Джанел Тейлър
Среща с непознат (15)

Петнайсета глава

— Джордан!

Тя стреснато се втренчи в Джереми Праг. След миг се окопити и намръщено промърмори:

— Да му се не види, защо крещиш?

— И още питаш! — Той поклати глава, при което кичур от изрусената му коса падна на челото му. — Няколко пъти най-любезно повторих името ти, но ти изобщо не ми обърна внимание. На коя планета се намираш?

Джордан извърна поглед, да не би съдружникът й да разбере каква посока са взели мислите й. Насили се да прогони спомените и да се върне към действителността. Притрябвало й е да тъгува за човек, който очевидно не се интересува от нея… за когото е била само поредната играчка. Настоящето беше тук, в светлите и елегантно обзаведени помещения на фирмата, които заемаха първия етаж на красива тухлена къща.

Посочи бележника пред себе си, който изобщо не беше погледнала:

— Опитвам се да изчисля колко ягоди с шоколадова глазура трябва да приготвим за сватбеното тържество на Мърфи. И докато сме на тази тема, кажи какво ти е необходимо, за да го включа в списъка.

— Отпуска за Деня на труда — заяви Джереми. Беше седнал на крайчеца на бюрото си и като дете люлееше крака. — Ще се справиш ли сама със семейство Тръмъл? Купонът ще бъде на плажа, а на гостите ще бъдат поднесени печени омари.

— Поставяш ме в шах. — Тя погледна календара. — Дотогава остават по-малко от седем дни.

— Зная, но ми се отвори невероятна възможност. Представи си, шефът на Пол му е разрешил да ме заведе на традиционното плажно празненство за ознаменуване края на летния сезон — възторжено заобяснява Джереми. — Предполагам, че неколцина сенатори републиканци в последния момент са отказали поканата, затова никой няма да изпадне в потрес, ако Пол се появи с мен вместо с приятелка…

— Аз ще изпадна в потрес — прекъсна го Джордан. — Разчитах да ми помогнеш за купона с печените омари.

— Не бери грижа — побърза да я успокои той. — С Пол ще изкопаем рова за печене, освен това ще закараме всички прибори, маси и столове за сватбеното тържество на Мърфи. За почистването наеми общи работници. Колко пъти ти казах да намериш заместници на Ейми и Роб!

Ейми и Роб бяха студенти, които през лятото помагаха във фирмата, но преди няколко дни напуснаха поради започването на учебната година. Джордан отдавна възнамеряваше да назначи други хора на мястото им, защото започваше сезонът, през който фирмата имаше най-много работа. Само че случилото се през лятото напълно я извади от релси.

Напоследък си даваше сметка, че се е променила, особено по отношение на работата. През изминалите девет седмици често се хващаше, че мечтае, вместо да се залови за непосредствените задачи.

Девет седмици!

Достатъчно дълго време да се увери, че не носи детето на Бо.

Отначало беше обсебена само от мисълта, че е постъпила безразсъдно през онзи следобед в хотела. Толкова желаеше Бо, че изобщо не й хрумна за предпазните средства. Едва когато вече пътуваше към аерогарата, осъзна какво са сторили.

През следващите седмици всеки ден се молеше да не е забременяла…

А понякога, късно през нощта, когато се чувстваше отчайващо самотна, започваше да се моли да е забременяла от Бо.

Ала не беше.

Той изобщо не й се беше обадил, откакто преди два месеца се разделиха в хотела в Северна Каролина. Обаче, колкото и да е странно, с течение на времето спомените не избледняха — напротив, тя все по-често мислеше за него. Питаше се къде е, какво прави, здрав ли е.

Толкова й се искаше да научи нещо за него, че дори бе готова да рискува и да разпита Андрея Макдъф. Но тя беше в Луизиана със съпруга си и щеше да се върне във Вашингтон едва през септември, когато започваха заседанията на Сената.

Спенсър също неизменно присъстваше в мислите й. Отначало с него разговаряха по телефона веднъж седмично, а сега не минаваше ден да не се чуят.

