Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Харлан Коубън. Няма втори шанс

ИК „Колибри“, 2008

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Евелина Попова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN 978-954-529-568-3

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 27

Някакъв звук ме накара да се спра. Обърнах се надясно. Стори ми се, че чух нещо там горе, на нивото на улицата. Помъчих се да видя какво е, но зрението ми трудно се нагаждаше след заслепяването от фенера. Дърветата също препречваха видимостта ми. Ослушах се за евентуално повторение на звука. Нищо. Шумът бе замрял. Всъщност нямаше значение. Тара трябваше да ме чака в края на тази пътека. Каквото и друго да се случва, това бе единственото важно нещо.

Концентрирай се, наложих си повторно. Тара, краят на пътеката. Останалото са само външни елементи.

Запристъпвах отново, дори не се обърнах назад, за да разбера каква е съдбата на сака с двата милиона. Това, както и всичко друго, освен Тара, не ме интересуваше. Опитах се наново да извикам във въображението си неясния образ, очерталия се от светлината на фенера силует, без да спирам крачка. Моята дъщеря. Сигурно беше ей там, само на няколко стъпки от мястото, накъдето крачех. Бях получил втори шанс да я спася.

Съсредоточи се върху това. Отделяй важното от несъщественото. Не позволявай нищо да те спре.

Продължих по пътеката.

 

 

Докато работеше във Федералното бюро за разследване, Рейчъл бе получила солидна подготовка по оръжия и ръкопашен бой. Беше научила много през месеците, прекарани в Куонтико. Знаеше, че истинският бой няма нищо общо с онова, което гледаме по телевизията. Като например правилото никога да не нанасяш висок ритник в лицето на противника. Никога да не изпробваш хватки, включващи обръщане с гръб към врага, завъртане, подскок — нищо такова.

Един успешен ръкопашен бой може да бъде пресечен съвсем лесно. Целиш се в уязвимите места на тялото. Носът е едно от тях — обикновено предизвиква обилно сълзене у противника. Разбира се, и очите. Гърлото също е добро попадение — всеки, който е бил удрян там, знае как това може да прекърши волята му за борба. Слабините са очевидно място. Чували сме го неведнъж. Но слабините са трудна мишена, тъй като мъжът е склонен да ги пази. Те по-скоро са подходящи като заблуждаващ удар. Насочваш се към тях, след което се местиш към по-открити, незащитени участъци.

Има и други области — слънчевият сплит, ходилото, коляното. Но всички тези техники винаги включват някакъв проблем. По филмите един дребен опонент може да надвие по-едър. Но в живота не че е невъзможно, но когато жената е дребна колкото Рейчъл, а мъжът е толкова грамаден, колкото настоящият й нападател, шансовете да излезе победител са нищожни. Ако нападателят знае какво върши, от нищожни шансовете се свеждат до нулеви.

Друг проблем за една жена е, че боят никога не протича както по филмите. Помислете за физическа разправа в някой бар, на спортно събитие или дори на игрището. Боят почти винаги свършва със счепкване на земята. По телевизията или на боксов ринг може участниците в боя да стоят прави и да си нанасят удари. В действителност единият събаря другия на земята, където се въргалят и се борят, без значение колко са тренирани. Ако борбата достигне този етап, Рейчъл никога не би успяла да надвие толкова огромен противник.

И накрая, макар Рейчъл да се бе упражнявала и тренирала в симулирани опасни ситуации — в Куонтико дори имаше „изкуствен град“ за целта, — тя никога преди не бе влизала във физическа разправа. Не беше подготвена за съпътстващата паника, за гъделичкащата, непредвидена безчувственост на краката, за начина, по който адреналинът се смесва със страха и подкопава силите.

Рейчъл не можеше да диша. Усещаше ръката върху устата си и, излязла извън себе си, реагира погрешно. Вместо веднага да ритне назад в опит да улучи коляното му, или да го настъпи с все сила по ходилото, Рейчъл се поддаде на инстинкта и използва двете си ръце, за да си освободи устата. Което не произведе никакъв ефект.

За секунди мъжът сложи ръка в основата на главата й и я обхвана като в менгеме. Усещаше впитите му във венците й пръсти. Ръцете му бяха толкова силни, че Рейчъл не се съмняваше, че може да смачка черепа й като черупка на яйце. Само че той не направи това, а я вдигна нагоре, при което шията й понесе цялото опъване. Все едно й късаше главата. Ръката върху устата и ноздрите й спираше всякакъв въздух. Той я повдигна още по-нагоре, при което нозете й се отлепиха от земята. Тя се вкопчи в китките му в отчаян опит да се измъкне, да намали опъването на шията. Ала не успяваше да си поеме въздух.

