Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No Second Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
ultimat (2009)

Издание:

Харлан Коубън. Няма втори шанс

ИК „Колибри“, 2008

Редактор: Жечка Георгиева

Коректор: Евелина Попова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN 978-954-529-568-3

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 40

Рейчъл натисна звънеца на входната врата. Дениз Ванич имаше от онези претенциозни звънци, чийто звук се издига нагоре и сетне слиза надолу по гамата. Слънцето беше в зенита си. Небето бе синьо и ясно.

По улицата две жени тренираха спортно ходене с малки розови гирички в ръцете си. Те кимнаха на Рейчъл за поздрав, без да забавят крачка. Рейчъл също им кимна.

Чу се глас по домофона:

— Да?

— Дениз Ванич?

— Кой звъни моля?

— Казвам се Рейчъл Милс. Работех във ФБР.

— „Работех“ ли казахте?

— Да.

— Какво искате?

— Трябва да поговорим, госпожице Ванич.

— За какво?

Рейчъл въздъхна.

— Може ли просто да отворите вратата?

— Не и докато не разбера за какво става дума.

— За младото момиче, което току-що посетихте в Юниън Сити. За нея става дума. Като начало.

— Съжалявам, не обсъждам пациентите си.

— Казах като начало.

— Преди всичко, защо един бивш агент на ФБР се интересува от нея?

— Предпочитате ли да извикам настоящ агент?

— Не ме интересува какво ще направите, госпожице Милс. Нямам какво повече да ви кажа. Ако ФБР има някакви въпроси, да се обади на адвоката ми.

— Разбирам — каза Рейчъл. — Адвокатът ви случайно да е Стивън Бакард?

Настъпи кратка пауза. Рейчъл хвърли поглед назад към колата.

— Госпожице Ванич?

— Не съм длъжна да говоря с вас.

— Това е вярно. Тогава ще тръгна от врата на врата. Ще разговарям със съседите ви.

— И какво ще им кажете?

— Ще ги питам дали знаят нещо за операция с трафик на бебета, която се води от тази къща.

Вратата се отвори бързо. Дениз Ванич със слънчевия загар и бяла грива подаде глава през вратата.

— Ще ви съдя за клевета.

— Опетняване.

— Какво?

— Опетняване. „Клевета“ е само за нещо отпечатано. Опетняване е за говоримия език. Искате да кажете опетняване. Но и в двата случая ще трябва да докажете, че не казвам истината. А и двете знаем, че не е така.

— Нямате доказателства, че съм извършила нещо незаконно.

— Имам и още какви.

— Лекувах жена, която твърдеше, че е болна. Толкоз.

Рейчъл посочи към ливадата. Катарина излезе от колата.

— А какво ще кажете за тази ваша бивша пациентка?

Дениз Ванич сложи ръка на устата си.

— Тя ще свидетелства, че сте й платили за нейното бебе.

— Не, няма. Ще бъде арестувана.

— О, разбира се, че ФБР ще предпочете да смаже една бедна сръбкиня, вместо да разбие канал за трафик на бебета. Това ми хареса.

Когато Дениз Ванич млъкна, Рейчъл бутна вратата, за да я отвори.

— Имате ли нещо против да вляза?

— Грешите — произнесе тя тихо.

— Спокойно. — Рейчъл бе влязла вътре. — Ще ме поправите за всяко мое погрешно мнение.

Дениз Ванич изведнъж се обърка, без да знае как да постъпи. Като изгледа още веднъж Катарина, тя бавно затвори входната врата. Рейчъл вече се беше запътила към дневната й. Тя беше изцяло бяла. Канапета с бели възглавници върху бял килим. Бели порцеланови статуетки на голи жени, яздещи коне. Бяла холна маса за кафе, други бели ниски масички, два ергономични бели стола без облегалки. Дениз я последва. Белите й дрехи се сляха с фона като камуфлаж, а главата и ръцете й все едно плуваха във въздуха.

— Какво искате?

— Търся едно определено дете.

Дениз плъзна поглед към вратата.

— Нейното?

Имаше предвид Катарина.

— Не.

— Все едно. Не зная нищо за никакво осиновяване.

— Вие сте акушерка, нали?

Тя скръсти гладките си мускулести ръце под гърдите.

— Не отговарям на нито един от въпросите ви.

— Вижте, Дениз, знам по-голямата част. Просто ми е нужно да попълня някои празноти. — Рейчъл приседна върху виниловата кушетка. Дениз Ванич не помръдна.

— Вие имате свои хора в една чужда държава. Може би повече от една държава, не зная. Но знам за Сърбия. Тъй че нека да започнем оттам. Вашите хора набират момичета. Момичетата пристигат тук бременни, но не го споменават на митничарите. Вие израждате бебето. Може би тук, а може и на друго място, не знам.

— Много неща не знаете.

Рейчъл се усмихна.

— Знам достатъчно.