Момченцето още живееше с Кърт и съпругата му. В крайна сметка двамата бяха останали заедно под предлог, че се мъчат да запазят семейството както заради децата си, така и заради Спенсър.

Обаче вчера, докато Кърт и Джордан разговаряха по телефона, той сподели, че нещата между него и Сю отново не вървят. При започването на учебната година двамата със Спенсър щели да преместят в обширен апартамент в хубав квартал. Добави, че от днес Спенсър посещава целодневна детска градина.

Джордан си каза, че непременно трябва да се обади и да разбере как е минал първият „учебен“ ден. Няколко пъти помоли Кърт да доведе момченцето да й гостува, но той беше прекалено зает както със семейните си проблеми, така и с уреждане на подробностите около завещанията на Рино и Фийби.

Знаеше, че през тези месеци Спенсър е разговарял и с Бо. Няколко пъти момченцето случайно спомена името му. Тя едва се въздържа да не разпита детето, за да научи нещо повече за живота на Бо.

— Земя вика Джордан. Обади се, Джордан — монотонно заповтаря Джереми, който продължаваше да седи на бюрото й.

Тя примигна и го погледна:

— А? Какво каза?

— Попитах пие ли ти се кафе. Ще отскоча до „Старбъкс“ — нали знаеш, че обожавам тяхното капучино. Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря — промърмори тя, без да усеща, че гризе молива.

Спомни си пакета, който миналия месец й бяха изпратили от агенцията за отдаване на имоти под наем. В кашона грижливо бяха опаковани вещите и дрехите, които беше оставила във вилата на острова. Първата й работа беше да изхвърли шампоана, който дори не беше с аромат на орлови нокти. Но тя знаеше, че всеки път, когато го използва, ще си спомня какво й каза Бо, как се наведе и вдъхна уханието на косата й…

— Джордан! — Джереми се приведе към нея, зад стъклата на очилата сините му очи напрегнато се взираха в лицето й. — Какво ти е?

— Нищо ми няма, добре съм.

— Не е вярно. — Той поклати глава. — Отново мислиш за господин Красавец и за момченцето, нали?

— Не!

— Лъжеш, Джордан. Личи по погледа ти. За бога, защо не му се обадиш?

— Снощи разговарях с него. Тази вечер пак ще му телефонирам, за да разбера как е минал първият му ден в детската градина.

— Много добре знаеш, че нямах предвид Спенсър — иронично се усмихна Джереми.

Джордан намръщено го изгледа, но той изобщо не се притесни.

Разбира се, знаеше цялата история. Още щом го зърна, тя се хвърли в прегръдките му и се разрида, после му разказа всичко от игла до конец.

Но едно беше да се изповяда на скъпия си верен приятел и съдружник и да му позволи да я утеши, съвсем друго — да слуша досадните му съвети. Джереми си падаше по романтичните истории с щастлив край.

— Джереми, поне сто пъти казах, че няма да се обадя на Бо! Ясно ли е?

— Не. Трябва да му телефонираш.

— За нищо на света! — Тя толкова силно захапа молива, че усети вкуса на дърво и графит. — Пфу! — Захвърли го и намръщено се втренчи в съдружника си. — Нали беше тръгнал към „Старбъкс“?

— Отивам — промърмори той, стана и поклати глава. — Един последен съвет — мисля, че допускаш голяма грешка. Готов съм да се обзаложа, че в дори в този момент господин Красавец седи в кантората си и страда за теб.

— Друг път! — Джордан грабна прекършения молив и отново се зае с изчисленията.

* * *

Ед надникна през открехнатата врата на кабинета на Бо:

— Намери ли бележката ми относно срещата с Ландри през другата седмица?

— Моля? — стреснато го изгледа Бо.

— Бележката относно съвещанието с Ландри. Видя ли я?

— Да, да — смотолеви Бо, изтръгвайки се от размислите си. Разрови книжата върху бюрото си и добави: — Записах си в бележника. Няма да забравя.

— Добре. — Ед присви очи. — Какво ти е?

— Нищо, добре съм — отвърна Бо и се загледа в монитора на компютъра. От няколко дни изготвяше проект за административна сграда, поръчан от богат инвеститор, но работата не му спореше.