В ушите си чуваше грохот. Дробовете й горяха. Краката й ритаха напосоки. Докосваха тялото му, но ударите им бяха толкова слаби и немощни, че той дори не си направи труда да им се противопостави. Бе приближил лицето си до нейното и тя долавяше дъха му. Очилата за нощно виждане само се бяха извъртели, без да паднат на земята, и й пречеха да вижда.

Главата й пулсираше от натиска. В отчаян опит да си припомни тренировките, Рейчъл впи нокти в специалната точка за натиск под палеца му. Никакъв ефект. Зарита още по-усилено. Пак нищо. Имаше нужда от въздух. Чувстваше се като мятаща се на въдицата риба, чиито сили я напускаха, умирайки. Обзе я паника.

Пистолетът.

Можеше да се пресегне за него, стига да запази контрол достатъчно дълго, да събере кураж да освободи ръката си, да бръкне в джоба, да извади оръжието и да стреля. Това бе единственият й шанс. Мозъкът й бе замаян, съзнанието я напускаше.

Разбирайки, че черепът й всеки момент ще експлодира, Рейчъл освободи лявата си ръка. Шията й беше толкова опъната, че тя бе сигурна, че ще се скъса като гумена лента. Ръката й напипа кобура. Пръстите й докосваха пистолета.

Но мъжът забеляза движенията й. Докато Рейчъл все още се мяташе като парцалена кукла, той й нанесе мощен удар с коляно в бъбреците. Болката експлодира като червена светкавица. Очите й се подбелиха, но тя не се предаде. Продължаваше да напипва оръжието. Не му оставаше друг избор. Пусна я на земята.

Въздух.

Дихателните й пътища най-сетне се освободиха. Опита се да възпре давенето, но дробовете й настояваха на своето. Не успяваше да се удържи.

Облекчението й обаче не продължи дълго. С едната си ръка мъжът пресече измъкването на пистолета. С другата й нанесе саблен удар по гърлото. Рейчъл отвори широко уста и се строполи. Мъжът грабна пистолета й и го запрати настрани. Отпусна се тежко върху тялото й. Малкото въздух, който бе събрала, отлетя. Той възседна гръдния й кош и протегна ръце към гърлото й.

Точно тогава полицейската кола профуча покрай тях.

Мъжът внезапно се надигна. Тя се опита да се възползва от ситуацията, но той просто бе прекалено грамаден. Той измъкна от джоба си мобилен телефон и го сложи пред устата си. Изхриптя шепнешком: „Край! Ченгета!“

Рейчъл се опита да помръдне, да направи нещо. Ала нямаше какво. Вдигна поглед навреме, за да види как мъжът свива юмрук и замахва. Помъчи се да се обърне настрани. Само че нямаше накъде.

Ударът блъсна главата й в калдъръма, след което я обгърна мрак.

Когато Марк я подмина, Лидия се измъкна иззад храста зад гърба му с насочено оръжие. Целеше се в тила му с пръст върху спусъка. Викът „Край! Ченгета!“, който чу в слушалките, я стресна толкова, че едва не дръпна спусъка. Но умът й работеше бързо. Сейдман продължаваше да се спуска по пътеката. Лидия видя всичко, при това ясно. Хвърли пистолета. Няма ли пистолет, няма доказателство за престъпление. Не можеха да свържат оръжието с нея, ако не е в ръцете й. Като повечето пистолети, беше с изтрити номера. Естествено, тя беше с ръкавици — значи няма пръстови отпечатъци.

Но пък — умът й продължаваше да работи на бързи обороти — какво й пречеше да вземе парите?

Беше просто разхождаща се из парка млада гражданка. Нима не можеше да се натъкне случайно на сака? Ако я хванеха с него, просто щеше да се направи на добра самарянка. Щяла при първа възможност да го предаде на полицията. Това не е закононарушение. Нямаше риск.

Не и при мисълта, че вътре има два милиона долара.

Умът й бързо прецени всички „за“ и „против“. Като помисли, направо си беше фасулско — взема парите; ако я хванат, какво толкова? Нямаше начин да бъде свързана с това престъпление. Беше захвърлила оръжието, както и клетъчния телефон. Разбира се, някой можеше да го открие. Но пак нямаше да води към нея или Хеши.

Долови шум. Марк Сейдман, който бе на около пет метра от нея, се спусна да бяга. Хубаво, никакъв проблем. Лидия се насочи към парите. Хеши се появи иззад ъгъла. Лидия вървеше към него. Грабна сака без колебание.

