Джанел Тейлър
Среща с непознат (12)

Дванайсета глава

Бо, който носеше оранжева спасителна жилетка, с все сили се вкопчваше в перилото на катера на Бреговата спасителна служба, движещ се в пролива Къритък, разделящ острова от сушата. Въпреки че на това място каналът беше тесен и плитък, усещането бе, че плавателният съд се намира в бурен океан.

„В сравнение с това приземяването на самолет в някаква нива беше като да се возиш на влакчето в лунапарка“ — помисли си Бо, когато поредната висока вълна се разби до него и го обля с ледена вода.

Отдавна беше мокър до кости, но не усещаше студ. Мислеше само какво се е случило с Джордан и Спенсър.

Няколко пъти беше опитал да се свърже с нея, но напразно. Според местната полиция ураганът беше прекъснал не само електропровода, но и телефонните линии. Спасители с катери и хеликоптери се бяха притекли на помощ на хората, които не се бяха евакуирали навреме — мостът Райт Мемориал, който свързваше сушата с острова, отдавна беше залят от придошлата вода.

Бо води люта битка, докато му разрешат да придружи спасителите, дори излъга, че съпругата и синът му са останали във вилата. Когато произнесе „съпругата и синът ми“, сърцето му така се сви от мъка, че той се просълзи. Едва тогава капитанът се смили:

— Добре, ела с нас. И аз съм женен и имам момченце. Ако те бяха в опасност, пръв щях да тръгна да ги спасявам. Пък и ти знаеш къде се намира вилата.

Сега Бо наблюдаваше как опитният моряк полага усилия катерът да не бъде преобърнат от грамадните вълни, също както самият той по-рано се бореше с ураганния вятър, отнасящ самолета. Знаеше, че ще му се наложи да плати скъпо и прескъпо на компанията заради разбития самолет и на фермера за унищожените посеви. Изглежда, старецът щеше да е по-доволен, ако беше заловил мародер, когото да предаде на шерифа, но той не знаеше кой е Съмървил и какво несметно богатство притежава. Бо смяташе, че след като историята за принудителното приземяване на самолета бъде публикувана в местния вестник и фермерът разбере кой е бил неканеният гост, веднага ще поиска голямо обезщетение.

Измина доста време след позвъняването му на 911, преди от полицията да изпратят кола да го вземе. През тази нощ служителите на реда имаха прекалено много работа. Шосетата бяха задръстени от колите на хората, които панически напускаха домовете по крайбрежието. Станали бяха няколко верижни катастрофи, електричеството беше прекъснато в много райони, мародери ограбваха магазините.

Полицаите настояваха да го закарат в местната болница, за да му бъде направен обстоен преглед, но той обясни, че е разтревожен за семейството си, останало във вила на острова. После успя да убеди капитана да го включи в екипа, отговарящ за спасителната операция.

Втренчи се в разпенените вълни и си каза: „Трудно е да повярваш, че не се намираме в епицентъра на тайфуна“.

Израсъл бе в Луизиана и много пъти бе наблюдавал ураганни бури, но винаги от прозореца на дома си, намиращ се на безопасно разстояние, или на хотела, в който няколко пъти ги евакуираха.

Никога досега не се беше изправял лице в лице с природните стихии.

Присви очи срещу вятъра и дъжда и видя, че катерът наближава острова… или онази част от него, която не беше останала под водата.

Дори от толкова голямо разстояние се виждаха сгради, които сякаш плуваха в бушуващия океан.

Опита да се успокои с мисълта, че дори да се е наводнил първият етаж на вилата, нищо лошо не се е случило на Джордан и Спенсър. Като опитен архитект от пръв поглед беше разбрал, че постройката е солидна — сигурно не за пръв път в района вилнееха тайфуни…

Но дълбоко в сърцето си се съмняваше в собствените си доводи.

Страхът вледеняваше съзнанието му, постепенно си внуши, че вилата е наскоро построена и едва ли ще издържи напора на силния вятър и огромните вълни.

Катерът навлезе в залива и се отправи на север, заобикаляйки онзи участък от брега, който беше останал под водата. Капитанът оглеждаше къщите, търсейки ориентир.

Преди да потеглят, Бо беше посочил на картата местоположението на вилата. Планът беше да пуснат котва откъм пролива и да се придвижат пеш към вътрешността на острова.

— Близо сме! — извика на Бо един от спасителите. — Остани с капитана, а ние ще доведем твоите хора.

