Лайза Клейпас
Дявол през зимата (13)

Тринадесета глава

На излизане от читалнята Себастиан се сблъска с Кам.

— Къде е? — попита го той без излишни предисловия.

Застанал на прага с безизразно лице, Кам отвърна просто:

— Тръгна си.

— Защо не го задържа? — Очите на Себастиан проблеснаха яростно. В добавка към раздразнението, породено от обета му за целомъдрие, тази новина преля чашата.

Кам, обръгнал от общуването с Айво Дженър, който бе притежавал избухлив нрав, остана напълно невъзмутим.

— Не беше необходимо — рече той. — Булард няма да се върне.

— Не ти плащам, за да действаш по собствената си преценка. Плащам ти, за да действаш по моята! Трябваше да го довлечеш тук и да ме оставиш сам да реша какво да правя с копелето!

Кам не отвърна нищо, само хвърли един бърз, прикрит поглед към Еви, която не скриваше облекчението си от развитието на събитията. И двамата знаеха, че ако Кам беше накарал Булард да се върне в клуба, съществуваше реалната опасност Себастиан да го убие на място, а най-малкото, което Еви би искала, бе над главата на съпруга й да надвисне обвинение в убийство.

— Искам да го намерите — изръмжа свирепо Себастиан, крачейки напред-назад из читалнята. — Наемете поне двама мъже да го търсят денонощно, докато не бъде изправен пред мен. Кълна се, че ще послужи за пример на всички, които възнамеряват да вдигнат дори един пръст срещу жена ми. — Той посочи вратата. — До един час да си ми донесъл списък с имена. Най-добрите детективи — частни, разбира се. Не искам някой идиот от полицията, който е способен да провали всяка поставена му задача.

Макар Кам несъмнено да имаше собствено мнение по въпроса, той го запази за себе си.

— Да, милорд. — Младият мъж веднага излезе от стаята, а Себастиан го изпрати със свиреп поглед.

С желанието да разведри обстановката, Еви се осмели да се намеси:

— Не трябва да се гневиш на Кам. Той…

— Дори не се опитвай да го оправдаваш — прекъсна я мрачно Себастиан. — И двамата знаем, че ако искаше, е можел да залови оня гаден плъх. И проклет да съм, ако продължа да търпя да му говориш на малко име — той не ти е брат, нито ти е приятел. Той е просто служител и отсега нататък ще се обръщаш към него с „господин Роуън“

— Приятел ми е — отвърна ядосано Еви. — И то от много години!

— Омъжените жени не могат да имат ергени за приятели.

— Т-ти се осмеляваш да ме оскърбяваш с намеци за… за… — От възмущение тя с усилие намираше думи те. — Не съм ти давала поводи, за да смяташ, че не заслужавам да ми в-вярваш!

— Вярвам ти. Но подозирам всички останали.

Еви заподозря, че той може би й се подиграва, затова го погледна намръщено:

— Ако те слуша човек, ще реши, че мъжете ме преследват на тълпи, което изобщо не отговаря на действителността. В Стоуни Крос Парк мъжете ме заобикаляха отдалеч, само за да избегнат общуването с мен, и, между другото, ти беше един от тях!

Упрекът, макар и справедлив, като че ли стресна Себастиан. Лицето му се изопна и той я изгледа с каменно мълчание.

— Не бих казал, че самата ти поощряваше по някакъв начин това общуване — отбеляза след кратка пауза той. — Мъжете са доста по-уязвими, отколкото ти се струва. Лесно можем да приемем стеснението за студенина, мълчаливостта за безразличие. Би могла да проявиш малко повече инициатива. Една кратка среща… Една усмивка… това щеше да е достатъчно, за да се нахвърля върху теб като яребица върху лаврово дърво.

Еви го погледна ококорено — никога не беше поглеждала на нещата от тази страна. Нима самата тя бе виновна за това, че на всички балове се налагаше да подпира стената?

— Вероятно — рече замислено тя — може да положа повече усилия, за да преодолея свенливостта си.

— Добре, прави каквото искаш. Но докато общуваш с Роуън или с който и да е друг мъж, не забравяй, че ми принадлежиш.

Озадачена от думите му, Еви го погледна изумено:

— Ти какво… ревнуваш ли?

По лицето на Себастиан премина смутено изражение.