Сетне двамата поеха надолу по пътеката и се стопиха в мрака.

 

 

Продължавах да вървя напред, препъвайки се. Очите ми взеха да се нагаждат, но им трябваха още няколко минути, за да започнат да ми служат. Пътеката се спускаше надолу. Беше покрита с дребни камъни. Мъчех се да не се спъвам. Пътят ставаше все по-стръмен и аз се оставих на инерцията да ме тласка, без да изглежда, че бягам.

От дясната си страна виждах стръмния сипей, който водеше към Бронкс. Ниско долу блещукаха светлини.

Дочух детски хленч.

Спрях се. Звукът не беше висок, но определено бе на малко дете. Долових шумолене. Детето изхленчи повторно. Вече по-надалеч. Шумоленето затихна, но чувах отчетливи стъпки по паважа. Някой тичаше. Тичаше с дете. Отдалечаваше се от мен.

Не!

Спуснах се в спринт. Далечните светлини хвърляха достатъчно светлина, за да не се отклонявам от пътя. Пред себе си съзрях заграждението от метална мрежа! Винаги е било затворено. Когато го достигнах, видях, че е срязано с клещи. Минах през него и отново се озовах на пътеката. Озърнах се наляво, откъдето се минаваше обратно за парка.

Нямаше никой.

По дяволите, какво се бе прецакало? Помъчих се да мисля рационално. Да се съсредоточа. Добре, ако аз се опитвах да избягам, накъде щях да поема? Елементарно. Щях да завия надясно. Пътеките бяха объркани, тъмни, ветровити. Лесно можеш да се скриеш в храсталаците. Натам би се запътил някой, отвлякъл дете. Спрях се само за миг с надеждата да дочуя звуци от дете. Не чух нищо такова. Но пък чух ясно как някой извика: „Хей!“ с неподправена изненада.

Извих глава. Звукът определено бе дошъл отдясно. Хубаво. Отново се спуснах да бягам, като оглеждах хоризонта за суичър. Нищо. Продължих да се спускам по хълма. Загубих опора и едва не се претърколих надолу. От времето, когато живеех из тези места, бях запомнил, че бездомниците намират подслон по склона край пътя, където беше твърде стръмно за случайни пешеходци. Правеха, си заслон от клони в хралупите. Често ми се бе случвало да чуя силно шумолене, което едва ли идваше от катерица. Случвало се бе някой скитник да изскочи изневиделица — дългокос, с разчорлена брада и смрад, която се носи от него на талази. Имаше едно място недалеч оттук, където мъжките проститутки предлагаха услугите си на бизнесмени, слезли от влак „А“. В тази част тренирах джогинг в тихите часове на деня. Пътеката бе осеяна с използвани кондоми.

Продължих да тичам с наострени уши. Стигнах до разклонение на пътеката. Мамка му! Пак се запитах кой път беше по-заобиколен. Не знаех. Тъкмо се наканих да завия отново надясно, когато дочух шум.

Прошумоляване в храста.

Без да се замислям, се гмурнах натам. Бяха двама мъже. Единият по делови костюм. Другият, много по-млад, беше по дънки, на колене. Бизнесменът изруга. Аз не се отдръпнах. Защото бях чул гласа му само преди секунди. Той беше извикал: „Хей!“

— Да сте виждали мъж и малко момиченце да минават оттук?

— Разкарай се на майната си…

Приближих се към него и му зашлевих шамар.

— Виждал ли си ги?

На лицето му се изписа по-скоро шок, отколкото болка. Той посочи наляво.

— Натам. Той носеше детето на ръце.

Отново се хвърлих към пътеката. Добре. Значи са се насочили обратно към зелената площ. Ако продължат по този път, ще ги засека недалеч от мястото, където бях паркирал. Затичах се отново, размахал ръце. Подминах мъжките проститутки, насядали по зида. Един от тях, със синя кърпа на главата, улови погледа ми и ми направи знак да продължавам напред. Обърнах се и му благодарих с кимане. Не намалявах темпото. В далечината вече съзирах светлините на парка. Някъде там, докато преминаваше под уличен фенер, зърнах за част от секундата мъжа да носи Тара на ръце.

— Спри! — изкрещях. — Спрете го!

Но те вече бяха изчезнали.