Сега Дениз положи ръце върху бедрата си. Всичките й пози изглеждаха неестествени, сякаш ги бе репетирала пред огледало.

— Та момичетата раждат. Вие им плащате. Прехвърляте бебетата на Стивън Бакард. Той изпълнява поръчки за отчаяни двойки, които са склонни да нарушат закона. Те осиновяват детето.

— Добре измислено.

— Искате да кажете, че е измислица?

Дениз се ухили.

— Пълна измислица.

— Добре. — Рейчъл извади мобилния си телефон. — Щом е така, нека да повикам федералните. Ще ги запозная с Катарина. Могат да се разходят и до Юниън Сити и да окошарят Татяна. Ще започнат да преглеждат телефонните ви разпечатки, банковите сметки, финансите ви…

Дениз размаха ръце.

— Добре, добре, кажете ми какво искате. Все пак вече не сте федерален агент. Та какво искате от мен?

— Искам да узная как действате.

— Искате да се вмъкнете?

— Не.

Дениз изчака един такт.

— Нали преди малко казахте, че търсите определено дете?

— Да.

— Значи работите за някого?

Рейчъл поклати глава.

— Разберете, Дениз, нямате голям избор. Или ми казвате истината, или ви чака дълъг срок зад решетките.

— А ако ви кажа каквото знам?

— Тогава няма да ви забърквам — отвърна Рейчъл. Това беше лъжа, но не й костваше усилие. Жената беше замесена в трафик на бебета. За Рейчъл нямаше начин да остави това да се размине току-така.

Дениз седна. Слънчевият загар се изцеди от лицето й. Сякаш се състари. Бръчките около очите и устата й се вкопаха.

— Не е каквото си мислите — започна тя.

Рейчъл чакаше.

— Ние не вредим на никого. Истината е, че помагаме.

Дениз Ванич вдигна дамската си чанта — бяла, естествено, — и извади цигари. Предложи и на Рейчъл. Рейчъл отказа.

— Имате ли някаква представа за сиропиталищата в бедните страни? — попита Дениз.

— Само от документалните филми:

Дениз запали цигарата и всмукна дълбоко.

— Те са нещо повече от кошмар. На една сестра понякога се падат по четирийсет бебета. Сестрата е необучена. А да работиш там често е политическа услуга. Някои от децата са малтретирани. Много от тях са наркозависими. Здравното обслужване…

— Картината ми стана ясна — прекъсна я Рейчъл. — Лоша работа.

— Да.

— И?

— А ние намерихме начин да спасим някои от тези деца.

Рейчъл се облегна назад и кръстоса крака. Виждаше накъде бие Дениз Ванич.

— Плащате на бременни жени да долетят дотук и да ви продадат бебетата си?

— Това е преувеличено — защити се тя.

Рейчъл сви рамене.

— А вие как му казвате?

— Поставете се на тяхно място. Ако сте бедна жена — имам предвид истински бедна, — или проститутка, или по някакъв начин сте замесена в бизнеса с бели робини, просто сте боклук. Нямате нищо. Някой мъж преспива с вас. Можете да абортирате, или, ако религията го забранява, да шитнете бебето в някое забравено от Бога сиропиталище.

— Или — довърши Рейчъл, — ако им излезе късметът, свършват тук при вас?

— Да, ние им осигуряваме подходящи медицински грижи. Предлагаме парично обезщетение. И най-важното, осигуряваме на бебето настаняване в любящ дом, с грижовни, финансово обезпечени родители.

— Финансово обезпечени — повтори Рейчъл. — Тоест богати?

— Услугата е скъпо струваща — призна тя. — Но нека сега да ви попитам нещо. Вземете за пример вашата приятелка. Катарина ли й беше името?

Рейчъл не реагира.

— Какъв щеше да е животът й в този момент, ако не бяхме я довели тук? Какъв щеше да е животът на детето й?

— Не знам. Не знам какво сте направили с детето й.

Дениз се усмихна.

— Добре, имайте своите аргументи. Само че знаете какво имам предвид. Мислите ли, че бебето щеше да е по-добре с една проституираща клошарка в онази разнищена от войната дупка на ада? Или при едно грижовно семейство тук, в Съединените щати?

— Разбирам — отвърна Рейчъл, стараейки се да не проявява раздразнение. — Значи сте едва ли не най-милосърдните социални работници на света? Излиза, че вършите благотворителна дейност, така ли?

Дениз се подсмихна.

— Огледайте се наоколо. Аз имам скъп вкус. Живея в баровски квартал. Детето ми учи в колеж. Обичам да карам ваканциите си в Европа. Имаме къща в Хамптънс. Върша това, защото е изключително доходно. И какво от това? Кой се интересува от мотивите ми? Моята мотивация не променя условията в онези сиропиталища.

— Все пак не го разбирам — настоя Рейчъл. — Жените ви продават своите бебета.

