите спомени от раздялата с Лиса, работата…

Джордан Къри.

Спенсър.

И дописката, която току-що беше прочел.

Проклятие! Нищо чудно, че снощи Джордан беше като на тръни. Нищо чудно, че не благоволи да обясни кое е момчето и как се е озовало в дома й.

Той дълбоко си пое въздух. Каза си, че не бива да се колебае и да отлага. След онова, което бе научил от вестника, не можеше да замине, без да предприеме нещо.

Погледна часовника си. Наближаваше десет часът. Лампите на верандата бяха изключени, но през спуснатите завеси се процеждаше светлина. Навярно Джордан още не спеше.

Почука.

Чака само няколко секунди.

Вратата се отвори по-бързо, отколкото очакваше. Или Джордан е била в коридора, или бе изтичала от дневната.

Явно очакваше другиго, защото, като видя Бо, на лицето й се изписа изненада, която бързо бе заменена от подозрение, сетне от разочарование.

— Очевидно не си очаквала мен — с престорено равнодушие отбеляза той, сетне побърза да пъхне треперещите си ръце в джобовете на джинсите си, за да не се издаде.

— Всъщност не очаквах никого, но като чух позвъняването, си помислих, че… ами… не подозирах, че си ти — смотолеви накрая.

— Жалко, но наистина съм аз.

— Виждам. — Джордан не го покани да влезе, само враждебно го наблюдаваше, а големите й зелени очи блестяха в мрака. Носеше памучен къс панталон и бяла тениска без ръкави, които разкриваха повече от онова, което бе видял вчера… и повече от онова, което искаше да види днес.

Да му се не види! Искаше да забрави, че тя е прелъстителна жена. Искаше да забрави, че той е самотен мъж.

Не, онова, което наистина искаше да забрави, бе, че Джордан може би е замесена в ужасно престъпление. Да забрави, че е виждал Спенсър, и че е прочел онази дописка във вестника. Да забрави, че се е зарекъл да загърби любовта и романтиката…

Ала му бе невъзможно.

Не можеше да вземе в прегръдките си Джордан и да я целуне. Не можеше да даде воля на чувствата, които години наред беше потискал дълбоко в себе си.

Ето защо стори онова, за което беше дошъл.

— Може ли да вляза? — попита, успешно прикривайки вълнението си.

Джордан очевидно се изненада.

— Сега ли? — попита и поруменя, като се досети в какъв вид се е появила пред човек, когото е виждала само веднъж в живота си.

— Не бива да отваряш, когато ти звънят толкова късно, без да знаеш кой е — промърмори той.

— Зная, обаче, както вече споменах, очаквах някого. Не теб — добави натъртено.

— Преди малко ми каза нещо съвсем друго. Че…

— Много добре знам какво казах.

— Кого очакваше?

— Някого! — Тя вирна брадичка и го погледна в очите, сякаш го предизвикваше да продължи да я разпитва.

Бо си даваше сметка, че колкото и да настоява, няма да получи отговор, но машинално пристъпи към нея. Джордан не помръдна, а остана на прага. За миг той усети уханието на косата й.

Обзе го абсурдното желание да застане още по-близо до нея… достатъчно близо, че да я докосне. Достатъчно близо, за да целуне шията й, косата й, да вдъхне божественото й ухание.

Без да осъзнава какво прави, отново пристъпи напред.

Джордан отново не помръдна.

Бо вече беше пред вратата, но не прекрачи прага. Знаеше, че първо трябва да спечели доверието й.

— Налага се да поговорим за нещо, Джордан. Разреши ми да вляза. Моля те.

Тя присви очи и скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се прикрие.

— Тъкмо си лягах… — промърмори.

— Къде е Спенсър?

Миг преди тя да извърне очи, Бо прочете уплаха в погледа й.

— Спи.

— Виж какво, наистина се налага да поговорим. Няма да отнеме много време. Може ли да вляза?