Преглътнах и се затичах по пътеката, продължавайки да викам за помощ. Никой не реагира, нито ми отвърна. Когато достигнах аванпоста, където влюбените обичаха да се любуват на гледката, отново мернах човека със суичъра. Тъкмо прескачаше зида в посока към гората. Спуснах се след него, но щом завих зад ъгъла, чух как някой извика: „Спри на място!“

Обърнах се назад. Беше ченге. С изваден пистолет.

— Стой!

— Той открадна детето ми! Натам!

— Доктор Сейдман?

Познатият глас идваше отдясно. Беше Ригън. Какво, по дяволите, правеше тук?

— Виж, просто ме следвай.

— Къде са парите, доктор Сейдман?

— Ти не разбираш — изломотих. — Те току-що прескочиха онзи зид.

— Кои?

Усетих се накъде отиват нещата. Две ченгета стояха с насочени пистолети. Ригън ме гледаше в упор, с кръстосани пред гърдите ръце. Тикнър се появи иззад него.

— Нека поговорим за това, става ли?

Не става. Те няма да стрелят. А и да стрелят, не ми пукаше. Тъй че хукнах да бягам. Те се спуснаха след мен. Ченгетата бяха по-млади и несъмнено в по-добра форма. Но аз бях с подпален вътрешен мотор. И не бях на себе си. Прескочих зида и се сурнах по склона. Ченгетата ме следваха, но се движеха по-несигурно, с нормално човешко внимание.

— Стой! — изрева онзи отново.

Дишах твърде учестено, за да мога да изкрещя някакво обяснение. Исках те да са около мен, но без да ме настигат.

Свих се на кълбо и се затъркалях надолу по хълма. Счупено стъкло се заплете в косата ми. Наоколо хвърчеше прахоляк. Почти ме давеше. Вече бях набрал инерция, когато гръдният ми кош се удари в някакъв пън. Чух как изкънтя на кухо. Задушавах се, останах почти без въздух, но продължих да се търкалям. Плъзгайки се на една страна, достигнах пътеката. Фенерите на ченгетата ме следваха по петите. Виждаха се, но бяха достатъчно далеч. Добре.

Вече на пътеката, извърнах очи първо надясно, после наляво. Нямаше нито помен от мъжа с фланелата, нито от Тара. Опитах се отново да преценя накъде може да са избягали. Нищо не измислих. Спрях се. Полицаите се приближаваха.

— Стой! — извика пак ченгето.

Шанс петдесет на петдесет.

Вече се канех да се спусна наляво и да се насоча обратно към мрака, когато зърнах младия мъж със синята кърпа, който ми беше кимнал преди. Този път той поклати глава и посочи в обратната на моята посока. Успях да кажа: „Благодаря“.

Може да ми е отвърнал нещо, но аз вече бях хукнал натам. Пак се закатерих, насочвайки се към същата ограда от метална мрежа, през която бях минал по-рано. Чух стъпки, но те бяха твърде далеч. Погледнах нагоре и отново зърнах фланелата. Беше застанал до светлините при стълбите на метрото. Май се опитваше да си поеме дъх.

Затичах се по-бързо.

Той също.

Деляха ни петдесетина метра. Но той носеше дете. Трябваше да успея да го догоня. Отново спринтирах. Същото ченге този път извика: „Спри!“, предполагам, за разнообразие. Адски се надявах да не решат да стрелят.

— Той се върна на улицата! — изкрещях. — Носи детето ми!

Не знам дали ме чуваха или не. Достигнах стълбите, които вземах по три нагоре. Отново се озовах извън парка, на „Форт Уошингтън Авеню“ при площад „Маргарет Корбин“. Погледнах към детската площадка пред себе си. Никакво движение. Огледах „Форт Уошингтън Авеню“ и забелязах някой да тича покрай гимназия „Майка Кабрини“, близо до църквата.

Умът понякога прави странни завои. Църквата „Кабрини“ беше една от най-сюрреалистичните атракции в цял Манхатън. Веднъж Зия ме завлече там на литургия, за да видя с очите си защо църквата представлява такъв интерес за туристите. Веднага схванах атракцията. Майка Кабрини бе починала през 1901 година, но балсамираните й останки се съхраняваха в нещо като прозрачен блок, който бе олтарът. Свещениците провеждаха службата над нейното тяло-олтар. Не, не си го измислям. Същият специалист, който е съхранил тялото на Ленин в Русия, е работил и върху Майка Кабрини. Църквата е отворена за посетители. Дори си има магазин за сувенири.

Краката ми натежаха, но аз не спирах. Вече не чувах полицаите. Бързо се озърнах назад. Сигналните светлини бяха далеч от мен.