— Как е хлапето? — попита Ед, облегна се на стената и скръсти ръце.

— Спенсър ли? Добре е, доколкото е възможно при тези обстоятелства. Много често разговаряме по телефона. Днес е първият му ден в детската градина. Освен това с вуйчо му ще се преместят в ново жилище…

— Вече ми го каза.

— Така ли? Извинявай.

Съдружникът му съчувствено се усмихна:

— Няма нищо. Сигурно и аз ти надувам главата с подробности за моите хлапета.

„Само че Спенсър не е мое дете“ — помисли си Бо.

Изведнъж му се стори, че вижда усмихнатото личице на Тайлър. Неволно се усмихна, ала след секунди образът на сина му се смени с друг. С този на Спенсър.

Ах, как копнееше отново да го види, да го притисне в обятията си, да облекчи скръбта му.

Вярно е, че почти всеки ден разговаряше с него по телефона, но това дори подсилваше желанието му отново да види детето. И не само него.

Образът на Джордан го преследваше, ала той се затрудняваше да анализира чувствата си към нея.

Джордан!

— Какво ти е? — попита Ед, който разтревожено го наблюдаваше.

— Нищо. — Бо се насили да се усмихне, да прогони издайническото изражение. — Момчето наистина ми липсва.

— Щом е така, вземи първия самолет за Питсбърг.

— Изгарям от желание да го направя, но се страхувам да не му повлияя отрицателно и да проваля онова, което вуйчо му е постигнал.

— Според мен за всички ще бъде от полза, ако временно вземеш детето при теб — подхвърли Ед.

— Уви, невъзможно е! — въздъхна Бо, въпреки че самата мисъл стопли сърцето му. Представи си как отиват на детската площадка и обикалят магазините за играчки, как му поръчва детското меню в „Макдоналдс“. Не само ще го обсипе с подаръци, но ще му дари и онова, което най-много му липсва — искрена обич. Вечер ще му чете приказки, докато заспи, ще му приготвя закуска, ще го „вози на конче“, ще го научи да кара велосипед…

— Защо да е невъзможно?

— Защото единственото, което ни свързва, е един много кратък, но труден период от живота му — промълви Бо и с усилие се върна към действителността. — Не съм негов родственик. Дори не познавам родителите му. Вуйчо му е негов настойник, а аз нямам право да си пъхам носа, където не ми е работа.

— Ами Джордан?

— Какво за нея? — Само като чу името й, в гърдите му забушуваха чувства, които го плашеха. — И за нея няма място в живота на Спенсър.

— А в твоя живот? — промълви Ед.

— Престани! — запротестира Бо. — Много добре знаеш, че не търся…

— Понякога не се налага да търсиш любовта. Тя сама идва при теб. Но когато това се случи, трябва здраво да я хванеш и да не позволиш да ти се изплъзне.

— Благодаря за добрите думи, приятелю, но всяко правило си има изключения — заяви Бо. — Преспокойно мога да живея без любов. Харесвам живота си, какъвто е.

— Живееш само заради работата си — не се предаваше съдружникът му. — Извинявай, че ти го казвам, обаче през последните месеци работата ти започна да куца. Разсеян си, не те сдържа на едно място. Докато не вземеш решение относно…

— Какво очакваш да направя? — прекъсна го Бо. Усети, че лицето му пламна. — Да падна на колене пред нея и да я помоля да се омъжи за мен ли?

— Може би — с подлудяващо спокойствие отвърна приятелят му и сви рамене.

Бо стисна зъби. Лесно му беше на Ед да дава съвети! Имаше щастлив брак и три дъщери, които го обожаваха. Притежаваше всичко, заради което си струваше да се живее, и вероятно смяташе, че всеки лесно може да го постигне.

Той се изкашля, ала когато отново заговори, гласът му беше необичайно хриплив:

— Никога повече няма да се оженя и ти много добре го знаеш!

— Въобразяваш си! — отсече Ед, пъхна ръце в джобовете на панталона си, заподсвирквайки си и излезе.