Джордан поклати глава и посегна към валчестата дръжка на вратата:

— Ами… моментът не е подходящ.

„Страхува се! — помисли си той. Видя как треперят ръцете й, как изведнъж тя заприлича на изплашено дете. Изненадващо за самия него, това го извади от равновесие. — Мисли, че съм дошъл да й причиня зло.“

Внезапно му се прииска да бди над нея, да я закриля — желание, което не беше чувствал от години. Откакто…

Откакто се запозна с Джинет.

Помъчи се да прогони тази мисъл. Джинет принадлежеше на миналото. А сега беше жизненоважно да мисли само за настоящето. И за Джордан.

Защото в мига, в който интуицията му подсказа да бди над тази жена, да й се довери и да спечели доверието й, Бо разбра, че тя е невинна.

Независимо от случилото се във Филаделфия, въпреки че не бе ясно защо момченцето е поверено на грижите й.

Сигурен бе, че съществува логично обяснение.

— Джордан, искам да ти помогна — каза едва чуто. — Няма да ти причиня зло, повярвай ми. Моля те, пусни ме да вляза, важно е.

Ала тя не помръдна. Изражението й остана все така враждебно.

— Защо смяташ, че ми трябва помощ? — попита колебливо.

Вместо да отговори на въпроса й, той повтори:

— Повярвай, ще направя всичко възможно да ти помогна.

— Нямам представа за какво говориш — отсече Джордан и понечи да затвори вратата.

Той протегна ръка да й попречи:

— Не затваряй. Моля те, кажи ми какво става. Може би заедно ще измислим изход от положението.

— Какви ги говориш? — учудено попита тя, ала изражението й му подсказа, че се преструва. Вероятно се досещаше, че става въпрос за Спенсър.

— Прочетох за него в неделния вестник. Като видях името му и че става въпрос за Филаделфия, се досетих…

Тя безмълвно впери поглед в него, поклати глава и сбърчи чело, като че ли се опитваше да проумее думите му.

— И още нещо — продължи Бо, като внимателно я наблюдаваше. — Поместена е и снимка. Него го няма на нея, но приликата с родителите му е поразяваща.

Джордан изглеждаше искрено озадачена. Отново понечи да затвори вратата и отново той й попречи.

— Бо, наистина нямам представа за какво говориш. Струва ми се, че бръщолевиш несвързано.

Той разбра, че няма избор, освен да й го каже направо. Всеки момент Джордан щеше да затръшне вратата под носа му. Дълбоко си пое дъх и заяви:

— Джордан, знам всичко. Знам, че момченцето, което спи в стаята за гости, е Спенсър Аверил. Известно ми е и какво се е случило с родителите му. Не зная само защо е тук и дали имаш пръст в убийството им.

* * *

Джордан изпита усещането, че е паднала в океана от висока скала и че бързо потъва.

Очертанията на предметите наоколо се размазаха, гласът на Бо сякаш звучеше отдалеч. Сякаш метален обръч стягаше гърдите й и й пречеше да диша, а когато опита да отстъпи назад, движенията й бяха като на забавен кадър.

Все пак успя да се отдалечи от него, от ужасните думи, които току-що беше изрекъл.

Краката й се подкосиха. Усети, че пада, видя, как Бо посегна да я хване.

В мига, в който възвърна равновесието си, най-сетне успя да си поеме въздух и объркано се огледа, като че ли отчаяно търсеше досег с действителността.

— Джордан, добре ли си?

Тя сякаш си беше глътнала езика.

— Не си знаела! Господи, не си знаела! — Той я хвана за раменете. Сред несвързаните мисли, които се блъскаха в съзнанието й, изплува една — че колкото и да е невероятно, не се чувства в опасност в присъствието на този непознат.

— Не — успя да прошепне. — Не знаех.

— Това е Спенсър Аверил, нали?

Джордан безмълвно кимна.

— Родителите му са били Рино и Фийби Аверил, така ли?

Били!