— Те ни дават своите бебета — поправи я Дениз. — В замяна ние им предлагаме парично обезщетение…

— Да, да, както и да е. Вие получавате бебето. Те получават пари. А после какво? Трябва да има документи за детето. Иначе се намесва държавата. Тя няма да остави Бакард да се занимава току-така с незаконни осиновявания.

— Вярно е.

— Е, как се оправяте?

Тя се усмихна.

— Искате да ме окошарите, нали?

— Още не знам как ще постъпя.

Тя продължаваше да се усмихва.

— Нали ще си спомните, че съм ви сътрудничила?

— Да.

Дениз Ванич притисна длани като за молитва и затвори очи.

— Наемаме американски майки.

Рейчъл направи физиономия.

— Моля?

— Например Татяна скоро ще ражда бебето. Можем да наемем вас, Рейчъл, да се представите за майката. Вие сте вписана в гражданския регистър във вашата община. Казвате им, че сте бременна и искате да родите вкъщи, при което няма да има болнично вписване. Те ви дават да попълните формуляри. Не ви преглеждат, за да проверят дали наистина сте бременна. Как ще стане? Няма да вземат да ви правят гинекологичен преглед я!

Рейчъл се облегна назад.

— Боже мой.

— Съвсем просто е, като се замислите. Татяна не се води никъде, че ще ражда бебе. Но вие сте вписана като бременна. Аз израждам бебето. Подписвам се като свидетел на раждането на детето ви. Вие ставате майката. Бакард ви кара да подпишете документите за осиновяването… — Тя сви рамене.

— Значи осиновяващите родители никога не узнават истината?

— Не, но пък и те не се ровят чак толкова. Те са отчаяни. И не искат да знаят.

Рейчъл изведнъж се почувства като изцедена.

— И преди да ни предадете на полицията — продължи Дениз, — помислете за още нещо. Ние вършим тази дейност вече от десет години. Това означава, че има деца, щастливо настанени при семейства вече от толкова време. Десетки. Всички тези осиновявания ще бъдат анулирани и стават невалидни. Биологичните им майки могат да пристигнат тук и да поискат да си върнат децата. Или да получат компенсация. По този начин ще съсипете много човешки съдби.

Рейчъл тръсна глава. Дойде й прекалено много да мисли и за това. Друг път. Изпускаше основната нишка. Не биваше да изпуска от поглед главното. Тя се обърна и изправи рамене. Взря се дълбоко в очите на Дениз.

— И как се вписва Тара Сейдман във всичко това?

— Коя?

— Тара Сейдман.

Този път обърканата беше Дениз.

— Чакайте малко. Не беше ли това момиченцето, отвлечено в Каселтън?

Мобифонът на Рейчъл иззвъня. Видя името на повикващия и разбра, че е Марк. Тъкмо се канеше да натисне копчето за разговор, когато някакъв мъж се изпречи пред погледа й. Дъхът й спря. Доловила нещо, Дениз се извърна. При вида му, Рейчъл се дръпна назад.

Беше мъжът от парка.

Ръцете му бяха огромни и в тях пистолетът, който държеше насочен към нея, изглеждаше като детска играчка. Той размърда пръсти към нея.

— Дай ми телефона.

Рейчъл му го подаде, стараейки се да избегне докосването му. Мъжът опря дулото на пистолета в главата й.

— А сега ми дай пистолета си.

Рейчъл се пресегна към чантата си. Той й нареди да го вдигне пред очите му с два пръста. Тя се подчини. Телефонът иззвъня четвърти път.

Мъжът натисна бутона за разговор и каза:

— Доктор Сейдман?

Дори Рейчъл успя да чуе отговора.

— Кой се обажда?

— Вече всички сме в къщата на Дениз Ванич. Идваш тук невъоръжен и сам. Тогава ще ти разкажа всичко за дъщеря ти.

— Къде е Рейчъл?

— Тук с мен. Имаш трийсет минути. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш. Имаш склонност да се правиш на хитрец в подобни ситуации. Само не се опитвай този път, или приятелката ти, госпожица Милс, ще умре първа. Разбра ли?

— Разбрах.

Мъжът изключи мобифона. Хвърли поглед надолу към Рейчъл. Очите му бяха кафяви със златист център. Изглеждаха почти благи, като на кошута. Сетне гигантът насочи поглед към Дениз Ванич. Тя се сви. По устните му плъзна усмивка.

Рейчъл разбра какво се кани да направи.

Тя се провикна: „Не!“ в момента, в който гигантът насочи пистолета към гърдите на Дениз Ванич и изстреля три куршума. И трите смъртоносни. Тялото на Дениз се отпусна. Свлече се от кушетката на пода. Рейчъл поиска да се изправи, но оръжието вече сочеше към нея.

— Стой мирна.

Рейчъл се подчини. Дениз Ванич определено беше мъртва. Очите й бяха отворени. Кръвта й се стичаше надолу — стряскащо червено на фона на море от белота.