Харлан Коубън
Няма втори шанс (41)

ГЛАВА 41

Сега какво да правя?

Обаждах се, за да съобщя на Рейчъл за разстрела на Стивън Бакард. А онзи мъж я държеше като заложница. Добре, тогава какъв да бъде следващият ми ход? Опитах се да обмисля ситуацията отвсякъде, да анализирам внимателно фактите, само че нямах достатъчно време. Мъжът на телефона имаше право. Наистина се правех на „хитрец“. При първото предаване на откупа осведомих полицията и ФБР за него. При второто предаване потърсих помощта на бивш федерален агент. Дълго време се обвинявах за провала с първия откуп поради решението, което бях взел. Но никога повече. И двата пъти рискувах, но прецених, че този път играта е фиксирана от самото начало. Никога не са имали намерение да ми върнат Тара. Нито преди осемнайсет месеца. Нито снощи.

Нито сега.

Може би съм търсил отговор на въпрос, който през цялото време съм знаел. Върн изрази това с едничката уговорка: „Стига човек да не се залъгва“. Но може пък и да не съм се залъгвал. Дори сега, когато отмахвахме пяната от търговията с бебета, си позволих нова надежда. Дъщеря ми може да е жива. Навярно е била въвлечена в конспирацията с осиновяванията. Щеше ли това да е ужасно? Да. Но очевидната алтернатива — Тара да е мъртва — беше хиляди пъти по-страшна.

Вече не знаех какво да вярвам.

Погледнах часовника си. Бяха изминали двайсет минути. Чудех се как да го отработя. Най-добре да карам подред. Позвъних на Лени по частната линия в офиса му.

— Мъж на име Стивън Бакард току-що беше застрелян в Ийст Ръдърфорд — съобщих.

— Бакард адвокатът?

— Познаваш ли го?

— Работих с него по един случай преди няколко години — каза Лени. И сетне възкликна: — Стига бе!

— Какво?

— Ти ме попита преди за Стейси и някакво осиновяване. Не виждах връзка. Но сега, като спомена името на Бакард… Стейси ме пита за него преди три-четири години.

— Какво за него?

— Вече не помня. Нещо от сорта да стане майка.

— Какво означава това?

— Не знам. Всъщност не обърнах особено внимание. Само й казах да не подписва нищо, без да ми го покаже. — После Лени попита: — Откъде разбра, че е убит?

— Видях трупа му с очите си.

— Не казвай нищо повече. Линията може да не е безопасна.

— Нуждая се от помощта ти. Обади се на ченгетата. Те трябва да приберат документацията на Бакард. Той върти далавера с осиновявания. Има вероятност да е свързан с отвличането на Тара.

— Как?

— Нямам време да ти обяснявам.

— Да, добре. Ще се обадя на Тикнър и Ригън. Ригън те търси нонстоп под дърво и камък, нали разбираш?

— Предположих.

Затворих, преди да ме попита още нещо. Не бях съвсем сигурен какво очаквах от тях да открият. Не можех да повярвам, че отговорът за съдбата на Тара се крие в картотеката на някаква адвокатска кантора. Но може би… Ако сега нещо се изпорти — а имаше реален шанс за това, — исках някой да може да проследи случая.

Вече бях в Риджуд. Дори за секунда не повярвах, че мъжът по телефона говори истината. Те не бяха в бизнеса с „информация и търговия“. Дошли бяха да разчистят къщата. Рейчъл и аз знаехме прекалено много. Подмамваха ме тук, за да ни очистят.

Как да постъпя?

Разполагах с много малко време. Ако бавех топката — ако закъснеех над определения ми половин час — мъжът по телефона ще стане нетърпелив. И тогава ставаше страшно. Помислих отново да се обадя на полицията, но си припомних предупреждението му да не се правя на хитрец. Освен това ме глождеше мисълта за изтичането на информация. Имах оръжие. Знаех как да боравя с него. Бях добър стрелец, но от разстояние. Стрелбата по хора ще е нещо по-различно. Или пък не? Вече нямах скрупули да застрелям онези гадове. Дори се съмнявам дали някога съм имал.

Паркирах колата на една пряка от къщата на Дениз Ванич, грабнах пистолета и тръгнах по улицата.

 

 

Той я наричаше Лидия. Тя го наричаше Хеши.