— Идвам и аз! — извика той в отговор. Изправи се, едва не падна, но успя да запази равновесие. — Идвам и аз — повтори, пристегна връзките на спасителната жилетка и застана до перилото, готов да слезе от катера.

„Дръж се Джордан! — помисли си. — Бъди смел, Спенсър. Скоро ще бъда при вас.“

* * *

Джордан се беше свила на площадката на стълбището и с ужас наблюдаваше как водата, заляла първия етаж на вилата, бързо се покачва. Изведнъж осъзна, че се моли както никога досега.

Молеше се за Спенсър, който се беше изгубил в непрогледния мрак.

Молеше се за Бо, където и да се намираше в момента.

Молеше се убиецът на горния етаж да не дойде в съзнание и да тръгне да я преследва също както Глен Клоуз преследваше Майкъл Дъглас в последните кадри на филма „Фатално привличане“. Спокойна бе, че дори това да се случи, той не може да я застреля — беше изпълзяла обратно по стълбите и беше взела оръжието му. Разбира се, никога не беше хващала пистолет, ала от криминалните филми, които беше гледала, имаше бегла представа какво да направи. Дори няколко пъти се прицели, но се страхуваше да натисне спусъка.

Знаеше обаче, че ако се наложи да се защитава, без колебание ще стреля.

— Миличък Спенсър, върни се — прошепна. Гласът й беше прегракнал, докато отчаяно зовеше детето, опитвайки да надвика воя на вятъра.

Ако не се беше контузила, щеше да хукне да търси Спенсър, без да обръща внимание на покачващата се вода. Решила бе да се придвижи с подскоци, но разбра, че няма да стигне далеч. Глезенът й се беше подул и болката беше толкова силна, че вероятно костта беше счупена.

Дори опита да пълзи на колене, но само се измокри до кости, а дрехите й се покриха с кал. Пропълзя обратно във вилата и почувства как отчаянието я завладява.

Толкова дълго плака, че клепачите й подпухнаха, а страните й горяха, защото ги бършеше с ръкава на мократа си памучна блуза.

През целия си живот не се беше чувствала толкова нещастна.

Питаше се дали е настъпил последният й час. Дали водата ще продължи да се покачва, докато я отнесе?

Ще се удави ли?

Само като си го помисли, я побиха тръпки. Спомни си, че съпругата и синът на Бо се бяха удавили.

Той бе осъден да живее, представяйки си колко ужасни са били последните им мигове, когато са се озовали впримчени в кабината на потъналия самолет и отчаяно са се борили за глътка въздух.

„Не! Не мисли за това! Не бива!“ — каза си и избърса горещите сълзи, които отново рукнаха от очите й.

Внезапно й се стори, че чува нещо.

Гласове!

Стори й се, че чува гласове.

„Божичко, сигурно халюцинирам — помисли си. — Това ли е краят?“

— Джордан!

Въпреки воя на вятъра този път наистина чу някой да вика името й. Гласът й беше до болка познат. Помисли си, че сигурно си въобразява — толкова силно беше желанието й това да се случи. Знаеше, че е невъзможно Бо да е отвън.

— Джордан, Спенсър, къде сте?

Входната врата с трясък се отвори, Бо надникна във фоайето.

Видя Джордан едва когато тя със задавен глас изрече името му.

Зърна я на площадката на стълбището и лицето му засия:

— Боже мой! Джордан, добре ли си?

„Изглежда ужасно“ — удиви се тя. Дрехите му бяха разкъсани и покрити с кал, лицето му беше мръсно. Ала въпреки това й се стори, че никога не е виждала толкова прекрасен образ.

Той се заизкачва по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж, изпреварвайки служителите от бреговата охрана, които бяха влезли след него.

— Джордан — промълви и я притисна в обятията си. — Къде е Спен… — Той млъкна, защото видя пистолета, който Джордан стискаше с две ръце.

Спогледаха се.

Тя понечи да каже нещо, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

— Къде е Спенсър? — разтревожено повтори Бо. — Къде е?

— Навън — през сълзи изрече тя. — Изгубил се е.

— Какво искаш да кажеш? — Бо отново погледна оръжието.

— Той ни намери… пиратът ни намери.

— Не…

— Вярно е. Тук е.

— Тук ли? — стресна се той и се огледа. — Но…

Думите като порой рукнаха от устата на Джордан.

Докато говореше, служителите от бреговата охрана я наблюдаваха недоверчиво и час по час поглеждаха пистолета в ръцете й. Когато свърши, Бо я помоли да му даде оръжието, сетне го предаде на младите полицаи с обещанието, че по-късно ще им обясни подробностите.

