Харлан Коубън
Няма втори шанс (13)

ГЛАВА 13

Времето започна да си играе с мен на криеница. Ту идваше, ту си отиваше. Забързваше се, после тръгваше бавно, ту беше на фокус, ту се размиваше. Но това не продължи дълго. Оставих се хирургът у мен да вземе надмощие. Той, Марк лекарят, знаеше как да подрежда нещата в различни отделения. Това ми се удава по-лесно в работата, отколкото в личния живот. Умението да разпределям, да отделям и да се дистанцирам така и не се пренасяше в личната сфера. В работата съм способен да канализирам емоционалния излишък, да му давам възможност да се превръща в конструктивна целенасоченост. Ала у дома никога не съм успявал.

Но кризата бе предизвикала промяна. Подреждането в разни отделения не бе толкова въпрос на желание, колкото на оцеляване. Не можех да си позволя да ставам емоционален, да се въргалям в съмнения или да мисля какво е детето ти да липсва цели осемнайсет месеца… Това би ме парализирало. Похитителите навярно разчитаха на това. Искаха аз да се разпадна. Ала аз работя добре под напрежение. Тогава съм в най-добрата си форма. Знам го. И сега трябваше да сторя същото. Бях издигнал стените и вече можех да погледна на ситуацията рационално.

Първо: този път няма да се свързвам с полицията.

Но това не означава да кърша безпомощно ръце.

До момента, в който Едгар ми връчи натъпкания с пари сак, вече имах план.

Позвъних в дома на Шерил и Лени. Никой не ми отговори. Погледнах си часовника. Беше осем и петнайсет сутринта. Не знаех номера на мобилния телефон на Шерил, но и без това личният контакт бе за предпочитане.

Подкарах към началното училище „Уилард“ и бях там в осем и двайсет и пет. Паркирах зад редицата джипове и миниванове и излязох от колата. Архитектурният проект на това начално училище, както и на още много други, беше обезформен от всевъзможни нови пристройки, някои от които горе-долу се връзваха, но останалите, строени между 1968 и 1975 година, целите от синьо стъкло и причудливи облицовки, стояха като нелепи кръпки.

Из двора както винаги се блъскаха деца. Но новото бе, че родителите им стояха отстрани и ги наблюдаваха. Те бъбреха помежду си и когато звънецът удари, проследиха дали подопечните им бяха прибрани на сигурно място в тухлената сграда, или в лъскавата пристройка от синьо стъкло, преди да си тръгнат. Мразех да гледам страха в очите на родителите, ала го разбирах. От момента, в който станеш родител, страхът се превръща в най-близкия ти спътник. И не ти позволява да се разделиш с него. Животът ми е пълна илюстрация на причините.

Синият шевролет „Събърбън“ на Шерил паркира в редицата от пристигащи коли. Загледах се в нея. Тъкмо освобождаваше Джъстийн от седалката в колата, когато ме забеляза. Джъстийн я целуна послушно по бузата — навик, който беше приел като даденост, както и трябваше да бъде, — преди да се затича. Шерил не го изпускаше от очи, сякаш се боеше да не се изпари по късата бетонова алея. Децата не могат да разберат този страх, и слава богу. И без този товар не им е лесно да са деца.

— Здрасти — поздрави ме Шерил.

Отвърнах на поздрава й, след което произнесох:

— Имам нужда от една услуга.

— Каква?

— Телефонния номер на Рейчъл.

Шерил вече бе застанала до вратата на шофьорското място.

— Влизай.

— Паркирал съм ей там.

— Ще те върна обратно. Тренировките по плуване обикновено свършват със закъснение. Трябва да закарам Мариан до училището.

Вече палеше двигателя. Метнах се на седалката до нея. Обърнах се назад и се усмихнах на Мариан. Беше със слушалки на ушите и пръстите й шареха чевръсто по „Геймбой“ за напреднали. Махна ми разсеяно с ръка, почти без да ме погледне. Косата й беше още мокра. Конър беше седнал в детската седалка до нея. В колата смърдеше на хлор, но миризмата ми подейства успокоително. Знаех, че Лени чисти колата всеотдайно, но явно не успяваше да насмогне. Във вдлъбнатината между седалките бяха набутани пържени картофи. По тапицерията бяха полепнали трохи с неизвестен произход. На пода до краката ми се въргаляха ученически бележчици и рисунки, сгазени от мокри ботуши. А аз седнах върху фигурка на екшън герой, който вървеше заедно с „Хапи Мийлс“ на „Макдоналдс“. Помежду ни се мъдреше кутия с компактдискове, надписана „ЕТО ТОВА АЗ НАРИЧАМ МЮЗИК 14“, съдържаща последните хитове на Бритни, Кристина и Дженерик Бой Бенд. Задните прозорци на колата бяха зацапани със следи от мазни пръсти.

Децата можеха да играят с „Геймбой“ само в колата, но не и вкъщи. Никога, при никакви обстоятелства, не им се разрешаваше да гледат филми, забранени за деца под 13-годишна възраст. Веднъж попитах Лени как точно решават с Шерил подобни въпроси, а той ми отвърна: „Работата не е в самите правила, а в това, че ги има“. Мисля, че разбирам какво имаше предвид.

Шерил следеше пътя.

— Не е в мой стил да любопитствам.

— Но искаш да знаеш намеренията ми.

— Предполагам.

— А ако не искам да ти кажа?

— Може би е по-добре да не ми казваш.

— Повярвай ми, Шерил, номерът й ми е нужен.

Тя включи мигача.

— Рейчъл все още ми е най-добрата приятелка.

— Добре.

— Доста време й беше нужно, за да те надмогне — додаде тя колебливо.

— Както и обратното.

— Точно така. Виж, не се изразявам правилно. Просто… има някои неща, които не знаеш.

— Като например?

Ръцете й стискаха кормилото, без да отмества поглед от пътя.

— Питал си Лени защо не сме ти казали, че се е развела.

— Да.

Шерил хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, не за да огледа пътя, а за да види дъщеря си. Мариан изглеждаше погълната от играта.

— Тя не се разведе, а съпругът й почина.

Шерил спря плавно пред училището. Мариан свали слушалките и се измъкна навън. Мина без послушната целувка, но поне каза довиждане. Шерил отново подкара колата.

— Съжалявам да науча това — произнесох дежурната фраза при такива обстоятелства. За малко да добавя: „Значи с Рейчъл имаме още нещо общо“, защото човешкият ум понякога работи по странен, да не кажа зловещ начин.

При което, сякаш прочела мислите ми, Шерил подхвърли:

— Бил е застрелян.

Този мрачен паралел застана помежду ни в продължение на няколко секунди. Мълчах.

— Не зная подробности — побърза да уточни тя. — Той също е работил във ФБР. По онова време Рейчъл е била една от жените с най-висок ранг в Бюрото. След смъртта му подаде оставка. Престана да отговаря на обажданията ми. Оттогава нещата с нея не вървят добре. — Шерил се приближи до колата ми и спря. — Казвам ти го, защото искам да разбереш. Много години изминаха от колежа. Рейчъл не е същата личност, която си обичал през всичките тези години.

Произнесох невъзмутимо:

— Просто искам телефонния й номер.

Без да каже нито дума повече, Шерил взе химикалката от козирката, отвъртя капачката й със зъби и надраска номера върху салфетка от „Дънкин Донътс“.

— Благодаря — произнесох.

Тя кимна едва-едва, докато излизах.

Не се колебах. Носех мобилния си телефон. Вмъкнах се в колата и набрах номера. Рейчъл отговори с предпазливо „Ало?“ Казах простичко:

— Нуждая се от помощта ти.