Жената беше пристигнала преди пет минути. Беше дребна и привлекателна, с разширени от възбуда кукленски очи. Застана пред трупа на Дениз Ванич, наблюдавайки как кръвта й се изцежда на тънка струя. Рейчъл седеше неподвижно. Ръцете й бяха завързани зад гърба с изолирбанд. Жената на име Лидия се обърна към Рейчъл.

— Това петно ще е адски гадно за изчистване.

Рейчъл я гледаше в упор. Лидия се усмихна.

— Не ти ли е смешно?

— Само вътрешно — отвърна Рейчъл. — Вътрешно умирам от смях.

— Днес сте посетили едно младо момиче на име Татяна.

Рейчъл не отговори. Гигантът на име Хеши се зае да спуска щорите.

— Тя е мъртва. Просто си помислих, че искаш да знаеш. — Лидия приседна до Рейчъл. — Помниш ли телевизионния сериал „Смях вкъщи“?

Рейчъл се чудеше как да реагира. Тази Лидия определено беше побъркана. Предпазливо отвърна: „Да“.

— Фенка ли му беше?

— Сериалът беше детинска глупост.

Лидия отметна глава назад и се разсмя.

— Аз играех Трикси.

Гледаше Рейчъл с усмивка. Рейчъл каза:

— Сигурно си много горда.

— О, да, и още как. — Лидия млъкна, наклони лице и го доближи до лицето на Рейчъл. — Знаеш, разбира се, че скоро ще умреш.

Рейчъл не примигна.

— Тогава защо не ми кажеш какво направихте с Тара Сейдман?

— Я стига! — Лидия се изправи. — Била съм актриса, не помниш ли? И то в телевизията. Това да не е онази част от шоуто, когато ние разказваме всичко, за да държим публиката в течение, докато твоят герой се промъква зад нас? Съжалявам, миличка. — Тя се обърна към Хеши. — Запуши й устата, Мечо Пух.

Хеши използва същия изолирбанд и го уви през устата на Рейчъл и зад главата й. После се оттегли до прозореца. Лидия се наведе досами ухото на Рейчъл, която усети дъха й.

— Чуй какво ще ти кажа — прошепна тя, — защото е смешно. — Лидия се наведе още по-близо. — Нямам представа какво се е случило с Тара Сейдман.

 

 

Добре, нямах намерение да спра отпред и да почукам на вратата.

Да погледнем фактите в очите. Те бяха тук, за да ни убият. Единственият ми шанс беше да ги изненадам. Не познавах разположението на къщата, но реших, че мога да намеря страничен прозорец, през който да се вмъкна. Бях въоръжен. Бях уверен, че мога да стрелям без колебание. Щеше ми се да бях измислил по-добър план, но дори и да имах време, се съмнявам, че щеше да ми хрумне нещо оригинално.

Зия ми спомена за егото ми на хирург. Признавам, че то ме плашеше. Всъщност бях уверен, че ще се справя със ситуацията. Умът ми сечеше. Умеех да бъда предпазлив. Ще потърся вход. Ако не видя такъв, ще им предложа сделка — мен за Рейчъл. Няма да се оставя да ме баламосат с разговор за Тара. Да, исках да вярвам, че тя е още жива. Да, исках да вярвам, че те знаят къде е. Но нямаше повече да рискувам живота на Рейчъл заради празни илюзии. А моят живот? Определено да. Но не и живота на Рейчъл.

Приближих се още по-близо до къщата на Дениз Ванич, използвайки дърветата като прикритие, стараейки се да не привличам внимание. В такова баровско предградие това е невъзможно. Тук хората не се прокрадват. Представях си как съседите ме наблюдават през щорите, с пръст върху автоматичното набиране на 911. Но сега не ми беше до такива тревоги. Каквото имаше да става, по един или друг начин, щеше да се случи, преди полицията да е пристигнала.

Когато мобилният ми телефон иззвъня, подскочих като ужилен. Вече бях през три къщи оттам. Изругах под сурдинка. Доктор Хладнокръвен, доктор Самоуверен беше забравил да нагласи телефона на вибрация. Осъзнах със задълбочаваща се яснота, че съм се надценявал. Тук не бях на своя почва. Ами ако телефонът беше иззвънял, когато съм точно пред къщата? Тогава какво?

Стрелнах се зад един храст и със замах на китката включих мобифона.

— Имаш много да учиш за промъкването до някои места — прошепна Върн. — Направо нямаш грешка в тази работа.

— Къде си?

— Провери прозореца на втория етаж най-отзад.

Надникнах към къщата на Дениз Ванич. Върн беше на прозореца. Махна ми оттам.