— Да — изръмжа той. — Така изглежда. — И след като й хвърли един раздразнен поглед, той излезе от стаята.

 

 

Погребението се състоя на следващата сутрин. Себастиан се беше справил великолепно с организацията ма траурната церемония, успявайки да постигне идеалния баланс между скръбно достойнство и донякъде театрална пищност. Погребалната процесия беше толкова грандиозна, че зае цялата улица „Сейнт Джеймс“ и със сигурност щеше да накара Айво Дженър да изпадне във възторг.

Четири коня теглеха черната катафалка с позлатена украса, след тях се движеха две траурни карети, също теглени от по четири коня и украсени с дълги, оцветени в черно щраусови пера. Изработеният от дъб ковчег с бронзови закопчалки и лъскава плочка с името на починалия беше облицован с олово и споен, за да се предотврати отварянето му от обирджиите на гробове, които често обикаляха лондонските гробища. Преди да затворят капака на ковчега, Еви забеляза на пръста на баща си един от златните пръстени на Кам. Този прощален дар я трогна. Но още повече я трогна гледката на Себастиан, който сресваше с гребен прошарените коси на Айво Дженър, мислейки си, че никой не го вижда.

Беше ужасно студено и пронизващият вятър се подпъхваше под вълненото наметало на Еви, която седеше върху гърба на коня; Себастиан вървеше до нея и държеше юздите на животното. В края на процесията крачеха двайсетина младежи, изпълняващи различни задачи, и дъхът им се кълбеше в студения въздух. Зад тях се носеше тълпата опечалени, която представляваше любопитна смесица от заможни хора, търговци, нетитулувани дворяни и явни престъпници. Приятели и врагове — всички бяха тук; независимо от професията и положението в обществото, траурната традиция трябваше да се спази.

Предполагаше се, че Еви няма да присъства на погребението, тъй като се смяташе, че жените са твърде чувствителни, за да понесат тягостната процедура. Но тя настоя да присъства с надеждата, че печалната церемония ще й донесе утеха и ще й помогне да се прости с баща си. Себастиан се опита да спори, докато не се намеси Кам.

— Дженър трябва да се освободи от оковите на дъщерната печал — каза циганинът на Себастиан, точно когато спорът се разгорещи. — Ромите вярват, че ако някой тъгува твърде силно за починал близък, покойният ще бъде принуден да се върне през воала, за да се опита да утеши тъгуващия. Ако присъствието на погребението ще й помогне да го пусне да си отиде… — Той замълча и равнодушно сви рамене.

Себастиан му хвърли изпепеляващ поглед.

— Пак ли призраци? — рече мрачно той. Но се отказа да спори и изпълни желанието на Еви.

Изплакала всичките си сълзи, Еви издържа стоически цялото погребение, дори спускането на ковчега в земята и засипването му с пръст. Само няколко сълзи се отрониха от очите й, когато напред излезе Кам със сребърна манерка в ръката и в съответствие с циганската традиция тържествено изля малко бренди върху гроба.

Постъпката му възмути престарелия свещеник, който водеше церемонията.

— Престани веднага! — възкликна той. — Няма да търпя тук езически ритуали! Да замърсява святото място с евтин алкохол…

— Господине — прекъсна го Себастиан, като пристъпи напред и положи ръка върху рамото му, — не мисля, че нашият приятел Дженър би възразил срещу това. — По устните му се плъзна лека заговорническа усмивка. — Това е френско бренди с отлично качество. Надявам се, че ще позволите да ви изпратя няколко бутилки, за да го оцените както трябва.

Свещеникът омекна и му се усмихна в отговор:

— Много мило от ваша страна, милорд. Благодаря.

Щом тълпата опечалени се разпръсна, Еви плъзна поглед по витрините на магазините, къщите и фабриката за вакса, които обграждаха площада. Вниманието й бе привлечено от лицето на един мъж, който стоеше до фенера в другия край на площада. В тъмното му палто и мръсна сива шапка тя щеше да го разпознае трудно, ако не беше кривата усмивка.

Това беше Джос Булард. Очевидно бе пожелал да се сбогува с Айво Дженър, макар и отдалеч. Всъщност изобщо нямаше вид на опечален. Лицето му бе изкривено в злобна гримаса, от която Еви я побиха тръпки. Без да откъсва поглед от нея, той прокара длан пред гърлото си в ясен жест, който я накара неволно да отстъпи назад.