— Първо трябва да намерим едно момченце, което се лута някъде навън — добави.

Джордан изпита неописуемо облекчение; силите я напуснаха и тя отново се облегна на стълбите. Бо вече беше тук — той непременно ще намери Спенсър.

— Знаех, че ще се върнеш — промълви едва чуто. — Благодаря.

Бо, който вече тичаше надолу по стълбите, спря като ударен от гръм. После се обърна и я погледна:

— Не бой се, Джордан. Обещавам да го доведа при теб.

* * *

— Спенсър! Спенсър! — викаше Бо, макар да знаеше, че детето не може да го чуе — воят на вятъра беше станал оглушителен. И все пак викаше името му и се молеше да чуе ответен вик.

До този момент — напразно.

Ала той не губеше надежда.

Разпенените вълни ставаха все по-високи и заплашваха да погълнат малкото парче суша. Водата вече стигаше до кръста на Бо, шосето отдавна беше изчезнало, а постройките, които до вчера бяха изискани вили, сега приличаха на изоставени кораби, полюшващи се на повърхността на далечен океан. Човек не би повярвал, че само преди два дни тук е имало красиво курортно селище.

Бо се стараеше да не изгуби от поглед Майк — един от полицаите от бреговата охрана. За щастие лесно го различаваше по оранжевата жилетка. Двамата проверяваха всяка вила, търсейки изгубеното дете.

Когато разбра от Джордан, че момченцето е някъде навън, на Бо му прималя. Дори не знаеше дали Спенсър умее да плува.

Претърсили бяха терасите на всички вили в околността, всички изоставени коли, но от Спенсър нямаше и следа.

— Какво мислиш? — провикна се Майк.

— Ще продължим да го търсим — извика в отговор Бо. — Сигурно е някъде тук.

„Стига да не се е случило най-лошото“ — каза си, но побърза да прогони предателската мисъл. Спенсър е някъде наблизо.

Където водата още не е достигнала…

— Сетих се къде е! — извика внезапно.

* * *

Джордан лежеше на канапето, беше подпряла на възглавница бинтования си крак.

Рет, младият полицай от бреговата охрана, който беше останал при нея, държеше под око „пирата“. Наемният убиец още не беше дошъл в съзнание. Полицаят се свърза по радиостанцията, за да поиска помощ, после обясни, че поради извънредните обстоятелства ще се наложи да почакат.

— Да донеса ли още лед за компреса? — добави.

Джордан само поклати глава.

Въпреки че беше принудена да остане във вилата, се чувстваше така, сякаш участва в издирването на детето. Само че с всяка изминала минута отчаянието й нарастваше. Бо отново я беше изоставил, изчезнал беше в нощната тъма. „Защо ли се бави толкова?“ — помисли си, вслушвайки се в грохота на вълните и писъка на ураганния вятър, който се беше усилил.

Кракът и слепоочията й пулсираха от болка, виеше й се свят от глад и от безсъние.

Но това нямаше значение.

„Бо ще намери Спенсър — каза си. — Нали обеща! Винаги изпълнява обещанията си.“

Неочаквано я обзе необясним гняв — за кого се мисли той, че поема обещания, които не е в състояние да изпълни?

След миг осъзна, че гневът й не е насочен към него, а към самата нея.

Не по вина на Бо сега Спенсър се лута навън. Тя е виновна за всичко.

Вътрешният й глас й нашепна, че само се е опитвала да спаси детето, не да го обрече на смърт.

Ако не беше паднала по стълбите…

Ако беше настигнала момченцето, преди да изчезне в мрака на бурната нощ…

— Много ли те боли? — попита Рет.

Джордан кимна — страхуваше се, че ако се опита да каже нещо, отново ще се разридае.

Изглеждаше невероятно, че след като беше плакала часове наред, сълзите й не бяха пресъхнали.

Затвори очи и отново започна да се моли.

Молеше се на Фийби, където и да се намираше тя.

„Бди над него, Фийби. Пази го да не загине, докато Бо го намери и го доведе обратно при мен. Заклевам се, че никога повече няма да допусна да му се случи нещо лошо.“

Изведнъж чу силен трясък, подскочи и се обърна да види какво се е случило.

Кръвта й се смрази, като видя, че младият полицай лежи на пода, а „пиратът“ се е надвесил над него. Лицето на убиеца беше покрито със засъхнала кръв, единственото му око злобно се взираше в нея.