— Задната врата е отключена — зашепна Върн. — Влязох оттам.

— Какво става вътре?

— Хладнокръвни убийства. Чух ги да казват, че са убили момичето от мотела. Видяха сметката и на онази жена Дениз. Тя лежи мъртва само на три крачки от Рейчъл.

Затворих очи.

— Това е капан, Марк.

— Да, предположих.

— Те са двама — мъж и жена. Искам бързо да се изтеглиш към колата. Да я подкараш и да паркираш на улицата. Ще бъдеш достатъчно далеч, за да нямат пряк прицел в теб. Стой там. Не се приближавай. Само искам да им привлечеш вниманието, разбра ли ме?

— Да.

— Ще се постарая да оставя единия жив, но не обещавам.

Той затвори телефона. Забързах обратно към колата и направих каквото ми каза. Сърцето ми биеше до пръсване. Но вече имаше надежда. Върн беше там. Вътре в къщата и въоръжен. Спрях пред дома на Дениз Ванич. Щорите и завесите бяха спуснати. Поех дълбоко въздух. Отворих вратата на колата и се изправих.

Тишина.

Очаквах да чуя изстрели. Но не това беше първият звук. Първо се чу разбиване на стъкло, след което видях Рейчъл да излита през прозореца.

 

 

— Колата му току-що спря — съобщи Хеши.

Ръцете на Рейчъл бяха завързани зад гърба, а устата й залепена с изолирбанд. Сега или никога, каза си тя. Марк щеше да се приближи до вратата. Те щяха да го пуснат вътре като в мутиралата версия на „Бони и Клайд“ и след това да застрелят и двамата.

Татяна беше мъртва. Дениз Ванич също. Не й оставаше друго. Хеши и Лидия нямаше да ги оставят живи. Рейчъл се бе надявала, че Марк ще си даде сметка за това и ще отиде в полицията. Надяваше се, че той няма да се появи, но пък за него такава опция не съществуваше. И ето го тук. Сигурно щеше да пробва нещо безразсъдно или все още беше толкова заслепен, че щеше просто да влезе в капана.

И в двата случая Рейчъл трябваше да го спре.

Единственият й шанс бе да ги изненада. Но дори и тогава, дори и всичко да си дойдеше на мястото, най-реалистичното, на което можеше да се надява, бе да спаси Марк. Останалото бяха врели-некипели.

Време бе за действие.

Те не си бяха направили труда да завържат краката й. Какво би могла да стори с ръце зад гърба и залепена уста? Да се опита да им избяга беше равносилно на самоубийство. Щеше да стане лесна мишена.

Тя разчиташе точно на това.

Рейчъл се изправи на крака. Лидия се обърна и насочи пистолета към нея.

— Сядай долу.

Тя не се подчини. Лидия беше изправена пред дилема. Ако стреля, Марк ще чуе гърмежа и ще разбере, че нещо не е наред. Патова ситуация. Но не задълго. Внезапно Рейчъл беше връхлетяна от почти безумна идея. Затича се. На Лидия й оставаше или да стреля, или да се спусне след нея, или…

Прозорецът.

Лидия видя какво прави Рейчъл, но докато я спре, Рейчъл наведе глава като овен в атака и се хвърли право към панорамния прозорец. Лидия вдигна пистолета си за стрелба. Рейчъл се стегна. Знаеше, че ще боли. Стъклото се счупи с изненадваща лекота. Рейчъл полетя през него, но не беше разчела височината над земята. Ръцете й бяха завързани зад гърба. Нямаше начин да омекоти удара.

Превъртя се настрани и пое удара с рамо. Нещо изхрущя. Почувства режеща болка в крака си. От бедрото й стърчаха парчета строшено стъкло. Звукът, без съмнение, щеше да предупреди Марк. Можеше да бъде спасен. Но щом се претърколи, следващото, което я връхлетя, бе ужас — дълбок и всеобхватен. Да, беше го предупредила. Той я видя да пада през прозореца. Но сега, без да мисли за опасността, Марк се втурна към нея.

 

 

Върн бе приклекнал на стълбите.

Тъкмо се канеше да изпълни замисленото, когато видя, че Рейчъл внезапно се изправи на крака. Да не беше полудяла? Но не, тя просто бе смела жена. Та нали нямаше представа, че той се крие на горния етаж? Не можеше да остане седнала и да гледа как Марк се набутва в капана. Не беше устроена така.

— Сядай долу.