Думата й подейства като удар с юмрук, дъхът й отново спря, пред очите й притъмня, гърлото й пресъхна.

— Какво се е случило? — попита и се изуми от собствения си глас, който напомняше на грачене на врана.

— Според дописката във вестника вероятно двамата са били убити на борда на яхтата им. По-точно са били екзекутирани. Открили са труповете им близо до яхтата, но синът им бил изчезнал.

Убити. Екзекуция. Трупове. Изчезнал.

Джордан чуваше думите, но значението им й убягваше, сякаш Бо говореше на чужд език.

— От полицията предполагат, че и Спенсър е бил убит, но трупът му още не е изплувал на повърхността, Джордан. Трябва да ми кажеш как се озовал при теб и всичко останало, което знаеш.

— Аз… не знам абсолютно нищо… — Тя млъкна, краката й пак се подкосиха.

Бо отново протегна ръка да я подкрепи, сетне предложи:

— Ела да седнем.

Затвори външната врата и я заключи, после заведе Джордан в дневната и я настани на креслото. През цялото време тя имаше усещането, че наблюдава всичко отдалеч, че то не се случва с нея.

Най-добрата й приятелка е мъртва!

Фийби е мъртва!

Някой е посегнал на живота й.

Беше невъзможно и все пак бе истина. Джордан закри с длани лицето си и си спомни, че през онази нощ страхът на приятелката й беше почти осезаем. Възможно ли е оттогава да са изминали само четирийсет и осем часа?

— Каза ми, че е въпрос на живот и смърт — изрече с усилие, в гърлото й като че ли беше заседнала буца. — Но не подозирах, че…

— Не си знаела, че тя е в беда, така ли? — попита Бо.

Изведнъж Джордан осъзна, че той е коленичил пред нея и все така здраво стиска раменете й, вдъхвайки й увереност.

— Хрумна ми, че може би се е забъркала в някаква каша, но и през ума не ми мина, че… — Тя поклати глава, питайки се дали, ако знаеше истината, щеше да постъпи по друг начин.

— Приятелка ли ти беше?

Приятелка ли? Буцата отново заседна в гърлото й.

— Да, бяхме приятелки. Дори нещо повече. Израснахме заедно. После тя се омъжи, а аз се преселих в друг град… — Джордан дълбоко си пое дъх и се помъчи да се овладее.

— Кога за последен път я видя?

— В петък вечерта. Пристигна най-неочаквано заедно със Спенсър и заяви, че се налага да го остави при мен.

— За колко време?

— Изобщо не уточни. Всъщност не ми каза нищо, освен че не бива да споменавам пред никого за присъствието му в дома ми. — Тя погледна Бо в очите. — После се появи ти.

— Само аз ли знам?

— Че той е при мен ли? Да. Доколкото ми е известно, разбира се. — Джордан избърса насълзените си очи. В съзнанието й нахлуха картини, свързани с Фийби — спомни си как се люлееха на люлката в задния двор, как приготвяха сладки за коледното празненство на момичетата скаути, как си разменяха бележчици в часовете по обществени науки…

А сега приятелката й е мъртва? Как е възможно?

Най-голямата ирония бе, че само към Фийби можеше да се обърне, обземеше ли я сковаваща мъка. Сега скърбеше за нея, а нямаше на кого да се осланя. Дори родителите й ги нямаше — в момента бяха на борда на кораба, пътуващ към Аляска, беше объркана… и много, много самотна.

— Поразмина ли ти?

Нежният глас на Бо я изтръгна от печалните й мисли. Тя го погледна, но очите й бяха замъглени от сълзи.

— Не — измънка, след миг се озова в прегръдките му и се разрида безутешно.

Той я притисна до гърдите си и я помилва, както преди малко самата тя прегърна и помилва Спенсър. Също като малчуганът и Джордан отначало се възпротиви, сетне намери утеха в досега с друго човешко същество. Не познаваше този човек, не желаеше да го опознае, ала в този момент изпитваше отчаяна необходимост от присъствието му, каквато не бе чувствала към никого досега. Нямаше другиго, освен него.