Забелязвайки движението й, Себастиан се обърна към нея и я улови за раменете с облечените си в ръкавици ръце.

— Еви — каза той, гледайки със съчувствие пребледнялото й лице. — Всичко ли е наред?

Еви кимна и хвърли бърз поглед към фенера. Булард беше изчезнал.

— М-малко ми е студено — отвърна тя и потрепери, когато един порив на вятъра свали качулката от главата й.

Себастиан веднага я вдигна и загърна момичето по-плътно с наметалото.

— Ще те отведа в клуба — каза той. — Само да се разплатя с гробарите, и можем да тръгваме. — Той извади от джоба на палтото си кожен портфейл и тръгна към групата мъже, които чакаха почтително встрани.

Улавяйки притеснения й поглед, Кам се приближи до нея. На изпитите му бузи се виждаха следи от сълзи. Еви го улови за ръкава и му каза с тих глас:

— Току-що видях Булард. Ей там, до фенера.

Очите му леко се разшириха и той кимна.

Тя не успя да му каже нищо повече. Себастиан се върна и обгърна раменете й с ръка.

— Каретата ни чака — каза той.

— Защо трябваше да викаш карета? — възрази тя. — Можех да вървя дотам.

— Наредих да поставят грейка за краката ти — Устните му трепнаха в усмивка, когато зърна проблясъка на очакване в очите й. После се обърна към Кам. — Ела в каретата с нас.

— Благодаря — последва предпазливият му отговор, — но по-добре да вървя пеша.

— В такъв случай ще се видим в клуба.

— Да, милорд.

Докато придружаваше Себастиан до каретата, Еви едва се сдържа да не се обърне и да погледне след Кам. Интересно дали щеше да успее да намери Булард и какво щеше да стане, ако успееше. Тя се качи в каретата и побърза да разпростре полите на роклята си около грейката; после потръпна от удоволствие, когато топлата вълна достигна коленете й. Себастиан се настани до нея с едва забележима усмивка.

Спомняйки си безумното пътуване до Гретна Грийн, Еви с изненада си помисли, че макар да не беше много отдавна, й се струва, че е минала цяла вечност. Тя се притисна към Себастиан, благодарна, че той не се опита да се отдръпне.

— Държа се доста добре, предвид обстоятелствата — отбеляза той, когато каретата потегли.

— Това беше най-грандиозната погребална процесия, която съм виждала — отвърна тя. — Баща ми щеше да е доволен.

Себастиан изсумтя развеселен.

— Когато възникваха някакви съмнения, предпочитах да избирам крайностите, с надеждата, че биха се харесали на баща ти. — След кратко колебание той продължи: — Утре ще си позволя да изпразня и почистя изцяло апартамента на баща ти. Иначе никога няма да се отървем от миризмата на болница.

— Мисля, че това е отлична идея.

— Клубът ще заработи отново по-следващата седмица. Дотогава ще ти позволя да останеш в него, за да свикнеш със загубата на баща си. Но когато отвори отново врати, искам вече да си се настанила в дома ми.

— Какво? — Изненадана от думите му, Еви се извърна към него. — Домът ти в Мейфеър?

— Той е великолепно обзаведен и има всичката необходима прислуга. Ако не ти хареса, ще намерим нещо друго. Но междувременно ще се наложи да останеш тук.

— Смяташ ли… да живееш там с мен?

— Не. Ще остана в клуба. Така е много по-удобно да държа всичко под контрол.

Еви се опита да преглътне безразличието му. Каква бе причината за внезапното му охладняване? Не му бе създавала никакви проблеми… не беше искала нищо от него дори в мъката си. Разстроена и сърдита, тя стисна здраво облечените си в ръкавици ръце.

— Искам да остана — рече тихо тя.

Себастиан поклати глава:

— Не виждам причини да оставаш в клуба. Не си необходима. За всички е по-добре да живееш в приличен дом, където можеш да посрещаш приятелките си и да не се будиш нощем от шума на долния етаж.

— Спя дълбоко. Той не ме притеснява. И мога да посрещам приятелките си в клуба…

— Не и официално.

За нея нямаше никакво значение, че той е прав. Еви се умълча, докато фразата „не си необходима“ отекваше грозно в главата й.

— Искам да живееш в безопасно и прилично обкръжение — продължи Себастиан. — Клубът не е място за една лейди.