— Насам! — изкрещях. — До гимназия „Кабрини“!

Отново ударих на бяг. Стигнах до входа на църквата.

Беше заключен. Нямаше помен от фланела. Огледах се наоколо с широко отворени очи, обхванат от паника. Бях ги изгубил. Пропаднаха.

— Насам! — извиках с надеждата, че или полицията, или Рейчъл (или и двете) ще ме чуят.

Но сърцето ми изстина. Моят шанс. Моята дъщеря бе изчезнала отново. В гърдите си усещах тежест. Точно тогава чух запалването на колата.

Главата ми се стрелна надясно. Обходих улицата с поглед и се затичах. Някаква кола тъкмо потегляше. Беше на десетина метра пред мен. Хонда акорд. Запаметих регистрационния номер, макар да знаех, че е напразно. Водачът все още правеше маневра за излизане от паркинга. Не можех да видя кой е. Но този път нямаше да го изпусна.

Хондата забърса бронята на предната колата и вече отпрашваше, когато сграбчих дръжката на шофьорската врата. Накрая и на мен да ми се усмихне щастието — вратата не беше заключена. Не е имал време в бързината.

В много кратък отрязък от време се случиха няколко неща. Когато задърпах вратата, за да я отворя, успях да погледна през стъклото. Действително беше човекът със суичъра. Той стисна вратата, за да не се отвори. Задърпах по-силно, при което тя се открехна на сантиметър. Мъжът натисна газта.

Опитах се да бягам с колата като по филмите. Проблемът е, че с кола не можеш да се надбягваш. Но аз не пусках.

Чували сте истории за хора, придобили свръхестествена сила при определени обстоятелства — например как иначе нормален човек успява да повдигне цяла кола, за да спаси затиснатите под нея любими хора. Не съм вярвал на подобни истории. Сигурно и вие.

Не казвам, че съм повдигнал колата. Но не я пусках. Вмъкнах пръсти и ги вкопчих в преградата между предното и задното стъкло, налагайки им да се превърнат в менгемета. Просто не пусках, без значение какво.

Държа ли се, дъщеря ми ще живее. Пусна ли се, дъщеря ми умира.

Никакво съсредоточаване. Никакво мислене. Уравнение просто като дишането. Мъжът с фланелата даде газ до дупка. Колата набра скорост. Отскочих с крака от земята, но нямаше на какво да ги закрепя. Те се плъзнаха надолу по задната врата и се удариха о паважа. Усетих, че кожата на глезените ми се обелва. Опитах се да си възвърна опората в тях. Не стана. Болката беше нечовешка, но без значение. Продължавах да стискам.

Знаех, че статуквото работи срещу мен. Не можех да се държа още дълго, независимо колко си го налагах. Опитах се да извърша маневра. Направих опит да се вмъкна в колата, но нямах достатъчно сили. Продължих да се държа с изпънати ръце. Направих повторен опит да отскоча. Тялото ми бе вече в хоризонтално положение, успоредно на земята. Разтегнах го докрай. Протегнах десния си крак, който се обви около нещо — антената на колата. Щеше ли да ме издържи? Едва ли. Лицето ми беше долепено до задното стъкло. Зърнах детската седалка за кола. Беше празна.

Обзе ме паника. Почувствах, че ръцете ми се изплъзват. Бяхме пропътували някъде към трийсетина метра. С притиснато към стъклото лице, при което носът ми отскачаше от него, с охлузено и очукано тяло, погледнах към детето на предната седалка и смазващата истина отпусна ръцете ми от прозореца на колата.

Пореден странен завой на мисълта. Беше класически лекарски — детето трябва да седи отзад. Хондата имаше странична въздушна възглавница за пътници. Дете под дванайсет години по никой начин не бива да седи отпред. Освен това малките деца трябва да се настаняват на подходяща седалка. Всъщност така беше според закона за пътищата. Возенето отпред извън такава седалка за кола… беше двойно необезопасено.

Смешна мисъл. Или естествена. Тъй или иначе, не тази мисъл ме изтръгна от борбата.

Мъжът с фланелата завъртя волана надясно. Чух свистенето на гумите. Колата подскочи и пръстите ми се изплъзнаха. Вече не се държах за нищо. Носеше ме въздухът. Приземих се тежко като камък. Тялото ми занесе по паважа. Чух полицейските сирени зад себе си. Сигурно ще продължат по петите на хондата акорд, помислих си аз. Което вече нямаше да е от значение. Бях успял да хвърля бегъл поглед — достатъчен, за да знам истината.

Детето в колата не беше дъщеря ми.