Най-сетне риданията й стихнаха, ала тя усети, че й се повдига и че силите са я напуснали, сякаш става от легло след тежка болест.

Бо й подаде чиста носна кърпа. Носна кърпа ли? Жестът му я удиви и затрогна. Спомни си как Андрея Макдъф го беше нарекла „старомоден джентълмен от Юга“.

Носната кърпа беше идеално изгладена и от нея се носеше ухание на чисто… миризмата на самия Бо. Джордан допря до лицето си тъканта, просмукана с типичен мъжки аромат, за да не издаде чувствата, които неочаквано я обсебиха. Как е възможно тъкмо сега да я вълнуват подобни мисли?

— Трябва да отидем в полицията — промърмори, без да отдръпне кърпичката от лицето си, насилвайки се да се върне към жестоката действителност.

— Грешиш, Джордан.

Тя учудено го погледна:

— Защо?

— Фийби не се е обърнала към полицията, а е дошла при теб. Знаела е, че животът на най-близките й хора е в опасност, ала се е доверила само на най-добрата си приятелка, не на властите. Вероятно е имала основателна причина.

Джордан колебливо кимна. Бо имаше право. И все пак…

— Но от полицията издирват Спенсър. Самият ти го каза.

— Смятат, че той е бил убит заедно с родителите си, но трупът му още не е намерен. Помисли, Джордан — който и да е отнел живота на Рино и Фийби, знае, че синът им не е бил на яхтата. Убийците… или убиецът знае, че момченцето е живо и се укрива някъде.

— Смяташ, че престъпниците ще започнат да го издирват, така ли?

— Навярно това е било предположението на Фийби. Иначе нямаше да го повери на грижите ти. Сигурно си е казала, че на никого няма да хрумне да го потърси при теб.

— Вярно е — съгласи се Джордан. — Двете с нея отдавна поехме по различни пътища. Но въпреки че през последните години почти не се виждахме, винаги съм я смятала за най-близката ми приятелка, вероятно и тя е изпитвала подобни чувства към мен…

Гласът й пресекна, Бо окуражаващо стисна ръката й и промълви:

— Повече от очевидно е, иначе нямаше да ти се довери.

— Знаеше, че може да го стори, че заради нея съм готова на всичко. Обещах й, че няма да допусна и косъм да падне от главата на Спенсър.

— Ето какво мисля — докато не разберем повече подробности за случилото се, не бива да споменаваме пред никого за Спенсър. Това е най-сигурният начин да осигурим безопасността му. Никой не трябва да разбере, че той живее при теб.

— Ти вече знаеш — простичко каза младата жена, а изражението на Бо й подсказа, че я е разбрал, без да разговарят надълго и нашироко.

— Имай ми доверие, Джордан — промълви той. — Вярно е, че с теб се познаваме съвсем отскоро, но имаш думата ми, че няма да кажа на никого за хлапето.

Джордан отново потисна импулсивното си желание да се обърне за помощ или към Фийби, или към родителите си — тримата души, които й бяха опора в най-тежките мигове, след като Кевин я изостави.

Ала сега нямаше към кого да се обърне.

Освен към човека, който коленичеше пред нея. Сякаш отдалеч се чу да казва:

— Необходимо ми е нещо повече от честната ти дума, Бо. Трябва ми помощта ти.

* * *

Когато след около час излезе от къщата на Джордан и седна зад волана на джипа си, Бо погледна часовника на таблото и видя, че наближава полунощ. За миг го жегна чувство на вина, сетне си каза, че е било невъзможно да остане повече. Сигурен беше, че поне през тази нощ Джордан и Спенсър са в безопасност.

А на следващия ден щеше да се върне при тях. Беше й обещал.

Молбата на Джордан го завари неподготвен. Бе толкова поразен от уязвимостта й, че отговори утвърдително, без да знае или да се интересува каква ще бъде молбата й.