Бо свъси вежди; сърцето му биеше така, сякаш беше участвал в маратонско бягане.

* * *

Свечеряваше се — когато слънцето се скри, изведнъж захладя.

Джордан потръпна, натисна бутона, за да вдигне стъклото на колата, и зави по улицата, водеща към дома й.

Оставаше около месец до началото на астрономическата есен, но тази вечер се усещаше, че краят на лятото наближава.

Хрумна й, че когато задуха леден вятър, подсказващ падането на снега и наближаването на празниците, може би ще й бъде по-лесно да забрави Бо и Спенсър.

Изведнъж си спомни как Бо каза на Спенсър, че с нетърпение очаква зимата във Вашингтон, защото в родния му град в далечния Юг никога не вали сняг.

Бо.

Спенсър.

Отново!

„Престани да мислиш за тях!“ — каза си и включи радиото, което беше настроено на любимата й станция.

Мик Джагър пееше как чака своя приятел.

Като спря на светофара, Джордан се заслуша в познатата мелодия.

„Ролинг Стоунс“ й напомниха за Бо и за безкрайното пътуване до Северна Каролина през онзи отдавна отминал ден. Песента не беше същата, но това нямаше значение.

Изглежда, че всичко, което я заобикаляше, я връщаше към миналото. Към Бо Съмървил.

Светофарът даде на зелено, тя натисна бутона, за да смени станцията, като с половин ухо се вслушваше в откъсите от познати песни и гласовете на говорителите.

Накрая избра станция, по която предаваха само новини. Новините не можеха да й напомнят за миговете, изпълнени с толкова напрежение и… с толкова щастие.

Ала когато говорителят зачете прогнозата за времето, тя отново се върна в миналото.

Помъчи се да си спомни всички подробности, питайки се какво би могла да направи, за да промени хода на събитията.

Напразно се опитваше да си внуши, че досегашният й живот напълно я задоволява, че не желае нищо повече.

Ясно беше, че нещо й липсва.

Не!

Че някой й липсва.

Някой, с когото да споделя радости и скърби.

Вече не намираше удовлетворение в ежедневните срещи с клиенти, в усилената работа по подготовката на празненства и в издирването на нови готварски рецепти. За нея вече не беше предизвикателство да обикаля магазините, за да намери шестнайсет покривки с формата на сърце за тържеството по случай шестнайсетия рожден ден на дъщерята на дама от висшето общество, или двеста грамадни червени ябълки за приема в чест на кмета на Ню Йорк. Омръзнало й беше да мисли за украса от цветя, ордьоври и ледени скулптури.

Омръзнала й беше самата работа, която означаваше всичко за предишната Джордан.

Но и у дома не й се прибираше.

Къщата й се струваше пуста и тиха като гробница. Спенсър беше прекарал само няколко дни в стаята за гости, ала когато минаваше край затворената врата, тя винаги си напомняше, че момченцето не спи в голямото легло.

Тъгуваше за него.

Тъгуваше за Бо.

Въпреки страха и ужаса, с които бяха изпълнени онези дни в началото на лятото, тя изпитваше носталгия по тях.

Ала това не означаваше, че иска да се повторят.

Единственото й желание, неосъществимата й мечта бе…

Да продължи напред.

Заедно с Бо.

И със Спенсър.

Тримата заедно да започнат нов живот.

„Време е да престанеш да живееш като монахиня — каза си. — Може би ще намериш човек, с когото сте сродни души. Мъж, който ти подхожда много повече от Бо Съмървил. Земен човек, на когото можеш да разчиташ…“

Тръсна глава, разгневена на себе си. Защо се самозалъгва — та нали беше имала възможност да се увери, че той е именно такъв! Човек, който държи на думата си, който е опора в трудни моменти. Не беше справедлива, като го причисляваше към онези безделници с много пари, чиято единствена цел в живота бе да се забавляват и да преследват красивите жени.

Нещо й подсказваше, че този човек ще бъде съвършен съпруг.

Неин съпруг.

„Негово величество Съмървил ще се ожени за теб, когато върбата роди круши“ — помисли си с горчивина.