— Не съм лейди — възрази Еви с лека ирония в гласа. — Аз съм дъщеря на комарджия и жена на негодник.

— Още по-добра причина да те отдалеча от влиянието си.

— Въпреки това не искам да се местя. Може би през пролетта, но сега…

— Еви — отсече твърдо Себастиан. — Не ти предлагам избор.

Еви се напрегна и се отдръпна от него. Цялата топлина, излъчвана от грейката, не можеше да сгрее кръвта, застинала във вените й. Умът й трескаво търсеше аргументи, с които да убеди Себастиан… но той беше прав… нямаше никакви причини, които да оправдаят присъствието й в клуба.

Гърлото й се стегна и тя си помисли с отчаяние, че досега би трябвало да е свикнала… да бъде нежелана, да бъде сама… защо това, за бога, все още й причиняваше такава болка? О, колко й се искаше да може да е като Себастиан, да има защитна стена от лед около сърцето.

— Ами уговорката ни? — попита глухо тя. — Ако възнамеряваш да я пренебрегнеш или…

— О, не. Ще живея благоприлично като монах, докато не дойде времето да си прибера наградата. Но ще ми бъде много по-лесно да устоявам на изкушенията, ако си далеч от мен.

— Може би аз няма да издържа на изкушението — чу се да промърморва тя. — Може да открия някой приятен джентълмен. Нали няма да възразяваш, ако прекарвам повече време в компанията му?

Преди думите да излетят от устата й, Еви никога не би повярвала, че е способна да изрече такова нещо. Но отчаяното желание да му причини болка, да го ядоса, беше твърде силно. Само че не й се получи. След кратко мълчание, тя чу тихия му отговор.

— Съвсем не, скъпа. Ще бъде егоистично от моя страна да ти отказвам подобни развлечения в личното ти време. Прави, каквото пожелаеш… стига да си на разположение, когато аз се нуждая от теб.

 

 

Зад модните улици и площадите на порядъчните райони на Лондон се таеше един скрит свят от тъмни улички и западнали квартали, където човешките същества живееха в неописуема нищета. Престъпленията и проституцията бяха единствените начини за оцеляване по тези места. Въздухът беше пропит от вонята на отпадъци и нечистотии, а къщите бяха толкова плътно наблъскани една до друга, че между тях се налагаше да се преминава странично.

Кам навлезе изключително предпазливо в лабиринта от улички, помнейки за безчислените капани и опасности, които заплашваха невнимателните посетители. Накрая, след като мина под една тъмна арка, той се озова в малък двор. Ограждаха го високи дървени сгради, чиито покриви напълно скриваха зимното небе. В тях бездомните спяха на купчини, като трупове в масов гроб. Покрай стените, покрити с плесен и мухъл, притичваха плъхове и се шмугваха в пукнатините в основите на къщите. В двора беше пусто, с изключение на две момичета, които седяха на стъпалото пред един от домовете, и няколко кльощави хлапета, заети с търсенето на изхвърлени кокали или огризки. Поглеждайки подозрително към Кам, те побързаха да се скрият в дъното на двора.

При приближаването му една от рошавите проститутки му се ухили, разкривайки счупените си зъби, и каза:

— Какво търси такъв красавец като теб в Двора на обесения?

— Търся един мъж, горе-долу толкова висок — Кам показа с ръка, — с черна коса. Да е минавал оттук през последните минути?

Докато говореше, момичетата се разкискаха.

— Чуй го как говори! — възхити се едната.

— Прелестно — съгласи се другата. — Ела, миличък, не ти трябва мъж, щом можеш да легнеш върху Лъстивата Лу. — Тя дръпна надолу блузата си, за да му покаже хлътнал гръден кош и мършави, увиснали гърди. — Повъргаляй се малко с мен. Сигурна съм, че те бива.

Кам измъкна една сребърна монета от джоба си и погледът й се впи жадно в нея.

— Кажи ми къде отиде — каза той.

— Добре, ще ти кажа. Но няма да минеш само с пари — каза тя. — Никога досега не съм се забавлявала с такъв…

Отнякъде се разнесе хриплив смях и гласът на Джос Булард произнесе подигравателно:

— Няма да ме намериш, мръсен мелез такъв!

Кам се обърна рязко и огледа сградите, от чиито врати и прозорци надничаха мръсни лица. Нито едно от тях не му беше познато.