Беше гласът на жената. Миньончето на име Лидия вече вдигаше пистолета си. Върн се паникьоса. Още не беше заел позиция. Нямаше пряк прицел. Но Лидия не дръпна спусъка. Върн гледаше изумен как Рейчъл се втурва и скача през прозореца.

Отвличане на вниманието като по учебник.

Върн се размърда. Чувал бе десетки пъти как времето застива в моменти на силно ожесточение, как кратките мигове се проточват, за да видиш всичко ясно. В действителност няма подобно нещо. Когато се обърнеш назад и прекараш случилото се през ума си на спокойствие, едва тогава си даваш сметка, че времето тече бавно. Но точно в мига, когато той и трима негови приятели от корпуса влязоха в престрелка с „елитните“ части на Саддам, времето всъщност ускори хода си. Точно това се случваше и сега.

Върн се завъртя иззад ъгъла.

— Хвърли го!

Гигантът бе насочил пистолета си към прозореца, през който се бе хвърлила Рейчъл. Нямаше време за повторно предупреждение. Върн стреля два пъти. Хеши се строполи. Лидия изпищя. Върн се сви на топка и изчезна зад канапето. Лидия изпищя отново.

— Хеши!

Върн надникна, очаквайки да види пистолета й насочен към него. Но случаят не беше такъв. Тя захвърли оръжието и продължавайки да пищи, падна на колене и нежно залюля главата на Хеши.

— Не! Недей да умираш! Моля ти се, Хеши, моля ти се, не ме оставяй!

Върн ритна пистолета й надалеч. Държеше своя насочен към Лидия.

Гласът й бе станал нисък, нежен и майчински.

— Моля те, Хеши. Моля те, не умирай. О, божичко, не ме оставяй.

Хеши промълви:

— Никога няма да те изоставя.

Лидия загледа Върн умолително. Той не си направи труда да позвъни на 911. Вече чуваше сирените. Хеши стисна ръката на Лидия.

— Знаеш какво трябва да направиш — произнесе той.

— Не — прошепна тя едва чуто.

— Лидия, разбрали сме се.

— Ти няма да умреш.

Хеши затвори очи. Дишаше с мъка.

— Светът ще си мисли, че ти си чудовище — изрече тя.

— Интересува ме само какво мислиш ти. Обещай ми, Лидия.

— Ти ще се оправиш.

— Обещай ми.

Лидия поклати глава. Сълзите й се лееха свободно.

— Не мога да го направя.

— Можеш. — Хеши събра сили за последна усмивка. — Ти си велика актриса, не забравяй.

— Обичам те — каза тя.

Но очите му се затвориха. Лидия не спираше да ридае и да му се моли да не я напуска. Сирените се приближаваха. Върн отстъпи настрани. Полицията пристигна. Влязоха вътре и образуваха кръг около нея. Лидия внезапно вдигна глава от гърдите на Хеши.

— Слава богу — каза им тя и сълзите й потекоха отново. — Най-сетне кошмарът ми свърши.

 

 

Рейчъл беше откарана спешно в болницата. Исках да я придружа, но полицията имаше други планове. Обадих се на Зия. Помолих я да се погрижи за Рейчъл вместо мен.

Ченгетата ме разпитваха с часове. Разпитаха Върн, Катарина и мен поотделно и след това заедно. Мисля, че ни повярваха. Ригън и Тикнър се появиха, но едва след време. Преглеждаха картотеката на Бакард в съответствие с телефонното обаждане на Лени.

Ригън пръв ме заговори.

— Дълъг ден, а, Марк?

Бях седнал срещу него.

— Приличам ли ти на човек, на когото му се дрънкат глупости, инспекторе?

— Жената се подвизава под името Лидия Дейвис. Истинското й име е Лариса Дейн.

Смръщих се.

— Защо ми звучи познато?

— Била е дете-актриса.

— Трикси — спомних си аз. — От „Смях вкъщи“.

— Точно тя. Или поне така казва. Във всеки случай тя твърди, че онзи тип — знаем го само като Хеши — я държал заключена и я изнасилвал. Каза, че я принуждавал да извършва различни простъпки. Твоят приятел Върн смята, че всичко е лъжа. Но в момента това не е важно. Тя твърди, че не знае нищо за дъщеря ти.

— Как е възможно?

— Каза, че те били просто наети. Бакард потърсил Хеши с идеята за искане на откуп за дете, което не са отвличали. Хеши харесал предложението. Много пари, а и след като детето не било у тях, почти нямало риск.