— Можеш ли утре отново да дойдеш? — попита го тя. — Много те моля… невъзможно е да изляза заедно със Спенсър, страх ме е да останем тук само двамата с него.

Бо кимна. И той се страхуваше — за живота й, за живота на момченцето. Толкова се страхуваше, че предложи да спи на канапето в дневната. Когато Джордан отхвърли предложението му, той изпита облекчение. След всичко случило се изпитваше необходимост да излезе навън, ако ще и само да поразмисли.

Неволно се беше замесил в ужасяваща история. Убити бяха двама души, животът на единствения им син може би беше в опасност. Задачата да бди над Спенсър и да се грижи за него в този травматичен момент беше прекалено тежка за една жена, изпаднала в шок от смъртта на най-добрата си приятелка.

— Непременно ще дойда — обеща на Джордан.

— Благодаря. Ти си единственият, който знае… единственият, с когото мога да говоря по този въпрос. Трябва да реша какво да предприема, да се посъветвам с теб.

Да се посъветва с него ли? Та самият той нямаше представа откъде да започнат, само знаеше, че засега не бива да се обръщат към полицията.

Преди да се разделят, решиха да поговорят повече на другата сутрин. Бо се надяваше дотогава съзнанието му да се е прояснило.

Докато шофираше към жилището си, той непрекъснато се прозяваше, беше капнал от умора. Ала дори когато си легна, остана напрегнат.

Непрекъснато мислеше за детето, което беше останало кръгло сираче, и за дилемата на Джордан Къри.

В един момент дори стана, подтикван от желанието да се качи на джипа и да се върне в дома й.

Единственото, което го спря, бе мисълта колко ще я изплаши, ако посред нощ позвъни на вратата й, особено след онова, което бе преживяла. Надяваше се тя да се е поуспокоила и да е заспала. Самият той също трябваше да поспи. Чакаше го тежък ден.

Докато часовете се нижеха един подир друг, той неспокойно се мяташе в леглото и обмисляше подробностите. Първо ще отиде в службата и ще довърши най-неотложните задачи, например документацията за къщата на Андрея Макдъф. Колкото до пътуването му… вилата на острова ще трябва да почака. Интуицията му подсказваше, че в този момент не бива да напуска града. Нямаше право да изостави Джордан и Спенсър, особено след като тя бе потърсила помощта му.

Даваше си сметка, че изпитва първично привличане и към жената, и към детето, а призори, малко преди най-сетне да се унесе в неспокоен сън, разбра, че мислено се е провъзгласил за техен пазител още преди тази вечер да отиде при Джордан.

* * *

С треперещи пръсти Джордан набра телефонния номер.

Най-учудващото бе, че го намери прекалено лесно. Обади се на „Справки“, съобщи на телефонистката името на абоната и града, в който живее той, и готово! — вече нямаше да се мъчи сама да оправи бъркотията.

Телефонът от другата страна на линията иззвъня няколко пъти.

Беше съвсем нормално. В края на краищата, отдавна минаваше полунощ.

Накрая някакъв сънен глас избърбори в слушалката:

— Ало?

Гласът беше непознат. За миг Джордан си помисли, че е сгрешила номера. Сетне си напомни, че от години не е разговаряла с този човек.

Прокашля се и попита:

— Кърт, ти ли си?

— Да — отвърна той, последва изщракване.

„Нима затвори?“ — запита се тя, после повтори:

— Кърт, ти ли си?

— Да, кой се обажда? — Този път в гласа му се прокраднаха гневни нотки.

— Джордан Къри.

Думите й бяха последвани от мълчание.

— Приятелката на Фийби — уточни, в същия момент човекът от другата страна на линията възкликна:

— Джордан!

Отново се чу изщракване. Вероятно Кърт прехвърляше слушалката от едната в другата си ръка.

— Научих за случилото се с Фийби — каза Джордан, сетне се задави от вълнение.