Зави по улицата, на която се намираше къщата й, и се опита да прогони спомените за Бо. Край на душевните терзания, по-добре да измисли как да прекара остатъка от вечерта.

Може да претопли супата със зеленчуци и пилешки бульон, която вчера беше приготвила по нова рецепта. Не беше по неин вкус — вместо бульона трябваше да използва някаква подправка — но все пак ставаше за вечеря. Още повече, че хладилникът и килерът й бяха празни.

После ще пусне класическа музика, ще си налее чаша вино, ще почете хубава книга.

Ще прекара една хубава, спокойна вечер.

Спокойна, не самотна.

Ала като слезе от колата, я обзе обезпокояващо чувство за празнота.

Уличното осветление беше включено.

Луната вече беше изгряла — приличаше на ярка медна монета сред притъмнялото небе.

Джордан тръгна към къщата, ниските й токчета ритмично потракваха по паважа. Чуваше песента на щурците, откъм близкия булевард се разнасяше приглушеното ръмжене на двигатели. Звуци, които бяха обичайни за този час.

И все пак имаше нещо различно.

Тя забави крачка и впери поглед в къщата.

Още преди да види до вратата силует на човек, усети, че не е сама.

Вцепени се, сърцето й затуптя така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

Калачи бе мъртъв.

Та нали го беше видяла как пада от терасата!

Детектив Роджърс редовно я осведомяваше за хода на съдебния процес. Благодарение на свидетелските показания на бившия си съратник Гисони със сигурност щеше да прекара дълги години зад решетките.

Джордан безмълвно се взираше в човека, притаил се до входната врата; хрумнаха й какви ли не страховити предположения.

Може би Гисони е избягал от затвора.

Или е изпратил друг наемен убиец.

Или…

Човекът се обърна към нея.

— Джордан? — произнесе познат глас.

Глас, който не беше чувала от два месеца.

— Бо — прошепна, когато той пристъпи напред и застана под лампата на верандата.

Искаше й се да се приближи до него, ала краката й се подкосяваха — още не можеше да повярва на очите си. Имаше усещането, че като по чудо той се е пренесъл от мечтите й в реалността.

Изглеждаше още по-красив отколкото в спомените й — широкоплещест мъж с черна коса и зелени очи.

Ала когато Бо се приближи и уличните лампи осветиха лицето му, тя забеляза някаква промяна. Напрегнато се втренчи в него, питайки се какво отличава този мъж от предишния Бо Съмървил.

Внезапно прозря, че липсва нещо, което преди помрачаваше лицето му. Нямаше ги напрежението и тъгата, оставящи отпечатъка си върху правилните му черти. Изражението му вече не беше на човек, който непрекъснато е нащрек, защото вярва, че съдбата ще му поднесе поредното огорчение.

— Защо си тук? — прошепна Джордан. Струваше й се, че сънува. Страхуваше се, че ако протегне ръка да го докосне, силуетът му ще се стопи в мрака.

— Чакам те.

Тя безмълвно се втренчи в него, в главата й като пленени птици се блъскаха най-невероятни мисли. Едва събра сили да попита:

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Да.

— Какво! — За миг сърцето й спря. Нима нещо лошо е сполетяло Спенсър? Но как е възможно Бо да разбере преди нея?

— Дойде ми умът в главата — промълви той, приближи се до нея и хвана ръцете й. — Ето какво се случи.

Като насън Джордан усети топлината на дланите му; сърцето й биеше толкова силно, че той сигурно чуваше ударите му.

— Не разбирам за какво говориш — прошепна. Искаше й се да повярва, че това се случва в действителност, но разумът й подсказваше друго.

— Така ли? Тогава ще ти го кажа направо — разбрах, че без теб животът ми е безсмислен.

Тя затаи дъх и стисна клепачи. Страхуваше се, че ако отвори очи ще разбере, че сънува.

— Дълги години водих безсмислено съществуване — продължи Бо, — но никога не съм се чувствал така самотен и нещастен като през последните два месеца. Не зная защо ми отне толкова време да разбера причината.

Джордан изпитателно го изгледа, питайки се дали да му повярва.