— Значи тя казва, че не са имали нищо общо със стрелбата в дома ми?

— Точно така.

Погледнах Лени. Той също видя проблема.

— Но моят пистолет беше у тях. Онзи, който използваха срещу брата на Катарина.

— Да, знаем. Тя твърди, че Бакард го е дал на Хеши. За да те накисне. Хеши застрелял Павел и подхвърлил оръжието, за да натопи теб и Рейчъл.

— Откъде са взели косата на Тара за получаването на откупа? Как са намерили дрехите й?

— Според госпожица Дейн, предоставил им ги е Бакард.

Поклатих глава.

— Значи Бакард е отвлякъл Тара?

— Тя твърди, че не знае.

— Ами сестра ми? Как се е замесила?

— Според нея и това е работа на Бакард. Той им е дал името на Стейси като изкупителна жертва. Хеши е предал парите на Стейси и й казал да ги внесе в банка. После я убил.

Изгледах първо Тикнър, после Ригън.

— Не се връзва.

— Продължаваме да работим по случая.

Лени се намеси:

— Имам въпрос. Защо са се върнали след година и половина за повторен опит?

— Госпожица Дейн твърди, че не знае със сигурност, но подозира, че е от чиста алчност. Бакард се обадил и попитал Хеши дали иска да изкара още един милион. Хеши се съгласил. Като проверихме сметките на Бакард, той определено е бил във финансово затруднение. Според нас тя е права. Бакард просто е решил да отхапе още един залък от ябълката.

Потърках лицето си. Ребрата почнаха да ме болят.

— Открихте ли картотеката на Бакард за осиновяванията?

Ригън хвърли поглед към Тикнър.

— Не още.

— Как е възможно?

— Виж, едва сега се залавяме с това. Ще ги открием. Ще проверим всяко осиновяване, което е извършил, особено на момиче, преди осемнайсет месеца. Ако Бакард е уредил осиновяването на Тара, ще го открием.

Отново поклатих глава.

— Какво има, Марк?

— Няма логика. Човекът просто си върти стабилен бизнес с осиновявания. Защо ще застрелва мен и Моника и ще увеличава риска с отвличане и убийство?

— Не знаем — призна Ригън. — Всички трябва да се съгласим, че това не е цялата история. Но истината е, че най-вероятно сестра ти и друг съучастник са застреляли теб и Моника и са взели бебето. После тя го е предала на Бакард.

Затворих очи и прекарах това през ума си. Способна ли бе Стейси да извърши подобно нещо? Възможно ли е да е влязла в дома ми с взлом и да ме застреля? Не можех да се насиля да го повярвам. Тогава ми хрумна друга мисъл.

Защо не бях чул строшаването на прозореца?

Нещо повече, защо не бях чул нищо, преди да ме застрелят? Строшаване на прозорец, звънец, щракване на ключалка, отваряне на врата? Защо не бях чул нито едно от тези неща? Отговорът според Ригън бе, че съм блокирал. Но сега осъзнах, че случаят не беше такъв.

— Блокчето „гранола“ — произнесох.

— Моля?

Обърнах се към него.

— Според твоята теория аз забравям нещо, нали? Стейси и нейният съучастник трябва или да са счупили прозореца, или може би да позвънят. Щях да чуя поне едно от двете. А аз не чух нищо. Но помня как ядях блокчето пресовано мюсли и как паднах.

— Така.

— Нали разбираш, бях напълно конкретен. В ръката си държах пресовано блокче „гранола“. Когато сте ме открили, то е било на пода. Колко беше изядено от него?

— Може би една-две хапки — отвърна Тикнър.

— Тогава теорията ви за амнезията е погрешна. Бях се надвесил над мивката и ядях блокчето. Помня го. Открили сте ме точно в това положение. Няма време, което да се губи. И ако е била сестра ми, защо ще съблича Моника гола, за бога… — Замълчах.

Лени произнесе:

— Марк?

Ти обичаше ли я?

Гледах право пред себе си.

Ти знаеш кой те простреля, нали, Марк?

Дайна Левински. Замислих се за необяснимите й посещения на къщата, в която бе израснала. Замислих се и за двата пистолета, единият от които беше моят. Сетих се за компактдиска, скрит в мазето на мястото, което ми посочи Дайна. За снимките, направени пред болницата. За думите на Едгар, че Моника е ходела на психиатър.

Тогава една мисъл, толкова страшна, че със сигурност бих я потиснал, започна да изплува.