— Да, истински кошмар. — Гласът му беше хриплив и някак уморен, сякаш той и преди е имал подобно преживяване.

— Кой би могъл да стори това на нея и Рино?

— На тримата — поправи я той. — Тримата са били на яхтата. Още не са открили трупа на Спенсър, но…

— Кърт, именно затова се…

Джордан не довърши изречението, защото отново чу изщракването.

Изведнъж разбра каква е причината — телефонът се подслушваше.

„Да му се не види, защо се обадих? — упрекна се мислено. — Не биваше да го правя!“ Ала след като Бо си отиде, страхът и безпокойството надделяха. Съзнанието й бе замъглено, когато набра номера на Кърт.

— Чу ли изщракванията? — попита го.

— Телефонът ми не е наред. През целия ден чувам тези шумове. Вероятно горещината предизвиква електрически бури, поради които връзката е много лоша. — Той въздъхна, личеше, че е капнал от умора.

— Извинявай, че те събудих. Но… изведнъж се почувствах толкова самотна, не знаех към кого да се обърна. В момента нямам връзка с родителите ми, които пътуват с кораб към Аляска, брат ми работи в чужбина и… няма с кого да поговоря за случилото се.

„Освен с човек, когото почти не познавам“ — добави мислено.

Ала сега дори Бо си беше отишъл, оставяйки я сама със скръбта и страховете й.

— Няма нищо — отвърна Кърт. — И без това утре щях да намеря телефонния ти номер и да ти съобщя печалната вест. А ти как научи?

— От вестника.

— Нима? От местния вестник ли?

— Материалът е поместен в колонката за новини на „Асошиейтед Прес“ — обясни тя, без да обръща внимание на поредното прещракване.

— Нищо чудно. Рино е… беше доста известна личност.

— Вече има ли заподозрян?

— Не. От полицията предполагат, че убийството е свързано с някое от делата на Рино. Стотици пъти съм го предупреждавал да внимава кого представлява в съда. Знаех си, че ще загази заради отрепките, с които се забъркваше. Оказа се, че съм бил прав — опечалено добави Кърт.

— Кога ще бъде погребението?

— Отлага се, докато намерят Спенсър. — Той се прокашля, очевидно се стараеше да запази присъствие на духа.

Джордан се изкушаваше да му съобщи, че племенникът му е жив и е в безопасност в дома й.

Ала нещо й подсказа, че не бива да го прави.

Ами ако все пак прещракванията не са в резултат от гръмотевична буря? Ами ако телефонът на Кърт наистина се подслушва? Спомни си как бе прочела някъде, че ако е поставено подслушвателно устройство, човекът, набрал номера, чува изщракване или друг необичаен звук.

Каза си, че е стана жертва на въображението си, но не посмя да рискува. Не още. Поне не и тази нощ. Не и когато мислите й бяха така объркани под въздействието на скръбта и страха.

— Още веднъж извинявай — промърмори. — Опитай се да поспиш.

— Добре. Ще ти се обадя, за да ти съобщя деня и часа на погребалната церемония. Още ли живееш в Джорджтаун? Номерът ти вписан ли е в телефонния указател?

— Да — отвърна тя, а на ум добави: „Ще ми се да не беше!“.

Прекалено лесно успя да намери номера на Кърт с помощта на телефонистката от „Справки“. Вероятно щеше да го открие и чрез Интернет.

Ако някой подслушва разговора…

Бе казала името си, когато Кърт вдигна слушалката. Всеки, който пожелае, би могъл да се добере до телефонния номер и адреса й.

„Престани! — каза си, когато затвори. — Ставаш параноичка!“

Разбира се, телефонът на Кърт не се подслушва. Това не беше епизод от криминалните телевизионни сериали, по които си падаше баща й.

Това се случваше в действителност.

Най-добрата й приятелка беше мъртва.

Джордан отново се разрида и захвърли безжичния телефон в другия край на помещението.