* * *

Докато се изкачваше по стръмната дюна, Бо отправи безмълвна молитва кошмарът най-сетне да свърши.

Спенсър трябва да е там.

Трябва. Ако не го намерят, ще бъдат принудени да прекратят търсенето.

Да го прекратят ли?

„Не! — помисли си и продължи да се изкачва, макар че вече силите го напускаха. — Този път няма да се откажа, както навремето се отказах да търся Джинет и Тайлър. Ще продължа, докато се уверя, че вече няма надежда.“

Най-сетне се изкачи на върха на грамадния пясъчен хълм.

От гледката го побиха тръпки, отначало не можа да се ориентира. Плажът беше изчезнал — докъдето погледът му стигаше, имаше само черно-сини разпенени вълни.

Сетне видя „скалата на Спенсър“, която като вулканичен остров се издигаше сред водата.

А върху нея, вкопчил се в грапавата й повърхност, седеше малчуганът.

Бо изпита неописуемо облекчение, което в следващия миг бе заменено от ужас — грамадна вълна заля скалата и едва не отнесе детето.

— Спенсър! — изкрещя, но грохотът на океана заглуши гласа му. Започна да се моли както никога през живота си… никога досега не се беше чувствал толкова безпомощен.

Стисна клепачи, а когато отново отвори очи, вълната се беше оттеглила.

Спенсър още беше върху скалата.

В този момент Бо си даде сметка, че момченцето отдавна е там, и смело се е съпротивлявало срещу не една вълна. Изпита почти бащинска гордост, примесена със страх за съдбата на детето.

Знаеше, че Спенсър е мокър до кости, премръзнал и че постепенно силите го напускат. Всяка минута беше ценна, нямаше време за губене.

Обърна се и извика на Майк, който още се мъчеше да се покатери на върха на пясъчната дюна:

— Открихме го! Но трябва веднага да предприемем нещо, преди вълните да го пометат.

Стори му се, че в гърлото му е заседнала буца. Преглътна, помъчи се да се успокои и извика колкото му глас държи:

— Дръж се, Спенсър. Идвам при теб. Не бой се, братле!

* * *

— Мамка му, къде е хлапето?

Човекът с черната превръзка на окото заплашително пристъпи към Джордан.

Тя безмълвно се взираше в него — за пръв път беше благодарна, че Спенсър не е във вилата.

— Къде е малкият? — отново попита „пиратът“ и едва не се спъна в една ниска масичка.

Очевидно изпитваше силна болка и още беше замаян.

Ала това не успокояваше Джордан.

Кракът й беше толкова подут, че дори да опиташе да избяга, със сигурност щеше да се движи по-бавно от убиеца.

И все пак трябва да опита. Не бива да лежи безпомощно и да наблюдава как той неумолимо се приближава като хищник, дебнещ плячката си.

Освен това той вече нямаше оръжие — може би още не е забелязал, че пистолетът не е в джоба му.

Но не беше и в нея. Рет заяви, че ще го прибере на безопасно място, но тя не знаеше къде. За щастие и „пиратът“ не го знаеше.

Насили се да го погледне в очите и криво-ляво се изправи. Болката беше ужасна, но инстинктът за самосъхранение бе по-силен. Щеше да избяга от този безумец… или да умре, докато се опитва.

— Не мърдай! — изръмжа той, с неочаквана пъргавина се спусна към нея и я сграбчи.

Джордан се приведе и се изтръгна от хватката му.

„Пиратът“ отново я хвана.

Тя отчаяно се съпротивляваше — риташе, хапеше, драскаше, крещеше, ала усилията й бяха напразни. Докато се усети, безумецът я повлече нанякъде.

Изведнъж с ужас тя осъзна, че не се е насочил към стълбите, а към остъклената врата, водеща към най-близката тераса.

Терасата, надвиснала над бурния океан.

* * *

Бо дълбоко си пое въздух и се гмурна в черно-зелената вода.

Въжето, омотано около кръста му, беше завързано за здрав стълб; Майк зорко го наблюдаваше, готов да му се притече на помощ. Младият полицай предложи да доплува до скалата и да вземе Спенсър, ала Бо отказа. Изтъкна, че детето е много изплашено, дори може би е изпаднало в шок. След преживяването с „пирата“ Бог знае как би реагирало, ако види към него да плува непознат.

Спенсър още не беше видял Бо, не беше чул виковете му.

