Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Devil in Winter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Дявол през зимата

Американска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2015

История

  1. — Добавяне

Епилог

Зимата беше към края си. Траурът на Еви съвпадна с бременността на Анабел и двете прекарваха много време заедно. И двете бяха лишени от възможността да присъстват на балове и соарета, но нямаха нищо против, тъй като след Коледа бяха настъпили люти студове и пролетта нямаше никакво намерение да пристига. Вместо да се шляят из града, те се настаняваха до камината в разкошния хотелски апартамент на семейство Хънт или се събираха с Лилиан и Дейзи в някоя от уютните гостни в градската резиденция на лорд Уестклиф. Прекарваха времето си в четене, разговори и ръкоделие, поглъщайки огромно количество чай.

Един следобед Лилиан седеше на писалището в ъгъла, съчинявайки писмо до една от зълвите си, а Дейзи се беше излегнала на дивана с романче в ръка, увита в кашмирено одеяло. Анабел беше заела креслото до камината, отпуснала едната си ръка върху изпъкналия си корем, а Еви седеше на стола до нея и масажираше отеклите й крака. Анабел потрепна и въздъхна, след което промърмори:

— О, това е чудесно. Никой не ме беше предупреждавал, че при бременността краката отичат толкова. Макар че трябваше да го очаквам, заради допълнителната тежест, която нося. Благодаря ти, Еви. Ти си най-добрата приятелка на света.

От ъгъла се разнесе ироничният смях на Лилиан.

— На мен ми каза същото, Еви, последния път, когато й разтърквах краката. Привързаността й трае до следващия масаж. Признай си, Анабел, ти си една лекомислена жена.

Анабел се усмихна мързеливо.

— Само почакай, докато и ти заченеш, скъпа. Ще просиш масажи на краката от всеки, който се съгласи да ти ги направи.

Лилиан отвори уста, за да отговори, но после размисли и отпи глътка вино от чашата, която бе оставила на бюрото.

Без да отмества поглед от романа си, Дейзи се обади:

— О, хайде де, кажи им.

Анабел и Еви се обърнаха и се втренчиха в Лилиан.

— Какво да ни каже? — попитаха двете в хор.

Лилиан отвърна с бързо и раздразнено повдигане на раменете, след което им се усмихна през рамо.

— Към средата на лятото лорд Уестклиф ще се сдобие с наследник.

— Освен ако не е момиче — отбеляза Дейзи.

— Поздравления! — Еви скочи на крака, изтича при Лилиан и я прегърна възторжено. — Каква чудесна новина?

— Уестклиф е извън себе си от радост, макар да се опитва да не го показва — обяви Лилиан, отвръщайки на прегръдката й. — Убедена съм, че точно в този момент разказва за това на Сейнт Винсънт и господин Хънт. По всичко личи, че го счита за изключително своя заслуга.

— Е, все пак участието му е било значително — отбеляза Анабел.

— Да — отвърна Лилиан, — но по-голямата част от износването определено се пада на мен.

Анабел се ухили на Лилиан от другия край на стаята.

— Справяш се страхотно, скъпа. Прости ми, че не мога да стана и да дойда при теб, но наистина съм много щастлива. Надявам се децата ни да са с различни полове и всичко да завърши със сватба. — В гласа й се промъкнаха жалостиви нотки. — Еви, върни се при мен. Не можеш да ме оставиш в такова състояние.

Поклащайки глава с усмивка, Еви се върна при камината. Тя погледна към Дейзи, забелязвайки доволния, замислен поглед, с който момичето наблюдаваше сестра си. Не беше нужно да е особено проницателна, за да се досети за причината за замислеността й. Еви седна на табуретката в краката на Анабел и рече:

— Покрай всичките ни грижи за съпрузите и децата, не трябва да забравяме да търсим и жених за Дейзи.

Дейзи й се усмихна мило.

— Ти си същинска прелест, Еви. Но нямам нищо против да си дочакам реда. В края на краищата коя би искала да си остане стара мома. Макар че започвам да се съмнявам, че някога ще срещна подходящия мъж.

— Разбира се, че ще срещнеш — отвърна убедено Анабел. — Не виждам особени трудности за това, Дейзи. Достатъчно разширихме кръга ни от познати и ще направим всичко възможно, за да ти открием идеалния съпруг.

— Просто имайте предвид, че не искам да се омъжвам за някой като лорд Уестклиф — отвърна Дейзи. — Твърде е деспотичен. Нито като Сейнт Винсънт. Твърде е непредсказуем.

— А какво ще кажеш за господин Хънт? — попита Анабел.

Дейзи решително тръсна глава:

— Твърде е висок.

— Струва ми се, че ставаш твърде придирчива — обяви Анабел с блеснали очи.

— Изобщо не е така! Имам доста умерени изисквания. Трябва ми мъж, който да харесва продължителните разходки и книгите, и който да обожава кучетата и децата…

— И всички висши форми на сухоземна и водна растителност — довърши сухо Лилиан. — Кажи ми, скъпа, къде да намерим този образец?

— Със сигурност не и на баловете, на които съм присъствала досега — беше мрачният отговор на Дейзи. — Никога не бих повярвала, че това е възможно, но изборът тази година е по-ужасен и от миналата. Започвам да си мисля, че мъжете, които заслужават внимание, не посещават подобни места.

— Мисля, че си права — каза Лилиан. — Там конкуренцията е много голяма — а и най-добрите партии вече са заети. Време е да започнем да търсим по други места.

— В клуба има картотека на всички членове — предложи Еви. — Приблизително двеста и петдесет хиляди състоятелни джентълмени. Разбира се, повечето са женени, но съм сигурна, че мога да подбера неколцина кандидати, заслужаващи внимание.

— А лорд Сейнт Винсънт ще ти позволи ли да прегледаш тази картотека? — усъмни се Дейзи. — Доколкото разбирам, това е поверителна информация.

— А нима някога й е отказвал нещо? — възрази Лилиан с шеговит тон.

Еви, принудена да търпи постоянните им подмятания за очевидната привързаност на Себастиан към нея, се усмихна и погледна брачната си халка, която сияеше ярко под светлината на пламъците.

— Рядко — призна си тя.

Думите й предизвикаха подигравателния смях на Лилиан.

— Наистина, някой трябва да каже на Сейнт Винсънт, че се е превърнал в живо въплъщение на клишето. Той олицетворява всичко, което е прието да се казва за разкаялите се женкари.

Анабел се настани по-удобно на стола си и попита Еви:

— Наистина ли се е променил, скъпа?

При мисълта за нежния си, дяволит и любящ съпруг, който я очакваше на долния етаж, усмивката на Еви стана още по-широка.

— Напълно — отвърна тихо тя, без да каже нито дума повече.

Край