Той притисна устни до опакото на дланта й. Погледите им се срещнаха.

— Липсваше ми, Джордан.

— И ти на мен — едва чуто прошепна тя. — Едва ли някога ще разбереш колко ми липсваше.

Осъзна, че за пръв път разголва душата си пред мъж — след случилото се с Кевин се стараеше да се държи на разстояние от представителите на силния пол.

— Съжалявам за времето, през което упорито те отблъсквах, Джордан.

— Аз постъпвах по същия начин — бягах от теб, макар че копнеех да бъда в обятията ти.

— Повярвай, че исках да направя тъкмо обратното. Обаче си бях внушил, че постъпвам правилно. Казвах си, че знам защо изпитвам толкова силно привличане към теб и към Спенсър. Че вие сте само „заместители“ на съпругата и сина, които загубих…

— И аз си мислех същото — побърза да го прекъсне тя. — След като ми разказа за самолетната катастрофа, разбрах, че още не можеш да се примириш със смъртта на най-близките ти хора…

Тя се сепна, но внезапно осъзна, че не изпитва болка, когато говори на тази тема. А лицето на Бо не се изкриви от мъка, както винаги се случваше при споменаването на трагедията.

— Преживях труден период — тихо каза той. — Няма да се преструвам, че ми беше лесно… нито че съм напълно излекуван. Ала вече знам, че не съм в състояние да продължа напред без чужда помощ. Без твоята помощ, Джордан.

— Разбира се, че ще ти помогна — промълви тя, макар че разочарованието бе като остър нож, забит в сърцето й.

Ето какво било! Бо Съмървил изпитваше необходимост от приятелка, пред която да изплаче мъката си. „Каква глупачка съм! — каза си. — Изтълкувах погрешно думите му. Слава богу, че не се издадох, иначе щях да стана за смях.“

Тя сведе глава, за да избегне изпитателния му поглед.

Ала Бо нежно повдигна брадичката й, докато очите им се срещнаха.

— Изглежда, не ме разбра, Джордан — промълви. — Не искам от теб да ми бъдеш терапевт. Нито пък моя приятелка.

— Така ли?

— Да.

Джордан се втренчи в него. Помъчи се да отрече онова, което прочете в погледа му, но не успя. Беше изписано на лицето му.

Ала тя мечтаеше да чуе как Бо го изрича.

— Тогава какво искаш? — прошепна задавено.

— Да станеш моя съпруга.

Негова съпруга!

Сърцето й сякаш се превърна в лекокрила птица, която полетя във висините. Тя отчаяно се опитваше да обуздае чувствата си, да слезе на земята. Казваше си, че сигурно се е заблудила. Сигурно си е въобразила, че чува онова, за което мечтаеше с цялото си сърце…

— Обичам те, Джордан.

Дъхът й спря.

Той бе изрекъл съкровените слова.

Пред очите й всичко закръжи, съзнанието й беше като бяла празна стая. Думите й убягваха.

— Обичаш ли ме? — повтори невярващо.

Бо кимна:

— Да, и то много. Бог знае защо толкова дълго истината ми убягваше и те моля да ми простиш. Сигурно знаеш, че не съм от хората, които злоупотребяват с тези две думи.

— Зная… — прошепна Джордан и го погледна в очите. — И ти вярвам.

— Обичам те — повтори Бо; нещо го подтикваше да го казва отново и отново, сякаш да навакса за пропуснатото време.

А тя знаеше, че никога няма да й омръзне да го чува.

— И аз те обичам. С цялото си сърце — промълви.

Той се наведе и нежно я целуна. Дори в съзнанието й да се таеше сянка на съмнение, целувката му завинаги я прогони. Вече беше сигурна, че с него са създадени един за друг.

Бо вдигна глава, погледна я, двамата едновременно се усмихнаха.

— Толкова е хубаво — промърмори той. — С теб си принадлежим. Как не го разбрахме по-рано? Загубихме толкова време…

— Времето е пред нас — прекъсна го Джордан и прокара пръст по страната му.

— Имаш право. — Бо отново се наведе да я целуне. — Очаква ни дълъг и щастлив живот.