Седеше свит на скалата и се взираше в притъмнелия хоризонт. Дрехите му бяха подгизнали, сигурно беше премръзнал. Изглеждаше изоставен от всички също както изглеждаше Джордан, когато Бо я видя на стълбището във вилата.

Докато го гледаше, Бо се зарече, че няма да позволи нещо лошо да се случи и на двамата.

Докато напредваше към скалата, благодари на провидението, че е отличен плувец. Заливаха го вълна след вълна, но той водеше битка на живот и смърт с побеснелия океан.

Тъкмо когато силите започнаха да го напускат, видя, че се приближава към скалата. В този момент вятърът утихна. Бо си даде сметка, че ако извика сега, момчето ще го чуе.

Понечи да изкрещи, ала вълна, висока колкото пететажна къща, се стовари върху скалата. Повлече и него, преобърна го, той удари главата си в твърдия гранит. Неописуемата болка сякаш го заслепи. Като по чудо Бо успя да изплува на повърхността и жадно си пое въздух.

— Спенсър! — изкрещя, гласът му беше прегракнал от напрежението и от солената вода, която беше погълнал. — Дръж се, Спенсър. Идвам да те взема.

Но отговор не последва.

Той погледна към скалата и видя, че момченцето го няма.

* * *

В мига, в който „пиратът“ блъсна Джордан на терасата, дрехите й се намокриха от проливния дъжд. Босите й стъпала се хлъзгаха по лакираната дървена повърхност. Тя загуби равновесие и политна, ала безумецът я хвана и я изправи на крака.

— Свършено е с теб! — изсъска, лицето му беше изкривено от гняв. — Това е краят, разбираш ли? А когато свърша с теб, ще очистя и хлапето.

— Стига да го откриеш! — извика тя, задъхвайки се от ярост.

— Бъди спокойна, ще го намеря.

„Бо няма да ти позволи да му причиниш зло!“ — помисли си Джордан и стисна зъби да не изкрещи, когато той я притисна до перилото и я хвана за раменете.

В този миг Джордан разбра намеренията му.

Нямаше кой да му попречи.

Когато „пиратът“ се опита да я хвърли в черната вода, тя се чу да вика:

— Бо! Помогни ми, Бо!

В едно беше сигурна — че ако през следващата секунда той не й се притече на помощ, безумецът ще я запрати в бездната.

* * *

В продължение на няколко секунди, изпълнени с черно отчаяние, Бо беше сам сред бушуващия океан.

Отново извика името на Спенсър, без да обръща внимание на болката в гърлото и в белите си дробове.

Сетне се случи чудо — само на няколко метра от него видя как нещо изскочи на повърхността.

— Ето го! — извика Майк, който не откъсваше поглед от него, и непрекъснато го окуражаваше.

Надеждата даде нови сили на Бо, той заплува към детето.

Спенсър безпомощно размахваше ръце — очевидно не можеше да плува.

— Дръж главата си над водата! — изкрещя Бо, ала нова вълна погълна малкия. — Не! Спенсър! — Той се гмурна и протегна ръце, но те останаха празни.

Историята се повтаряше.

Той изплува на повърхността, пое си въздух и отново се гмурна — този път на по-голяма дълбочина. Докато плуваше в непрогледния мрак, той се молеше също така горещо като през някогашната бурна нощ.

Тогава молитвите му не бяха чути.

Този път беше различно.

Въздухът му отново свърши, а когато се издигна към повърхността, ръката му напипа нещо, което мърдаше.

Нещо живо.

* * *

— Бо! — извика Джордан. — Бо, помогни ми!

Само че Бо го нямаше.

Не можеше да я спаси.

Паниката сякаш й вдъхна нови сили. Тя се помъчи да се освободи от хватката на „пирата“ — знаеше, че този път трябва да разчита само на себе си. Битката беше неравностойна, убиецът беше много по-силен от нея. Нямаше начин да го надвие.

Взря се в зловещото му лице, надвесено над нейното, и внезапно си представи как това чудовище е убило Фийби. Фийби, която имаше всичко, за което може да мечтае една жена, бе умъртвена най-хладнокръвно заедно със съпруга си, а единственият им син беше останал кръгло сираче.

Страхуваше се да мисли какво ще се случи, ако „пиратът“ се добере до Спенсър. Безсъмнено щеше да сложи край на живота му, отмъщавайки от името на някакъв вманиачен престъпник.

Имаше само един начин да му попречи.

С нечовешко усилие тя успя да се изправи и с две ръце блъсна убиеца.