— Булард — извика тихо той, като се завъртя бавно на място, оглеждайки се на всички страни. — Какво искаш от дъщерята на Дженър?

Отново се разнесе злобен смях — някъде от дъното на двора. Кам предпазливо тръгна напред, опитвайки се да определи източника на звука.

— Искам да я пречукам.

— Защо?

— Защото е проклета пиявица, която ми отне всичко. Искам я мъртва. Искам да я хвърля на плъховете, докато от нея не остане нищо, освен кокали.

— Защо? — попита изумено Кам. — Тя ме помоли да ти помогна, Джос, въпреки че я предаде. Искаше да изпълни волята на баща си, да ти остави достатъчно, за да…

— Да върви по дяволите проклетата кучка!

Кам поклати леко глава, неспособен да разбере нито причината за подобна враждебност, нито защо Булард е толкова разгневен на Еви.

Дочувайки стъпки зад гърба си, той рязко се обърна тъкмо навреме, за да избегне юмрука, който със свистене проряза въздуха на мястото, където миг преди това се бе намирала главата му. Но нападателят му се оказа не Булард, а някакъв скитник, който беше решил да си опита щастието и да го ограби. Въпреки младостта си, той имаше онзи странен застаряващ вид на човек, живял по улиците още от раждането си. Кам го повали на земята с няколко бързи движения и скитникът остана да лежи там в стенеща камара. На другия край на двора се появиха още неколцина като него, които очевидно бяха решили, че е най-добре да го нападнат заедно. Кам осъзна, че в тази битка няма да има преимущество, затова се оттегли към арката, последван от гласа на Булард.

— Ще я пипна, заклевам се.

— Само опитай — заплаши го Кам в безсилния си гняв, поглеждайки за последен път към двора. — Ще те изпратя в ада, преди да успееш да я докоснеш.

— Тогава ще взема и теб със себе си — разнесе се подигравателният отговор на Булард и той се изсмя отново, докато Кам се отдалечаваше.

 

 

По-късно същия ден Кам потърси Еви. Себастиан беше зает с група дърводелци, които ремонтираха паркета в главната трапезария. След като я откри в празната игрална зала да подрежда разсеяно игралните чипове на спретнати купчинки, той се приближи до нея с безшумни стъпки.

Когато докосна ръката й, тя се сепна леко и се усмихна леко, поглеждайки лицето му. Рядко го виждаше толкова притеснен. Той беше твърде практичен, за да се вълнува от всяко нещо, и приемаше живота такъв, какъвто е. Но събитията от изминалия ден бяха оставили своя отпечатък и напрежението го караше да изглежда по-възрастен.

— Не можах да се добера до него — тихо каза Кам. — Скрил се е в копторите и разговаря с мен от сенките. Думите му бяха напълно безсмислени. Озлобил се е срещу теб, гаджи, макар да не разбирам защо. Никога не е бил щастлив, разбира се, но това е нещо различно. Прилича на лудост. Трябва да съобщя на Сейнт Винсънт.

— Не, недей — отвърна веднага Еви. — Това само ще го разтревожи и разгневи. И без това е толкова зает.

— Но ако Булард се опита да ти навреди…

— Засега съм в безопасност. Той няма да се осмели да се приближи до клуба, като се има предвид наградата, която мъжът ми обяви за главата му.

— В сградата има тайни входове.

— А ти не можеш ли да ги запечаташ? Или заключиш?

Кам се замисли за миг.

— Повечето от тях. Но тук не става дума да се разхождам напред-назад с връзка ключове…

— Разбирам. Направи, каквото можеш. — Тя прокара пръсти по купчината разпилени чипове и додаде мрачно: — Всъщност няма особено значение, защото скоро ще се махна оттук. Сейнт Винсънт иска да си тръгна последващата седмица. Според него не трябва да живея в клуба, след като баща ми… — Гласът й заглъхна.

— Може би е прав — отвърна Кам без капчица съчувствие в гласа. — Това не е най-безопасното място за теб.

— Не го прави от съображения за безопасност. — Еви взе един черен чип и го завъртя върху зеленото сукно. — Иска да ни държи далеч един от друг.

Разбиращата усмивка на Кам едновременно я раздразни и успокои.

— Търпение — посъветва я тихо той и излезе, оставяйки я да се взира в чипа, който постепенно забави въртенето си и падна върху масата.