Той залитна… отслаби хватката си… загуби равновесие и се стовари върху нея.

Нещо изпращя.

В първия миг Джордан си помисли, че е чула изстрел.

После усети как перилото започва да поддава под тежестта им.

Времето сякаш забави хода си, всяка секунда изглеждаше дълга колкото минута.

Джордан се вкопчи в нападателя и го използва като лост, за да се повдигне.

Най-сетне стъпи на терасата.

Усети как убиецът се мъчи да я хване.

Чу звука от счупване на дърво.

В мига, в който се освободи, всичко свърши.

Дървеното перило се прекърши, човекът с черната превръзка полетя надолу.

Пред очите й причерня, тя изгуби съзнание.

* * *

Когато Бо стисна в прегръдките си детето, силите изведнъж го напуснаха. Майк, който следеше всяко негово движение, взе нещата в свои ръце и с помощта на въжето ги изтегли далеч от разпенената черна вода.

Спенсър закашля и се помъчи да си поеме въздух, а Бо си помисли, че никога не е чувал толкова прекрасни звуци.

— Спаси го, братле! — възкликна Майк и го прегърна през раменете. — Да пукна, ако разбрах как го направи.

— И аз не знам — промърмори Бо и погали мократа коса на момченцето.

Вдигна очи към небето, безмълвно нашепвайки думи на благодарност, а сълзите му се смесиха със солената вода, която се стичаше по лицето му.

* * *

— Джордан!

Тя отвори очи.

Викаше ли я някой?

Лежеше на терасата.

Дъждът валеше като из ведро…

Изведнъж си спомни всичко.

„Пиратът“ искаше да я убие…

Бо се опитваше да намери Спенсър…

Бурята…

Бурята ли?

Тя извърна глава и потръпна от болка — навярно беше ударила главата си при падането. Внезапно осъзна, че нещо се е променило.

Воят на ураганния вятър беше стихнал.

„Колко ли време съм била в безсъзнание?“ — запита се.

Понечи да седне, но някой докосна лицето й:

— Джордан, полежи още малко.

Бо! Бо беше приклекнал до нея и нежно галеше страната й.

Тя отново се помъчи да извърне глава, за да го види, ала нетърпимата болка за втори път проряза черепа й.

— Шшт, не говори — промълви Бо. — Страшното мина.

— Спенсър… — задавено изрече тя. — Къде е…

— Не бой се, той е добре.

Джордан изпита неописуемо облекчение. Спенсър е жив! Бо е изпълнил обещанието си и го е спасил!

Искаше й се да го обсипе с думи на благодарност, ала я сковаваше странно вцепенение. Едва успя да прошепне:

— Къде…

Бо разбра какво я интересува и отвърна:

— Вътре е. Майк бинтова раната на рамото му — не се безпокой, не е дълбока. Много скоро обаче трябва да се махнем оттук, преди тайфунът отново да връхлети.

Да напуснат вилата ли? Тя не искаше да си тръгне. Единственото й желание беше да остане завинаги под ръмящия дъждец и да усеща как пръстите на Бо милват страната й.

— Ще те пренеса — промърмори той и я грабна в прегръдките си. Едва сега тя зърна лицето му… красивото му лице. Бо се взираше в нея, а изражението му беше странно — никога преди не го беше виждала.

Погледът й попадна върху счупеното дървено перило и тя се запита дали Бо знае какво се е случило. Опита се да му обясни, ала той я прекъсна:

— Не говори, пази силите си. Знаем всичко. Вълните изхвърлиха трупа на брега.

— Рет жив ли е?

— Да, за щастие. Всичко ще бъде наред, Джордан, ти също.

— Благодарение на теб.

— Не, трябва да благодариш само на себе си. Тръпки ме побиват, като си помисля какво си преживяла, когато си се озовала лице срещу лице с убиеца. Опитал се е да те хвърли в океана, нали?

Джордан кимна, болката отново проряза главата й. Господи, колко й се спеше! Ала тя се насили да държи очите си отворени. Не искаше да заспи, докато Бо я гледа така, докато това изражение е изписано на лицето му.

Притискайки я до себе си само с едната си ръка, сякаш тя тежеше колкото Спенсър, Бо отвори остъклената врата, водеща към дневната.

— Трябва да тръгваме, преди ураганът отново да забушува.

— Може би силата му е преминала — промълви Джордан.

— Грешиш — мрачно заяви той. — Това е само окото на бурята. Страшното тепърва предстои.